Елизабет Лоуел
Най-силната магия (12)

12

— Изчезнала е — обяви Саймън с равен глас.

Доминик вдигна поглед от очуканото, тъпо копие, което току-що бе открил в оръжейницата на Блакторн.

— Кой? — попита разсеяно той.

— Лейди Маргарет.

— По дяволите! — изрева Доминик.

Сетне се обърна към стюарда, чието лице след всички остри коментари на господаря му за окаяното състояние на крепостта и по-специално на оръжейницата, бе придобило злощастно изражение.

— Погрижи се слугите да изметат и излъскат всички подове на крепостта — рязко му нареди той. — После ги накарай да сложат навсякъде благоуханни билки и нови рогозки. Искам цялата крепост да бъде чиста като покоите на лейди Маргарет. Разбрано?

— Да, господарю.

— Тогава върви и се залавяй за работа!

Човекът се подчини с възхитителна скорост. Звукът на стъпките му, които се отдалечиха припряно по коридора и отекнаха по спираловидната стълба на ъгловата кула, наподобяваше ударите на боен барабан.

— Кога? — попита Доминик, като впери ледения си сив поглед в своя брат.

— Не знам.

— Къде е компаньонката й?

— Флиртува с твоите рицари.

Доминик присви очи и разсеяно завъртя ръждясалото копие.

— Кой е последният човек, който е видял Мег?

— Хари. Пропуснал я е през портата малко преди зазоряване.

Фактът, че Мег очевидно също не е спала добре, бе слаба утеха за Доминик след тежката нощ, в която се бе пържил на огъня на незадоволеното си желание.

— Кой я е придружавал? — попита той.

— Никой.

Задоволството на Доминик тутакси се изпари.

— Била е сама? — възкликна невярващо той.

— Да — мрачно отговори Саймън.

— И Свен я е изпуснал? Бих искал да чуя какво ще каже за свое оправдание.

— „Човек трябва да спи от време на време, господарю, ако ме извините за дързостта.“ Мислел е, че ако не друга, поне тази сутрин невястата ти ще остане в леглото до по-късно.

Великолепната имитация на гласа на Свен успя да накара Доминик да се усмихне, макар и едва доловимо.

— Хари — продължи Саймън — предположи, че тя просто е отишла да се погрижи за градините си, както обикновено.

— Какво има да им се грижи? — тросна се Доминик. — Всички ниви са пусти.

— Да, но нейните градини са били засадени много преди Джон да накара начумерените си работници да разорат всичките му ниви.

Доминик изръмжа сърдито.

— Прати някого да доведе Мег от градините. Не е безопасно за една жена да излиза сама от крепостта, когато наоколо се мотаят изпъдените рийвъри.

Саймън го изгледа слисано.

— Да не мислиш, че съм толкова малоумен, та да не се сетя да пратя човек да я доведе? Казвам ти, човече, тя е изчезнала!

— Търси ли я при ратаите? Може да е отишла да помогне на някоя родилка.

— Не е. Откакто тази сутрин се е скрила в мъглата, никой от васалите не я е виждал. Хората от селото също не са я виждали.

Доминик метна копието в ъгъла на оръжейницата с такава сила, че от него се посипа ръжда, а камъните на стената се разрониха.

— Доведи кучетата — разпореди той. — И кажи на Хари да отвори широко портата.

Преди още да го е изрекъл, до слуха му долетя възбуденото джафкане и ръмжене на неговите хрътки — Саймън явно бе предугадил какво ще пожелае. Хрътките бяха доведени от кучкаря и чакаха пред вратата, жадни да се впуснат в лов.

— Крузейдър е оседлан и те очаква — каза Саймън преди брат му да успее да попита.

— Ти също оседлай бойния си кон — нареди Доминик.

— Ами крепостта? Кой ще отговаря за нея?

— Ще оставим Томас Силния да я пази. Кажи му да повика селяните от нивите и да вдигне моста, след като тръгнем. Всичко това може да е просто уловка, за да бъде превзета крепостта.

— Нали не смяташ, че собствената ти съпруга…

— Смятам — прекъсна го Доминик с разярен глас, — че собствената ми съпруга може да е била отвлечена, за да ми бъде върната срещу откуп, който ще е толкова голям, че ще сложи край на всичките ми надежди да превърна Блакторн в твърдината, която трябва да бъде, ако иска да оцелее.

Черните очи на Саймън се присвиха.

— И точно това ще кажеш на хората — заключи брат му. — Чуваш ли? Никой не бива да подозира в какво всъщност се съмнявам.

— А какво е то?

— Дънкан от Максуел и моята проклета друидска жена!

В настъпилото мълчание отекнаха думите, останали неизречени от Доминик — изневяра, предателство, разбити мечти.

— Ще вземем ли и други хора с нас? — попита Саймън след малко.

— Не. Няма да викаш никого — нито моя валет, нито твоя, нито дори кучкаря. Каквото и да се случи днес, трябва да си остане между нас двамата.

— Нали не смяташ наистина, че…

— Аз съм тактик, Саймън. Предателството отвътре е най-добрият начин да се превземе една крепост. Щом аз знам това, Шотландския чук сигурно също го знае.

Саймън се взря в очите на брат си, обзет от лошо предчувствие. Бог да е на помощ на тази жена, ако Доминик я открие с Дънкан, помисли си той и потръпна. Бог да ни е на помощ. На всички.

Няколко минути по-късно Доминик излезе от крепостта в пълно бойно снаряжение — броня, ботуши и железни ръкавици, шлем и меч. В едната му ръка имаше арбалет. В другата бе нощницата, която Мег в бързината си бе хвърлила на леглото в стаята си.

Хрътките подскачаха и ръмжаха, зажаднели да бъдат отвързани от каишките. Дългокраки, с източени тела и изплезени тесни езици, те горяха от нетърпение да подушат миризмата, която щяха да преследват днес.

Валетът на Доминик държеше Крузейдър за юздите и успокояваше буйния жребец. До тях стоеше Саймън, яхнал собствения си кон. Ако бе изпитвал някакви съмнения в убийственото настроение на брат си, те се изпариха в мига, в който Доминик буквално скочи на седлото, пренебрегвайки стремената. Всеки добре трениран рицар можеше да стори това в пълно бойно снаряжение, но малцина го правеха, когато до тях стоеше валет, готов да помогне.

Черният жребец се изправи на задните си крака и прибра ушите си плътно до главата, доловил настроението на ездача си. Доминик обаче се задържа на седлото без никакво усилие и изглежда изобщо не забелязваше огнения темперамент на животното.

— Хари е при портата — каза Саймън.

Доминик кимна отсечено и пое към вратарската къщичка. Огромният мускулест жребец пръхтеше и подскачаше неспокойно, пришпорван от своя ездач и възпиран от желязната юздечка между зъбите си. Чаткайки с грамадните си копита в напрегнат, тревожен ритъм, конете прекосиха калдъръмения двор.

Хари чакаше пред вратарската къщичка.

— Кога видя за последен път своята господарка? — попита без заобикалки Доминик.

— Преди слънцето да се покаже над зъбера Блакторн.

— Говори ли с нея?

— Да. Стори ми се, че отива към билковите градини.

— Сторило ти се е? — рязко повтори Доминик.

— Да. Но щом стигна до мястото, където пътеката се разделя, тя тръгна надясно.

— Градините са вляво — тихо поясни Саймън.

Доминик изръмжа гневно.

— Защо си решил, че отива към градините?

Хари изглеждаше смутен.

— Отговори на господаря си — сърдито го подкани Саймън. — Господарката ти може да е в опасност.

— Мег… лейди Маргарет… често ходи в градините, когато е… разтревожена.

Погледът, който му хвърли Доминик, едва ли можеше да накара бедния човечец да се чувства по-спокоен.

— Разтревожена? Какво искаш да кажеш?

Хари се смути още повече. Преди да успее да намери думи да отговори, от къщичката се появи възрастна жена. На слънчевата светлина на късното утро бялата й коса изглеждаше почти прозрачна.

Доминик се обърна към Гуин. И едва сега забеляза, че очите й, макар и избледнели с възрастта, имат същия чист, пролетно зелен цвят като очите на Мег.

— Джон — обясни тя без излишни въведения — имаше тежка ръка, когато беше ядосан. Мег се научи да не се мярка пред очите му в такива моменти.

— Съдейки по отвратителното състояние на крепостта — каза Доминик, — бих се обзаложил, че Джон е бил ядосан през по-голямата част от времето си.

— Да.

— Аз обаче не съм Джон.

— Да — съгласи се Гуин. — Ако бяхте, хълбоците на коня ви щяха да носят белези от шпорите ви, а устата му — да е разранена от жестокото дърпане на юздите.

— Имаш набито око.

— Вие също, Доминик льо Сабр, лорд Блакторн. Използвайте го, когато излезете от портата. Ще видите, че Мег просто събира билки, както обикновено.

— Без компаньонката си?

Старицата въздъхна.

— Понякога Едит е твърде досадна.

— Значи лейди Маргарет има навика да се мотае насам-натам без компания? — попита остро Доминик.

— Не — неохотно отвърна Гуин. — Винаги взема със себе си Едит, или мен, или някого от войниците.

Доминик се обърна въпросително към Хари. Пазачът поклати тъжно глава.

— Беше сама.

— Заведи кучетата до мястото, където пътеката се разделя — заповяда Доминик на кучкаря.

Мъжът пое по моста, сподирен от настървения лай на хрътките. Доминик понечи да го последва, но го спря гласът на Гуин.

— Не се плаши. Никой — нито човек, нито звяр — не би сторил зло на една друидска щерка.

Искрящият леден поглед на Доминик измери старицата от глава до пети.

— Лейди Маргарет не е вече малко момиче, та да скита из полята като селянка — каза той със студен, рязък тон. — Тя е съпруга на могъщ лорд и господарка на силна крепост. Сега тя е награда, която всеки мъж с радост би взел.

— Опасност съществува — призна Гуин. Сетне добави съвсем тихичко, почти беззвучно: — Но не за нея. Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

Старата жена се взря в него изпитателно.

— Усещам опасност — каза тя след дълга пауза. — Мег навярно също я е усетила. Но опасността не засяга нея. Засяга крепостта. Задават се опасни времена, милорд. Предзнаменованията…

В този момент Крузейдър се изправи рязко на задните си крака и захапа яростно юздата. Въпреки кипящия в кръвта му гняв, Доминик укроти жребеца без излишна грубост. Крузейдър стъпи отново на земята и разтърси мощната си шия и хълбоци.

— Спести ми тези небивалици — хапливо каза Доминик. — Винаги има опасни времена. Винаги има предзнаменования. Винаги има предателства. Важното е да знаеш как да се справиш с тях.

С тези думи той пришпори коня си и жребецът полетя напред като изстрелян от катапулт. Саймън бързо го последва. Чаткането па копитата по калдъръма се замени с глух тътен, когато двамата ездачи излязоха на подвижния мост. Слънцето блестеше в броните и шлемовете им със студена светлина.

Когато Доминик стигна до разклонението на пътеката, хрътките го очакваха с нетърпение, не по-малко от нетърпението, което изпитваше самият той. Но кучетата също бяха дисциплинирани като него. Въпреки че скимтяха и ръмжаха възбудено, те бяха отлично обучени и чакаха да им бъде даден знак с думи или с изсвирване на рог.

— Дай това на Скокливка — каза Доминик, като подаде на кучкаря нощницата на Мег.

Мъжът я пое и я поднесе към муцуната на сребристосива кучка. Животното я подуши, изръмжа, сетне я подуши отново. А след още няколко мига вдигна глава и излая нетърпеливо.

— Тя вече знае миризмата, господарю.

— Тогава я отвържи. Само нея — нареди Доминик. — Ако надуши дирята бързо, няма да пускаш останалите. Не искам излишен шум.

Кучкарят свали кожената каишка от шията на хрътката и й даде знак да подуши наоколо, за да намери търсената миризма. Отне й само няколко мига да я открие, защото земята бе влажна и дирята бе съвсем прясна. И щом я откри, се спусна по нея с шеметна скорост.

Доминик и Саймън я последваха в бърз галоп. Под бледата, забулена в облаци светлина на слънцето доспехите им блестяха със сурово сияние. Скоро разочарованият лай на останалите хрътки остана далеч зад тях.

 

 

Мег бавно се изправи и се протегна, за да отпусне мускулите на гърба си. Беше прекарала последните няколко часа, пълзейки на колене из скалите и камънаците, които обграждаха като пръстен древната могила. Когато тръгна да излиза от свещената дъбова гора, малката торбичка на кръста й след толкова усилия най-после бе пълна със скъпоценни билки и при всяка стъпка се поклащаше весело до бедрото й.

Не беше очаквала, че ще й отнеме толкова време да събере новите листа и стъбълца и да открие още няколко от горчивите корени на растението, което бе нарекла „пантофката на призрака.“ Успяла бе да намери и доста други полезни билки, както и няколко млади филиза, които щеше да засади в своите градини. Можеше да вземе още, но ако бе откъснала листата на малките растения, щеше да ги убие. Сезонът тепърва започваше и още бе рано за буйно разлистване и растеж. Разцъфнали бяха само нарцисите, чиито жълти личица сияеха по полянките и край поточетата, търсейки топлината на слънцето.

Свещената могила вече беше далеч зад гърба на Мег, когато то най-после успя да пробие мъглата на пролетното утро. Лъч ярка жълта светлина се спусна от небето и сякаш подпали пръснатите тук-там дъбове и покритите с мъх скали. Камъните и голите клони заблестяха като изкъпани. Високо горе по върховете на разперените ръце на дъбовете се виждаха първите зелени наченки на приближаващото буйно лятно разлистване.

Мълчаливото обещание на напъпилата природа и слънцето помогнаха на Мег да се освободи от сковалото я напрежение. Тя вдигна ръце към слънчевия лъч, който я обля в светлината си, и подсвирна лекичко с уста, сякаш лъчът бе див сокол, когото трябваше да опитоми.

В отговор откъм билото на хълма долетя друго изсвирване.

След няколко мига към Мег с невероятна скорост се спусна една сива хрътка, която буквално стопяваше разстоянието до нея с пъргавите си, грациозни движения. Когато беше вече само на няколко крачки от нея, в тишината прозвуча сигнал на рог. Хрътката се спря, обърна се и пое обратно по пътя, по който бе дошла.

С разтуптяно от уплаха сърце Мег заслони очите си с ръка и вдигна поглед над долината, окъпана в блясъка на озарените от слънцето капчици роса. На върха на хълма имаше два бойни коня. Единият от тях беше с ездач. Другият — не.

В мига, в който Мег разпозна във втория кон жребеца на своя съпруг, иззад гърба й долетя гласът на самия Доминик.

— Къде беше, лейди?

Тя се извърна рязко.

— Стресна ме.

— Ще направя нещо много по-лошо, ако не отговориш на въпроса ми. Къде беше?

— Събирах билки.

Доминик огледа простите дрехи, в които беше облечена. Бяха целите измачкани и на петна и изобщо — в окаяно състояние. Всъщност изглеждаха така, сякаш са служили за постеля при тайно прелюбодеяние.

— Билки — повтори безизразно той. — Странно. Дрехите ти изглеждат така, сякаш не си ги събирала, а си се въргаляла в тях.

Мег огледа роклята си, сви рамене и отново вдигна очи към Доминик. Въпреки старателно овладения му глас, беше доловила ледената нотка на гняв в него. Гняв, който просто диреше извинение, за да се излее като порой върху й.

— Затова нося тези парцали — каза твърдо тя. — Не виждам смисъл да съсипвам хубавата си туника, като лазя с нея из калта.

Доминик изсумтя и се огледа. С изключение на усмихнатите нарциси, наоколо нямаше и следа от зеленина. Той се обърна отново към Мег и я изгледа подозрително.

— Тук ли ги събира?

— Не.

— Тогава къде?

Мег не искаше да му казва за древната могила. Знаеше, че дори васалите, които толкова я обичаха, смятаха това място за обитавано от духове, че и още по-лошо — за прокълнато.

— Какво значение има? — попита тя. — Намерих това, което търсех.

Доминик с мъка се сдържа да не избухне.

— Нима? — възкликна с престорено мил глас той. — И какво търсеше?

И това не й се щеше да му казва. Ако му обясни за противоотровата, ще се наложи да му обясни и за липсващото лекарство. А беше обещала на Гуин да не споменава пред никого за това.

Възцари се тишина, нарушавана от далечните трели на някаква пойна птичка и от много по-близкия звук на конски копита — беше Саймън, който водеше коня на брат си. Хрътката подскачаше след него, изплезила език от тежкия бяг по следата на Мег.

— Милейди — каза Доминик с рязък тон, — какво толкова търсеше, че си излязла от крепостта сам-самичка, без да се обадиш на никого?

— Млади филизи — отвърна Мег, отбягвайки погледа му. — За моите градини.

— Доста неумело лъжеш.

— Не лъжа. Събирах филизи, които да засадя в градината си.

— Покажи ми ги.

— Ще ти ги покажа, когато ги засадя. Ако се пипат твърде често… — Преди да успее да довърши, Доминик изтръгна чантичката с билки от ръцете й, обърна я с дъното нагоре и я разтърси. По земята се посипаха като дъжд стръкове, пръст и множество малки листенца.

— Не! — извика като обезумяла Мег.

Сетне дръпна чантичката от ръцете на Доминик, коленичи и започна да събира листенцата така, сякаш бяха малки златни монети.

Доминик я наблюдаваше със смръщени вежди. Беше се усъмнил в думите й, но в момента дори за миг не се съмняваше в искреността й. Тя очевидно наистина смяташе тези растения са много ценни.

— Саймън…

— Да, братко?

— Проследи къде е била.

— Добре.

— Няма да може — измърмори Мег, без да вдигне глава.

— Това, което Саймън не успее да види, кучката ще надуши.

— Не и при древната могила. Там не стъпват ни куче, ни кон.

— Защо? — попита Доминик.

— Не съм нито кон, нито куче, за да отговоря на подобен въпрос — троснато отвърна Мег. — Просто знам, че е така. Животните усещат някои неща по-добре от хората.

— Древната могила — повтори Доминик. В думите не, но в тона му имаше въпрос.

Мег измърмори нещо и продължи да прибира билките в чантичката.

В следващия миг един облечен в желязна ръкавица юмрук улови брадичката й и я вдигна, принуждавайки я да срещне мрачния поглед на съпруга си.

— Не се ли боиш от това място? — попита Доминик.

— Защо да се боя? Аз не съм ловджийска хрътка с изплезен език.

Саймън издаде звук, приличен на кашлица… или на приглушен смях.

Без да откъсва поглед от святкащите зелени очи на Мег, Доминик направи знак на брат си да изпълни нареждането му.

— Да, ти не си нито хрътка, нито кон — каза той, като натъртваше на всяка сричка. — Ти си друидска вещица. Какви магии си дошла да правиш тук?

— Друидка съм, но не съм вещица.

— И въпреки това идваш на място, което народът смята за прокълнато.

— Аз нося кръст — отвърна Мег. — Ако древната могила беше нечестиво място, кръстът щеше да се подпали. Но той не гори, а лежи хладен и спокоен между гърдите ми.

Докато звукът на конските копита замираше в далечината, за да отстъпи място на тишина, нарушавана единствено от птичите песни и свистенето на надигащия се вятър, Доминик гледаше изпитателно своята съпруга. Накрая я пусна, за да види, че по млечнобялата кожа на брадичката й са останали малки червени петънца от допира на коравия му стоманен юмрук. Това, че й бе причинил болка, със сигурност би го накарало да се почувства зле, ако не беше увереността му в нейната изневяра, която бе заседнала в стомаха му като студена, несмляна храна.

Нищо чудно, че снощи откликна толкова бързо на ласките ми. Тя не е новооперено, току-що уловено пиле, а сокол, който вече е научен да реагира на мъжки допир.

Ще ми роди наследници, това е повече от сигурно. Страстната мъжка прегръдка я привлича непреодолимо, досущ както безбрежното небе привлича сокола. На когото и да е принадлежала в миналото, сега тя е моя.

И моя ще си остане.

Доминик мрачно сведе поглед към разпилените по земята растения. Със сръчните си пръсти Мег бе успяла внимателно да събере всички млади филизи с изключение на няколко, които бързо вехнеха. Доминик не беше билкар, нито пък градинар, но тези растения му изглеждаха познати. Сигурен бе, че е виждал подобни да растат много по-близо до крепостта.

Той се наведе и вдигна няколко от тях, очаквайки Мег да запротестира.

Но тя не го стори, дори когато Доминик небрежно натъпка нежните стръкчета в една торба, завързана за седлото на Крузейдър. Когато обаче се наведе отново, за да й помогне да събере останалите листа, стъбълца и малки коренчета, Мег рязко отблъсна ръцете му.

— Не — каза тя. — Тези ръкавици те правят твърде груб и несръчен. Ако нараниш листата, преди да приготвя отварата, тя ще стане прекалено слаба и няма да ми послужи за нищо.

— Затова ли не взе със себе си Едит или някой от войниците? — попита Доминик. — Защото са твърде несръчни?

Мег не отвърна нищо.

— Отговори ми, жено моя. Кажи ми защо дойде в гората сама. Ръцете й престанаха да се движат.

— Аз…

Доминик зачака продължението с все по-растяща увереност, че каквото и да е то, ще бъде лъжа. Но то бе просто мълчание.

— На какво разстояние от тук се намира Карлайл? — попита той с престорена дружелюбност.

Мег въздъхна с облекчение. После заговори, като поднови събирането на последните листенца от земята.

— На повече от половин ден път пеша — каза тя. — Ако човек тръгне натам сега, ще стигне до Стария проход, откъдето се вижда имението, много след като луната вече е изгряла.

— Но ако язди, ще бъде там доста по-бързо, нали?

— Да, но малцина го правят, въпреки че до там има пряк път, по-къс от каруцарските пътища — обясни Мег. Говореше бързо, доволна, че е попаднала на безопасна тема. — Този пряк път е доста труден на места. Повечето хора предпочитат утъпканите каруцарски пътища. Преди Джон да се разболее, по няколко пъти годишно пътувахме до съседните имения, и все по пътя.

— Да не би тогава пътищата да са в лошо състояние? Затова ли дойде дотук по тази пътека?

— Не. Откакто се е върнал, Дънкан непрекъснато праща хора да ги поддържат.

При споменаването на Дънкан Доминик присви гневно очи и ако го беше видяла в този момент, Мег навярно щеше да забрави за пръснатите по земята листенца и да си плюе на петите. Но тя не го видя. Цялото й внимание бе съсредоточено върху скъпоценните стръкчета зеленина.

— Всички местни хора ли предпочитат да заобикалят тези хълмове и да използват по-дългите каруцарски пътища?

— Да. Те избягват местата, обитавани от духове.

— Колко удобно.

Думите прозвучаха яростно като звън на меч, изваден от ножницата. Ръцете на Мег трепнаха и застинаха.

— Удобно? — повтори тя. — За какво?

— За любовни срещи — процеди през зъби той.

Мег вдигна глава и спокойно срещна святкащия му поглед.

— Значи това било — каза тя. — Мислиш, че съм излязла, за да се въргалям из тревата с някой мъж.

— Не някой мъж — изръмжа Доминик, — а Дънкан от Максуел. Погледни се — бузите ти са зачервени, очите ти блестят, а дрехите ти са целите в кал.

— Бузите ми са зачервени, а дрехите ми са мръсни, защото цяла сутрин се вра къде ли не, за да събирам билки!

— Може би. А може би причината е в това, че си била с него.

— Не!

— Да не би Дънкан да си мисли, че не бих могъл да разбера дали си била негова? Да не би да се надява да ми набута своето копеле, както е сторила майка ти с Джон? — неуморимо продължи Доминик.

Мег вирна гордо глава.

— Кълна се, че това е самата истина. Не съм била с друг мъж.

— Така казваш ти.

— Вземи ме тогава — възкликна разпалено тя. — Вземи ме тук и сега, Доминик льо Сабр. Така ще разбереш, че си първият.

На устните му трепна студена усмивка.

— Добре изиграно, лейди Маргарет — тихо каза той.

— Не играя!

— Аз също. Ако сторя това, което искаш и установя, че не си девствена, и ако после се окаже, че си бременна, няма как да знам кой е бащата, нали?

Мег беше твърде слисана, за да успее да отговори.

— Не, моя малка умнице, аз няма да те любя преди да е минало месечното ти кървене. А когато това стане, ще те държа изкъсо. И когато забременееш, няма да има никакво съмнение чий син носиш в утробата си.

Едва сега Мег проумя горчивата истина.

— Всъщност тебе изобщо не те е грижа дали съм девица или блудница — прошепна тъжно тя. — Интересува те само това дали ще ти родя син.

— Да. Но ако досега си била блудница, дните на блудството ти свършиха.

— Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница… това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.

Очите на Доминик се присвиха до две тънки ледени цепки.

— Повярвай ми, мадам, каквато и да си била в миналото, занапред очаквам от теб да бъдеш пример за безупречна съпруга. Ще се разкайваш горчиво, ако си позволиш да опетниш името ми.

Мъничкото стръкче надежда, поникнало в душата на Мег още при първата й среща с нежния Доминик льо Сабр, бързо повехна при сблъсъка със студения като зимен вятър Доминик льо Сабр. Той не беше нормански дявол, за какъвто го смяташе Едит, но и не притежаваше онова добро и милостиво сърце, което се бе надявала да открие под тежките метални доспехи. Той не искаше нито нейния смях, нито нежността й. Нито се интересуваше от нейните мечти и надежди, от жаждата й да изгради по-добър живот за своя народ и за самата себе си, от копнежа й нейният брак да не бъде толкова горчив и злощастен, колкото брака на майка й.

Доминик льо Сабр бе просто мъж като Джон от Къмбърланд, като всички други мъже. И когато видеше копнежа си за наследници осуетен, щеше да побеснее също като Джон.

Тъмните сенки, които бе усетила в душата му, бяха истински като зимна нощ и много по-трайни от нея. Те щяха да вледенят живота й, както бяха вледенили самия него.

В собствената й душа отекна отчаян вик на протест. Но от устните й не излезе и звук.

Когато Доминик я повика рязко по име, зелените й друидски очи се взряха право в него, но виждаха през него като през стъкло. И мълчаливо и тъжно се любуваха на пролетта, която бавно пристъпваше по земята, вещаейки празничен нов живот — живот, който Мег нямаше да вкуси.

— Такава скръб на лицето на толкова младо момиче — ядосано каза Доминик. — Нима е толкова ужасно да изоставиш разюздания живот, на който си свикнала?

Мег не отвърна нищо. Липсваше й всякакво желание да говори, още по-малко — да подлага чувствата си на присмеха на един мъж, който сам не притежаваше никакви.

— Предлагам ти сделка — каза той с леден тон. — Роди ми двама сина и аз ще те изпратя в Лондон. Там със сигурност ще намериш забавления, които ще ти харесат и ще задоволят плътските ти увлечения.

В очите й набъбнаха неканени сълзи.

— Ти нямаш ни най-малка представа какво ми харесва и какво — не.

— Знам обаче, че снощи ти отказа да дадеш на своя съпруг онова, което му се полага по право — яростно отвърна Доминик.

— Винаги съм знаела, че е мой дълг да се омъжа за оногова, който ми е отреден — каза Мег така, сякаш изобщо не го беше чула. — Че ще бъда предана, съвестна съпруга. Че ако попадна на подходящ съпруг, съм способна да му дам много от себе си. А сега…

Гласът й заглъхна.

— Сега какво? — попита Доминик. — Говори.

— Сега знам, че това никога няма да стане — прошепна Мег. — Пролетта дойде, но за мен и за племето тя няма да дойде никога.

— Престани да плачеш за Дънкан — грубо се сопна Доминик.

— Дънкан? Какво…

— Ти си моя жена — продължи упорито той, без изобщо да я слуша. — Няма да имаш друг съпруг освен мен.

— Да. Ти също няма да имаш друга съпруга освен мен. Докато смъртта ни раздели. Може би ще ме убиеш, за да си все още способен да правиш деца, когато се ожениш повторно? Това ли е опасността, която усетих в съня си и от която се събудих вледенена и трепереща?

— Какви са тези глупости? — възкликна Доминик. Внезапно Мег потрепери. Цветът се отдръпна от лицето й, а по внезапно настръхналата й кожа пробягнаха ледени тръпки.

— Чу ли това? — прошепна тя.

— Кое?

— Смеха?

Доминик напрегна слуха си.

— Не чувам нищо.

— Това е Джон.

— Какво?

— Джон се смее. Защото знае, че неговото проклятие е много по-силно, отколкото самият той някога е бил. — Премрежените й зелени очи се впиха в него. — Ти ще умреш без наследници.

Доминик вдигна рязко ръце и я сграбчи за раменете, сякаш се боеше, че може да му избяга.

— Аз ще имам синове!

— Не — прошепна Мег. По лицето й се стичаха студени, блестящи като сребро сълзи. — За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.