Елизабет Лоуел
Най-силната магия (23)

23

Изминаха три дни от нападението на рийвърите над Доминик и Мег. Както всяка друга вечер през тези три дни, и днес след залез слънце Доминик стоеше на назъбената крепостна стена на Блакторн и се взираше в бързо сгъстяващия се здрач.

От това високо място се виждаше мъглата, която блестеше като сребрист огън над рибарниците, реката и езерото. Виждаха се източените тъмни силуети на новоразлистените дъбове по върха на близкия рид и плътните черни очертания на зъберите, по чиито камънаци трептяха последните розови остатъци от светлината на отминалия ден. Виждаха се и закъснелите овце, подгонени с лай и ръмжене към кошарите от бързоноги кучета! Виждаха се и последните ята диви гъски, които се спускаха към езерото, за да прекарат там нощта.

Онова, което не се виждаше, бяха Дънкан от Максуел и неговите рийвъри. Но Доминик знаеше, че те са някъде там, сред здрача и мъглата, и дебнат подходящия момент за нова атака.

Откъм най-близката кула се чуха стъпки. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой се приближава. Познаваше тези стъпки толкова добре, колкото своите собствени.

— Хубава вечер — каза Саймън.

Доминик изсумтя.

— Отвратителна вечер, тогава.

Доминик отново изсумтя.

— Лошо настроение навярно? — предположи Саймън.

Вместо отговор брат му просто го изгледа изпод вежди.

— Имам новини за твоите рицари — каза Саймън.

Това вече привлече вниманието на Доминик.

— Къде са?

— На девет дни път от тук, освен ако не се разразят нови бури. Пътищата били толкова разкаляни, че каруците засядали. Това ги принудило да спрат за няколко дни.

— По дяволите! — измърмори Доминик.

— Можеш да наредиш на рицарите да избързат пред покъщнината.

— Осемдесет и девет животни, натоварени със скъпи вещи — тросна се Доминик. — Ако не са рицарите да ги пазят от разбойници, ще са безпомощни като птица със счупено крило.

Саймън удари пестник в дланта си.

— Предпочитам рийвърите да се бяха натъкнали на мен и моите рицари, вместо на теб и Мег.

— Да, но дори да бяха, нямаше да влязат в бой. Дънкан не е глупак. Той знае, че не може да спечели в честна битка. Повечето от хората му са зле обучени.

— И Свен казва така.

Доминик се обърна към брат си.

— Той върна ли се?

Саймън кимна.

— Прати да го повикат — нареди Доминик.

В същия миг откъм ъгловата кула се появи фигурата на мъж. Меките му кожени ботуши не издаваха и звук. Това бе част от невероятната дарба на Свен да се слива с обстановката, каквато и да бе тя, и да остава напълно незабележим. Доминик не познаваше по-тих и по-опасен човек от него.

— Вечерял ли си? — попита го той.

— Да — тихо отговори Свен. — Господарю, не разполагам с много време. Трябва да се връщам в Карлайл, за да се погрижа за своите овчици.

Белите зъби на Доминик проблеснаха в здрача. Мисълта, че свиреп мъж като Свен може да бъде овчар, беше повече от нелепа.

— Какво узна?

— Броят на рийвърите се увеличава.

— Колко са?

— Осем рицари, дванадесет валети, тридесет слуги.

— Имат ли коне?

— Това е проблемът им. Само двама от рицарите имат бойни жребци. Останалите яздят дребни, зле обучени коне. Очаква се обаче след няколко дни да им докарат по-добри животни от Шотландия.

— Оръжия?

— Рицарите са въоръжени като нас. Нямат същите умения, но са безмилостни и корави като камък. Все пак в шотландските вени тече викингска кръв.

На устните на Доминик трепна лека усмивка. Свен се гордееше безумно със северния си произход и тази негова гордост бе повод за много весели шеги сред рицарите. Но всички внимаваха да не го закачат на тази тема.

— Валетите са твърде стари — продължи Свен. — Някои от тях вече нямат сили дори да опънат лък.

Откъм двора долетя вик. Свен се завъртя толкова рязко, че тъмносивото му пилигримско наметало изплющя, и обходи двора с поглед, в чиито светли ириси трептеше хищен блясък.

— Няма нищо, просто пак са хванали Скокливка да краде хляб — каза Доминик. — Случва се всеки ден.

— Кога ще пристигнат останалите рицари? — рязко смени темата Свен.

— След девет дена. Най-малко.

— Много са. Рийвърите ще са готови за нападение още след три-четири дни.

— Ще ги отблъснем — каза Саймън. — Крепостта ще издържи на обсада.

— Тогава те просто ще нападнат първо каруците с багажа ни и чак след това ще се върнат тук — заяви Доминик.

— Да — кимна Свен. — Точно това е замислил Дънкан. Той е хитър воин, господарю.

— А рийвърите? Те склонни ли са да последват Дънкан? — попита Доминик.

— Най-добрите — да. А най-лошите са готови да последват всеки, който им обещае кръвопролития, даже Руфъс.

— Братовчедът на Дънкан — замислено каза Доминик. — Мислиш ли, че притежава поне половината от качествата на Дънкан?

— Не. Дънкан е като вас, господарю. Хората са готови да го последват и в самия ад. А подир Руфъс вървят само кучетата, и то само ако носи кървави късове месо в ръцете си.

Доминик се взря замислено в ширналите се пред погледа му поля и се потопи в покоя на падащата вечер. Имаше нужда от него.

Всяка нощ Мег се събуждаше с вик, обляна в студена пот. Когато я питаше какво й е, тя винаги отговаряше по един и същ начин, защото и сънят, който я стряскаше, бе един и същ.

Задава се опасност.

Каква опасност? Чума? Нападение? Отрова? Засада?

Не знам. Не знам! Знам само, че опасност заплашва Блакторн. Всяка нощ идва все по-близо, по-близо, по-близо! Прегърни ме, Доминик. Прегърни ме. Страх ме е за теб, господарю мой. Страх ме е…

Тогава той я прегръщаше, милваше косите й, сгряваше я с топлината си. И така до утрото.

Но след деня неизменно идваше нова нощ.

— Е — каза след дълго мълчание Доминик, — сега поне знам каква е опасността. Можеш да вървиш, Свен. Благодаря ти. Успял си да събереш безценна информация, както винаги.

Саймън изчака Свен да се отдалечи и се обърна към брат си.

— Какво означава това, че сега знаеш каква е опасността?

— Моята друидска съпруга постоянно сънува опасност, но не може да ми каже каква.

— А тя вече наистина е твоя съпруга — натърти Саймън. — Каквито и чувства да храни към Дънкан, Мег се отдаде на теб.

— Да — каза тихо Доминик. — Тя наистина е моя съпруга.

Но никога не говори за любов. Говори за наслада, за опасност, за смях, за крепостта, за градината, за зелените обятия на пролетта… но не и за любов.

Излекувай ме, Мег.

Обичай ме.

Дари ме със синове.

Саймън потупа с обич брат си по гърба.

— Хората от крепостта веднага разбраха — каза усмихнат той. — Разбраха го още в мига, когато те видяха да се връщаш от лова с Мег, сияеща като слънце в прегръдките ти.

Отговор не последва.

Неподвижен и безмълвен, Доминик продължаваше да се взира в притихналия хоризонт, докато накрая на небето не остана никаква светлинка, освен приличната на ятаган усмивка на луната.

Саймън чакаше, без да проявява нетърпение. Свикнал бе да чака така. Всеки път, щом получеше важни вести от Свен, Доминик заставаше на някое възвишение, за да проучи внимателно мястото, което предстоеше да превземе — било със сила, било с хитрост.

— Мисля — каза накрая Доминик, — че е време да дадем на дявола онова, което му се полага.

— Моля?

— Джон от Къмбърланд, лорд Блакторн най-после ще бъде почетен с погребално пиршество.

Саймън онемя от изненада.

— Ще има музика, артисти и рицарски турнир — продължи Доминик.

— Турнир — повтори замислено Саймън.

— Да. Време е Дънкан и неговите рийвъри да изпитат уменията на блакторнските рицари.

Настъпи кратко мълчание, после Саймън избухна в смях.

— Битка без кръв — каза той с възхищение. — Много умно. Но и много опасно. Ами ако рийвърите решат да зарежат игрите и да се бият истински?

— Тогава кучетата на войната пак ще се заситят с прясна плът.

Онова, което Доминик премълча, бе, че тази плът най-вероятно ще е собствената му плът. Шотландския чук беше един от най-опасните врагове, с които се бе сблъсквал през живота си.

А Доминик възнамеряваше да се изправи срещу него в рицарски двубой, за да се опита да попречи кучетата на войната да бъдат отвързани.

Той хвърли един последен поглед към хоризонта и обърна гръб на земята, за която се бе борил цял живот, и на мечтата за мир, който цял живот му се изплъзваше. Всичко това бе или в непроменимото минало, или в недосегаемото бъдеще. Разполагаше единствено с настоящето.

А златните звънчета по тялото й го зовяха.

Без да каже и дума, Доминик се отправи към стаята на жена си. Не почука, защото знаеше, че вратата не е залостена. И че Мег е вътре и го очаква със своя неповторим, благоуханен мирис.

Когато го видя на прага на вътрешната стая, Едит нададе стреснато възклицание.

— Остави ни — каза той.

Компаньонката пусна златния гребен, с който разресваше косите па Мег и побърза да излезе. Мрачното настроение, обзело Доминик след разговора на крепостната стена, го обгръщаше целия като черен ореол. Единствено очите му бяха светли и блестящи и бяха вперени в Мег.

Веднага щом Едит излезе, той спусна желязното резе на вратата. Мег се надигна от стола, на който седеше, без да обърне внимание на нежния шепот на златните звънчета. Непроницаемата тъмнина, обгърнала съпруга й, я плашеше.

— Какво има? — прошепна тя.

Сребърният поглед на Доминик бавно се плъзна по тялото й. Косата й, придържана единствено от една изящна диадема от злато и смарагди, се спускаше чак до хълбоците като огнен водопад. Тясна, прилепнала туника от зелена коприна обгръщаше тялото й, очертавайки женствените извивки на гърдите, талията и ханша й. Вместо пояс на кръста й бе завързана една от дългите вериги от султанския харем, чиито златни звънчета затрептяваха и при най-малкото й движение.

Доминик пристъпи към своята съпруга и протегна ръка, за да улови една дълга огнена къдрица от косата й. Сърцето му бе изпълнено с необуздан копнеж, който караше пръстите му да треперят.

— Толкова си красива — промълви той.

После изведнъж затвори очи и остави кичура да се изплъзне от пръстите му.

— Думата „красива“ е твърде слаба, за да изрази онова, което си за мен. — Гласът му бе станал тих шепот. — Все едно да кажа, че зимата е студена, а слънчевата светлина — приятна.

— Доминик — прекъсна го Мег, като улови ръката му. — Какво има?

Доминик отвори очи и се взря напрегнато в нея, сякаш за да запомни завинаги изящната извивка на веждите й, леко издължените, ясни смарагдови очи, кадифената кожа, чувствените коралови устни. Сетне я погали с невероятна нежност.

— Опитах се да стоя настрана — каза задавено той. — Но не мога. Имам нужда от теб, Мег. Излекува ли се вече?

— Да съм се излекувала?

— Когато бяхме на древната могила, аз те нараних. Мина ли ти?

— Никога не си ме наранявал — каза Мег.

— Имаше кръв.

— Изпитах единствено наслада.

Тя целуна обезобразените от белезите на войната пръсти, които галеха устните й. Доминик потръпна.

— Означава ли това, че си готова да ми се отдадеш отново? — попита той. — Ще позволиш ли на тялото ми да боготвори твоето?

Мисълта да се слее отново с него Мег с трепетно вълнение, което не можеше да остане скрито. Доминик долови чувствената тръпка, разтърсила тялото й, и дъхът му спря. Пръстите му се плъзнаха към шията й, за да усетят забързания пулс.

— Мислех, че няма да ме пожелаеш толкова скоро — призна Мег.

— Скоро? — възкликна слисано той. — Минаха толкова дни!

— Едит ми каза, че е нужно време, за да може един мъж да пожелае отново жената, с която вече е бил.

Лека усмивка разчупи напрегнатото му изражение.

— Ако въпросната жена е Едит, цял живот не би й стигнал, за да възбуди моя… хм, интерес. Но щом става въпрос за теб…

— Половин ден? — плахо предположи Мег.

Доминик се усмихна.

— За теб, моя огнена друидска съпруго, половин час би бил повече от достатъчен.

— Толкова малко? Та дори на яките кочове им трябва… — Тя се опомни и млъкна. По лицето й плъзна гъста руменина.

Доминик се засмя. Мрачното му настроение бързо се изпаряваше.

— Ако на древната могила не се боях, че ще ти причиня още по-голяма болка от тази, която вече ти бях причинил — каза той, — щях да те обладая поне още веднъж.

Мег ококори очи.

— Наистина ли?

— Честна дума. А ти истината ли ми каза? — тихо попита Доминик. — Наистина ли ти доставих удоволствие?

Бузите й поруменяха още по-силно. Тя сведе очи и кимна. Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Не се крий от мен, малка соколице. Аз трябва да знам.

Тъмните ресници се вдигнаха и разкриха смарагдовите дълбини на очите й.

— Наистина ли ти доставих удоволствие? — повтори Доминик. Искрящият му сребърен поглед я омагьосваше. Устните й неволно се разтвориха. В съзнанието й плисна порой от сладостни спомени.

— Да — прошепна тя.

Той провря дългите си пръсти в косите й и я придърпа към себе си, за да я целуне.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз доставих ли ти удоволствие?

— Да. — Доминик я целуна. — И пак да. — Целуна я отново. — И още веднъж да.

— Сигурен ли си? Мари казва, че на мъжете не им е приятно да го правят с девици.

— Мари да върви по дяволите — каза той, като захапа нежно долната й устна. — Тя знае твърде малко за девствеността и още по-малко — за мъжете.

Мег го погледна слисано. Не, той навярно се шегуваше.

— Извини ме, съпруже, но не съм съвсем съгласна. Мари знае твърде много за мъжете.

— Знае само как да си разтваря краката — рязко отвърна Доминик. — А това е нещо различно. Но щом не ми вярваш, дай ръка.

Тя премигна неразбиращо.

— Коя от двете?

— Все едно коя.

Мег му подаде дясната си ръка. Доминик я пое, пъхна я под наметалото си и я притисна към възбудения си член. Стреснатото й възклицание го накара да се усмихне. После обаче тя плъзна длан по коравата, набъбнала плът и от гърдите му се изтръгна сподавено възклицание. Дори през дрехите нежният допир на ръката й караше кръвта във вените му да бушува като буря.

— Мъжете могат да лъжат за много неща — промълви той, — не и за това. Мъжкото тяло не може да скрие желанието.

Поруменялото лице на Мег издаваше колко е смутена. Въпреки това тя не отмести ръката си.

— Да, ти ми достави огромна наслада, когато бяхме в гората — дрезгаво каза Доминик. — Стига ми само да си спомня за това и се възбуждам отново. Ти беше неопитна, затворена, недокосвана, и въпреки това кипяща от страст. Беше истинско вълшебство. Девствен извор, който избликна изпод пръстите ми.

Той изстена приглушено, измъкна ръката й изпод наметалото си и я целуна жадно.

— Ще ми позволиш ли да те съблека?

— Разбира се — каза Мег и се обърна, за да може Доминик да развърже вървите на роклята й. — Това е твое право като мой съп…

— Не — прекъсна я рязко той. — Ти си друидка. Нямам никакви права над теб освен тези, които сама си готова да ми дадеш.

Болезнена тъга стисна гърлото й.

— Значи затова си толкова внимателен с мен. Заради друидското проклятие.

Пръстите на Доминик, които вече се бяха заели с вървите, застинаха неподвижно.

— И иначе бих бил толкова внимателен — каза той.

— Нима? Ах, да, разбира се. Ако не доставят удоволствие на съпругите си в брачното ложе, мъжете не получават наследници.

Доминик се поколеба за миг, после сви рамене.

— Аз не вярвам в това суеверие.

В продължение на няколко мига в стаята се чуваше само тихият, шепнещ звук на върви, измъквани от илиците.

— Значи мислиш, че една жена, която не изпитва наслада в леглото, може да зачене? — попита Мег.

— Знам, че може.

Тя се извърна и го погледна през рамо.

— Откъде знаеш? Да не би да си изнасилил някоя жена и тя да е забременяла?

— За такъв ли ме смяташ? — възкликна Доминик.

Мег въздъхна и отново се обърна напред.

— Не, милорд. Макар да си воин до мозъка на костите си, ти не изпитваш удоволствие от чуждата болка.

Отново се възцари мълчание, нарушавано единствено от едва доловимото шумолене на вървите. След известно време Доминик заговори с тих глас:

— Веднъж един от моите рицари срещнал младо сарацинско момиче. Била сама и била девствена. Беше я обладал толкова брутално, че я намерихме пребита и окървавена. Едва успяхме да я спасим. Сигурен съм, че не й е доставил никакво удоволствие, и въпреки това тя забременя от него.

— Божичко, каква несправедливост!

— Не по-голяма от това да си незаконородено копеле — каза Доминик. — Но и аз, и брат ми сме такива.

— Както и Дънкан от Максуел.

Ръцете му трепнаха.

— Изглежда имате слабост към копелетата, мадам? — попита рязко той.

Мег изсумтя.

— Кой, аз? Не. По-скоро бих казала, че те имат слабост към Блакторн!

Пръстите на Доминик отново спряха да се движат. Опитваше се да овладее гнева и отчаянието, които го обземаха всеки път, щом съпругата му заговореше за брака им.

— Не мога да се върна назад и да променя начина, по който се оженихме, нито причината за сватбата ни, нито това, че толкова искам да имам наследници — каза той, когато реши, че вече може да се довери на гласа си. — Нито пък бих го сторил, дори да можех. А ти, моя непокорна съпруго? Би ли искала сватба, която ще разгневи краля на Англия?

— Не — отвърна Мег след кратка пауза. — Това означава война.

— Би ли искала съпруг, на когото не му пука за Блакторн?

— Не.

— Би ли искала съпруг, който не може да те дари с деца?

— Не — прошепна тя.

— Би ли искала съпруг, който не изгаря от жажда по теб?

Мег поклати глава, хапейки устни.

— Тогава защо искаш да се караме? — попита Доминик. — Смяташ ли, че аз няма да се грижа за земята и да я пазя?

Тя отново поклати глава.

— Смяташ ли, че няма да се грижа за децата си и да ги пазя?

— Не.

— Смяташ ли, че няма да се грижа за своята съпруга и да я пазя?

От очите на Мег се търкулнаха две сълзи. Гърлото й се бе свило толкова болезнено, че й бе невъзможно да говори. Тя бавно поклати глава.

Дългите, силни пръсти на Доминик разхлабиха и последната връв. Зелената копринена рокля беше отворена от шията чак до меката вдлъбнатина между хълбоците й. Толкова му се искаше да прокара пръсти по изящната извивка на снагата й, че ръцете му трепереха от възбуда.

— Смяташ ли, че не съм достоен за теб? — попита той с пресипнал от напрежение глас.

— Не — прошепна Мег. — Съвсем не, господарю мой.

В следващия миг тя си пое рязко дъх, защото устните на Доминик бяха започнали да галят нежно шията й, докато пръстите му сръчно развързваха тънките върви, стягащи долните и дрехи.

После устните му се заспускаха бавно по гърба й, а ръцете му се промушиха през разтворените й дрехи и се плъзнаха нежно по заоблените й хълбоци. Мег беше топла и гладка и той повече от всичко на света искаше да свали тозчас собствените си дрехи и да се потопи в огнената жарава, която го очакваше вътре в нея.

Но още беше рано. Първо щеше да чуе как устните й викат неговото име и да почувства как ноктите й се забиват в кожата му, разпалвайки още по-силно огромната му жажда.

Пръстът му внимателно се спусна по тясната вдлъбнатина между хълбоците й, за да стигне до скритото под нея съкровище. Звукът, който се изтръгна от гърдите на Мег, накара Доминик да се усмихне победоносно. Беше неговото име.

— Да? — измърмори той. — Искаш ли нещо?

Дъхът му опари кожата на хълбоците й. Зъбите му, които я хапеха с невероятна нежност, караха сърцето й да бие като обезумяло. Когато пръстът му се плъзна в нея, коленете й се подкосиха.

— Толкова обичам да те докосвам — прошепна Доминик. Мег изстена, замаяна от сладостните движения на пръста му, изучаващ нейните дълбини. В първия миг Доминик реши, че й е причинил болка, но тогава от недрата на нейната женственост избликна гореща влага, която му показа, че е сгрешил. Бавно, мъчително бавно той плъзна още един пръст в пламналото й лоно и тялото й откликна незабавно.

— Отваряш се тъй лесно и плавно под пръстите ми — каза Доминик с подрезгавял от желание глас. — Сякаш си ключалка, направена специално за моя ключ.

Мег не успя да отвърне нищо, защото целувките му започнаха да стават все по-жадни и по-яростни. Устните и зъбите му караха цялото й тяло да настръхва от възбуда. Внезапно той плъзна ръка между бедрата й, разтвори ги рязко и впи устни в меката й плът.

Взрив на безумна наслада разтърси тялото на Мег. Тя изви снага като дъга, крещейки името на Доминик. Той обгърна хълбоците й е едната си ръка и отново я обсипа с опожаряващите ласки на пръстите и устните си.

От гърдите й се изтръгна дрезгав вик, който разпали страстта на Доминик още по-силно. Той отново я зацелува с огнена жажда и отново плъзна пръсти в нея, разтваряйки гъвкавата й ножница, за да може да приеме меча му без болка.

— Доминик — изстена Мег и се отпусна отмаляла върху мощната му ръка. — Не издържам повече.

Доминик неохотно измъкна пръсти от топлата й вътрешност, но в същия миг разбра, че не иска да я пуска. Искаше да чува виковете й, да докосва топлата й мекота, да вдъхва неповторимия й аромат…

— Още малко, сладка вещице. Само още малко.

Преди Мег да успее да каже нещо, устните му се впиха като нажежено желязо в основата на гръбнака й. После пръстите му отново бяха вътре в нея, проникваха все по-надълбоко, превръщаха кръвта й в разтопена лава. Тя изстена. Тялото й се разтърси в конвулсии.

От гърдите на Доминик се изтръгна дрезгаво, победоносно възклицание. Той се изправи бавно на крака, без да престава да я гали. Когато Мег политна напред, опиянена от ласките му, ръката му се плъзна под гърдите й и я задържа на крака. Голият й гръб го примамваше неустоимо с кадифената си мекота. Искаше му се отново и отново да проследява с устни и пръсти изящната извивка на гръбнака й — чак до горещата сърцевина на нейната женственост, недокосвана от никой друг, освен от него.

— Ти си безмилостна съблазнителка — промълви Доминик.

— Защо? — попита тя.

Отмалелият й глас звучеше като котешко мъркане. Доминик потрепери. Цялото тяло го болеше от усилията да запази способността си да се владее, която се изпаряваше с всеки нов удар на сърцето му.

— Караш ме да искам да се потопя в теб тук и сега — каза той задъхано.

— Да. — Ноктите й се впиха в ръката му. — Да, воине мой. Вземи ме тук и сега! Не издържам повече. Чувствам се празна.

Без да каже нищо, Доминик я вдигна с една ръка, а с другата свали дрехите й толкова припряно, че златните звънчета зазвъняха стреснато.

Леглото беше на твърде много крачки. Масата за шиене — само на две.

С едно-единствено нетърпеливо движение Доминик помете пъстрите конци и кошниците от масата. Сетне сложи Мег да седне върху нея и се зае със собствените си дрехи.

— На масата ли? — изненадано попита тя.

— По-близо е от леглото.

Мег не каза нищо повече, защото бързите пръсти на Доминик вече бяха успели да освободят възбудения му член от оковите на дрехите.

— Може ли… да те докосна? — прошепна тя, омагьосана от гледката.

— Ще умра, ако не го сториш.

Пламтящият допир на нежните й ръце й изтръгна от гърдите му дрезгав стон.

— Толкова е твърд — промълви Мег, като плъзна пръсти от основата на члена му чак до набъбналата му глава. — И в същото време толкова гладък. Особено тук. По-гладък от коприна.

— Боже, дай ми сили! — изпъшка Доминик, стиснал зъби.

Желанието разтърси тялото му като гръмотевичен тътен. Бурята в кръвта му бе готова да изригне всеки миг. С последни сили той успя да овладее свирепата си жажда. По тялото му бяха избили капчици пот.

Задъхан, Доминик дръпна ръката на Мег и захапа дланта й.

— Не те ли докоснах както трябва? — попита тя.

— Напротив. Докосна ме точно както трябва. За малко да пръсна семето си в ръката ти.

Изненадата в погледа на Мег бързо се замени с любопитство. Тя сведе очи към страховития му член и наклони замислено глава. Но в следващия миг я вдигна рязко със сподавено възклицание. Доминик бе хванал коленете й и бе започнал да ги разтваря.

— Ето така, сладка вещице. Пусни ме до себе си.

Мег опита да отговори, но не успя. Силата на ръцете, които я разтваряха неумолимо, отнемаше гласа й. Сребърният блясък в погледа на Доминик, вперен в нейната голота, я разтреперваше.

Знаеше, че би трябвало да изпитва страх, да се чувства безпомощна. Вместо това се чувстваше необичайно силна, горещо желана. Беше сигурна, че в този момент в мислите на съпруга й не съществува нищо друго, освен копнежа му да я притежава.

Доминик вече беше между бедрата й и я галеше нежно с ръка. Когато пръстът му проникна в нея, по тялото й пробягнаха огнени мълнии. Не закъсня и топлият дъжд на страстта.

Устните й прошепнаха задавено името на Доминик. Той продължаваше да я гали, да плъзга пръсти все по-навътре и по-навътре в нея, изтръгвайки от гърдите й тихи викове, докато накрая Мег отметна глава назад и се предаде на обладалата я необуздана страст.

— Да — каза Доминик. Очите му горяха. — Точно такава те искам — гореща, влажна, викаща името ми.

— Не мога… да издържам… повече.

Той се засмя гърлено, сетне потрепери, усетил топлия изблик на влага върху своя меч, чийто връх вече опираше огненото гърло на ножницата.

— Аз също. — Гласът му бе прегракнал. — Обвий краката си около кръста ми и ме притегли към себе си. Да, точно така.

Ръцете му се плъзнаха под хълбоците й.

— Вземи ме сега, вещице. Вземи ме в себе си, дълбоко в себе си.

И той проникна в нея докрай с един-едничък тласък. Мег нададе дрезгав вик. Имаше чувството, че ще бъде разкъсана. Доминик понечи да се отдръпне, но не успя. Не можеше да изостави дори милиметър от тези знойни, стегнати недра, които прилепваха към него по-плътно и от собствената му кожа.

— Заболя ли те? — попита той, стиснал челюст. — Аз…

В този миг Доминик започна бавно да се отдръпва от нея. Скритата милувка на плътта му по нейната плът накара Мег да потръпне от наслада и да го облее с топла влага, която улесни пътя му през глъбините на нейната женственост. Той предпазливо проникна отново по-навътре и от устните й се отрони задъхан стон.

Миг преди Доминик да се отдръпне отново, краката и се сключиха около хълбоците му и го притиснаха към нея. Този изблик на страст го пришпори като камшик. С дрезгав вик той започна да се движи с резки тласъци в нея — все по-бързо, все по-дълбоко.

Буен, непознат огън пламна в гърдите на Мег. Тялото й се залюля в ритъма на тези тласъци, увеличавайки силата на галещия утробата й натиск. Почувства как здравите ръце на Доминик я вдигат във въздуха, почувства огромната мощ на тялото му, почувства необузданата страст, която изгаряше и двама им в своя пожар.

Престанала да разсъждава, тя вкопчи пръсти в мускулестите му рамене и изкрещя името му с разтреперан от възбуда глас. В отговор Доминик се вряза в нея с невероятно мощен тласък, който до преди няколко мига би й причинил болка. Но не и сега. Сега цялото й тяло изгаряше в огъня на неземен екстаз, устните й мълвяха задъхано името на нейния воин, а пламналата й утроба приемаше горещите пръски на мъжката му мощ дълбоко в себе си.

Когато вълните на екстаза, които все още отзвучаваха в нея, най-после престанаха да й пречат да диша, Мег отвори очи.

Доминик я гледаше угрижено.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Мег отвори уста да му отговори, но потръпна при спомена за изпитаната неземна наслада и успя само да прошепне:

— Да.

— Не те ли заболя?

— Ти си доста… ъъъ, страховит — каза тя. — Но не ме заболя.

— Сигурна ли си? Смятах да бъда много по-внимателен — призна Доминик. — Но ти оказваш пагубно въздействие върху способността ми да се владея.

— Не ме заболя. Напротив — достави ми огромна наслада.

Докато казваше това, Мег надигна глава, за да го целуне.

Движението накара Доминик, който все още бе вътре в нея, да трепне. Очите й се отвориха, а нов, мощен прилив на страстна възбуда я остави без дъх.

Доминик усети нейната реакция по трепетното свиване на нежните й дълбини и почувства как кръвта му отново пламва. Без да разделя телата им, той я вдигна и я отнесе на леглото.

— Не ме оставяй още — прошепна Мег, като го прегърна. Дъхът му секна.

— Харесва ли ти да съм в теб?

— Да.

Доминик легна внимателно върху нея, като се подпря на лакти. Мег потръпна блажено. И при най-малкото негово движение я обливаха вълни на огнена наслада. Защото вътре в нея мечът му бе жив, твърд и набъбнал.

— Не ти ли доставих удоволствие? — попита тя.

— Напротив. Достави ми толкова голямо удоволствие, че едва се държах на краката си.

Мег се размърда сладострастно под него.

— Наистина ли? Но ти все още си напълно… готов.

— Не „все още“. Отново.

Очите й се ококориха.

— Но още не е минал половин час!

Доминик се засмя и отново се плъзна внимателно вътре в нея, наслаждавайки се на всяка частица от топлата й, влажна, благоуханна вътрешност. После бавно се отдръпна. А когато се върна, го стори така, че Мег да почувства цялата тежест и мощ на възбудата му. Тялото й пламна.

— Истински воин… — промълви тя.

Плътният натиск в утробата й се удвои, изпълни я до пръсване, потопи я в сладко блаженство. Вече не можеше да мисли, можеше само да чувства. Искаше да каже на Доминик колко е хубаво да бъде слята с него, да се движи заедно с него, да споделя дъха и тялото му. Но единственият звук, който излезе от устните й, бе един изпълнен с трескав копнеж вик.

Доминик се засмя тържествуващо, опиянен от силата, която кипеше в тялото му — сила, разбудена и освободена от момичето, тръпнещо в сладки конвулсии под него. Той се наведе над нея, за да изпие тихите стонове от устните й, като не спираше да се движи ритмично — да се плъзга в нея и да се отдръпва, после да се връща и пак да се оттегля, докато не я накара да крещи силно, напрегнато, почти уплашено.

— Доминик!

— Прегърни ме. Този път ще полетиш много нависоко.

— Ами… ами ти?

— Аз ще бъда с теб. Лети, малка соколице. Издигни се чак до слънцето.