Елизабет Лоуел
Най-силната магия (27)

27

Когато най-после позволиха на Мег да слезе от коня, цялото тяло я болеше от дългата езда. Тя огледа крадешком тайния горски стан на рийвърите. Но това, което видя, никак не я успокои.

На поляната се бяха изтегнали повече от двадесет мъже. Само един от тях носеше скъпи рицарски одежди, при това се виждаше, че доспехите му са познали и доста по-добри дни. Останалите мъже не бяха нищо повече от сбирщина бандити, бракониери и престъпници.

Покрай грубо скованата дървена ограда бяха насядали неколцина пазачи. Никой от мъжете, освен рицаря, не беше от хората, следвали доскоро Дънкан. Бяха груби и дрипаво облечени и само оръжията им имаха вид на добре поддържани. Острите им мечове и кинжали блестяха на светлината на огъня, който едновременно ги сгряваше и им служеше за приготвяне на храна.

Мег тръгна, куцукайки, към един огромен дъб и се свлече изнемощяла до дънера му. Повечето мъже я гледаха с похотливо блеснали очи, останалите — с тъпоумно безразличие. Но нито страховитите рийвъри, нито израненото й тяло я тревожеха толкова, колкото съня, който я бе споходил по време на изтощителната езда — новородено бебе с усмихнати зелени друидски очи.

Дойде ли ти вече, малка соколице?

Не.

Отговорът щеше да е същият още девет месеца, ако се вярваше на съня й.

Доминик, ще видиш ли някога своето дете? И ако го видиш, ще повярваш ли, че е твое?

Нечия ръка я разтърси грубо.

— Ставай, вещице, и поднеси вечерята — каза Едит.

— Едит! Какво търсиш тук? И теб ли отвлякоха?

Вдовицата се усмихна горчиво.

— Аз нямам пукната пара. Защо му е на човек да ме отвлича? Не, дойдох при рийвърите по своя воля.

— Всяка жаба да си знае гьола, нали? — саркастично попита Мег.

— Мери си приказките, вещице — изсъска Едит, като я зашлеви през лицето. — Откога чакам този миг. Размърдай си магарешкия задник и ни поднеси вечерята, или веднага ще те пратя при Едмънд Жестокия да те обучи на новия ти занаят.

Тя вдигна ръка да я удари отново, но в този момент един рицар, който не изглеждаше чак толкова окаяно, колкото останалите, пристъпи към нея и я избута настрана.

— Руфъс няма да одобри това — каза спокойно той. — Той смята пръв да се възползва от услугите на вещицата. Не иска никакви белези по тялото й, освен тези, които сам ще остави. Беше категоричен по този въпрос тази сутрин, не помниш ли?

Едит сви кисело устни, но се отказа да удря Мег повече. Прекрасно знаеше какви са плановете на Руфъс за друидската вещица. Самата тя бе набила повечето от тях в дебелата му глава.

— Така ли се отплащаш за добротата, която прояви Блакторн към теб? — попита Мег, като се изправи и се загърна в пелерината, за да скрие тялото си от влажната мъгла и от похотливите погледи на рийвърите. — С предателство?

— Каква доброта? — гневно възкликна Едит. — Аз бях господарка на крепост, не по-малка от Блакторн, а се превърнах в проста слугиня.

— Твоята крепост беше превзета от норманите.

Лицето на Едит се изкриви от ярост. Светлите й очи придобиха животински блясък.

— Не беше честна битка — извика тя. — Те влязоха в крепостта чрез предателство.

— Честна или не, резултатът е все един и същ — каза Мег. — Семейството и съпругът ти бяха убити и ти бе оставена на милостта на своите съседи, които бяха в същото окаяно положение. Беше една бездомна, бездетна вдовица, преди лорд Джон да те приюти, да ти осигури почтена работа и да обещае да ти намери съпруг.

Едит се усмихна горчиво.

— Но първо се опита да ме заплоди.

Мег трепна.

— Не знаеше ли? — хладно попита Едит. — Господарят на крепостта вкарваше всяко момиче в леглото си, преди да му позволи да се омъжи.

Мег се опита да каже нещо, но вдовицата не беше свършила.

— На всяко момиче Джон обещаваше едно и също: че ако му роди дете, ще я направи господарка на Блакторн. Но това така и не се случи, защото след като прокълнатата му съпруга го напусна, той стана толкова немощен, че и най-обиграната уличница не можеше да изцеди от него дори и едно семенце.

Откъм другия край на поляната се чу вик, който прекъсна думите й. Руфъс се бе завърнал от Карлайл с провизии. Всички в стана, освен един рицар и един опърпан бракониер с унило лице, се скупчиха около своя водач, за да видят какво им е донесъл.

— Ейл? — извика жадно един от рийвърите.

— Да — ухили се Руфъс и слезе от коня.

Сетне отиде до огъня, свали шлема си и разтърси гъстата си червена грива.

— Има ли храна? — попита рязко Едит.

— Месо, хляб и сирене.

— Ами жени? — извика друг рийвър.

— Обещаха ни една от кухненските прислужници, само да й свърши течението.

— Защо да чакаме? — измърмори един от мъжете. — И без това докато й се изредим всичките, пак ще е цялата в кърви. Една няма да ни стигне.

Под прикритието на пелерината Мег инстинктивно плъзна ръце към корема си. По кожата й пролазиха тръпки, които нямаха нищо общо с влажния вечерен студ.

— Някакви вести от норманското копеле? — попита Едит.

Вместо отговор Руфъс само сви рамене. После видя застаналата от другата страна на огъня Мег и очите му светнаха.

— Ела при мен — заповяда й той.

Привидно спокойна, Мег заобиколи огъня и се изправи пред него. Погледът в очите му накара стомаха й да се свие. В гърлото й заседна буца.

Едит ги наблюдаваше с раздразнение, което обаче се постара да прикрие. Слабостта на водача на рийвърите към господарката на Блакторн беше добре известна на всички. Самата Едит я бе използвала като мотив, за да накара Руфъс да се отдели от Дънкан. Така че нямаше право да се оплаква от това, че Руфъс демонстрира тази своя слабост пред всички.

— Изчакай поне до утре вечер — каза тя. — Ще ти бъде много по-приятно да се въргаляш с нея пред очите на норманското копеле.

Мег усети, че й прилошава. Въпреки топлината на огъня тялото й се вледени.

— Що за лудост е това? — попита тя със спокоен глас.

— Не е лудост — отвърна Едит, — а отмъщение срещу норманското копеле и друидската вещица, която е негова курва.

— Какво отмъщение?

В гласа на Мег нямаше нито чувство, нито въпросителна нотка. Имаше само някакво неестествено спокойствие, появило се заедно с леда, който бе сковал душата й.

— Трябваше да оставиш норманското копеле да умре от отровата, която му дадох — яростно каза Едит. — Тогава можеше да успея да убедя Дънкан да превземе крепостта и всичко щеше да бъде наред. Но копелето оживя и аз ще му отмъстя!

— Дънкан. Къде е той?

Гласът на Мег пак бе равен, безжизнен, почти нечовешки. Едит сви рамене.

— Замина на север със своите рицари. Прав му път! Клановете по границата ще прережат гърлото на този изменник още преди да е успял да се порадва на плодовете на своето предателство.

— Той не е като вас.

— Не е — процеди през зъби вдовицата. — Сред нас няма предатели. Ти си единствената, вещице, но скоро и теб няма да те има.

Втренченият поглед на Мег накара рийвърите да се спогледат объркано и да зашепнат помежду си, обезпокоени от странната неподвижност на своята друидска пленница.

Единствено Едит не се смути от нетрепващите й зелени очи. Най-после бе ударил часът на отмъщението, за което копнееше още откакто норманците бяха погубили семейството й.

— Нека ти кажа какво те очаква, вещице — каза със злорадо задоволство тя. — Утре по залез слънце твоят любим съпруг ще дойде тук с три пъти по твоето тегло в злато и скъпоценни камъни.

Едно едва доловимо трепване на тялото на Мег накара останалите по нея златни звънчета да запеят тихичко. Но песента им заглъхна почти веднага.

— Ние ще вземем откупа — продължи Едит. — Тогава рийвърите ще се позабавляват с теб пред очите на съпруга ти. А когато и двамата престанете да ни бъдете забавни, ще го убием.

Мег мълчеше.

— Малоумна ли си? Не осъзнаваш ли какво ще ти коства това, че застана на страната на норманците? — извика ядосано Едит. — Скоро ще разбереш какво съм преживяла. Ще бъдеш без близки, без мъж, без деца и без чест!

Мег наклони глава и звънчетата звъннаха отново.

— Доминик льо Сабр няма да дойде — каза тя.

— Ще дойде. Трябва да дойде. Иначе ще умреш.

— Значи, ще умра. Доведете свещеник, за да ме изповяда.

Този път увереността в гласа й успя да смути Едит. Тя я зяпна слисано.

— Какви ги приказваш? — възкликна Руфъс, като пристъпи толкова близо до Мег, че тя трябваше да наведе глава назад, за да вижда лицето му. — Разбира се, че Доминик ще дойде да те спаси. Без теб той би загубил крепостта Блакторн?

— Кой ще му я вземе? — спокойно попита Мег. — Дънкан няма да го направи. А вие не можете.

— Можем. И ще я превземем.

— Жалко, че вече ще съм мъртва — каза Мег, като отстъпи крачка назад, за да огледа поляната. — Би било много забавно да видя как тази жалка паплач атакува Блакторн. Когато Меча престане да се залива от смях, ще ви избие до крак и ще ви хвърли на гарваните.

— Няма, защото няма да има кой друг да организира отбраната на крепостта, освен Томас Силния — намеси се Едит. — А той е глупав, макар да се бие добре.

— Саймън е не по-малко умен и безпощаден от брат си.

— Саймън няма да бъде там — каза Руфъс. — Казахме на Доминик, че може да дойде тук, придружен от един-единствен рицар.

Мег кимна.

— Разбирам. И този рицар ще бъде Саймън, естествено.

— Да — отвърна Руфъс, като се усмихна доволно.

— Решили сте да убиете и двама им.

— Нямахме друг избор, след като норманското копеле оцеля и взе, че си загуби ума по теб, както и ти по него — обясни Руфъс. — Ясно беше, че скоро ще се роди наследник. А ако се роди наследник, ние губим Блакторн завинаги.

— Затова се опитахте да убиете съпруга ми по време на онзи лов — каза Мег. — Но ние ви избягахме.

— Избягахте от Руфъс — обади се отново Едит. — Но от моя капан не можахте да избягате.

— Ах… значи ти си отровила Мари, за да може аз да остана в крепостта.

— За мен беше удоволствие да видя оная курва да повръща. И още по-голямо удоволствие — да зърна лицето на норманското копеле, когато му казах, че си избягала при Дънкан от Максуел.

— Доста глупаво от твоя страна — заяви Мег.

Едит се усмихна.

— Жаждата за мъст ти е взела ума — продължи Мег.

— Защо?

— Искаш Доминик да плати откуп за мен, а в същото време му казваш, че съм избягала при друг мъж.

Вдовицата сви рамене.

— Все едно. Това само ще разпали още повече желанието му да те намери и да те накаже.

— Значи ти си разпространявала всички онези слухове, че Дънкан и аз сме били любовници.

Макар че това не беше въпрос, Едит отговори, като очевидно се наслаждаваше на всяка дума.

— Да. Толкова ми беше драго да гледам как копелето изгаря от ревност. Ти умееш да омагьосваш мъжете, вещице. Но сега ще си платиш за това.

Тихият смях на Мег стресна рийвърите повече, отколкото биха ги стреснали клетвите й. Те се размърдаха неспокойно и плахо се заозъртаха в спускащата се тъмнина, сякаш очакваха от влажната земя да изскочат духове.

— Ах, Едит! — възкликна Мег. — Как можа така да надхитриш сама себе си? Не е много трудна задача, разбира се, но затова пък е толкова забавно.

Хладната ирония в гласа й шибна Едит като камшик.

— Какви ги бръщолевиш? — попита тя.

— Омагьосан? Меча? — Мег отново се изсмя така, че рийвърите потръпнаха. — Едит, ти си глупачка до мозъка на костите си.

Сетне тя се обърна към рийвърите. Макар тих и спокоен, гласът й отекна ясно във възцарилата се пълна тишина.

— Чуйте ме, рийвъри. Доминик льо Сабр иска Блакторн, а не мен. Ако ми е подарявал накити и е откликвал на всяка моя усмивка, то е защото се надява да го обикна и да му родя син, а не защото съм го омагьосала.

Едит понечи да каже нещо, но Руфъс махна гневно с ръка.

— Защо му е да дава кралски откуп за една невярна друидска вещица, която дори да е плодовита, никога не ще го дари с мъжки наследник? — продължи Мег. — Доминик ме държи при себе си само защото знае, че васалите ще се разбунтуват, ако ме прогони.

— Още по-добра причина да плати откупа — вметна Едит.

Мег се изсмя още веднъж и рийвърите отново се спогледаха тревожно. Искаше им се да побягнат час по-скоро от тази вещица, която говореше с толкова весела увереност за техния разгром… и за собствената си смърт.

— Самата ти си толкова алчна — каза Мег на своята бивша компаньонка, — а не допускаш, че и другите може да са такива.

— Говори по-ясно — изсъска Едит.

— Откупът е толкова голям, че Блакторн ще бъде разорен.

— Да!

— Кой дава пари за рицарите, които пазят васалите от такива като вас? — тихо попита Мег. — Кой плаща налозите, за да е пълна хазната и да могат да се купуват нови рицари и оръжия? Чий живот ще се превърне в ад, ако господарят обеднее?

Рийвърите зашепнаха оживено. Най-после бяха разбрали за какво става дума.

— Да — кимна тя. — Васалите плащат всичко. Вярно е, че те ме харесват, но повече им харесва децата им да са нахранени.

— Не я слушайте — извика Едит. — Тя ще ви омагьоса, точно както омагьоса…

Руфъс я зашлеви брутално през устата, за да я накара да млъкне. Мег обаче продължи да говори, макар да знаеше, че всеки момент може да я сполети същото.

— Обзалагам се, че докато вие стоите тук и броите откупа, който никога няма да получите — каза тя, — господарят на Блакторн пише на архиепископа писмо с молба бракът ни да бъде анулиран.

Руфъс се намръщи и подръпна замислено дългия си мустак.

— Един нов манастир би бил напълно достатъчен като мотив църквата да се съгласи с анулирането — продължи неумолимо Мег. — Но тъй като Доминик е много ловък и умен тактик, най-вероятно ще обещае да построи и каменна черква.

— А какво…

Мег не позволи на Руфъс да зададе въпроса си.

— Преди още плътта ми да е изгнила в гроба, Доминик вече ще си има хубава, плодовита норманска съпруга, която ще му народи толкова наследници, че като се хванат за ръце, ще могат да опашат целия Блакторн. Вие всички се самонадхитрихте, рийвъри. Блакторн вече е нормански. И благодарение на вашата глупава алчност ще си остане такъв до второ пришествие.

 

 

— Много умно от нейна страна да се опитва да ги разколебае — каза Доминик, когато Свен прекъсна разказа си. — Тя позна ли те?

— Мисля, че не. Не направи никакъв опит да ме заговори скришом. — Свен се поколеба и огледа предпазливо залата, за да се убеди, че никой, освен Доминик, Саймън и старата Гуин няма да го чуе. — Подозирам, че поне двама от рийвърите са шпиони на Дънкан — додаде той.

— Не се изненадвам — каза Доминик. — Шотландския чук е много умен мъж, стига само да не се оставя да го водят страстите.

— Един от шпионите се измъкна от стана много преди мен — допълни Свен.

— Значи най-вероятно скоро ще видим Дънкан — заключи Доминик. — Какво друго каза Мег?

Свен го погледна колебливо. Всичко би дал, за да не се намира в този момент в залата на крепостта Блакторн. Господарят му бе облечен като за битка — от гривните на глезените до шлема. Ръката му не се отделяше от дръжката на меча.

Русокосият рицар изруга полугласно, прокара пръсти през преднамерено изцапания си перчем и заговори отново.

— Вашата съпруга помоли още веднъж за свещеник, като каза, че ако умре, без да е причестена, призракът й ще броди сред тях така, както призракът на лейди Ана броди из крепостта.

— Хубавичко ги е сплашила — усмихна се Доминик. — Явно си отмъщава. Доста е свирепа тази моя малка соколица.

Свен погледна старата Гуин.

— Умее ли лейди Маргарет да лъже добре? — попита той.

— Не. — Думата падна тежко като камък в тишината на салона. — Мег е като свещен извор — толкова е бистра, че не може да скрие и най-дълбоките кътчета на душата си.

— Така си и мислех — измърмори Свен.

Доминик местеше объркано поглед от рицаря към старицата и обратно. Усмивката на лицето му се стопи.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Лейди Маргарет беше напълно искрена — простичко отвърна Свен. — Затова и рийвърите й повярваха.

— Кой разумен човек не би й повярвал? — попита Гуин, вперила изпитателно поглед в Доминик. — Би било лудост да погубите владенията си, за да платите откуп за съпруга, която не може да ви роди син.

— Достатъчно! — изръмжа Доминик.

Гуин обаче продължи да говори, сякаш не го беше чула. Думите й валяха спокойно и неспирно като студен дъжд.

— Утре след залез слънце рийвърите ще изнасилят Мег. Дори тя да остане жива след гаврата им с нея, не можете да я задържите като своя съпруга. Ще я прогоните и скоро крепостта ще има нова господарка. А вие, господарю… вие най-после ще имате синовете, които искате повече от всичко на света.

— Саймън!

Саймън разбра непроизнесения от брат му въпрос.

— Ти се славиш като голям тактик — каза той, като подбираше много внимателно думите си. — Само един лош тактик би изгубил войната, за да спечели една битка, която не ще му донесе нищо.

— Обясни.

Саймън се поколеба. Никога не бе чувал брат си да говори с такъв тон. И щеше да е щастлив, ако не го чуе никога повече.

— Ти дойде тук за земя и синове — каза той след известно мълчание. — Това е твоята война. Половината от нея вече е спечелена. Земята е твоя.

Доминик мълчеше.

— Ако участваш в тази битка по правилата на рийвърите — продължи Саймън, — няма какво да спечелиш, а ще загубиш много. Самите васали на Блакторн не ще поискат от теб да пожертваш всичко, включително тях, заради една безполезна битка. Мег знае това не по-зле от теб. Рийвърите вече също го знаят. — Той отклони поглед встрани. Изражението на Доминик подобно на гласа му, бе ужасяваща смесица от гняв и болка.

— Довърши — мрачно каза Доминик.

— По дяволите — измърмори Саймън. — Всичко е повече от ясно. Мег не очаква да платиш откупа.

Доминик обърна гръб на тримата души в салона толкова рязко, че наметалото му изплющя. Не искаше да съзрат онова, което навярно се виждаше съвсем ясно в очите му — спомените и думите на Мег, които се забиваха като кинжали в сърцето му.

Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница…това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.

Две ръце в железни ръкавици се свиха в юмруци.

Зле ли се държи Доминик с теб?

Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? В края на краищата звънчетата, които нося, са почти като тези на най-добрия му сокол.

Стоеше напълно неподвижен, сякаш вкаменен.

Ти си болен. Позволи ми да те излекувам.

Има едно-единствено нещо, което може да ме излекува.

Тогава аз ти го давам.

Тръпка разтърси тялото му.

Доведете свещеник, защото ще умра.

Полагаше отчаяни усилия да запази способността си да се владее — способност, придобита на толкова висока цена. Съвсем доскоро беше напълно убеден, че няма болка, която да не е изпитал.

Но бе сбъркал.

Мег, никога не съм искал да те нараня така. Ти виждаше толкова ясно душата ми и въпреки това ми се отдаде тъй щедро.

Ако можеше да прозреш в душата ми сега…

Откъм двора се чу звук, наподобяващ тихо жужене — беше шепотът на стотици неестествено приглушени гласове, който се носеше като вятър над тълпата от хора.

— Продължават да прииждат, господарю — спокойно каза Гуин.

— Защо? — попита Доминик.

Дори старата друидка трепна при звука на гласа му.

— Да узнаят решението ви. Те са в беда, а вие сте им господар.

Без да каже и дума, без дори да се обърне назад, Доминик излезе от залата и се отправи към входа на крепостта. Когато се появи на прага на широкия портал с лъскавите си доспехи, които сияеха изпод тежкото наметало, в двора се възцари пълна тишина.

Преди обаче да успее да каже каквото и да било, по стълбите, куцукайки, изтича Хари. В ръцете му имаше малка кожена кесийка, в която дрънкаха монети.

— С Адела научихме какво е станало — каза той. — Откупът, който ви искат, е чудовищен.

Сетне подаде кесийката на Доминик. Но той бе толкова слисан, че не помръдна.

— Вземете я — настоя Хари. — Не е много, знам, но това е всичко, което имаме. Моля ви, господарю. Когато Адела беше болна, Мег й помогна.

Преди пазачът да се е обърнал, по стълбите се изкачи соколарят, понесъл в ръце дървена купа с няколко скъпоценни монети.

— Един боен жребец стъпка втория ми син, когато беше на четири годинки. Господарката коленичи в калта, за да облекчи предсмъртната му агония. Тогава самата тя нямаше и девет години.

След като соколарят остави купата в нозете на Доминик, един по един заприиждаха и останалите васали. Всеки носеше скромното си богатство, събирано цял живот с упорит, тежък труд. И всеки имаше да каже по нещо.

— Тя се погрижи за болния ми баща.

— Когато брат ми беше болен и нямахме слама да запалим огън, тя му даде пелерината си.

— Тя излекува сина ми.

— Бебето ми щеше да умре, ако не беше тя.

— Тя облекчи болките ми.

Парите, които Доминик бе раздал на васалите в деня на своята сватба, валяха като сребърен дъжд в купата, монета след монета — безмълвно свидетелство за почитта на васалите към тяхната друидска господарка. И с всяка монета валяха думи на обич, която нямаше цена.

— Тя изцери земята ми.

— Когато жена ми се нуждаеше от нея, тя дойде.

— Когато всички ме смятаха за прокълнат, тя ме изцели.

— Аз съм сляп. Виждам само чрез нейния глас.

Накрая не остана никой, освен едно момченце на не повече от девет години. До него подскачаше голямо, рошаво куче. Доминик погледна здраво стиснатата шепа на хлапето, питайки се какво ли може да предложи едно толкова малко дете и защо.

Момчето зарови ръка в рунтавата козина на кучето, като че ли това щеше да му даде кураж да заговори, и разтвори шепата си. В нея лежеше най-скъпоценното му съкровище — един от турските шекери, които Доминик бе раздал на васалите си заедно със сребърните монета. Бонбонът беше леко изгризан от едната страна, сякаш всеки ден детето бе отхапвало по мъничко от него, стремейки се да запази колкото се може по-дълго това сладко богатство.

— Тя спаси кучето ми, когато беше попаднало в един капан. — Момчето пусна бонбона върху купчината монети и побягна.

Кучето се спусна след него като кафява сянка.

Доминик се опита да каже нещо, но не можа. Както капките се събират във вадички и поточета, за да се роди буйна река, така даровете и словата на васалите на Блакторн се бяха сбрали, за да разкажат какво означава Мег за тези хора. Тя бе мир и надежда в един свят на войни и глад. Тя бе слънчева светлина, смях и изцеление там, където всичко останало беше само болка.

Тя бе всичко това и нещо повече за воина, който бе дошъл да дири земя и синове, а беше получил живот и любов.

Най-накрая Доминик намери сили да заговори.

— Откраднаха нашето сърце.

Сред тълпата се надигна глух ропот.

— Ако Мег не се върне при нас жива и засмяна — продължи Доминик, — невиждано опустошение очаква земите на север от тук.

Ропотът се превърна в ръмжене на огромен, раздразнен звяр.

— Аз ще преследвам рийвърите и техните семейства, ако ще и до края на света, и ще ги избия до крак — и мъжете, и жените, и децата.

Ръмженето ставаше все по-силно — дебнещ, хищен звяр.

— Ще изпепеля техните домове, ще изколя стадата им и ще отровя кладенците им. Ще разруша техните дувари, ще изтребя дивеча им и ще посипя полята им със сол, за да не раждат нищо. И тогава ще оставя тази прокълната земя на духовете на онези, които са паднали от ръката ми, без да бъдат опростени!

Мощен одобрителен рев разтърси двора на крепостта.

По стълбите бавно се изкачи старата Гуин, изправи се пред господаря на Блакторн и едва сега видя онова, което васалите вече бяха видели.

От скритите под бойния шлем очи се ронеха сълзи, по-многобройни и от купчината сребърни монети в дървената купа.

— От хиляда години очаквам този ден — каза тя.

Сетне вдигна ръце и със сръчни, уверени пръсти прикачи на черното бойно наметало на Доминик тежка сребърна тока. Когато отстъпи крачка назад, слънчевата светлина озари древния накит и сребърната вълча глава сякаш пламна. Бистрите й кристални очи заблестяха като живи.

С мощен възглас множеството в двора приветства Друидския вълк.

 

 

На зазоряване дружина рицари напусна крепостта Блакторн и се отправи в галоп на север. Всяка крачка на бойните им коне бе съпроводена от звън на стоманени оръжия и блясък на остриета. Зад тях подвижният мост бе вдигнат, а тежките порти бяха залостени.

Друидският вълк отиваше на война.

— Не! — сопна се Доминик на Дънкан. — Теб ще те разпознаят и ще те убият на място. Не искам повече да чувам и дума за това. Ако не ми трябваше жив, досега вече на два пъти щях собственоръчно да съм те убил.

Дънкан и неговите рицари бяха срещнали Доминик на пътя, водещ на север, в ранния следобед. И оттогава Шотландския чук и Друидският вълк непрекъснато се караха. Дънкан вдигна отчаяно глава към дъбовите клони над главата си, сякаш очакваше помощ от нежните зелени пламъчета, които горяха по върховете на всяка клонка.

— Ако нямаме човек от вътрешната страна на оградата, когато нападнем — процеди през зъби той, — Меги най-вероятно ще бъде убита, преди моят рицар „отцепник“ да успее да го предотврати.

— Да не мислиш, че не знам? — тросна се Доминик. — Затова искам да отидем там, когато се смрачи. По тъмно ще успея да се промъкна покрай…

— За бога! — избухнаха в един глас Дънкан и Саймън.

— Не можеш! — продължи рязко Саймън. — Ръстът ти ще те издаде веднага!

— Да не говорим за този огромен, блестящ сребърен накит на наметалото ти — добави Дънкан, като изгледа неприязнено вълчата глава, сякаш очакваше всеки миг тя да се превърне в жив вълк.

— Господарю — обади се тихо Свен, — аз ще отида. Това е по моята част.

— Досега те вече ще са установили липсата ти — махна нетърпеливо с ръка Доминик. — Какво ще им кажеш, когато те попитат къде си бил?

— Ще им кажа, че съм се занимавал със стадата си.

Доминик изсумтя.

— Аз никога не бих ти повярвал.

— Вие не сте Руфъс.

Вместо отговор Доминик само изруга яростно.

— Вашата лейди е завързана с верига за едно дърво — продължи Свен. — Няма да може да се скрие, когато атакувате стана. Там трябва да има човек, който да я пази.

— Не мога да искам от теб да се излагаш на такава опасност.

Свен се усмихна развеселено.

— Ах, милорд, нима ме познавате толкова малко? Опасността е моят живот. Тя ми е и любима, и дете. Нали затова толкова ми харесва да бъда ваш рицар.

Още една свирепа ругатня, една дълга въздишка — и Доминик се предаде.

— Преди да тръгнеш, мини през свещеника — нареди той на Свен. — Този път опасността ще е твърде голяма дори за смелчага като теб.

— Има много по-лоши начини да умреш от този да паднеш в бой, защитавайки своята господарка.

— Да — намеси се решително Саймън. — Остави ме да отида със Свен. Аз мога да…

— Не — възпротиви се веднага Свен. — Ти си грамаден като Доминик и Дънкан. Рийвърите ще те забележат начаса. А дори те да не успеят, Едит ще те познае.

— И за теб не може да се каже, че си дребен — каза Саймън.

— С мен обаче са свикнали — отвърна Свен и се обърна отново към господаря си. — Кога ще нападнете?

— По здрач — каза Доминик. — Ще имаш ли достатъчно време?

Свен погледна ъгъла на слънчевите лъчи.

— Не съм съвсем сигурен. Пратете няколко души да атакуват пеша откъм тила. С малко късмет задната врата в оградата ще бъде отворена.

Преди който и да било от мъжете да успее да каже нещо повече, Свен изчезна от очите им.

— Къде го намери? — обърна се Дънкан към Доминик.

— В един сарацински пъкъл.

— Ще може ли да отвори задната врата?

— Ако някой въобще може да се справи с тази задача, това е Свен. Не му е за пръв път да ми отваря врати отвътре.

— Напълно ти вярвам — измърмори Дънкан. — Той умее да се промъква скришом като котка.

Зад гърба на Доминик се чу нетърпеливо конско пръхтене и потропване. Докато Доминик, Дънкан и Саймън се препираха кой да заеме най-опасната позиция при атаката, останалите рицари и техните валети бяха слезли от седлата и спокойно изчакваха заповедите на своя господар. Хората на Дънкан бяха досущ като тези на Доминик: корави, опитни и отлични бойци, калени в много кървави битки.

Повечето рицари бяха свалили тежките си ризници и преглеждаха оръжието си. Навсякъде бяха разпръснати арбалети и стрели, копия и боздугани, брадви и мечове. Докато се занимаваха с оръжията, мъжете разговаряха оживено и се хващаха на облози за това кой ще мине пръв през оградата, кой пръв ще убие някой от противниците, дори за това кой пръв ще бъде ранен или убит.

Техните шеги и разговори достигаха до Доминик сякаш безкрайно отдалече. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: Мег. Готов бе начаса да замени рая с ада, стига да бе сигурен, че така неговата малка соколица ще оцелее.

— Какво ще заповядаш на своите рицари? — попита го Саймън, когато всичко бе вече готово.

— Никаква милост. Никакви пленници.

 

 

Без да обръща внимание на пазачите, които постоянно си подвикваха един на друг от своите вишки по дървената ограда, Мег тайничко подръпна тежката верига, която стягаше китките й и опасваше дънера на младия дъб. Но макар и ръждясала, веригата беше много здрава.

Тя вдигна очи към небето. Слънцето вече се бе скрило зад дървената ограда, опасваща поляната. Скоро над сенките и долчинките щеше да падне здрач, а след него мракът щеше да обгърне земята. Малко след това на небето щеше да изгрее луната в целия си сребърен блясък.

И тогава рийвърите щяха да дойдат при нея.

Едит обикаляше нетърпеливо около огъня, където върху един шиш се печаха останките на един елен, и час по час местеше поглед от пламъците към пазача, който имаше най-добра видимост към пътя за Карлайл.

— Виждаш ли нещо? — извика отново тя.

— Не — рязко отвърна мъжът.

Руфъс отряза къс месо от шиша с камата си, натъпка устата си и започна да дъвче.

— Той ще дойде — упорито тропна с крак Едит. — Вещицата го е омагьосала.

Руфъс изсумтя.

Едит продължи да обикаля около огъня. Един опърпан рийвър пристъпи към шиша. Ножът му разряза с лекота твърдото месо.

— Ами ти, овчарю? — попита Едит. — Ти не видя ли конници да идват насам?

— Не, господарке. Моите стада са на изток.

Едит измърмори нещо под носа си и подвикна отново към пазача, който този път обаче не й обърна внимание.

Овчарят се запъти лениво към задната страна на стана. Когато мина покрай Мег, той изпусна парчето месо, наведе се да го вдигне и прошепна тихичко, така че да го чуе само тя:

— Меча ще дойде след здрачаване.

Мег се взря с ококорени очи в русата коса и светлите очи на непознатия овчар.

— Няма да дойде — прошепна тя.

— Бъдете готова, милейди.

С тези думи Свен се усмихна, хвърли месото и продължи към задната порта. Както се надяваше, рицарят, който се бе „отцепил“ от Дънкан, седеше там и точеше огромна бойна брадва.

— По здрач — промълви едва чуто Свен, минавайки край него. Стържещият звук на кремъка по стоманеното острие спря само за миг — само за да може Свен да разбере, че е бил чут.

— Пазачо! — извика Едит след няколко минути.

— Никой не идва, доколкото мога да видя — отговори отегчено пазачът. До гуша му беше дошло да го пита все едно и също цял следобед.

Здрачът обгърна стана като наметало. Макар че луната още не бе изгряла, сребристото й сияние озаряваше хоризонта на запад. Руфъс изтри ножа в ръкава си и погледна към Мег. Похотливият блясък в очите му разкриваше повече от ясно неговите намерения.

Рицарят на Дънкан се изправи на крака, вдигна брадвата и я размаха с една ръка над главата си. Въздухът засвистя, разсичан от лъскавото острие. Не за пръв път опитният боец изпитваше уменията си да борави с тежката брадва, но и сега, както и преди, всички рийвъри го зяпаха с отворена уста, напълно погълнати от ловката му игра с оръжието.

Точно от това имаше нужда Свен. Той отиде до задната врата уж за да се облекчи, но когато стигна до пазача, в ръката му проблесна острие и след миг мъжът се свлече на земята. Свен го изправи, облегна го на дървената ограда и го загърна с наметалото, за да изглежда като заспал,

Сетне заби ножа няколко пъти в пръстта и острието отново бе чисто. Той го прибра в капията и зачака. Знаеше, че битката ще започне съвсем скоро.

Внезапно пазачът при главната порта нададе вик и посочи към пътя.

— Идват! Двама рицари. Единият е облечен в черно. Бог да ме убие, ако това не е норманското копеле!

— Носят ли откупа? — попита Едит.

— Да! Конете направо залитат под тежестта на съкровищата.

Ликуващ рев разтърси горския стан. Мъжете се сборичкаха в надпреварата си да съзрат първи богатствата, които скоро щяха да бъдат техни.

Никой не забеляза как Свен тихичко свали резето на задната врата, как я открехна лекичко и бързо се върна обратно, за да застане до Мег.

— Още малко, милейди — прошепна той.

Мег бе твърде слисана, за да успее да му отговори. След миг през задната врата се промъкна Доминик. В бавно сгъстяващия се мрак съпругът й изглеждаше като част от самата нощ. Когато се обърна и обходи светкавично с поглед целия лагер, изваденият му меч и древната сребърна тока проблеснаха на лунната светлина.

От тъмнината зад гърба му изникнаха Саймън и Дънкан, също извадили своите мечове. Но Мег не виждаше нищо друго, освен Друидския вълк, който сияеше като огън на рамото на Доминик. Побиха я тръпки. Беше разбрала, че проклятието, тегнещо над племето й, най-после е разрушено. Никога повече друидските девойки нямаше да носят върху плещите си хилядолетната тежест на надеждата на цял един народ.

Друидският вълк се бе родил, макар и не от утробата на друидка.

В мига, в който Доминик съзря завързаната към дъба Мег, откъм скупчените при предната порта мъже долетя вик.

— На оръжие! Копелето е в стана!

Рийвърите грабнаха мечовете и щитовете си и се спуснаха безредно и безразсъдно напред. Дънкан, Саймън и Доминик посрещнаха първата атака, докато през отворената задна врата се промъкваха и останалите техни рицари.

Скоро цялата поляна се изпълни със звън на стомана и кръв, която просветваше с черен блясък под изгрялата луна. Сред викове, ругатни и дрънчене на оръжия битката се мяташе по изпотъпканата земя като побеснял, окървавен звяр.

Обезумяла от ужас, Мег гледаше и едва сега разбираше как Доминик си е извоювал името Льо Сабр. Ако някой се бе усъмнил в силата на Меча заради милостта, която бе проявил в църквата и по време на рицарския турнир, то сега нямаше и място за съмнения. Доминик поваляше рийвър след рийвър, подобно на коса сред избуяла лятна ливада. В сърцето му нямаше милост към хората, които бяха отвлекли неговата съпруга.

Изведнъж Мег усети как някой се приближава зад гърба й и се обърна точно навреме, за да види как една бойна брадва се спуска рязко надолу. Острието й разсече веригата, опасваща ствола на дъба. Ударът бе толкова силен, че брадвата се заби в дървото почти до дръжката. Една ръка в метална ръкавица сграбчи Мег за китката и я изправи на крака.

— Бързо, милейди. Тук е опасно за…

Гласът на рицаря премина в задавен вик, защото точно в този миг една стрела се заби под шлема му. Без да отрони и звук повече, мъжът се свлече на земята.

Мег коленичи, видя, че вече няма с какво да му помогне и бързо се изправи, въпреки тежестта на дългата верига. Със свито от страх сърце тя подири Доминик сред хаоса на кървавата битка. Никой от мъжете, които лежаха на земята, нямаше неговия ръст, и все пак Мег не можеше да се отърси от ужасяващата мисъл, че едва намерен, Друидският вълк може отново да бъде загубен.

Не! Чакахме го твърде дълго!

Тя продължи да се взира отчаяно в мрака, търсейки своя съпруг. Опитните рицари на Доминик се справяха с лекота със зле обучените си противници. Само неколцина рийвъри все още бяха в състояние да се бият, но макар да бяха малко и целите в рани, кураж съвсем не им липсваше. Те размахваха мечове като обезумели, опитвайки се да си проправят път до норманското копеле, което за пореден път бе осуетило плановете и надеждите им.

Руфъс не се виждаше никъде. Доминик също. Изведнъж блясъкът на друидските кристали в очите на вълчата глава привлече погледа на Мег към далечния край на стана. Доминик тичаше към нея. Макар че мечът все още беше в ръката му, той не обръщаше никакво внимание на последните схватки по поляната.

Опасност.

Водена от някаква свръхестествена увереност, Мег погледна надясно. Точно в този миг на две крачки от нея, иззад дънера, за който бе седяла завързана до преди малко, изскочи Руфъс и пред ужасения й поглед вдигна своя арбалет, за да простреля Друидския вълк.

— Не! — изпищя Мег.

Отчаянието й придаде невероятна сила. Тя замахна яростно с окованите си ръце. Тежката желязна верига се стовари върху арбалета и го измести настрана в мига, в който Руфъс отпусна тетивата. Стрелата излетя далеч в тъмната нощ.

Руфъс захвърли безполезното оръжие и измъкна меча си с дясната си ръка, докато с лявата замахна към момичето, което бе осуетило намеренията му. Нямаше какво друго да предпази Мег от удара на желязната ръкавица, освен тънките й дрехи. Тя се завъртя, политна напред и протегна окованите си ръце към своя съпруг.

— Доминик…

Доминик се озова до нея с един скок и я хвана с лявата си ръка, преди да е паднала на земята. Дясната му ръка завъртя яростно меча.

Сграбчил своя меч с две ръце, Руфъс замахна с все сила — удар, който трябваше да разсече Доминик на две, а заедно с него и Мег.

Острието вече беше само на педя от целта си, когато мечът на Доминик проблесна в тъмнината и посрещна удара. Стоманените мечове се сблъскаха със звън, който можеше да смрази кръвта и на най-опитния рицар.

Руфъс изрева яростно и замахна отново. Доминик с мъка успя да парира удара. Биеше се само с една ръка, защото с другата стискаше здраво Мег.

Когато Руфъс замахна за трети път, Доминик се престори, че се подхлъзва. Падайки, той се завъртя, за да прикрие Мег с тялото си. С победоносен вик Руфъс вдигна меча си, за да нанесе смъртоносния удар.

Тогава Друидският вълк рязко скочи на крака. Руфъс разбра, че няма да може да се предпази от меча, насочен като копие право напред към незащитеното му гърло, но беше твърде късно.

Преди да успее да помоли за милост, водачът на рийвърите беше мъртъв.

Доминик измъкна меча си, коленичи и вдигна Мег на ръце. Тя изстена тихичко и обърна глава към него. Дори на слабата светлина на трепкащите пламъци се виждаше, че лицето й е бледо. От другата страна на огъня битката вече затихваше. Доминик хвърли бърз поглед натам, сетне забрави всичко друго, освен съпругата си.

— Мег! — Гласът му бе пресипнал от ужас. — Къде си ранена?

Очите й бавно се отвориха. Сребърната тока на наметалото на Доминик гореше, запалена от отблясъците на огъня. Мег се взря в свирепите кристални очи на вълчата глава и въздъхна. Сетне докосна с треперещи пръсти първо Друидския вълк, а после мъжа, който го носеше.

— Не се бой, воине мой — прошепна тя. — Дори да умра, Блакторн и неговите васали ще бъдат завинаги твои.

— Да вървят по дяволите и земята, и моите амбиции!

Мег отвори уста, но от нея не излезе и звук. Ръцете на Доминик опипваха нежно тялото й, за да открият къде е ранена. Накрая той намери мястото, където желязната ръкавица бе разкъсала дрехите й. Когато ръката му докосна ребрата й, Мег трепна.

— Спокойно, малка соколице. Само ще проверя каква е раната ти.

— Само няколко капки кръв и една синина — прошепна Мег.

— Но ти припадна.

— Ударът ме остави без дъх.

Скоро Доминик се убеди, че тя е права. Беше насинена, но не и тежко ранена. Явно бе, че е извадила късмет, защото Руфъс несъмнено бе имал намерение да я осакати, ако не и да я убие.

При мисълта, че Мег е била само на косъм от смъртта, стомахът на Доминик се сви на ледена топка.

— Изобщо не трябваше да рискуваш живота си по такъв безразсъден начин — рязко каза той.

— Но Руфъс щеше да те убие.

— Затова за малко не уби теб! По дяволите, ако беше умряла… — Гърлото му се сви, задушавайки думите му.

— Моят живот вече няма особено значение.

Мег видя шокираното му изражение и се усмихна тъжно. Треперещата й ръка докосна друидската тока на наметалото му.

— Ти си този, който има значение — простичко каза тя. — Ти ще излекуваш земята, не аз. Друидският вълк те е освободил от капана на Джон. Всъщност, освободил е и мен, предполагам. Сега вече не ще се налага да понасям мъчителната болка да отдавам тялото, сърцето и тялото си на един мъж, който гледа на мен само като на утроба за своите синове.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна слисано Доминик.

— Сега народът на Блакторн е в безопасност и аз вече не му трябвам. Ти можеш да се ожениш за която поискаш жена, а аз най-после ще бъда свободна като неопитомен сокол.

Доминик затвори очи и се опита да овладее бушуващите в душата му чувства на облекчение, страх и ярост. Мег бе жива и в безопасност, но никога не бе изглеждала толкова далеч от него, при това се отдалечаваше все повече с всяка дума, с всяка тъжна усмивка, с всяко движение на треперещите й пръсти, които сякаш предпочитаха да докосват студеното сребро, а не неговото лице.

Все още не го беше погледнала в очите. За да го види.

— Никога няма да те пусна да си идеш — пресипнало промълви той.

— Не се безпокой. Ти си Друидският вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме.

— Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен.

— Не — прошепна съкрушено Мег. — Няма да го понеса. Няма да понеса да видя колко много обичам и колко малко съм обичана.

За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най-гальовната ласка, а я беше шибнал с камшик.

— Погледни ме и узнай това, което знам аз — прошепна той между целувките. — Погледни ме. Виж ме.

Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му.

— Друидска вещице — каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й, — ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа… а после ги открадна от мен с целувките си. С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб.

Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най-после бяха разбрали.

— Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам.