Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Untamed, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диляна Радинска, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 130гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Лоуел. Най-силната магия
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Ирис“
История
- —Добавяне
22
Мег се приведе рязко вдясно от шията на жребеца, за да се предпази от най-ниския клон на един огромен дъб, който заплашваше да я събори от седлото. Зад нея Доминик се наведе наляво. Успяха да избегнат клона на косъм, ризницата на Доминик дори одраска кората му.
Зад тях се чуха мъжки викове. Ако това бяха рийвърите, значи бяха тръгнали да ги преследват нагоре по хълма.
Изведнъж долетя кучешки лай. Беше дрезгав и свиреп — лай на животно, в което още можеше да се различи вълкът.
— Преследват ни с кучета! — извика Мег, като се помъчи да погледне през рамо.
— Не се обръщай назад — рязко изкомандва Доминик. — Ще загубиш равновесие.
Без да отговори, Мег зарови отново лице в мощната шия на жребеца и се вкопчи в него с такава сила, че мускулите я заболяха. Въпреки това ако яката ръка на Доминик не я държеше здраво през кръста, тя със сигурност нямаше да може да се задържи на седлото. Не беше свикнала да препуска стремглаво на гърба на кон с размерите и мощта на Крузейдър.
Пулсът бучеше в ушите й и се смесваше с тътена на копитата на жребеца, с дълбокото му дишане и с тревожния звън на златните звънчета. Черната грива на Крузейдър шибаше лицето й и изтръгваше от очите й сълзи, които тутакси отлитаха по вятъра, причинен от яростното препускане на коня.
Скоро Крузейдър стигна върха на скалистия хълм и се спусна надолу. Навлязоха отново в гората, която ги скри от техните преследвачи. На няколкостотин метра от подножието на хълма се възправяше гора от огромни дъбове, израснали толкова нагъсто, че беше невъзможно да се мине през тях в галоп. Всъщност Крузейдър отказа, изобщо да продължи напред, независимо с каква скорост.
— По дяволите! — изруга Доминик, като пришпори жребеца. — Какво ти става, Крузейдър?
Крузейдър изпъна уши и изпръхтя, но не помръдна.
— Слизай! — каза Мег и се спусна на земята. — Бързо!
Доминик скочи от седлото и се приземи на два крака, с ръка върху дръжката на меча и с изопнато тяло, готов за бой. Мег дръпна кърпата от главата си и му я подаде.
— Завържи очите на Крузейдър — каза тя — и ме следвай. — Ако се запъне отново, остави го. Бързо! Ще ни настигнат!
Доминик грабна кърпата, върза я пред очите на коня и дръпна поводите. Крузейдър запръхтя и се задърпа яростно, готов да тръгне навсякъде другаде, но не и напред.
Макар да се налагаше да бързат, Доминик му зашепна гальовно, като същевременно продължаваше да дърпа здраво поводите.
— Побързай! — извика Мег, която вече бе тръгнала към гората. — Кучето е ей там!
Крузейдър изпръхтя отново, потръпна и най-после се предаде и последва стопанина си, както го бе следвал навсякъде, даже в тъмната, влажна утроба на кораба. Доминик го поведе тичешком през дъбовите стволове, които във вътрешността на гората ставаха все по-стари и по-величествени.
Изведнъж сред дърветата се появи кръг от побити камъни, по-високи и по-дебели от самия него. Очевидно бяха поставени тук много отдавна, защото целите бяха покрити с мъх и лишеи, наподобяващи малки градинки, засадени от нечия ръка в невидими, дълбоки не повече от един пръст каменни лехи.
Стотина метра по-нататък имаше втори пръстен от камъни. Тези бяха високи около половин човешки бой и бяха побити толкова нагъсто, че между тях нямаше никакви дървета. Зад тях се виждаше голям кръг от трева, широк около седемдесет стъпки. А в средата на кръга се издигаше висока могила от пръст и скали.
Доминик усети, че настръхва, обладан от някакъв първичен, инстинктивен страх. Сега вече разбираше защо Крузейдър бе отказал да навлезе в дъбовата гора. Сред концентричните кръгове от побити камъни имаше светилище, където не се влизаше току така.
Друидско светилище.
Доминик поведе своя боен жребец към това място на святост и покой, като се оглеждаше предпазливо и в същото време заинтригувано. Между все по-редките дъбове имаше полянки, окъпани в слънчева светлина и обрасли с гъста зелена трева, из която пееха своите мълчаливи, пъстри песни хиляди цветя. Дърветата тук бяха по-разлистени, сякаш точно на това място слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно от обикновено.
Откъм първия кръг от камъни долетя яростният лай на хрътка, изпуснала своята жертва. Странно, но не се чуваха гласове на други кучета. Доминик погледна въпросително Мег.
— Дънкан винаги ли ловува само с една хрътка?
— Само когато търси бракониери. Но не можем да сме сигурни, че това е Дънкан.
— Престани да защитаваш това копеле — рязко каза Доминик. — Кой друг би могъл да бъде?
Мег не отвърна нищо. Нямаше как да обори логиката на думите му, но логиката на нейните чувства бе съвсем различна.
— Трябваше да оставя Саймън да го изкорми в църквата — измърмори Доминик. Сетне огледа слънчевата поляна и древната могила в средата й. Нямаше нито едно местенце, където сам човек би могъл да се брани срещу мнозина нападатели. — Продължаваме напред — каза той. — Още не сме намерили подходящо убежище.
— Няма по-добро убежище от това, с изключение на крепостта, а дотам можем да стигнем само по пътя, по който дойдохме.
Не добави, че този път в момента е зает от рийвърите. Нямаше нужда да казва очевидни неща. Свирепите ругатни на Доминик показваха, че съзнава положението не по-зле от нея.
— Значи сме хванати съвсем натясно — каза той. — Нужни са много рицари, за да се защитава това място.
— Не. Нито един от рийвърите няма да премине през първия пръстен от камъни.
— Дънкан е достатъчно умен, за да се сети да завърже очите на коня си и така да ни последва.
— Съмнявам се. Аз самата не бях сигурна, че ще стане.
Доминик я зяпна изненадано.
— Тогава защо го предложи?
— Знаех, че няма да изоставиш коня си, докато не видиш рийвърите пред себе си, а тогава щеше да е твърде късно. Те щяха да те убият още преди да успееш да стигнеш до външния кръг.
Той изсумтя.
— Все още могат да го направят.
— Не мисля. От хиляда години нито един мъж не е преминавал през побитите камъни. Даже баща ми.
— А опитвал ли е?
— Веднъж.
— Защо?
Мег сви рамене.
— Мислел, че ключът към раждането на син се крие между камъните, а не в сърцето му.
— Или в сърцето на съпругата му — вметна Доминик. Внезапно Крузейдър вдигна глава и рязко дръпна поводите. — Спокойно — тихо каза Доминик, като го погали по шията. — Тук няма от какво да се боиш.
— Подушил е водата — обясни Мег и посочи към една купчина обрасли с пищна зеленина скали в подножието на могилата.
— Свещен извор?
— Няма друидска традиция, която да не позволява на един жребец да утоли жаждата си. Това ли имаш предвид?
Без да каже и дума, Доминик свали превръзката от очите на коня. Крузейдър се огледа любопитно, но не прояви никакъв страх. Стопанинът му го заведе до извора и го остави да се напие до насита от бистрата като кристал вода. Не беше трудно да се разбере какво правят ловците. От различни точки на гората долитаха далечни мъжки викове и тъжен кучешки лай. Очевидно негодниците се опитваха безуспешно да навлязат в свещената територия на друидите.
Между самите камъни не помръдваше нищо, освен вятъра. Какво има на могилата? — полюбопитства Доминик.
— Древен храм под открито небе.
— Има ли в него място за кон?
Мег се поколеба.
— Няма значение — каза той, доловил колебанието й. — Ще държа Крузейдър тук отвън.
— Нищо няма да му се случи.
— Иди в този храм — каза Доминик. — Ако Дънкан е достатъчно смел или умен и успее да премине през камъните, там ще можем да се отбраняваме по-лесно, отколкото на това открито място.
— Ами ти?
— Аз ще дойда веднага, щом се погрижа за Крузейдър. Или ще ми трябват някакви специални заклинания или магически дарби, за да проникна вътре? — насмешливо попита той.
— Нищо повече от очите, които ти е дал бог — рязко отвърна Мег. — Ако това беше лошо място, кръстът ми щеше да пламне.
Доминик сви рамене.
— Няма значение. Бих се споразумял и със самия дявол, стига да ми предложи защита срещу Дънкан и неговите рийвъри.
— Не! — възкликна ужасено тя. — Никога не говори такива неща!
Той се засмя.
— Странна вещица си ти.
— Не съм вещица — каза Мег, като натъртваше на всяка дума. — Аз съм друидка. Това е нещо съвсем различно.
— На простите хорица им е трудно да направят разликата.
— Затова и са прости — тросна се тя.
— Отивай в храма, моя друидска съпруго. Аз ще се присъединя към теб след малко.
Мег заобиколи могилата и стигна до един процеп в скалите, от който тръгваше тесен, обграден от камъни и покрит с ланшни листа проход. Беше съвсем къс — само на няколко метра след процепа се откриваше обширно каменно помещение с кръгла форма. Дори някога да бе имало покрив, в момента нямаше и следа от такъв.
Подът му бе покрит с килим от гъста трева и диви цветя. В западната му част се извисяваха четири странни бели камъка. Може би някога бяха служили като подпора за изчезналия покрив, може да бяха обелиски, ограждащи вече несъществуващ олтар или пък бяха поставени там, за да бъдат огрявани по определен начин от слънчевата светлина и да отчитат смяната на сезоните — нямаше жив човек, който да знае със сигурност.
Ако някога друидите бяха знаели предназначението на могилата, на този храм и на четирите обелиска в нея, това знание беше погинало през вековете, изминали откакто брат бе вдигнал ръка срещу брата и Друидският вълк се беше изгубил безследно, а заедно с него — и мирът в друидските земи.
— Изглеждаш тъжна — каза Доминик иззад гърба на Мег. — Мястото ли те изпълва с меланхолия или си нещастна, защото Дънкан пропусна възможността да те отвлече?
— Това ли си мислиш?
Изкушението да й отвърне както подобава едва не надделя над здравия му разум. Доминик изруга тихо, но успя да се сдържи. Винаги ставаше много избухлив, когато кръвта му биваше разгорещена след някоя битка или опасност. Затова неговите воини се бяха научили да внимават и да не го предизвикват.
— Ще кажа само, че ми е писнало да слушам истории за теб и Дънкан от Максуел — каза горчиво той.
В тона на Мег имаше не по-малко горчивина.
— На мен също.
Доминик овладя гнева си, макар и с цената на много усилия.
— Стой тук — каза той. — Аз ще застана на пост отвън.
Мег мълчаливо проследи с поглед излизането му от каменния храм. Отне й съвсем малко време да намери подходящо местенце за отдих сред тревата и цветята. Тогава тя съблече пелерината си, обърна я наопаки, за да не накърни изящната тъкан и бродерията, и направи от нея възглавница. По време на лудешкото препускане плитките й се бяха разплели и разрошили. Мег свали златните звънчета, разтърси буйните си коси и се зае да ги разресва с инкрустирания със скъпоценни камъни гребен, който й бе подарил Доминик.
Като я гледаше от върха на могилата, където бе седнал, Доминик имаше чувството, че вижда пламък, разчесван от златни пръсти. Тихият напев на звънчетата по китките и около хълбоците на Мег подхождаше на чудесния ден така, както му подхождаха песните на птичките.
Колкото и строго да си повтаряше, че трябва да бди за евентуална поява на рийвърите, красотата и нежната музика на неговата съпруга непрекъснато привличаха погледа му. Накрая Доминик изруга наум, затвори очи и наостри уши, за да долови дали отнякъде не идват звуци, по-неприятни от звъна на малките звънчета и сладкопойните птичи гласове.
Но до слуха му не достигаше нищо, освен напевното жужене на насекомите и тихите въздишки на ветреца из нежните пролетни листа. Тогава той погледна Крузейдър. Знаеше, че може да разчита на неговия инстинкт при опасност.
Конят бе навел глава и лениво пасеше младите кълнове трева. От време на време вдигаше глава и с разширени ноздри и наострени уши душеше вятъра, дирейки някакъв знак за опасност. Очевидно обаче не долавяше никакъв мирис на непознати мъже, коне или кучета — както и на познати, впрочем, — защото след това продължаваше да подръпва тревните стръкчета с вид по-скоро на отегчен, отколкото на гладен кон.
Слънцето сипеше щедро топлата си благодат над земята и постепенно Доминик започна да се отпуска, да се освобождава от напрежението, което го бе обзело по време на бясната езда. Той погледна отново към Мег и видя, че е легнала на тревата с коса, разперена като великолепно копринено ветрило около главата й.
Изкушението да се присъедини към нея бе по-непреодолимо от всички изкушения, с които се бе сблъсквал в живота си.
Известно време Доминик успяваше да устои на чувството за мир и покой, което го съблазняваше като песен на сирени, но постепенно се увери, че бдителността му е напразна. Накрая той слезе от могилата, отведе Крузейдър до процепа в скалите и го завърза точно пред него, за да може жребецът да го предупреди, ако някой реши да мине оттам.
Вътре в храма Доминик свали бавно шлема си и го остави настрана. Тъмното му наметало се превърна в удобна постеля върху тревата и цветята. Щом го нагласи, той пренесе Мег върху него и легна до нея. Слънчевата светлина замайваше главата му като гъст ейл. Доминик свали ризницата и металните гривни от глезените си и се протегна, щастлив, че се е освободил от тежестта на бойните доспехи. Сетне въздъхна доволно и придърпа Мег в обятията си.
За пръв път от деня, в който бе разменил собствената си свобода срещу свободата на своите рицари в Йерусалим, Доминик льо Сабр заспа, без да сънува.
Когато се събуди, Мег първоначално не разбра къде се намира. Въпреки това не изпита никакъв страх. Горещата ласка на слънцето и сладките трели на горски птици я увериха, че е в безопасност, още преди да бе отворила очи. По-успокояваща и от птичите песни бе топлината на ръцете на Доминик, които я прегръщаха, и отмереният, спокоен ритъм на сърцето му под бузата й.
Изведнъж тя си припомни отчаяното бягство през гората, надигна глава и погледна през процепа към моравата и дърветата, които ограждаха древното светилище. Навел глава и отпуснал тежестта си върху трите си крака, Крузейдър спеше прав точно пред входа на храма.
Сенките се бяха удължили съвсем леко — значи не беше спала дълго. И въпреки това се чувстваше необикновено отпочинала и освежена. Тук винаги беше така. Сякаш на това място бе сбран целият покой на отминалите векове, за да бъде изпит от онези, които притежаваха мъдростта и умението да преминат през побитите камъни и да се качат на огряната от слънце могила.
Мег се обърна отново към Доминик и едва сега забеляза, че е свалил бойните си доспехи, за да легне до нея под слънчевите лъчи. Очевидно той също бе усетил целебната сила на това древно място.
Тази мисъл я сепна. От старата Гуин знаеше, че от хиляда години нито един мъж не е съумявал да преодолее страха си и да премине през двата пръстена от камъни, още по-малко — да се предаде на съня сред стародавния покой на могилата.
А ето че Доминик бе сторил тъкмо това.
Доказателството за този невероятен факт лежеше пред нея — с отпуснато силно тяло, със затворени очи, потънал в дълбок сън. Доминик льо Сабр, воинът, от чиято мощ се боеше дори кралят на Англия, се бе отдал всецяло на покоя и мира.
Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.
Думите отекнаха в съзнанието на Мег толкова ясно, че първоначално тя реши, че ги е произнесъл самият Доминик. В следващия миг обаче осъзна, че чува гласа на миналото — глас от деня, в който съпругът й се бе освободил от лапите на отровата и я бе погледнал с очи, бистри като свещения извор в подножието на могилата.
Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.
Как?
Слей норманската и друидската кръв в едно. Дари ме със синове.
Мег сведе очи към гъстите, разперени ресници на Доминик и към падналия на челото му перчем, тъй често скриван под бойния шлем. Спомняше си колко мека и хладна бе косата му под пръстите й и как бе казал, че му харесва ноктите й да дращят лекичко кожата му.
Тя нежно прокара длан по меката риза, която Доминик носеше под ризницата си. Изпод вървите на ризата се показваха черни косъмчета. Гъсти и къдрави, те съвсем не приличаха на гладката права коса на главата му. Дали са различни и на пипане, запита се Мег, и без да се замисля, дръпна вървите, за да може да провре пръсти под ризата на съпруга си.
От устните й се отрони сподавено, доволно възклицание — мускулестите контури на гърдите му бяха топли и гъвкави, а тъмните косъмчетата гъделичкаха приятно дланта й. Тя не устоя на изкушението и започна бавно да го гали. Беше й толкова хубаво да го докосва така, че на устните й се появи блажена усмивка.
Внезапно усети леко напрягане в мускулите му, което й подсказа, че Доминик се пробужда от съня си. Макар и неохотно, Мег спря да го гали и понечи да измъкне ръката си от разхлабените върви на ризата.
Друга една ръка, силна и загрубяла в десетки сражения, покри нейната и я притисна към гърдите на съпруга й.
— Не спирай — приглушено каза Доминик, — или ще започна да те ревнувам още повече от Черньо.
Мег се усмихна още по-широко и вдигна глава, за да се взре в чифт очи, които имаха чистия, необикновен сребрист цвят на свещените друидски извори.
— А може би предпочиташ да галиш Черньо, защото има повече козина от мен? — попита усмихнат Доминик.
— Повече ли? Съмнявам се. Изглеждаш ми прекрасно рунтав — каза тя, като плъзна длан под ризата му и отново започна да го гали. Неописуемото удоволствие накара дъха му да спре. А изражението на лицето на Мег говореше красноречиво, че на самата нея милувките носят не по-малко удоволствие.
— Студено ли ти е? — попита загрижено тя.
— Не.
Гласът му бе много дълбок, а очите му бяха премрежени по някакъв особен, чувствен начин. За пръв път Мег виждаше съпруга си такъв.
— Но ти потръпна — каза тя.
— Да.
Той вдигна ръка и прокара нежно показалец по бузата и, по линията на челюстта, по шията й. Ласкавият му допир изтръгна от гърдите й трепереща въздишка.
— Студено ли ти е? — попита Доминик.
Погледът му говореше, че много добре знае отговора.
— Не — каза Мег. — Затова ли…?
Той измърка и отново притисна ръката й към гърдите си, като се размърда доволно под дланта й, досущ като котарак.
— Затова ли потръпна? — полюбопитства тя. — От моя допир?
— Да. От твоя допир. А ти потръпна от моя. Докосвай ме още, малка соколице. Накарай ме да треперя.
— Харесва ли ти да трепериш?
— Не знам. Никога досега не съм треперил, когато ме е докосвала жена.
Мег започна да гали голата му гръд под ризата — първо плахо, после все по-уверено. Приятно й бе да усеща под дланта си топлината на тялото му, както й лекото помръдване на мускулите му в отговор на нейните ласки.
— Ти наистина си като Черньо — промълви тя.
— Рунтав?
— И топъл. И гъвкав. — Ноктите й одраскаха лекичко мускулестата му гръд. — И силен. И гладък. И… изобщо — прекрасен.
В гърлото му се надигнаха едновременно смях и блажено възклицание. Резултатът бе един нисък, дрезгав звук.
— Освен това мъркаш като него — усмихна се Мег. — Истински човек-котка. Сигурно можеш да ловиш мишки със зъби?
— Боя се, че не мога.
— Е, навярно Черньо би те научил.
Доминик се засмя, но след миг смехът му секна — изящните пръсти на Мег бяха открили гладката кожа при зърното му. Контрастът между космите и нея явно й хареса, защото показалецът й обходи зърното още веднъж, после още веднъж. Когато то набъбна и се втвърди, тя дръпна стреснато ръката си.
— Пак — промълви Доминик.
— Харесва ли ти?
— Повече би ми харесал единствено топлият ти език.
Гореща вълна обля тялото на Мег при спомена за това как той бе галил с език зърното на нейната гръд.
— Да — прошепна тя, като затвори очи. — Помня.
Доминик съблече кожената риза. Под нея нямаше нищо, освен топла кожа, мускули и къдрави косми. Без да отваря очи, Мег започна да го изучава с пръсти.
— Колко си… красив — прошепна тя.
— Не — каза той и погали с пръст устните й. — Ти си красива. Аз съм покрит с белези от главата до петите.
Мег се сепна и отвори очи. За пръв път виждаше белега, който разсичаше гърдите и рамото му. Мисълта за болката, която е изпитал, изтръгна от гърдите й ужасено възклицание.
Проклинайки се за това, че е проявил глупостта да се съблече под ярката слънчева светлина, Доминик посегна към ризата, която току-що бе захвърлил настрана.
Мег обаче сграбчи ръката му и му попречи да се облече отново.
— Остави ме. Изглеждам по-добре на тъмно, отколкото на светло — рязко каза той.
— Не. Ти си истинска наслада за очите ми.
— Та ти дори не можеш да ме погледнеш. Остави ме да се облека.
— Заради болката беше.
— Моля?
— Болката, която си изпитал, крещи от този белег — обясни простичко Мег. — Не бях подготвена за това, но сега вече съм. Позволи ми да те видя, воине мой.
Позволи ми да те излекувам.
Юмрукът му бавно се разтвори и пусна ризата. Мег я дръпна настрана и погледна тялото на своя съпруг. Сетне бавно започна да гали с върха на пръстите си мускулестата му гръд.
— И преди съм усещала мъжката ти сила — каза тя след известно мълчание. — Усещам я, когато ме вдигаш на ръце. Усетих я преди малко, когато те почувствах топъл и гъвкав като котка под дланите си. Но за пръв път виждам твоята гола сила.
Доминик стисна очи. Всяка нежна милувка от ръцете на съпругата му разпалваше в кръвта му дива, необуздана страст. Мег го гледаше с възхищение, което далеч не беше невинно. Беше повече от чувствено.
— Ти си великолепен, воине мой. И много… величествен.
Тя прокара внимателно пръсти по цялата дължина на белега. От гърдите на Доминик се изтръгна приглушен стон. В гласа на Мег нямаше и следа от ужас, в допира й също. Повече от очевидно бе, че наистина изглежда красив в нейните очи.
Това го изуми, защото той прекрасно съзнаваше, че само много силно и дълбоко чувство би могло да превъзмогне грозните следи, оставени по тялото му от войната.
— Това е част от твоята сила — прошепна Мег, като погали отново белега. — Ако можех, бих те излекувала от болката, но никога не бих премахнала белега, получен в достойна битка. Не се бой да се събличаш пред мен, съпруже. За мен ти си колкото силен, толкова и красив.
Тръпка разтърси мускулестото тяло на Доминик. Тръпка, предизвикана от удоволствие, но и от нещо друго — от внезапния духовен копнеж, който го изгаряше като огнените лъчи на слънцето.
— Ти ме разнищваш — промълви той.
— Значи ще трябва да те изплета отново. Но без болката, воине мой. Без болката…
Мег се наведе да го целуне и косите й се спуснаха като хладни пламъци по кожата му. Доминик провря пръсти в коприненото им вълшебство, придърпа я към себе си и впи устни в нейните в страстна, дълга целувка. Когато най-после я пусна, лицето й бе поруменяло от удоволствие, а пръстите й се бяха вкопчили в гърдите му.
— Ти имаш вкуса на слънчевата светлина и на топлия дъжд едновременно — каза той.
— А ти си като виното — прошепна Мег. — Ето, вие ми се свят.
— Тогава трябва да легнеш.
С едната си ръка Доминик събра огнената коприна на косите й. С другата я прегърна здраво и се претърколи върху нея, като я целуваше пламенно. Когато накрая откъсна устни от нея и я погледна, тя лежеше под него с премрежени очи и коса, разперена като огнено ветрило върху черната нощ на наметалото му.
— По-малко замаяна ли си сега? — попита усмихнат той. Мег понечи да отговори, но силна тръпка на удоволствие разтърси тялото й, затова тя просто плъзна гальовно ръце по гърба на съпруга си. И усети под пръстите си мрежа от множество белези — белези, които можеха да се получат само ако човек е бил завързан и бит с камшик, докато кожата му се разкъса и плътта му се превърне в кървава каша.
Тялото на Доминик застина неподвижно, сякаш внезапно се бе отдръпнал от слънчевата светлина в някакво тъмно, усойно място.
— Не са белези на „достойна битка“, нали? — попита горчиво той.
— Грешиш — каза Мег. — Няма по-достойно деяние от това да откупиш с болка болката на своите рицари.
Доминик я погледна изненадано.
— Кой ти каза?
— Саймън. — Тя се взря в потъмнелите му очи. — Той ме увери, че смъртта на султана никак не е била лека.
— Да, беше възможно най-жестоката и недостойна смърт.
— Чудесно — каза Мег с дълга въздишка.
И беше напълно искрена.
Очите на Доминик се разшириха от изненада.
— Доста си свирепа за лечителка.
— Пролетта лекува зимните рани, но твърде рядко бива мека. За да изцери тези рани, пролетта най-напред ги отваря и промива, а това е болезнено и само най-силните създания на природата понасят обновлението. Лекуването не е за мекушавите и страхливите.
Доминик се взря в енигматичното, чувствено друидско момиче, което не преставаше да го изненадва.
— Ще те опозная ли някога? — промълви той.
Преди Мег да успее да отговори, Доминик наведе глава и отново впи устни в нейните. Тя затвори очи и се отдаде цяла на целувката и на воина, чието покрито с белези тяло я опияняваше по-силно дори от първите плахи, нежни стъпки на пролетта по скованата в мраз земя.
Прегръдката му бе като вълшебен огън, който сгрява, без да пари, изгаря, без да причинява болка. Когато дългите му пръсти разтвориха дрехите й и ги смъкнаха до кръста й, Мег, почувствала за пръв път в живота си топлата милувка на слънчевата светлина върху голата си гръд, се надигна инстинктивно, за да се доближи до източника на тази невероятна наслада.
Гледката остави Доминик без дъх, сякаш някой го бе ударил. Той изпъшка, захапа с устни едната й гърда и започна да гали с език кораловото й зърно. Мег изстена от удоволствие и в кръвта му запламтя огнено, диво желание. Той плъзна мощната си ръка под кръста й, изви тялото й нагоре като опъната тетива и засмука гърдите й, карайки я да стене и да се мята от наслада.
Нейният сладък вкус, мирисът й, допирът до гладката й кожа, се забиваха като хищни нокти в тялото на Доминик, изпълваха го с възбуда, която би била невероятно болезнена, ако не му доставяше толкова огромно удоволствие. Той вдигна Мег още по-нависоко с едната си ръка, за да свали с другата всичките й дрехи.
Когато го стори, Доминик я положи върху наметалото си и без да откъсва от нея пламтящия си поглед, съблече и остатъка от собствените си дрехи. Беше напълно възбуден, пламнал от желание и пращящ от бъдещи, неродени още поколения.
Тя ококори очи и нададе стреснато възклицание.
— Уплаших ли те? — попита той, като коленичи до нея.
— Просто съм… изненадана — каза Мег.
Сетне го погледна с нескрито любопитство и се усмихна — усмивка, която накара кръвта му да запулсира трескаво в набъбналия му член.
— Но трябваше да се досетя — промълви тя, като го обхвана в дланта си, — че такъв велик воин не може да няма страховит меч.
Вълната на огнено желание, която заля тялото му при тази неочаквана ласка, едва не разруши бента на способността му да се владее. Вкопчен с последни сили в него, Доминик позволи на една-единствена гореща капчица да се процеди върху дланта на Мег. После легна върху наметалото, без да сваля от нея ненаситния си поглед.
— Ти си истинско съкровище — каза дрезгаво той. — Съкровище, достойно за крал. Смарагдови очи и кожа, нежна и гладка като коприна.
Сетне Доминик започна да целува набъбналите зърна на гърдите й, докато те не станаха тъмночервени и твърди.
— Рубини — промълви той. — Само че топли — топли като дъха на живота.
Когато Мег затвори блажено очи, ръцете му се спуснаха по тялото й, по очертанията на гърдите, талията и бедрата й, и накрая се заровиха в тъмния огън, който гореше между тях. Доминик разтвори лекичко краката й, за да погали меката, уханна плът, за която копнееше още от мига, когато я бе докоснал за пръв път. Пръстите му нежно, но упорито си проправиха път през гъстите къдрави косъмчета, и най-после откриха онова, което търсеха.
— Безценното съкровище — прошепна той.
Неземно удоволствие, едновременно неочаквано и всепоглъщащо, разтърси тялото на Мег. Тя се опита да каже нещо, но от устните й се отрони само един изненадан вик. Гореща влага опари ръката на Доминик и разпръсна наоколо аромата на страстта.
— Сандалово дърво и благоухания — прошепна той. — Най-скъпоценният парфюм на света.
От устните на Мег се отрони дрезгав звук — беше името на Доминик. В отговор Доминик я погали отново и тялото й се разтърси от нова страстна тръпка.
— Ти си съвършена — каза приглушено той. — Ти си огън, който ме изгаря, без да ми причинява болка. По върховете на твоите пламъци има диамантени сълзи. А какво се крие в сърцето на този огън, сладка вещице? Какво ще ми дадеш — наслада или болка?
Неспособен да откъсне поглед от тръпнещото й тяло, Доминик прокара пръст по влажния, хлъзгав отвор на ножницата, която копнееше да приюти меча му. Когато провря лекичко върха на показалеца си в нея, отвътре изригна нов прилив на топла влага, който направи възбудата му непоносима, неудържима.
— Коралови порти, пазещи свещен извор — промълви той, като плъзна пръст по-надълбоко. — Ти наистина си вълшебна, моя друидска невясто.
Мег бавно отвори очи и видя, че лицето му е изопнато като в агония, а очите му блестят като разтопено сребро. Ръцете й погалиха бузите му и се спуснаха по издутите мускули на торса, за да стигнат до набъбналия му член. Тялото му се разтърси конвулсивно, сякаш пръстите й не го галеха, а го одираха жив.
— Ти си болен — каза пресипнало тя. — Позволи ми да те излекувам.
— Има едно-единствено нещо, което може да ме излекува.
— Тогава аз ти го давам.
Като полагаше огромни устия да овладее яростното си желание, Доминик се намести между краката й и разтвори нежните коралови порти с твърдия си като скала меч. Колкото и да копнееше да се освободи час по-скоро от нечовешкото напрежение, той се застави да напредва бавно. Плътта й бе пламнала, готова да го приеме, но толкова стегната, че се боеше да не я нарани.
Изведнъж усети тънкия воал на девствеността й и се вкамени. Не се бе осмелявал да вярва в целомъдрието й, а ето че доказателството беше пред него и препречваше пътя му.
Откритието удвои жаждата му. Ситни капчици пот заблестяха по тялото му — свидетелство за отчаяната му борба да запази самоконтрола, който бе възпитавал у себе си цял живот.
Мег инстинктивно посегна да го притисне към себе си, но Доминик я отблъсна с лекота, която й напомни колко огромна е силата му.
— Не мърдай — прошепна дрезгаво той, заровил лице в рамото й. — Никой от двама ни няма да се почувства добре, ако ти причиня болка.
— По-голяма ли ще е от болката от юмруците на Джон?
— Не — каза Доминик, като я обсипа с леки, хапещи целувки. — Никога не бих те наранил така. Но ти си девствена. Ако вляза по-навътре, ще те разкървавя.
— Мечовете са за това — за да пускат кръв.
— В любовната битка това се случва само веднъж. Обещавам ти, малка соколице. Само веднъж.
Тя изви снага, за да го примами по-дълбоко в себе си. Този път Доминик не се отдръпна. Вместо това провря ръка между своето и нейното тяло, за да докосне с пръсти безценното съкровище на страстта й.
Допирът накара Мег да потръпне, да вдигне инстинктивно хълбоци нагоре и да ги залюлее сладострастно. Доминик откликна на ритъма й с леки тласъци, любувайки се с усмивка на вълните от наслада, които обливаха тялото й.
— Искаш ли още? — попита той, като погали нежно живото съкровище, скрито между меките й гънки.
— Да. Доминик, аз… — Гласът й се прекърши.
Пръстите му продължаваха да я галят, да я обхождат и да дълбаят в нея неуморно, докато огньовете на страстта не я обгърнаха с горещите си, златни езици. Тя започна да се мята под него като обезумяла, да трепери, да крещи името му с отчаян копнеж.
И тогава всичко наоколо избухна в пламъци, които разтърсиха тялото й, погълнаха я, изпепелиха я цяла.
Със сподавен вик — вик на сдържано твърде дълго желание — Доминик се вряза сред златния й огън. Ако Мег почувства някаква болка, то тази болка беше погълната от далеч по-голяма, неземна наслада. Най-после се бе сляла напълно със своя воин, държеше го в тялото си толкова здраво, че усещаше вибрациите на екстаза му така отчетливо, както бе усетила собствения си екстаз. И думите, които бе произнесъл неотдавна, отекнаха в настъпилата блажена тишина.
Обичай ме, Мег. Излекувай земята с моите синове.