Елизабет Лоуел
Най-силната магия (17)

17

— Как да не мога да вляза? — възкликна Мег. — Той ми е съпруг!

— Да — отвърна горчиво Саймън. — Съпруг, когото не искаш. Ти стори всичко, което бе по силите ти, за да го унищожиш.

— Това е лъжа!

При опита й да го заобиколи златните звънчета зазвъняха яростно. Но Саймън бързо се премести и отново препречи с тяло вратата на покоите на Доминик. Тогава Мег се престори, че ще се опита да мине от другата му страна, и вместо това се хвърли напред. Металните му ръкавици се сключиха болезнено около китките й. Дръжката на кошницата, която носеше, се вряза в дланта й.

— Не ме предизвиквай, вещице — гневно я предупреди Саймън. — Знам за какво са ти трябвали билките, които набра от онова прокълнато място. За болест и смърт, а не за здраве и живот.

Очите й се разтвориха като две огромни, слисани зелени езера.

— Какво говориш?!

— Отрова, проклета вещице. Ти си отровила брат ми!

— Не! За нищо на света не бих го сторила! Чуваш ли? За нищо на света!

— Запази си лъжите за своя любовник Дънкан от Максуел — просъска Саймън.

Мег прехапа устни, за да не извика от болка. Пръстите на Саймън, които стискаха китките й с все сила, бяха като от камък. Дишаше тежко и задъхано, защото беше изминала целия път от дома на Хари дотук тичешком, пришпорвана от страх, какъвто бе изпитвала само в сънищата си.

— Ходих в стаята ти — продължи неумолимо Саймън. — Проверих в нишата. Отварата, която толкова бързаше да приготвиш, я няма.

— Взех я със себе си — обясни задъхано Мег. — Знаех, че Адела е отпаднала. Боях се да не би акушерката да й е дала прекалено много от болкоуспокояващото лекарство и с това да е забавила раждането. Отварата лекува слабостта, не я причинява.

Саймън се взря в ясните й, разтревожени очи и му се прииска да смачка тази друидска вещица като празна яйчена черупка. Единствено увереността, че Доминик — ако въобще оживееше — никога не би му простил за загубата на своята съпруга, възпираше яростта му.

— Умееш да лъжеш много добре — процеди през зъби той.

— Изобщо не умея да лъжа — тросна се тя. — Питай когото искаш. А сега ме пусни да мина. Ако Доминик е болен, аз мога да му помогна.

— Не. Само през трупа ми.

Мег се сдържа да не закрещи в лицето му само защото знаеше, че така няма да постигне нищо друго, освен да отприщи яростта, която очевидно кипеше в гърдите му. Вместо това тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж, и още веднъж, и едва тогава реши, че е в състояние да заговори спокойно въпреки тревогата, впила острите си нокти в сърцето й.

— Хари ми каза само, че сте връхлетели в крепостта като подгонени от самия дявол — предпазливо каза тя.

— Подгонени — не, бяхме оставили дявола в къщата на Хари.

Мег продължи така, сякаш не го бе чула.

— Доминик не можел нито да говори, нито да стои изправен на седлото. Ти и Томас Силния сте го пренесли до покоите му. Това е всичко, което знае Хари.

Саймън мълчеше.

— Моля те — прошепна тя. — Умолявам те. Почувствах опасност, дотичах веднага тук и ми казаха, че Доминик е бил повален от удар в главата, нанесен от твоя меч.

Саймън с мъка сдържаше яростта си.

— Мери си приказките, зла вещице.

Зла.

Вещица.

Мег осъзна, че той няма да я пусне при Доминик, колкото и горещо да го моли. Обзе я свиреп гняв.

— Защо да си меря приказките? — извика тя. — Нима истината боли толкова много? Или се надяваш след смъртта на Доминик да наследиш Блакторн и затова не ми позволяваш да се погрижа за него?

Обвинението бе толкова неочаквано, че Саймън остана без думи. Затова пък Мег изобщо нямаше подобен проблем. Тя освободи ръцете си от хватката му и продължи да го пронизва с острия си език.

— Ако е така, храбри мой рицарю, чуй какво ще ти кажа. — Гласът й бе пълен с гняв и възмущение. — Със собствените си ръце ще разруша крепостта камък по камък и ще отровя водата в кладенеца, но няма да те оставя да се облагодетелстваш от преждевременната, насилствена смърт на своя брат!

— Проклета вещица — прошепна Саймън. — Бих убил всеки, който дори за миг се съмнява, че съм способен на такава подлост.

Гласът му напомни на Мег гласа на Доминик в миговете на най-силна ярост. Във всеки друг случай тя би преклонила глава пред мъжкия гняв, би се оттеглила. Но не и сега. Доминик умираше. Всичко друго бе без значение.

Проклета вещица.

Със свободната си ръка Мег разкъса тънката друидска риза от шията до кръста си и отдолу се показа нежната кадифена кожа на заоблените й гърди. Между тях сияеше златния кръст, който някога бе принадлежал на нейната майка.

— Може ли една истинска вещица да носи божия кръст? — попита тя. — Може ли?

Настъпи продължителна, напрегната тишина.

— Не — призна най-накрая Саймън.

Сетне внимателно затвори краищата на ризата, скривайки гърдите й.

Мег чакаше, но той не помръдна от мястото си.

— Пусни ме да мина, Саймън, наречен Предания. Използвай ума си, вместо силните си ръце. Кой друг в тази крепост може да помогне на Доминик, освен мен?

Отново настъпи тишина. Саймън не откъсваше поглед от момичето с необичайните зелени очи. Откакто бяха пристигнали в Блакторн, васалите не спираха да повтарят какви чудеса прави Мег с болните и ранените. Всички я наричаха „друидската магьосница.“

Бяла магьосница.

На гърдите й лежеше кръст. На леглото в стаята Доминик лежеше болен и бавно умираше.

Никога Саймън не бе изпитвал по-голям страх за живота на брат си, дори когато за да спаси дванадесет от своите рицари Доминик се бе предал на султана — човек, чиято жестокост към християните човек трябваше да изпита, за да повярва, че е възможна.

— Ако брат ми умре — тихо каза той, — ти ще умреш от моята ръка в мига, в който Доминик предаде богу дух. Кълна се!

— Така да бъде — кимна Мег.

На изкривеното от гняв лице на Саймън се изписа изненада. Всичко друго бе очаквал от тази вещица, но не и да рискува собствения си живот, без дори да трепне. Каквато и да беше, не можеше да се отрече, че не й липсва смелост.

Той се отмести от вратата и преди още да се е обърнал, Мег вече беше в стаята и се бе привела над леглото на Доминик. В огнището гореше силен огън. Стаята бе топла, дори гореща.

— Той едва диша — тихо прошепна Мег и докосна ръката му. Дъхът замря в гърлото й. — Божичко… кожата му е хладна като вода.

Тя доближи нос до устните на Доминик и помириса дъха му. Тялото й се вцепени. Тя с усилие прочисти дробовете си и отново го подуши.

Саймън стоеше неподвижно, заслушан в златните звънчета, които трептяха и шепнеха с тихи гласчета, сякаш скърбяха за своя умиращ господар.

Мег бавно се изправи и отметна назад косата си, която се бе разпиляла при обезумелия й бяг от дома на Хари към крепостта. Златен водопад от напевен звън се изсипа в тишината — идваше от дългите вериги със звънчета, завързани за полуразплетените й плитки.

— Господарке? — извика Едит иззад вратата. — Донесох водата и ризата, за които ме помолихте.

— Вземи ги от нея — тихо каза Мег. — Не я пускай да влиза. Тя не умее да си държи езика зад зъбите. Ако рийвърите узнаят, че Доминик е болен…

Преди още да довърши, Саймън вече бе сторил това, което се искаше от него. Вратата се затвори грубо под носа на Едит и заглуши разтревожените й въпроси.

— Сложи легена и ризата до огъня — припряно нареди Мег. — После се обърни с гръб, докато се приготвя.

Без да дочака да види дали Саймън ще се подчини, тя свали използваната риза от гърба си и я хвърли в огъня, припявайки тихичко старинното заклинание. После сложи в легена билки и сапун и се изми припряно, като пееше толкова бързо, че думите се лееха от устата й като водопад. Когато по кожата й не остана нищо друго, освен свежия, чист аромат на билки, Мег надяна новата риза и се обърна.

Саймън беше с гръб към нея.

— Готова съм. Сега ми кажи какво точно се случи — каза тя. — Мисли внимателно, но бързо. Животът на Доминик се държи на съвсем тъничка нишка. Ако му дам погрешно лекарство, той със сигурност ще умре. Ако му дам вярното лекарство, той въпреки всичко би могъл да умре. Кога за пръв път забеляза, че не се чувства добре?

Саймън се обърна с лице към нея и дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил. Причината за това бяха не думите на Мег, а сълзите, който се стичаха бавно и беззвучно по бузите й.

— Когато излязохме от къщата на Хари — отвърна той. — Доминик каза, че светлината била ярка като в Йерусалим, а всъщност съвсем не беше така. Беше си пак толкова светло, колкото и преди да влезем в къщата.

Мег сви устни, но не каза нищо. Слушаше го така, сякаш животът на Доминик зависеше от това.

— После той залитна и започна да говори като пиян — продължи Саймън.

Тя махна рязко с ръка, отхвърляйки тази възможност. Познаваше Доминик достатъчно, за да е сигурна, че никога не би се оставил ейлът да отслаби способността му да се контролира.

— После пак залитна и пак се изправи, но на следващия път вече щеше да падне, ако не го бях уловил — каза Саймън. — Очите му изглеждаха много странно…

— Как? — прекъсна го Мег.

— Зениците му бяха толкова големи, че очите му изглеждаха черни като моите.

— Да е ял или пил нещо в твое присъствие?

— Да е ял ли? Не. Ял е с теб. Пихме по чаша ейл. — При спомена за неприятния вкус той сбърчи вежди. — Беше ужасно горчив.

— От една чаша ли пихте?

— Не.

— Какво стана после?

— Доминик каза, че отива при своята малка соколица, която щяла да премахне горчивия вкус от устата му. Но когато е отишъл в стаята ти, теб те е нямало.

— Казваш, че и твоят ейл е горчал?

— Да.

— Но ти не си усетил някакво замайване или отмалялост? И не е трябвало да криеш очите си от светлината?

— Изморен съм и мускулите ми са някак прекалено отпуснати за едно толкова леко упражнение с меча и щита. Освен това… — Саймън се намръщи. — Странно, но ребрата не ме болят толкова, колкото би трябвало. Доста е приятно, всъщност.

Мег затвори очи. Сърцето й се сви от страх. Лекарството в изчезналото шишенце можеше да убие много рицари. Очевидно Саймън не беше изпил достатъчно, за да е в опасност. За Доминик обаче не можеше да се каже същото.

— Бързо прати някого в казармените помещения — каза тя. — Да провери дали някой друг от рицарите не е болен. Боя се, че в чашите с ейл е имало отрова.

Саймън открехна вратата и надникна навън. Откакто го бяха изгонили от стаята на господаря му, валетът на Доминик седеше, без да помръдне, на пода в дъното на коридора, хванал главата си в ръце. Младежкото му лице беше пребледняло от страх.

Докато Саймън даваше на момчето резки нареждания, Мег извади противоотровата от кошницата си, измъкна тапата на шишенцето и капна няколко капки в една купа с вода, поставена до леглото на Доминик. Когато обаче понечи да запуши отново шишето, тя се поколеба. Съпругът й беше необичайно едър мъж. Затова Мег добави към водата още няколко капки от светлокехлибарената течност, а после и още няколко, и чак тогава остави купата на масата и съсредоточи вниманието си върху мъжа, който лежеше абсолютно неподвижно на леглото.

— Доминик — каза тя с ясен, повелителен глас. — Стани. Брат ти е в опасност!

Никакъв отговор. Доминик продължаваше да лежи блед и безжизнен и да диша бавно, почти недоловимо.

— В опасност ли съм? — попита спокойно Саймън иззад гърба на Мег.

— Не. Но ти си му по-скъп от всичко на света. Ако нещо може да го накара да се надигне, това е страхът, че ти си в опасност.

Саймън бе прекалено изненадан от прозорливостта й, за да може да отговори. Затова просто остана да наблюдава безмълвно Мег, която се наведе над брат му и го разтърси за раменете. Напразно.

Изведнъж тя замахна. Звукът на плесницата отекна в стаята като гръм. Саймън се спусна напред, за да и попречи да удари и другата буза на Доминик, но се спря. Колкото и да не му се нравеше някой да удря безпомощния му брат, самият той не можеше да измисли по-подходящ начин да го накара да дойде в съзнание.

— Доминик — каза Мег още по-силно, като го удари отново. — Чуй ме. Трябва да се свестиш! Саймън е притиснат до стената! Нуждае се от теб!

За миг й се стори, че вижда у Доминик някаква реакция, но движението бе твърде леко, за да е сигурна. С обляно в сълзи лице тя вдигна ръка и за пореден път го удари с все сила.

— Господарю! Брат ти е ранен! Крепостта е обсадена. Събуди се или никога няма да имаш син!

Ръката на Доминик се сви, сякаш се опитваше да стисне меча му, но след това едничко безсмислено помръдване той застина напълно неподвижно. Мег зачака със затаен дъх да зърне някакъв друг знак, че я е чул.

Но нямаше никакъв друг знак.

— Безполезно е — прошепна тя. — Думите не достигат до съзнанието му.

Саймън изруга страховито.

— Бързо — нареди Мег, без да откъсва очи от Доминик. — Вдигни го така, че да може да пие.

Саймън се подчини. Мег поднесе купата към устните на съпруга си и я надигна. Течността потече встрани от устата му. Главата му се килна на една страна, разпилявайки още от скъпоценното лекарство. Отчаяна, Мег направи втори опит, който се оказа също толкова неуспешен. Металната купа се удари със звън в зъбите на Доминик.

— Стига толкова — дрезгаво каза Саймън и положи отново брат си на леглото. — Той е отпуснат и неподвижен като умряла змиорка.

Мег не си направи труда да му отговаря. Вместо това пъхна пръст между устните му, плъзна го по зъбите до ъгъла на устата и оттам — между кътниците му, сякаш бе кон, на който се канеше да сложи юзда.

Устата на Доминик се разтвори лекичко. Тогава Мег му наля малко от отварата, само че по-голямата част от нея отново потече по брадичката му.

— Той преглътна! — обнадеждено извика Саймън.

— Да, но твърде много отива нахалост. Ако всеки път губим по толкова, лекарството изобщо няма да е достатъчно, за да подейства.

— Колко време ще ти отнеме да приготвиш още?

— Две седмици. Билката трябва да израсте. Оставих само няколко листенца, колкото да не изсъхнат корените.

— По дяволите! — изръмжа Саймън. — Сигурна ли си?

Единственият отговор на Мег бяха сълзите, които продължаваха да се стичат бавно но бузите й. Зад привидно спокойната й външност мисълта, че съдбата на Блакторн е свързана неразривно със съдбата на Доминик, разкъсваше душата й от болка.

Отново война. Но нали бог обещава на човеците, че за всяко нещо под слънцето си има време. Вече сме виждали времена на омраза, на изтръгване на всичко засято, на битки, болести и смърт.

Все трябва да дойде и времето за жътва, за бебета, за любов и обновление. За мир.

Още малко от лекарството влезе в устата на Доминик… и веднага изтече обратно навън.

Саймън изруга отново, захвърли железните си ръкавици на пода и започна да обикаля напред-назад като вълк в клетка.

— Мисли! — яростно каза той. — Трябва да има начин да го вкараме в гърлото му. Лъжица?

— Прати да донесат една — отвърна Мег.

Но в гласа й нямаше кой знае каква надежда. Доминик се нуждаеше от повече лекарство, отколкото можеха да капнат в устата му с помощта на лъжица.

Изведнъж тя си припомни, че има и друг начин да се дават… и да се поемат течности.

Малка соколице, пий от моите устни.

Тръпка разтърси тялото на Мег. Кехлибареното лекарство беше много силно. Твърде опасно бе дори само да го държи в устата си. Ако преглътнеше, най-вероятно щеше да умре.

Но Доминик със сигурност щеше да умре, ако не направеше нещо. И то бързо.

— Стой тук, Саймън — нареди тя.

Той се обърна стреснато.

— Помогни ми да го изправя леко.

С помощта на Саймън Мег провря ръка под главата на Доминик. Хладната му коса се плъзна по китката й, а главата му се отпусна тежко върху свивката на лакътя и.

— Дръж главата му наклонена назад — каза тя. — Не, не чак толкова. Все едно, че е вдигнал поглед към хоризонта. Да! Задръж така.

Саймън я гледаше удивено. Дори да бе хранил някакви подозрения и съмнения в лекарството, което Мег искаше да даде на брат му, всички те се изпариха в мига, в който тя сама отпи от течността. Не я преглътна. Вместо това отвори отново устата на Доминик и наля лекарството между устните му от собствените си устни, като капна няколко капчици върху езика му, за да го накара да преглътне или поне да се задави.

Доминик преглътна.

— Да! — възбудени възкликна Саймън. — Браво!

Мег бързо капна на Доминик с устни още няколко капки от лекарството. Капките отново се търкулнаха по езика му, предизвиквайки го да преглътне, което той стори веднага.

Събрала кураж, Мег долепи устни до полуразтворените устни на съпруга си, сви ги като фуния и започна да прелива лекарството на тънка струйка в устата му. Доминик преглътна, после още веднъж и още веднъж. Когато устата й се изпразни, тя отпи отново от течността и продължи да я вкарва в гърлото му по същия начин, докато накрая в купата не остана нито капка.

Поразен от нейната нежност и всеотдайност, Саймън призна пред себе си, че е бил твърде несправедлив към нея. Подобно на сълзите, които не спираха да извират от очите на Мег, действията й доказваха, че независимо от слуховете тя съвсем не изпитва омраза към своя съпруг.

Нещо повече, ако не беше сигурен, че бракът им не е консумиран, Саймън би могъл да се закълне, че между брат му и друидската вещица съществува истинска обич. Тя се отнасяше с Доминик с нежността на майка към нейната рожба.

— Дишането му — каза тревожно Мег. — Не ти ли се струва по-бавно отпреди?

Надеждата, покълнала в сърцето на Саймън, се сгърчи като попарена. Тя беше права. Дишането на Доминик определено се забавяше.

— Закъснях! — извика Мег. — Божичко, закъснях!

Сетне захвърли яростно купата на пода, сграбчи съпруга си за раменете и го разтърси.

— Трябва да дишаш! Просто трябва! — После се наведе отново над него. — Поеми от мен дъха на живота — прошепна тя. — Поеми го. Долепила устни до устните на Доминик, Мег започна да диша дълбоко и да му прелива дъха си така, както до преди малко бе преливала лекарството. Саймън държеше брат си полуизправен и с изумление наблюдаваше как съпругата му се бори отчаяно за всеки негов дъх. Решимостта й да спаси Доминик на всяка цена бе почти осезаема.

Тогава Саймън трепна, осъзнал внезапно, че е изправен пред една воля, не по-малко силна и самодисциплинирана от волята на самия Доминик. У никого, освен у брат си, не бе виждал толкова решителна целеустременост. Дори не бе вярвал, че друг такъв човек въобще съществува.

Саймън долови помръдването на Доминик почти в мига, в който го долови и Мег. Тя му вля една последна глътка дъх и се свлече на колене, притиснала буза до неговата буза, разтреперана от усилията, които бе вложила — усилия както физически, така и психически.

— Ди… диша ли?

— Да. Бавно, но не колкото преди. И по-дълбоко.

Мег си пое дъх, който прозвуча почти като ридание. После вдигна глава. Доминик вече не беше толкова блед. Пръстите й докоснаха бузата му. Кожата му, до преди малко хладна, бе започнала да се затопля. Но дишането му все още беше мъчително бавно.

Тревогата не я напускаше. Знаеше, че противоотровата би трябвало да му подейства по-бързо. Направената от млади листа отвара бе два пъти по-силна от тази, приготвена през лятото.

— Сър — долетя иззад вратата гласът на валета Джеймсън. — Някои от рицарите са леко замаяни, но никой не оплаква. Просто смятат, че ейлът е бил необичайно силен.

Саймън погледна въпросително Мег.

— Ако бяха изпили достатъчно отрова, досега щяха вече да са в несвяст — каза тя, без да откъсва очи от Доминик.

— Връщай се на поста си — нареди Саймън на младежа. — Ще те повикаме, ако се нуждаем от нещо друго.

Валетът се поколеба.

— Сър?

— Доминик се възстановява с всеки изминал миг — каза Саймън с престорена усмивка. — Кажи на хората от крепостта, че до сутринта техният господар ще бъде на крака.

— Благодаря ви, сър — въздъхна с радостно облекчение Джеймсън.

Сетне се запъти към мястото си в коридора, но внезапно се спря и се обърна отново.

— Щях да забравя. Томас Силния иска да знае дали на сутринта трябва отново да спусне подвижния мост.

— Не — отвърна без колебание Саймън. — Не искам никой да влиза, нито да излиза от крепостта.

— Да, сър!

Сподирен от мрачния поглед на рицаря, младежът се отдалечи припряно. Когато Саймън се обърна отново към леглото, видя, че лицето на Мег е пребледняло от страх. Поставила бе ръка на сърцето му, но онова, което я плашеше, бе неговото дишане.

— Не е достатъчно — прошепна тя. — Ще умре, без да се свести. Трябва да рискувам.

— Какво? Не те разбирам.

Мег се изправи на крака, сякаш не бе чула нищо, взе малкото шишенце и вдигна от земята металната купа, която бе захвърлила в безпомощния си гняв. Сетне напълни купата наполовина с вода и изля вътре цялото останало съдържание на шишенцето.

Саймън се отдръпна от леглото, за да не й пречи. Мег пъхна пръст в устата на Доминик, която този път се разтвори по-лесно. После отпи от силното лекарство, наведе се към устните му и изля скъпоценната течност върху езика му.

След първата доза нещата тръгнаха по-бързо, защото с всяка следваща глътка властта на отровата над Доминик отслабваше все повече и повече. Когато Мег се наведе над него за последен път, той пое сам лекарството от устните й, сякаш беше бебе, което суче от гръдта на майка си.

Купата вече беше изпразнена до дъно, но Мег не бързаше да вдигне глава. Доминик я беше научил да се наслаждава до последно на топлата нежност на дъха и устните му.

След като погали още веднъж езика му със своя, давайки му едновременно ласка и последната капка лекарство, Мег се изправи. В този миг забеляза, че Саймън я наблюдава със смесица от съчувствие и изненада, и се изчерви. Без да каже и дума, тя отиде до ведрото с вода и изми купата, след което изплакна добре устата си.

Колкото и да се стараеше обаче, немалка част от лекарството бе успяла да проникне в тялото й. Невъзможно й бе да стои на едно място, затова закрачи трескаво напред-назад из стаята. При всяка нейна стъпка златните звънчета пееха възбудено. Но и това не съумя да я успокои, затова Мег грабна шишенцето и го разтърка между дланите си, сякаш беше хладно, гладко речно камъче.

Саймън местеше поглед ту към нея, ту към брат си.

— Какво следва? — попита той.

— Ще чакаме.

— Докога?

— Докато едно от лекарствата надделее — простичко отвърна Мег.

Саймън погледна шишенцето в ръцете й. От небрежния начин, по който го държеше, се виждаше, че в него не е останала и капчица от скъпоценната течност. Нямаше повече лекарство.

— Кога ще разберем?

— Нямам представа — прошепна Мег. — На негово място всеки друг по-слаб мъж досега щеше вече два пъти да е умрял.

— Два пъти ли?

— Да — отвърна тя. — Веднъж от отровата и веднъж от противоотровата. Тя е толкова силна, че може да накара прасе да прескочи най-високата стена на крепостта.

— Затова ли кръстосваш из стаята като валет пред първата си битка?

Мег кимна.

— Има ли опасност за самата теб? — тревожно попита Саймън.

— Не знам. Ако Доминик се свести, а аз — не… — Тя млъкна, сетне продължи припряно: — Дай му да пие вода, много вода, колкото може да погълне. Тя ще отмие от тялото му остатъците от отровата.

Саймън пусна брат си и бързо отиде до нея.

— Няма ли да ти помогне, ако пийнеш малко от другото лекарство?

— Не. Аз не притежавам силата на Доминик. Тялото ми няма да понесе битката между двете най-силни лекарства, познати на друидите.

Когато видя загрижеността в погледа на Саймън, тя се усмихна, въпреки че едва успяваше да диша. Сърцето й биеше като обезумяло.

— Не се безпокой. Стимулантът… изчерпва действието си… бързо.

Накъсаните й думи и накъсаното й дишане съвсем не успокоиха Саймън.

— Трябваше да ми кажеш аз да дам лекарството на Доминик — каза той. — Или това е таен друидски метод?

Мег се засмя нервно и ускори още повече крачка. Звънчетата зазвъняха като подплашени.

— Друидски ли? — възкликна тя. — Не. Доминик ме научи на него.

Саймън я изгледа слисано.

— Съпругът ми иска да има син повече от всичко на света. Затова „провежда“ съблазняването ми по-внимателно и от най-тежката битка.

Звънчетата нададоха тревожен вик, когато Мег се завъртя рязко, за да продължи неуморните си обиколки из стаята. Както стъпките, така и думите й бяха трескави, почти налудничави.

— Но аз не разполагам със син, за да му го дам или да откажа да му го дам. Когато Доминик разбере това, ще ме намрази до смърт.

Звънчетата продължаваха да крещят с тънките си златни гласчета, които караха косата на Саймън да настръхва.

— Друидка! — задъхано промълви Мег. — Проклятие и надежда, слети в едно. Поколения друидски момичета са носили тежестта на проклятието. Но нито едно не е съумяло да осъществи надеждата.

Преди Саймън да успее да каже нещо, Мег задиша тежко като жребец след изнурително състезание или битка. Стъпките й започнаха да стават все по-ситни и по-ситни, докато накрая тя вече бягаше почти на място под треперливия, отблъскващ звън на звънчетата. Задъхана, раздирана от конвулсии, Мег полагаше неистови усилия да се задържи изправена. Но лекарството разтърсваше тялото й както гръмотевицата разтърсва земята.

Саймън успя да я хване точно преди да се строполи на пода. Тя отваряше и затваряше уста като обезумяла, но не смогваше да си поеме дъх. Докато гледаше отчаяната й борба, Саймън осъзна колко погрешно е било мнението му за братовата му съпруга.

— Прости ми, господи — промълви той поразен. — Мислех, че искаш смъртта на Доминик. А ти рискува собствения си живот, за да му дадеш възможност да живее.

Мег не го чу. В главата й цареше невероятна какофония. Тя вдигна ръце да заскубе косите си, но Саймън й попречи. Мег започна да се съпротивлява с невероятна сила. Накрая внезапно осъзна какво прави, престана да се бори с него и остави лекарството да вилнее из тялото й.

Пристъпът спря тъй бързо, както бе започнал. С една последна трепереща въздишка Мег се отпусна в ръцете на Саймън.

— Мег? — попита тревожно той, забравил за официалностите.

— Най-лошото мина — промълви тя.

Откъм леглото долетя слаб глас. Мег се отскубна от Саймън и се втурна, залитайки, към своя съпруг.

— Доминик! — извика тя.

Очите му се отвориха, но без да я виждат. От устата му заизлизаха звуци, но само това — звуци без никакъв смисъл. От гърдите на Мег се изтръгна болезнен вик.

— Прости ми, боже! Спасих тялото му, но не можах да спася разсъдъка му!