Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Untamed, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диляна Радинска, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 130гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Лоуел. Най-силната магия
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Ирис“
История
- —Добавяне
9
— Какво ще правиш? — попита Саймън своя брат.
Доминик гледаше безучастно драпериите, висящи по стените на малката стая, която бе свързана с големия салон. Огънят, който гореше в мангала, едва успяваше да стопли каменните стени, все още студени от зимния мраз. Откъм залата долитаха приглушени звуци, но това не бяха радостни звуци. Гостите на празненството вече се бяха разотишли.
Сега из опустялата зала шетаха само слугите, които изнасяха масите и скамейките, за да оставят само господарската маса. Остатъците от храна бяха раздадени на най-бедните измежду васалите. Кокалите бяха хвърлени на хрътките на Доминик, които се нахвърлиха върху тях с доволно ръмжене.
Желаеше им добър апетит. Едва ли някой друг се бе насладил на сватбеното пиршество.
Поне никой не се бе противопоставил, когато Доминик хладно заяви, че до погребението на Джон, което трябваше да се извърши след десет дни, няма да има траур, защото радостта заради сватбата е по-важна от скръбта заради смъртта на един изтерзан от дългото боледуване човек.
— Доминик?
— Ще погреба този кучи син както повелява християнската религия, какво друго? — рязко отвърна Доминик.
— Не те питам за това.
Настъпи мълчание. Ръката на Доминик бавно се сви в юмрук. И този юмрук се стовари върху масата толкова силно, че здравото дърво се разтресе.
— Съжалявам, че не убих Шотландския чук, когато имах извинение да го сторя — процеди през зъби той.
— Защо? — попита стреснато Саймън. — Той си тръгна с мир и отведе своите рийвъри със себе си.
— Обичаят и етикетът ме принуждават да го поканя на погребението — отговори брат му, като издаде звук, който поразително напомняше ръмженето на неговите хрътки.
— Но дотогава ще са пристигнали и останалите твои рицари и наемници — каза Саймън. — С тях ще можем да браним крепостта срещу всеки, освен може би срещу армията на крал Джон.
Доминик обърна гръб на отворената врата към салона и погледна раздразнено брат си.
— Ти чу какво каза Джон — студено заяви той. — Съпругата ми и това дяволско шотландско изчадие били „привързани един към друг“. Исусе, може би в момента тя носи неговото копеле!
— Да — съгласи се неохотно Саймън. — Затова пак те питам: какво ще правиш?
— Ще почакам, преди да пръсна семето си в моята хубава друидска невяста.
— Аз пък мислех, че ще бързаш да го сториш — измърмори Саймън. — По всичко изглежда, че ще ти отнеме доста време да заплодиш съпругата си.
— Ще чакам да започне месечното й кървене — решително заяви Доминик. — Оттам насетне ще знам със сигурност кой е бащата на детето в утробата й, ако въобще има такова.
Саймън се ококори слисано.
— А докато това стане — продължи Доминик, — ще разузнавам. Според легендата моята друидска съпруга е непристъпна крепост. Тогава аз ще науча нейните истини и лъжи, ще открия тайните й, ще преценя кои са слабите й места и накрая ще я обсадя, както съм правил толкова много пъти.
— Успешно.
— Да, и бъди сигурен, че и сега ще е така — рязко каза Доминик. — Ще ми достави огромно удоволствие да видя друидската вещица на колене пред мен. Привързани един към друг. По дяволите!
Саймън се усмихна. За пръв път откакто Джон бе произнесъл предсмъртното си проклятие, се чувстваше малко по-добре.
— Почти ми става мъчно за момичето — каза той.
Черната ъгловата вежда на Доминик се изви в ням въпрос.
— Тя няма представа какъв демон си, когато те предизвикат — обясни Саймън.
Доминик сви рамене и отново извърна поглед към салона, в който преди броени часове всички рицари от крепостта бяха чули своя стар господар да проклина новия.
Предсмъртно проклятие. Никой не можеше просто да махне пренебрежително с ръка на подобно нещо, дори безстрашен воин като Доминик льо Сабр.
— Доминик?
Той погледна въпросително брат си.
— Ами ако е бременна от Дънкан? — попита Саймън.
Доминик вдигна рамене.
— Ще отгледаме детето в Нормандия. А аз… — Той замълча. Саймън чакаше, без да откъсва от него черния си взор.
— А аз ще втълпя на моята съпруга, че друидска вещица или не, оттук насетне тя трябва да ми бъде вярна. Защото ако я хвана в изневяра, ще се моли на бога да я спаси от ада, в който ще превърна живота й.
— Ами друидското проклятие?
— Какво за него?
— Хората вярват в него, независимо дали ти му вярваш или не. Ако се отнасяш зле с нея… — Гласът на Саймън секна.
— Ако вещицата не ми роди син, аз ще унищожа нивите и стадата със собствената си ръка — горчиво отвърна Доминик. — Земите и богатството служат само за подигравка на мъжа, който няма наследници, които да берат плодовете на неговите усилия.
Юмрукът му отново се стовари върху масата с все сила, разтърсвайки масивното дърво.
— По дяволите, аз бях жестоко измамен. Да стигна толкова близо до мечтата си и да видя как само за миг тя става на пепел!
В напрегнатото мълчание, което настъпи след последните му думи, обичайните шумове, идващи от крепостта, звучаха някак прекалено силно. Скърцането на макарите, с които вадеха вода от кладенеца долу, подвикванията на слугите, които се разправяха къде е най-добре да се сложи някоя пейка или поднос или кой е забравил да сложи дърва в огъня, тихото, потискащо пращене на свещите. И всичко това на фона на хилядите въздишки на дъждовните капки, търсещи земята — този напевен шепот, който ни е тъй познат, че му обръщаме внимание чак когато спре.
Това напомни на Доминик за нежния дъх на Мег, излетял между устните й при неговото докосване.
Той рязко се изправи, напусна стаята и се отправи към извитата стълба, водеща към покоите на Мег. Докато се изкачваше по стъпалата, прескачайки по две наведнъж, Доминик си повтаряше наум откъси от Еклесиаста, за да си напомни, че в живота на хората винаги е имало малки битки и големи войни, и че всички те неизменно ни даряват с мъдрост.
Повтарянето на тези откъси се бе превърнало в ритуал, който почти винаги успяваше да смири яростта, кипяща в гърдите му. Способността му да се владее бе извоювана на твърде висока цена в един от султанските зандани. Единствено неговата самодисциплина го бе предпазила да не полудее. Беше се научил да се ръководи от хладните напътствия на своя интелект вместо от горещата, свирепа викингска кръв, която течеше във вените му, както течеше и във вените на Дънкан от Максуел.
Но тази вечер стоическото библейско изброяване на човешките грешки и неизбежните житейски кръгове не съумяваше да укроти нетърпението на Доминик. Зад привидно спокойната му външност гореше пламъкът на силен гняв — пламък буен и първичен като оня, който бе съзрял да гори в друидските очи на Мег.
Споменът за Мег, вървяща към него обгърната в сребърна мъгла и озарена от скрития в нея огън, накара слабините му да пламнат, а тялото му да се изопне от напрежение. Това го ужаси. Не бе предполагал, че способността му да се контролира е толкова крехка.
Нито пък бе осъзнавал колко силно желае тази вещица.
Ако не беше видял бурния, яростен пламък в очите на Мег, навярно все пак щеше да се опита чрез заплахи да я вкара в правия път… и в леглото. Но тя бе неподвластна на страха, също като него. Бе стояла до него, без да трепне, и се бе съгласила да стане негова съпруга, макар през цялото време да е знаела, че когото и да предаде, я очаква почти неминуема смърт.
Малцина мъже биха могли да сторят онова, което Мег бе сторила, без да трепне. Доминик за пръв път виждаше толкова смела жена.
Тази мисъл го накара да се закове на място. Беше само на няколко крачки от стаята на съпругата си.
Помисли. Кое би я сломило по-лесно — бързата, изненадваща атака или дългата обсада?
Нито едното, отговори си сам той. Тя умее да се защитава твърде добре и лесно може да превърне временната ми победа в поражение за цял живот.
Тогава какво? Мисли!
Най-добрият начин да превземеш едно укрепление е да използваш предателство отвътре.
Мисълта проблесна в главата му като мълния. И примката, която стягаше шията му още откакто умиращият Джон го бе проклел, започна лекичко да се разхлабва.
Предателство.
Отвътре.
Да!
Почувствах стреснатото й дихание и видях как бузите й поруменяват. В нея има страст. И аз ще я използвам за своя собствена изгода.
Когато се заизкачва по оставащите до покоите на Мег стъпала, Доминик вече се владееше напълно. Предстоеше му битка и той го знаеше. Опитомяването и прелъстяването на неговата друидска вещица щеше да бъде най-важната и най-трудно извоювана победа в живота му.
Първо, разбира се, трябваше да проникне през вратата на стаята й.
За разлика от повечето други стаи в коридора, тази на Мег имаше масивна врата, както и завеса, която можеше да се дръпне, за да спира течението отвън в случай че вратата бъдеше оставена отворена. Сега обаче вратата бе затворена. Съдейки по тежките й месингови панти, Доминик реши, че човек се нуждае от бойна брадва и здрави мускули, ако иска да я отвори без съгласието на господарката.
Звукът от удара на облечения му в метална ръкавица юмрук по дървената врата отекна гръмко в пустия коридор. Той смръщи вежди и почука още веднъж, този път по-лекичко.
— Кой е? — долетя отвътре гласът на Едит.
— Съпруг, който дири своята невяста — отвърна рязко Доминик. Вътре в стаята Мег трепна едва забележимо, доловила нотката на добре овладян гняв в гласа му.
— Отвори вратата — нареди тя на компаньонката си. — После ни остави сами.
Едит се колебаеше.
— Всеки мъж има право да бъде със своята съпруга — каза Мег със спокойствие, каквото съвсем не изпитваше. — Върви.
Макар и неохотно, вдовицата се подчини — отвори вратата, кимна на Доминик и се изниза покрай него. Скоростта, с която се отдалечи по коридора, подсказа на Доминик, че изражението му не е сред най-лъчезарните.
— Да не би компаньонката ти да се бои от мен? — попита с равен глас той, като пристъпи през прага.
— Да.
— Ти обаче не.
На устните на Мег трепна плаха усмивка. С меча и ризницата, чиито лъскави брънки трептяха като живи при всяко движение на мощното му тяло, Доминик изглеждаше като същински демон. Тя сведе поглед към ръцете си. Те лежаха в скута й с измамно спокойствие. Събитията от деня почти бяха притъпили способността й да изпитва каквото и да било.
Почти, но не съвсем. Непрекъснато си припомняше изключителната нежност, която Доминик бе проявил към сокола, и топлината, сгряла сивите му очи, когато й нашепваше за това как мечът му ще се прибере в нейната ножница.
Разкъсвана между друидското проклятие и друидската надежда, Мег отчаяно копнееше наистина да открие у Доминик топлота. Искаше и той самият да подири същата топлота у нея, да е дошъл при нея с открито сърце, а не със сдържаността и хладната пресметливост на тактик, който планира битка.
— Погрижих се гостите ти да бъдат настанени — каза тя с официален тон. Просто докладваше на новия господар за положението в крепостта, както бе свикнала да докладва на Джон.
— Моите гости? — вдигна вежди Доминик. — Не аз поканих рийвърите на своята сватба.
— Ковчежникът ще ти донесе сметките за проверка утре сутринта — продължи Мег. — Освен ако не предпочиташ аз да ги проверя вместо теб, както правех при баща… тоест при Джон.
Доминик изсумтя.
— Виждам, че си успяла доста бързо да превъзмогнеш скръбта си по него.
— Няма за какво толкова да се скърби. Още откакто заболя по жътва го мъчеха непрекъснати болки. Сега вече нищо не го мъчи.
— Хората в Блакторн изглежда приемат смъртта на своя господар по същия начин като теб. Единствено Дънкан беше истински покрусен.
— Да. Тат… Джон винаги се е държал по-различно с Дънкан. По-добре. — Тя сви рамене. — Сега вече знам защо.
Доминик не каза нищо. В продължение на близо минута той просто гледаше своята невяста с нетрепващия си орлов поглед.
Мег също мълчеше, но й бе невъзможно да стои напълно неподвижна под този хладен взор. Ръката й неволно се пресегна и взе едно от гладките речни камъчета, които, стояха в една купа до масата, формата, повърхността и приятната тежест на камъка й действаха успокоително.
Продължаваше да мълчи в очакване Доминик да заговори. И докато го чакаше, плъзгаше лекичко камъчето между дланта и пръстите си, припомняйки си колко часове бе прекарала заслушана в песента на река Блакторн, която се спускаше, бистра и пълноводна, от планините на Къмбърланд, през гори и дол чинки, до полята на Блакторн и оттам — към тайнственото море.
— Как изглежда морето, господарю? — попита с копнеж Мег. Неочакваният въпрос — и замечтаната й усмивка — изненадаха Доминик.
— Неспокойно — отговори веднага той. После помисли малко и добави: — Необуздано. Красиво. Опасно.
Мег въздъхна дълбоко. Сетне за пръв път откакто Доминик бе влязъл в стаята й, тя срещна погледа му.
И за пръв път Доминик почувства, че Мег се бои от него въпреки привидната си смелост. Защо ли се страхуваше? Не можеше да й стори нищо, което да не засегне двойно по-болезнено самия него, неговите мечти, неговите надежди. Чувстваше се като вълк, хванат в примка — накъдето и да се завъртеше, примката само се затягаше още повече.
— Страх те е, че друидското проклятие няма да те предпази? — попита той.
В гласа му имаше острота, която не успя да скрие добре.
— Да ме предпази? От какво?
— От изнасилване — каза без заобикалки Доминик. — От мен.
Ръката й стисна камъчето с все сила. Но то вече не беше хладно и успокояващо. Мег с усилие накара пръстите си да се отпуснат.
— Знам какви са задълженията на една съпруга — каза тя с тих глас. — Не ще ти се наложи да ме пребиваш от бой така, че да не мога да избягам.
— Това ли очакваше?
Мег отново сви напрегнато рамене.
— Да.
— Така ли е постъпвал Джон с майка ти?
— Веднъж.
— Но само веднъж.
— Да. Само веднъж.
— И какво е станало после? — попита той. — Да не би мълния да е разцепила крепостта на две?
— Майка ми избягала в гората. Малко след това се извила буря. Градушка унищожила посевите в полята и тревата по пасищата. Овцете били гладни, затова яли отровни бурени, разболели се и измрели.
Доминик изсумтя.
— И всичко това само защото майка ти е изяла един здрав пердах заради своята изневяра?
Лицето на Мег придоби напрегнато, неразгадаемо изражение.
— Свещеникът не откри никъде следи от дявола. Нито веднъж, нищо че баща ми пръсна сума пари за прогонване на злите духове.
— Бурята е била просто съвпадение.
— Така мислят някои.
— Но простите хора от крепостта… те вярват, че тяхната съдба е свързана със съдбата на тяхната господарка, друидската вещица.
— Да — каза Мег.
— А ти вярваш ли в това? — попита Доминик, заинтригуван от това момиче, което вече бе негова съпруга.
Мег вдигна рамене и отметна назад качулката на пелерината си. Имаше чувството, че се задушава — задушаваха я миналото, настоящето, бъдещето, и преди всичко този мъж, надвесен над нея като страховит буреносен облак.
— Няма значение в какво вярвам аз — отвърна глухо тя.
Доминик погледна огнения водопад на косите й плиснал по сребърната и туника. И съвсем неволно протегна ръка, за да докосне един от коприненомеките й кичури.
Преди да успее да се овладее, Мег отскочи назад.
— И теб ли биеше? — попита Доминик.
Тя не отвърна нищо. Нямаше и нужда. Нервната й, уплашена реакция бе по-добър отговор от всякакви думи.
— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Добре, че вече е мъртъв. Иначе щях да го пратя в пъкъла със собствените си ръце.
В стаята се възцари тишина, в която Доминик заизучава замислено момичето пред себе си. Изглеждаше толкова крехка, и в същото време…
В същото време това крехко като тръстика създание бе успяло да се опълчи и да осуети плановете на един могъщ саксонски лорд. Макар да бе трепнала при неочаквания опит на Доминик да я докосне, тя много бързо се бе овладяла. Не, тази вещица съвсем не беше от страхливите. Ето че и сега тя седеше с изправен гръб и високо вдигната глава и хладно преценяваше мъжа пред себе си — точно така, както я преценяваше той самият.
Колкото и да не му се искаше да е така, Доминик трябваше да си признае, че се възхищава на нейния дух. Възхищаваше се, макар прекрасно да знаеше, че като съпруг никак няма да му е лесно с такава жена.
Тя ще се покори само доброволно, насила — никога. По дяволите, какво изпитание за един мъж, който се стреми единствено към мир!
Тогава в съзнанието му се прокрадна друга мисъл.
Да опитомя тази жена ще бъде по-сладко дори от опитомяването на соколицата. Да чуя как от устните й се отронват тихи викове на наслада, докато я обливам с дъха си, обсипвам я с ласки…
И да знам, че всеки такъв вик ми обещава синове от нейната утроба!
Доминик решително свали железните си ръкавици и ги хвърли на масата. Те се стовариха тежко между купата с речни камъчета и една кутия, пълна с лъскави свилени нишки за бродерия. Един бърз оглед на стаята му бе достатъчен да забележи, че в нея няма никакви столове освен онзи, на който бе седнала Мег.
— Това ще трябва да се промени — измърмори той.
— Моля?
Доминик се взря в тревожните зелени очи, които го наблюдаваха напрегнато.
— Тук няма къде да седне човек — обясни той.
Мег се изправи грациозно и му посочи опразнения от нея стол.
— Не съм чак такъв грубиян, че да заема мястото на една дама — каза Доминик.
— По-добре да стоя права, отколкото да седя, а ти да си се надвесил над мен с ръце на хълбоците.
Доминик се усмихна накриво. Мег бе права. Наистина беше застанал така, сякаш се канеше да сгълчи някой от своите рицари за това, че не се е погрижил за бойния си кон, или пък на някой от валетите, задето не е лъснал доспехите на господаря си.
— Денят беше доста… — започна той, но гласът му заглъхна.
— Мъчителен? — подсказа му Мег.
— Да. Повече от мъчителен. Все едно да ти се наложи да водиш отново битка, която си бил сигурен, че си спечелил.
Мег долови скритото под маската на желязната му самодисциплина изтощение и сърцето й се изпълни със състрадание. Същото състрадание изпитваше и към хората от Блакторн, в момента за нея този горд рицар бе просто един от тях.
— Ризницата ти е тежка. Да ти помогна ли да я свалиш?
Доминик я погледна изненадано, сетне кимна.
Сложните каишки и закопчалки затрудниха Мег. Докато тя се суетеше над тях, опитвайки се да ги развърже, Доминик съзерцаваше приведената й глава. От косите й лъхаше аромат на билки и рози и това му напомни за сапуна, с който му бяха дали да се къпе в банята на крепостта.
— Миришеш като цветна градина — каза той.
Промяната в гласа му — до преди миг изморен, а сега изведнъж кадифено мек — сепна Мег. Тя вдиша рязко глава и при движението косата й се разлюля и заблестя като подухнат от вятъра пламък.
— От сапуна ми е.
— Да. И аз ли мириша на градина? — попита Доминик.
Веселата нотка във въпроса му бе не по-малко изненадваща от самия въпрос. Мег се усмихна и сведе глава.
— Ти миришеш на битка — отвърна тя. — На ковано желязо, кожа и устрем. И сила. Главно на това.
— Следващия път ще използвам повече от твоя сапун.
Мег вдигна поглед, пълен с нескрито учудване.
— Следващия път ли?
Доминик кимна.
— При следващото ми къпане.
— Ах, значи ти си този, който е оставил такъв хаос в банята! А аз обвиних бедния Дънкан.
Мег усети как тялото на Доминик се изопва под пръстите й, как мускулите му се стягат и изпълват ризницата. И почувства как самото споменаване на Дънкан разпалва отново гнева му.
— Често ли се къпеш с Шотландския чук? — попита той.
Кадифената, прелъстителна мекота на гласа му беше изчезнала. Мег припряно се зае с една сложна закопчалка, но пръстите й изведнъж бяха станали твърде сковани и, без да иска, тя одраска кокалчетата си на острото желязо. Най-после закопчалката поддаде.
— Готово — каза Мег. — Тази беше последната.
Сетне се надигна на пръсти и свали ризницата от едното му рамо. Внезапно Доминик се обърна и с едно рязко движение се освободи от нея. Тежестта й накара Мег да политне назад, но Доминик светкавично се протегна и пое ризницата в едната си ръка.
Мег отмести поглед от тежката ризница към мъжа, който я държеше така, сякаш беше перце. Знаеше, че Доминик е едър и много силен мъж, но до този момент не си бе давала сметка колко по-силен е от нея. Мускулестото му тяло се очертаваше съвсем ясно под меката кожа на долните му дрехи.
Обзе я внезапен копнеж да почувства силата му със своите пръсти, с ноктите си… с устни и зъби. Това я стресна и в същото време разпали в тялото й непознат огън.
— Е? — рязко попита Доминик.
— Какво? — сепна се Мег и с усилие съсредоточи вниманието си отново върху разговора.
— Къпеш ли се с онова шотландско копеле?
Тя се намръщи.
— Защо ми е да се къпя с него? И двамата имаме прислужници.
Сега бе ред на Доминик да се намръщи.
— Как защо? — възкликна той. — За удоволствие, разбира се.
Гъста руменина обагри лицето на Мег.
— Аз не съм нито слугиня, нито наложница на Дънкан, та да му прислужвам в банята — възмутено заяви тя.
— Аз пък чувам друго.
— Значи даваш ухо на лъжлива и злостна мълва!
— Това е същата онази мълва, която разказва за друидските вещици — изръмжа Доминик.
— Зимата беше дълга. Хората нямаха какво толкова да правят, освен да измислят клюки, докато чакат да отминат студовете.
— Спала ли си с Дънкан от Максуел? — попита остро Доминик.
— Колко ниско мнение имаш за своята съпруга.
— Майка ти се е омъжила, когато е била бременна от друг. А ти някога си била сгодена за Дънкан. Знаела си за подлия му план, но не ме предупреди. Какво мнение искаш да имам за теб, жено?