Елизабет Лоуел
Най-силната магия (25)

25

Докато Доминик и Саймън наблюдаваха отпътуването на рийвърите, които бяха предпочели да последват Руфъс, вместо да останат с Шотландския чук, старата Гуин и Мег бяха в дневната на горния етаж на крепостта и се грижеха за рицарите от двата лагера, наранени по време на дългия турнир. Бяха избрали за лазарет тази стая, защото в големия салон вече течаха приготовленията за пиршеството.

— Ох! — изпъшка Дънкан, като се дръпна рязко от ръцете на Мег. — Боли!

Беше настоял да го прегледат последен, защото нараняванията му били незначителни.

— Стой мирен — сгълча го Мег. — Даже когато Доминик беше опрял меч в гърлото ти не мърмореше толкова.

— Очаквах да умра всеки миг. Каква полза от мърморене?

Мег го изгледа хладно. Колкото и да харесваше Дънкан, дълго нямаше да забрави как яростно бе нападал съпруга й, готов да му нанесе смъртоносния удар.

— Наведи глава назад — каза тя. — Не мога да видя раната ти.

— Не ми харесва погледа в очите ти, Меги. Все едно да оголя шията си пред гладна вълчица.

Мег се взря в лешниковите му очи, прочете разбирането и горчивата развеселеност в тях и усети как напрежението в нея започва постепенно да се изпарява.

— Ако Доминик може да пощади живота на един враг — каза сухо тя, — аз пък мога да пощадя живота на един приятел.

Пренебрегвайки зле прикритите усмивки на своите рицари, Дънкан се намръщи и наклони глава назад, за да позволи на Мег да види добре раната на шията му.

— Просто една драскотина, нищо повече — промърмори той.

— Нима? — възкликна саркастично Мег. — А аз като те гледах как се гърчиш и се оплакваш, реших, че гърлото ти е разрязано от ухо до ухо.

Рицарите в стаята избухнаха в смях — не всеки ден се случваше да видят как едно момиче гълчи един от най-страшните рицари в цяла Англия. Мег вдигна поглед и им се усмихна.

— Вървете на вечеря, добри рицари — каза тя. — Сър Дънкан скоро ще се присъедини към вас.

Когато мъжете се изнизаха покрай нея и се отправиха към салона, Мег отново се наведе и започна да опипва внимателно с върха на пръстите си гърлото на Дънкан. Той беше свалил бойните си доспехи и бе останал само по къси кожени панталони. Косата на Мег както обикновено се бе разплела и когато един гъст кичур падна пред челото й, заплашвайки да попречи на нейната работа, Дънкан го улови, подръпна го закачливо и го прибра зад ухото й — непринуден жест, който свидетелстваше за дългогодишната близост между Шотландския чук и лейди Блакторн.

Застанал на прага, Доминик наблюдаваше съпругата си и Дънкан с мрачен поглед. Непрекъснато си повтаряше, че няма причина за ревността, натежала като олово в сърцето му. Но като гледаше как ръцете на Мег нежно галят мускулестата шия на Дънкан в търсене на рани, в ушите му звучаха всички грозни слухове, които се ширеха надлъж и нашир както преди, така и след пристигането му в Блакторн.

Годеницата на Дънкан.

Любовницата на Дънкан.

Вещицата чака, усмихва се и дебне подходящия момент.

— Беше само на крачка от среща с бога — измърмори Мег.

— Да. — Дънкан измъкна още един непокорен кичур от косата й и се усмихна дяволито. — Щях ли да ти липсвам, Меги?

— Колкото кучето липсва на котката.

Дънкан се разсмя и прибра огнения кичур под кърпата на главата й. Без да иска обаче дръпна самата кърпа и златните звънчета звъннаха тихичко. Тогава той свали венчето от главата на Мег, за да нагласи кърпата както трябва, сетне го сложи отново. Мег продължаваше да се занимава с раната му, без с нищичко да показва, че тази интимност й е неприятна.

Привързани един към друг.

Преструва се, че е щастлива със своя студен нормански съпруг.

Усмихва се и дебне подходящия момент.

— Ох! Боже мой, да не се опитваш да довършиш онова, което съпругът ти започна?

— Сигурен ли си, че няма да ти е трудно да преглъщаш? — попита Мег.

— Сигурен съм.

— Е, ти си един голям негодник и голям късметлия, Дънкан от Максуел.

— Така е — съгласи се той. — Но никога няма да имам жена като теб, Меги.

— И трябва да благодариш на бога за това — отвърна тя. — Питай Доминик. Толкова много го тормозя, че ме кара да нося вериги и звънчета, като че ли съм котка или сокол.

— Зле ли се държи с теб? — попита Дънкан. Закачливата нотка в гласа му беше изчезнала.

— Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? — горчиво възкликна Мег.

— По дяволите, не. Този човек е хитър като вълк.

— Като глутница вълци. Не, не се държи зле с мен. В края на краищата звънчетата, който нося, са почти като тези на най-добрия му сокол.

Дънкан избухна в смях.

Усмихната, Мег го сгълча да седи мирен и се зае да втрива целебен мехлем в многобройните ожулвания и синини по широката му гръд.

Дебне подходящия момент.

За да отиде при шотландеца, когото винаги е обичала. Чака.

— Ако имаш трудности при преглъщането, веднага ела при мен — каза Мег, докато разтриваше с мехлема една синина на рамото на Дънкан.

— Винаги съм идвал, Меги. Самото ти докосване може да изцели човек, да не говорим за твоите вълшебни друидски отвари.

Доминик свали шлема си и го стовари на най-близката маса с такава сила, че купата с ейл, която Саймън бе оставил за рицарите, подскочи.

Мег рязко вдигна глава. Зелените й очи опипаха Доминик като безплътни ръце, търсейки скрити наранявания. Видя обаче единствено леден гняв и едва сега осъзна, че е застанала между мускулестите бедра на Дънкан. Изчервена, тя припряно отстъпи назад.

Дънкан се обърна и погледна Доминик. Изражението на новия му господар недвусмислено показваше, че не е никак щастлив да види съпругата си насаме с един полугол Дънкан от Максуел.

— Сега вече знам защо ми даде имение на три дни път с кон от тук — каза Дънкан с иронична усмивка.

— Гледай да стигнеш до там възможно най-бързо — отвърна хладно Доминик.

— Да, господарю. Ще се постарая. Харесвам си главата точно там, където е в момента.

С тези думи Дънкан се изправи и излезе с бързи крачки от стаята, като грабна наметалото си в движение. Студените сиви очи на Доминик пронизваха гърба му като кинжали.

— Накарах Едит да приготви банята — каза Мег. — Вече трябва да е готова. Да повикам ли Саймън да ти помага при къпането?

— Не. Предпочитам и аз да се насладя на твоето „целебно докосване“.

Думите му изплющяха като камшик. Мег трепна.

— Няма причина да ме подозираш в непочтеност — ядоса се тя.

Черната вежда на Доминик се изви скептично нагоре.

— Между мен и Дънкан няма нищо — възкликна тя. — За бога, съпруже, та аз дойдох в твоята постеля девствена!

— Но не можеш да го правиш всеки път, нали? Мъжът може да бъде сигурен във верността на една жена само веднъж.

Очите й се разшириха от възмущение.

— Не е възможно да го мислиш наистина!

— Напротив. За пореден път съжалявам, че не убих това шотландско копеле.

Тъга помрачи лицето на Мег така, както нощта забулва лицето на деня.

— Какво съм сторила, та да си спечеля твоето недоверие? — попита тя с отпаднал глас.

Тонът й наля още масло в огъня на яростта на Доминик, а този огън бездруго пламтеше достатъчно силно след тежката битка, която за малко не бе загубил.

— Беше сама с полугол рицар, за когото се говори, че притежава ако не тялото, то поне сърцето ти — изръмжа той. — Ако бях видял Мари да стои между краката на Дънкан, щях да изръкопляскам. Но не Мари бе жената, която подсмърчаше над раните на Дънкан. Беше собствената ми съпруга!

— Никога не съм подсмърчала над раните на някой мъж. Аз съм лечителка, не проститутка.

Доминик изсумтя.

— Понякога на човек му е трудно да направи разликата.

— Дънкан не изпитва подобни затруднения. Той прекрасно знае каква съм — лечителка, а не уличница. А собственият ми съпруг не ме познава и наполовина толкова добре!

— Опитвам се, съпруго моя. Опитвам се. Но постоянно се натъквам все на това шотландско копеле. Кажи ми нещо: кого подкрепяше, когато се бих с него?

— Как можеш въобще да ми задаваш такъв въпрос? — прошепна Мег.

Сетне се обърна и започна да прибира лекарствата си. Ръцете й трепереха от гняв, но и от нещо друго — от ледения ужас, който я обземаше и ставаше все по-силен всеки път, щом видеше колко малко уважение към нея изпитва собственият й съпруг.

Малко уважение и никакво доверие.

— Ще пратя да повикат Саймън за банята ти — каза тя.

— Не. — Гласът му бе остър и студен като меч.

— Както желаеш, господарю — измърмори Мег, като се отправи към вратата. — Макар да си мисля, че човек, който ми има толкова малко доверие, би се боял от нож в гърба.

Доминик изръмжа нещо на турски и я последва. Знаеше, че е в ужасно настроение и че езикът му е остър като меча му, но в момента не можеше да стори нищо срещу това. Обичайната му раздразнителност след битка беше прераснала в ярост при вида на Мег и полуголия шотландец.

Когато влязоха в банята, той дръпна завесата на вратата и попита рязко:

— Обичаш ли това шотландско копеле?

— Като братовчед и приятел, като брата, който никога не съм имала — да.

Доминик започна да сваля доспехите си с бързи, резки движения.

— Обичала ли си някога Дънкан така, както една жена може да обича един мъж?

— Не.

— Но той те е обичал.

От гърдите й се изтръгна звук, който бе твърде тъжен и едновременно с това ядосан, за да се нарече смях.

— Не, господарю. Към мен Дънкан изпитваше и навярно все още изпитва обич. Но голямата му любов винаги е бил Блакторн. Подобно на теб, той гледаше на мен като на средство да се сдобие с богатство и власт. За разлика от теб обаче, не той бе човекът, за когото кралят ми нареди да се омъжа.

— Дълг на всяка благородна дама е да осигури стабилност в рода си, като се омъжи.

— Да. И аз изпълних своя дълг.

Доминик не можеше да оспори тези тихо произнесени думи и все пак му се искаше. Искаше му се Мег да каже, че нещо повече от дълг я е накарало да му се отдаде, че нещо повече от дълг я кара да се разтапя под ласките му, да го облива с огнената си, необуздана страст.

Настъпи напрегната тишина. Мег мълчаливо помогна на своя съпруг да махне бойните си доспехи. Когато свали и последната му дреха и видя възбудения му член, дъхът й секна. Изведнъж започна да проумява защо Доминик се бе разярил толкова, когато я откри с Дънкан. Страстта на битката явно се беше преобразила в съвсем различен вид страст.

И Мег го разбираше напълно, защото и с нея самата се бе случило същото. Ужасяващият страх, който бе изпитала, когато жребецът на Дънкан летеше право срещу съпруга й, за един миг се бе преобразил в лудо желание.

Доминик беше жив. Искаше й се да отпразнува това по най-древния, най-първичния от всички възможни начини.

— Какво, няма ли мили усмивки и нежни ласки за твоя съпруг? — попита Доминик, като се потопи във ваната. — Няма ли да ме погалиш и да излекуваш бойните ми рани?

— Изглеждаш чудесно и напълно здрав — каза Мег. — Но аз ще те погаля където пожелаеш.

Промяната в гласа й, който от рязък изведнъж бе станал нежен и гальовен, едновременно изненада и обезоръжи Доминик. Той вдигна поглед към нея точно навреме, за да зърне сладострастната, възхитена усмивка, с която Мег съзерцаваше слабините му миг преди водата да ги скрие от очите й. После под жадния му поглед тя свали пелерината и горната си туника, гребна шепа сапун и тръгна към ваната.

Водата беше гореща и ухаеше на билкарника на Мег. Сапунът бе мек и ухаеше на самата Мег. Болките и синините, получени от Доминик по време на битката, се изпариха. Но не и желанието, стиснало тялото му като менгеме, не и възбудата, която пулсираше все по-мощно в кръвта му.

Мег се наведе над него и, припявайки тихичко друидската молитва за обновление, се зае да го сапунисва, да отмива грешките и болките от деня, да призовава надеждата и светлината да се вселят в силното тяло на нейния воин. Когато това сладостно мъчение стана непоносимо, Доминик сграбчи едната й ръка и я плъзна по гърдите си към онази част от тялото си, която болеше повече и от най-тежката рана.

Още щом пръстите й докоснаха възбудения му член, той изстена. А когато ръката й го обгърна и го погали нежно, имаше чувството, че ще се пръсне като препълнен мях.

— Мег…

Думата прозвуча измъчено, като изтръгната насила.

— Да, съпруже?

— Саймън казва, че след битка винаги съм освирепял като звяр.

— Саймън е прав.

Мег прокара лекичко нокти по изопнатата му плът и той отново изстена.

— Но сега, след като вече знам къде е бодилът в лапата на моя звяр — додаде тя, — ще ми бъде по-лесно.

— Това не е бодил.

Мег се засмя тихо в знак на съгласие.

— Да — прошепна тя, като го галеше. — Това е един прекрасен, вълшебен меч.

— Вълшебен? — повтори Доминик. Цялото му тяло потръпна от наслада. — Защо?

— Защото макар да е корав, той е горещ, а не студен, носи наслада вместо болка, щастие вместо тъга… живот вместо смърт. Това е велико вълшебство.

Със задавен стон Доминик отметна глава назад, полагайки отчаяни усилия да овладее изгарящото го желание.

— Никога не съм бил ревнивец — каза той, — но само като си те представя да докосваш Дънкан по този начин, ми се иска да го убия на място.

Докато говореше, пръстите му се провряха под ръба на долната й туника и погалиха глезена й. Дъхът й секна. Доминик се усмихна и нежно прокара пръсти нагоре по крака й, после отново надолу.

— Учудва ме, че един рицар, прочут със своята желязна логика и тактика — промълви Мег, останала без дъх, — може да проявява подобна ревност.

Без да откъсва от нея искрящия си сив поглед, Доминик отново плъзна длан по дължината на крака й. Но този път не се спря до бедрото. Ръката му потърси фината тъкан, която го разделяше от топлата й женственост, дръпна я рязко и тънката преграда се скъса. Миг по-късно пръстите му бяха заровени в меките косми между бедрата й. Разтрепераното й, възбудено възклицание му достави не по-малка наслада от течния огън, който допирът му бе изтръгнал от пламналите й дълбини.

— Как да не ревнувам? — възкликна той. — Всеки мъж би убил човек за този сладък огън.

Мег стисна лекичко набъбналата му мъжественост и попита с приглушен глас:

— Мислиш ли, че съм толкова слабоумна, та да не мога да направя разлика между рая и приятелството от детинство?

— Когато ме държиш така, изобщо не мога да мисля.

Усмихната, Мег плъзна длан надолу и обхвана в шепата си двете сфери, пълни с копнеещи да бъдат засети семена.

— В твоите прегръдки вкусвам от рая — прошепна тя. — Дънкан е мой приятел, Доминик. Никога не съм го доковала по този начин. Нито пък ще го докосвам някога. Единствено твоят меч ми носи наслада.

— Господи! — изпъшка Доминик. — Ти ме убиваш!

Мег го погледна стреснато, но веднага разбра, че той говори за сладка болка, не за истинска агония.

— Имам чувството, че всеки миг ще се взривя.

— Това толкова ли е ужасно? — попита тя.

— Не.

Блесналият му поглед се спусна от устните на Мег към гърдите й и към огненочервеното гнездо, което го примамваше неустоимо. Примитивно, яростно желание разтърси тялото му. Ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, докато не достигнаха до меката, пламтяща плът, която му доставяше толкова наслада.

— Трябва ни стая, която има врата с резе — каза той. — Има неща, които бих искал…

— Какви неща?

Единственият му отговор бе още един изгарящ поглед и мълчание, което бе по-парещо от огън.

Мег се ослуша. Не се чуваха никакви други звуци, освен шума от салона на долния етаж, където рицарите вдигаха наздравици и се хвалеха с бойните си умения.

— Никой не идва насам — каза тя.

— Ако останем тук, ще е твой риск — предупреди я Доминик.

— Да, тук съм в голяма опасност — съгласи се с усмивка Мег. — До тялото ми е опрян огромен меч.

Доминик се засмя. Знаеше, че е по-добре да събере сили и да измине късото разстояние до покоите на Мег заедно с нея, но не бе сигурен, че ще може да го стори. Изгаряше от копнеж по своята страстна друидска вещица.

— Има неща, които съм чувал, че правели сарацините, и които много ме заинтригуваха — измърмори той, вперил жадно поглед в мястото, където телата им скоро щяха да се съединят. — Но досега никога не съм се изкушавал да ги опитам.

— Какви неща? — попита отново Мег.

— Различни начини двама влюбени да си доставят удоволствие и накрая да достигнат до пълно блаженство.

Тя сведе очи с престорена свенливост.

— Безсрамно е от моя страна, но трябва да си призная, че съм любопитна да ги узная.

— Да, вещице моя. Виждам любопитството ти. — Доминик се усмихна многозначително. — Ще ми достави огромна наслада да задоволя него… и теб.

Палецът му се провря в мекото гнездо между бедрата на Мег и докосна лекичко скритото вътре съкровище. Тя потръпна, обзета от неземна наслада.

— Толкова си чувствителна — прошепна Доминик.

Мег отново потръпна.

— А моят пръст е толкова груб — продължи той. — Струва ми се, че езикът ми би бил по-подходящ за полиране на живия скъпоценен камък на твоята страст.

Стреснатото й изражение накара Доминик да се засмее, въпреки нечовешкото напрежение, изопнало цялото му тяло.

— Да, вещице моя. Вече започваш да разбираш.

При вида на възбудените й зърна и пламналата й от желание кожа в гърдите му се надигна тържествуващ вик. Той обхвана гърдите й с длани и разтърка чувствено зърната им. Сподавеният й стон премина във вик на страстно желание, когато дългият му показалец се спусна нежно по корема й и се плъзна дълбоко в нея.

— Искам те — простичко каза Доминик.

— Аз съм твоя. Вземи ме.

— Да — прошепна той. — Чувствам, че щедростта ти е искрена. Никога не съм виждал жена като теб. — Мощна тръпка разтърси тялото му. — Този път ще те накарам да крещиш от удоволствие, моя чувствена вещице. Кълна се.

— Ами ти? Ще ме научиш ли да ти доставя такова удоволствие?

Доминик изпъшка.

— Не би трябвало.

Но в крайна сметка го стори.