Елизабет Лоуел
Най-силната магия (15)

15

Стиснала здраво запечатаното шишенце, Мег внимателно изкачи стъпалата към своята стая. Обикновено оставяше приготвените от нея отвари да отлежават на тъмно в билкарника, но тази специално не искаше да изпуска от погледа си нито за миг.

Доминик проследи с полураздразнен, полуразвеселен поглед как съпругата му отваря една скрита вратичка в дървената преграда, разделяща покоите й на спалня и дневна, как поставя шишенцето в тайната ниша и с въздишка на облекчение затваря обратно вратичката.

— Нали няма да кажеш на никого къде е? — попита угрижено тя, като се обърна към мъжа, който я бе последвал по петите от билкарника до тук.

Доминик сви рамене и затвори вратата зад гърба си.

— Нима има чак толкова голямо значение?

— Ако с това шише се случи нещо, няма да мога да приготвя ново лекарство още поне две седмици. А дотогава може да е твърде късно.

— Защо? За какво служи то?

Мег започна да мисли трескаво как да му отговори, без да наруши обещанието, което бе дала на старата Гуин. След кратко колебание тя обясни, подбирайки внимателно думите си, защото мразеше да лъже:

— Някои от моите лекарства са много силни. Ако се приемат в по-големи количества, те могат да бъдат смъртоносни. Това — Мег махна с ръка към скритото шишенце — е противоотровата за едно от най-силните ми лекарства против болка. След смъртта на Джон приготвих нова доза от лекарството, затова счетох, че е най-благоразумно да приготвя и противоотровата.

— За кого?

— Не разбирам.

— Джон е мъртъв. За кого приготвяш такива опасни лекарства?

Резкият му тон накара Мег да потръпне и отново да започне предпазливо да подбира думите си.

— Твоите рицари всекидневно правят усърдни упражнения. Рано или късно някой от тях ще бъде наранен. Сега вече съм готова да им помогна.

Доминик се взря в друидските й очи, които го гледаха със зле прикрита тревога. Подозираше, че не му казва цялата истина, но знаеше, че няма как да бъде сигурен.

— Няма да кажа на никого, освен на Саймън — каза накрая той. — Той и без това видя, че отнасяш шишенцето в стаята си.

— Моля те, погрижи се той да не казва на никого.

Доминик кимна. Сетне се усмихна лукаво.

— Добре, но това означава, че си ми двойно задължена.

Мег се изчерви, доловила смесицата между чувственост и ликуване в гласа и усмивката му.

— Да — промълви тя и се обърна припряно, за да разбърка жаравата в огнището.

Доминик я гледаше как се навежда над разпалените въглени, неспособен да откъсне очи от нея. Колкото повече време прекарваше със съпругата си, толкова повече се засилваше нетърпението му да хвърли семената на своето поколение в топлата й утроба. Изяществото на нейните движения го възбуждаше до болка.

А сръчността, с която се справяше с огъня, показваше, че е свикнала да върши подобна работа.

— Едит очевидно не си заслужава храната и подслона, които й се дават — каза той възмутено.

— Моля?

— Твоята компаньонка изглежда не отделя много време за изпълнение на задълженията си.

— Има неща, които е по-лесно да свършиш сам, вместо да викаш някой от слугите. Пък и Едит не би била компаньонка, ако баща й или съпругът й бяха живи. Щеше да бъде дама със своя прислуга. Старая се, доколкото мога, да зачитам достойнството й.

— Какво е станало със земите на семейството й? — поинтересува се Доминик.

— Това, което става в цяла Англия — Хенри или синовете му отнемат земята и я разпределят между своите нормански рицари.

Доминик слушаше внимателно, но не успя да открие в и следа от омразата, която бе доловил в гласа на Едит при споменаването на норманците — омраза, която таяха мнозина от жителите на Блакторн, въпреки любовта им към Мег. Не откри и онази непримиримост с това ново положение, която бе почувствал в гласа на Дънкан. Мег говореше с напълно спокоен тон, сякаш броеше овце в кошара. Дори не вдигна глава от очукания месингов кош, пълен с дърва за горене, из който ровеше.

— Не мразиш ли норманците, както ги мразят повечето хора от крепостта? — заинтригувано попита Доминик.

— Някои от тях са груби, жадни за кръв и жестоки — отвърна Мег, като измъкна от коша една дълга дъбова цепеница.

— Същото може да се каже и за някои мъже от Шотландия или от Светите зами — изтъкна той.

— Да — съгласи се тя и впери замислено поглед в малките пламъчета, които впиваха зъбите си в току-що поставеното от нея в огъня дърво. — Жестокостта не знае граници.

Доминик отиде до леглото и взе дългите златни верижки с окачените на тях сладкопойни звънчета. Мег тутакси се обърна, омагьосана от нежния им звън.

— Какво е това? — попита тя.

— Сватбен подарък за моята невяста.

Мег се изправи и се приближи до него, привлечена от златните гласчета на звънчетата.

— Наистина ли? — възкликна изумено тя.

— Ще ги носиш ли или трябва да го поискам като една от услугите, които ми дължиш?

— Какво говориш?! Те са красиви. Разбира се, че ще ги нося.

— Но не си сложи брошката, която ти подарих — каза той.

— Преди да се омъжат, друидските девойки носят само сребро.

Доминик огледа дългата й туника. По нея нямаше никакви украшения.

— Сега си омъжена.

Мег разхлаби леко туниката си, за да му покаже, че брошката е закачена на ризата й, точно под ямката на шията.

— Аха — кимна Доминик. — Виждам.

И наистина виждаше. Виждаше източената й, изящна шия и гордата извивка на гърдите й.

— Завиждам на своя подарък — промълви той.

Мег погледна объркано непознатия мъж, който бе неин съпруг.

— Какво искаш да кажеш, госпо… ъъъ, Доминик?

— Завиждам му за това, че може да лежи между гърдите ти.

По скулите й разцъфнаха алени цветя. С някак странно несръчни пръсти тя побърза да пристегне отново вървите на горната си туника.

Доминик я наблюдаваше с усмивка, която накара дъха й да спре. Мег прочисти гърло и посочи дългите вериги в ръката му.

— Как трябва да ги нося?

— Аз ще ти покажа — каза той и коленичи пред нея с мускулеста грациозност, която не убягна от погледа й. — Вдигни крака си на бедрото ми.

След известно колебание тя се подчини. Силните му, топли пръсти се пъхнаха под туниката й и нежно се сключиха около глезена й. От устните й се отрони стреснато възклицание. Преди обаче да успее да дръпне крака си, ръката на Доминик я стисна по-здраво.

— Отпусни се — каза той. — Няма от какво да се боиш.

— Доста е смущаващо — промълви Мег.

— Това, че те докосвам?

— Не. Мисълта, че един мъж, когото познавам едва от няколко дни, има правото да ме докосва както и когато пожелае.

— Смущаващо — повтори замислено Доминик. — Страх ли те е от мен? Затова ли избяга в гората?

— Знам, че ще ме боли, когато съм в постелята с теб, но не за това отидох в гората.

— А заради малките листенца за твоята отвара.

— Да.

Под тихия звън на звънчетата Доминик уви едната верига около глезена й. Сетне провери дали закопчалката е добре закопчана и плъзна длан нагоре по прасеца на Мег. Тя си пое рязко дъх. Лекото трепване на тялото й накара звънчетата да зашепнат сладкогласно.

— Защо мислиш, че ще те боли? — попита Доминик, като я погали нежно. — Толкова ли ти е трудно да приемеш един мъж?

— Как така — да го приема?

— В тялото си.

Мег отново си пое дъх.

— Не знам. Едит ми е казвала, че не е приятно.

Ръката му спря за миг, после поднови бавните си, нежни ласки.

— И въпреки това не спира да флиртува наляво и надясно — изтъкна той.

— Това е работа, не удоволствие. Прави всичко възможно, за да си намери съпруг. Точно както ти правиш всичко възможно, за да си осигуриш наследник.

Доминик беше твърде добър тактик, за да отрича истината. По-умно бе просто да смени посоката, за да обърка противника, да го извади от равновесие.

— Харесва ли ти да те докосвам? — попита той, като стисна лекичко прасеца й.

— Ами… — Дъхът й секна, защото ръката му отново бе започнала да я гали. — Мисля, че да. Чувствам се странно.

— Защо?

— Ръката ти е толкова голяма и силна, че ме кара да се чувствам съвсем крехка. А в действителност изобщо не се смятам за такава.

— Това плаши ли те? — попита Доминик.

— Би трябвало.

— Защо? Значи все пак мислиш, че съм жесток грубиян?

— Мисля, че съм много доволна, задето не посягаш на соколи.

Той се засмя, но не престана да гали бавно с длан прасеца й от глезена до коляното и обратно.

— Беше много ядосан, когато дойде в билкарника — каза тя, опитвайки се да не обръща внимание на огнените тръпки, които пробягваха по тялото й.

— Да.

— Освен това си много силен.

— Да — кимна Доминик, като зарови лице в туниката й, за да скрие усмивката си. — Но ти въпреки това реши да се бориш с мен, малка соколице.

Ръката му бавно обходи чувствителната сгъвка на коляното й и усети как в отговор тялото й неволно трепва. Сетне внимателно свали крака й на земята.

— Сега другия крак — каза той.

Мег се подчини и при движението звънчетата под туниката й запяха. Тя застина в напрегнато очакване Доминик да сложи и втората верига на другия й глезен и да започне отново да я гали. Колкото и смущаващи да бяха тези негови милувки, усещанията, които събуждаха у нея, й харесваха. Те я караха да иска да забрави онова, което знаеше твърде добре — че под прелъстителната нежност на нейния съпруг се крие не гореща страст, а студена амбиция.

Доминик се изправи с грация, която й напомни за Черньо, и застана толкова близо до нея, че при всеки дъх гърдите й почти го докосваха.

— Сега китките — промълви той.

Въздействието на приглушения му глас върху Мег бе не по-слабо от това на допира му. Тя пристъпи нервно от крак на крак, карайки звънчетата под полите й да зазвънят, сетне протегна нерешително ръце напред.

В пълно мълчание, нарушавано единствено от тихите златни гласове на звънчетата, Доминик се зае да закопчава гривните на тънките й китки. Когато приключи, той поднесе ръцете й към устните си и нежно целуна всяка от дланите й. После лекичко опита вкуса им с върха на езика си.

Възклицанието, което се откъсна от устните на Мег, изразяваше едновременно изненада и удоволствие. Звукът замая главата на Доминик като вино. Прииска му се тозчас да я сграбчи в прегръдките си и да впие устни в нейните. Но огнената възбуда, обхванала тялото му толкова бързо, не вещаеше добър край на предпазливото и все още недовършено съблазняване, което трябваше да осъществи, ако искаше да спечели първата схватка във войната си за спечелването на любовта на друидската вещица.

Който проявява припряност при обучението на своя сокол, ще го загуби още щом отвърже каишката му за пръв път, напомни си той. А аз дори не съм сигурен дали съм успял въобще да я завържа, да не говорим, че още не съм и започнал да я уча да лети по моя заповед и за мое удоволствие.

Да я направя своя сега би означавало да загубя войната, за да спечеля победа в една-едничка, макар и сладка, битка. Не, само глупакът се оставя да го ръководи страстта.

И Доминик побърза да потуши с хладна решителност кипящото у него огнено желание да овладее отново себе си и битката на съблазняване, която бе повел.

Той пусна ръцете на Мег и я завъртя с гръб към себе си. Сетне свали кърпата и диадемата, които тя припряно бе сложила на главата си след схватката в билкарника, и косата й блесна като слънце в полутъмната стая. Изкушението да зарови ръце в този копринен разкош бе толкова силно, че Доминик за малко не му се поддаде. В крайна сметка обаче успя бързо да сплете косите й в две плитки и да втъкне във всяка от тях по една златна верижка, оставяйки краищата й да падат свободно надолу.

След като стори това, в ръцете му бе останала само една дълга верижка. Той обгърна с нея гънката талия на Мег, уви я около заоблените й хълбоци и я завърза отпред като пояс, като и тук остави дългите й краища да се спускат почти до земята.

Сега вече Мег беше обвита изцяло в изящни накити и приглушен звън. При всеки неин дъх, при всяко движение звънчетата запяваха тихата си песен.

— Приличаш на огнен сокол — каза Доминик, загледан в игривите отблясъци на пламъците в косите й. — И каишката ти е златна, точно както се полага на такава вълшебна птица.

После той я завъртя към себе си, хвана лицето й в шепи и се взря в нея със своите бистри и студени като изворна вода очи.

— Гладна ли си, жено моя?

— Да — отвърна тихичко Мег. — От сутринта не съм хапвала нищо, освен малко хляб и сирене.

Доминик се обърна усмихнат, отиде до вратата и щом я отвори, на прага го чакаше студената вечеря, която бе поръчал на Саймън.

— Питки, сирена, птиче месо, горчица, ейл… — започна да изрежда той, като вдигна подноса, внесе го в стаята и затвори небрежно вратата с крак — …смокини, стафиди, орехи, захаросани бадеми. И купчина сурови зеленчуци, чието предназначение ми убягва. Да не би Саймън да е очаквал някой заек да се присъедини към вечерята ни? Мег се усмихна.

— Вината е на Марта, готвачката. Тя знае колко обичам да ям пресни зеленчуци през пролетта.

— Наистина? — Едната му черна вежда се вдигна скептично. — Това пак ли е някакъв друидски ритуал?

— Не — каза през смях Мег и посегна към едно листо хрупкава зелена салата. — Дори Гуин ми се присмива, че съм пасяла из градината като овца.

Доминик се извърна и попречи с тяло на ръката й да поднесе листото към устата й.

— Търпение, малка соколице. Трябва да свършим някои неща, преди да започнеш да ядеш.

И пред изненадания поглед на Мег той остави подноса на масата до големия й стол, сетне спокойно се зае да изгася една по една свещите и газените лампи в стаята. Отне му доста време, защото те съвсем не бяха малко — към светлината Мег изпитваше същата инстинктивна обич и копнеж, каквито изпитваше към бистрата вода и растенията.

— Какво… — тревожно възкликна тя.

— В птичарниците винаги цари тъмнина. Или предпочиташ да ти сложа качулка?

— Не може да говориш сериозно.

— Напротив, говоря напълно сериозно. Тъмна клетка или копринена качулка за моята малка соколица. Изборът оставям на теб.

Студената стоманена нотка в инак нормалния му тон показа на Мег, че с поведението си е прекрачила границата на неговото търпение. Думите, произнесени от него в църквата, отекнаха злокобно в съзнанието и. Веднъж вече бе престъпила волята му пред васалите и хората от крепостта. Щеше да е неразумно да го прави повторно.

— Тъмна клетка — мрачно каза тя.

Доминик спусна кепенците, сякаш се боеше да не би някой студен зимен вятър да надзърне през тях. Мег с мъка се сдържа да не запротестира. Дори при най-страховитите бури тя винаги оставяше кепенците леко отворени. Обичаше сияйната, сребристосива дневна светлина да облива стаята й със своята красота.

Сега същата тази стая, осветена само от малкия огън в камината, й се струваше като… да, като клетка.

Когато обаче Доминик отиде до огъня, сякаш се канеше да угаси дори този слаб източник на светлина, Мег не успя да се въздържи и възкликна ужасено. Той се извърна, изгледа я замислено и сложи в огъня още дърва. От гърдите й се изтръгна дълга, почти беззвучна въздишка на облекчение.

Доминик я чу и се усмихна на себе си, защото това бе знак, че е прочел правилно мислите й. Първата битка беше спечелена — тя бе приела своето пленничество. Сега предстоеше да преговарят за условията на това пленничество.

Той се настани на големия стол и кимна към скута си.

— Седни. Аз ще ти прислужвам.

Мег пристъпи нерешително напред. Безброй мънички звънчета се разлюляха и запяха.

— О! — възкликна тя, спря за миг, после направи още една крачка, заслушана в звъна им. — Много е хубаво.

— Като песен на цветя?

— Да — промълви Мег и въпреки уплахата си се усмихна. — Или като смях на пеперуди.

— Радвам се, че моят подарък ти харесва.

— Наистина ми харесва, госпо… ъъъ, Доминик. Много мило от твоя страна.

— Радвам се, че ме смяташ за мил — каза той със загадъчна усмивка.

Тя приседна свенливо на коленете му. Доминик обаче я хвана и я намести в скута си така, че да е полуоблегната на лявото му рамо. Сребърният блясък в очите му порази Мег. В почти тъмната стая те блестяха като бистри кристали.

С дясната си ръка Доминик откъсна една пилешка кълка от подноса пред себе си. Мег се пресегна да я вземе, но той я вдигна високо, за да не може да я стигне.

— Не. Аз ще те храня, малка соколице.

Тя го погледна слисано. Доминик се усмихна и откъсна парче месо от кълката със зъбите си, бели и чисти като зъби на млада хрътка. После пое късчето между пръстите си и й го поднесе. Но когато Мег понечи да го вземе, той отново вдигна високо ръка и каза меко:

— Не така. Соколите нямат пръсти.

Тя зяпна от изненада. Доминик се възползва от това и бързо пъхна късчето месо в устата й.

— Точно така — измърмори той така, сякаш говореше на своя сокол в птичарника. — Не беше толкова трудно, нали?

Мег поклати глава, дъвчейки бавно. Звънчетата, закачени за плитките й, звъняха като тези по краката на сокола.

— Още? — попита Доминик.

Тя кимна.

Той се усмихна.

— Някои соколи — имам предвид специалните, вълшебните соколи — могат да говорят.

— За какво? — попита Мег, докато Доминик късаше второ парче месо от кълката.

— За храна, вода, лов, плячка, полет…

— Свобода — прошепна тя.

— Да — каза той, като й подаде късчето. — Подозирам, че неопитомените соколи говорят преди всичко за това.

Мег продължи да се храни от ръката му, без да откъсва очи от неговите. Имаше някаква особена интимност в тази необичайна ситуация. С всяка поета от неговите пръсти хапка между двама им сякаш се опъваха невидими нишки от тънка коприна — една, втора, трета — и се сплитаха в шнур, който ставаше все по-плътен, свързваше ги все по-здраво.

Докато миговете се нижеха един след друг в потъналата в тишина стая — тишина, която звънът на звънчетата по-скоро засилваше, отколкото нарушаваше, — Мег за пръв път в живота си осъзна защо най-добрите ловджийски хрътки се хранят само от ръката на господаря си и защо малките бебета се научават на близост от майчиното мляко.

И защо соколите — най-свободолюбивите от всички божи твари — поемат храна само от своя стопанин, кацат само на неговата китка, откликват само на неговия повик.

— Не ти ли харесва храната? — попита Доминик.

— Много е вкусна.

— Тогава защо спря да ядеш?

— Мислех си за соколите и господарите — отвърна Мег.

— Соколите нямат господари.

— Те ловуват само за да доставят удоволствие на стопанина си.

— Соколите ловуват за собствено удоволствие — каза Доминик, като пъхна още една хапка между устните й. — Техните стопани просто им осигуряват възможността да го правят.

— Всички мъже ли мислят така?

Той сви рамене.

— Не ме интересува как останалите мъже виждат връзката между сокола и човека. Ако глупаците искат да вярват, че те пускат сокола да лети, а не обратно, кой съм аз, че да се мъча да променям плитките им възгледи?

Мег се замисли над думите му, дъвчейки бавно. В момента, в който преглътна хапката, пред устните й се появиха хляб и сирене. Тя отвори уста, пое новата хапка… и усети как пръстът на Доминик нежно погали долната й устна.

— Да, но соколите са пленници, не хората — каза Мег.

— Случвало ли ти се е да пуснеш сокол на свобода?

— Веднъж.

— Защо го направи? — попита той.

— Защото така и не можа да свикне с каишката си.

— Аха. Но всички останали свикват, нали?

Тя кимна.

— И по този начин — продължи Доминик — тези твои свирепи сестри са се научили на друг вид свобода.

Зелените й очи се впериха в него с ням въпрос.

— Свободата да има кой да се грижи за тях, когато земята бъде скована от лед — обясни той, — да бъдат хранени, когато по горите и полята няма плячка, да живеят по-спокойно и два или три пъти по-дълго от своите неопитомени събратя. Кой може да каже кой вид свобода е по-добър?

Мег понечи да каже нещо, но тозчас между устните й бе пъхната сладка смокиня.

— Всичко зависи от това дали соколът е готов да приеме този нов живот — завърши Доминик.

Мег сдъвка бързо смокинята, понечи отново да каже нещо и устата й отново се оказа пълна с храна. Тя погледна смръщено своя съпруг и видя, че Доминик се усмихва.

— Ейл? — попита невинно той.

Мег преглътна и благоразумно кимна, вместо да говори.

Доминик надигна каната с ейл и отпи от нея. Мег зачака, убедена, че след малко ще поднесе каната към устните й като към малко дете, което тепърва се учи да пие от чаша.

Но това, което срещна устните й, бе не студената кана, а топлите устни на Доминик. Струя хладен, силен ейл обля езика й и тя автоматично я глътна. Доминик захапа лекичко устните й, сетне вдигна глава и отпи повторно от каната. После се обърна и отново й даде да пие от устните му.

Първичната чувственост на този акт накара цялото й тяло да затрепери. Звънчетата зашепнаха почти загадъчно с гласчета, които по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха. А Доминик продължаваше да отпива от каната и да пои Мег от устните си, докато главата й не се замая.

— Достатъчно — прошепна тя.

Беше допряла устни до неговите. Вдишваше упоителния аромат на ейл в дъха му, вкусваше топлината му, усещаше острите му зъби, които нежно хапеха долната й устна.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Боя се, че не издържам на пиене. Чувствам се замаяна.

Смехът на Доминик бе като гласа му — плътен, кадифен, страстен.

— Не си замаяна от нищожното количество ейл, което изпи — промълви той, докосвайки устните й със своите при всяка дума, — а от начина, по който го изпи.

Мег не се и опита да спори. Много добре знаеше, че никога не й се е случвало да я хваща от толкова малко ейл.

— Може би просто все още съм гладна — каза тя, като погледна с копнеж към подноса с храна.

Доминик се засмя тихичко и отново се зае да й подава готови хапки. Постепенно Мег привикна към този нов начин на хранене и пулсът й се успокои. Месото и смокините, сиренето и хлябът — и, разбира се, зеленчуците — всичко се стопяваше с изумителна скорост.

— Ти още не си хапнал нищичко — каза тя, когато Доминик й подаде поредното парче смокиня.

— Аз не съм малка соколица.

— Дори орлите се хранят — сухо заяви Мег.

Но на устните й грееше усмивка, а очите й искряха изпод дългите тъмнокестеняви ресници.

Доминик се засмя и открадна трошичка хляб от ъгълчето на усмивката й. После продължи да й подава хапка след хапка, докато Мег не се пресити.

Дори тогава обаче не й се искаше да спира. Мъжът, който я държеше толкова внимателно в скута си, който я галеше толкова нежно, който я хранеше по този тъй необичаен, интимен начин, бе истинско откровение за нея. Сърцето й упорито настояваше, че у този суров нормански рицар трябва да има нещо повече от хладна амбиция и убийствена ловкост при боравенето с меч и копие.

Твърдоглавата надежда, вдъхвала и поддържала живот у толкова поколения друидски жени, отново надигна глава в душата на Мег, нашепвайки й, че мъж, който може да бъде толкова нежен и да се смее така, навярно е способен и на любов. Не можеше да обикне някого, ако този някой бе твърде студен и сдържан, за да отвърне на любовта й, но ако той я обичаше… ако това бе възможно…

Тогава всичко беше възможно.

Дори раждането на друидски син.

Когато Доминик й предложи поредното късче хляб, Мег поклати глава, като в същото време целуна лекичко върховете на пръстите му. Тази нежна целувка, дарена му напълно доброволно, накара сърцето му да затупка трескаво.

— Нещо сладко? — предложи той с приглушен глас.

Мег погледна към подноса и едва сега забеляза скритите под хляба отбрани турски лакомства. Оскъдната светлина обаче й пречеше да установи кое от всичките е с вкуса, който й допадаше най-много.

— Кой сладкиш е с лимон? — попита тя.

— Сега ще открием.

Доминик посегна към подноса, лапна един от сладкишите, завъртя го с език из устата си и се наведе към Мег.

— Опитай вкуса ми, малка соколице.

Мег погледна красиво очертаните му устни и по тялото й пробягна огнена тръпка. Изглеждаха твърди, сякаш издялани от камък, а в същото време бяха толкова топли и нежни.

Доминик съзерцаваше своята невяста с онзи хладен, всевиждащ и разбиращ всичко поглед, с които бе свикнал да преценява хората, разположението на бойните полета и укрепените градове. Всички те имаха своите силни страни, но той се интересуваше не от тях, а от слабостите им. Защото именно те бяха ключът към тяхното превземане.

Слабостта на Мег бе нуждата й да вярва в любовта.

Ела, друидска вещице. Открий у мен онова, което искаш да откриеш. Предай ми своята крепост. Легни пред мен гола и беззащитна.

Дай ми сина, който трябва да имам.

Мег бавно притисна устни към неговите. Когато видя, че Доминик не помръдва, тя докосна езика му с връхчето на своя. Сетне бързо се отдръпна и се взря напрегнато, ококорено в него. Той вдигна въпросително вежди.

— Сладък е, но не е лимонен — каза тихо Мег.

— Аха, значи се налага да опитаме отново, нали?

Доминик изплю бонбона и избра друг. Когато вкусът му изпълни устата му, той погледна очаквателно към Мег. Този път тя се наведе към него без колебание, вкуси го по-спокойно и се отдръпна по-бавно.

— Сега по-добре ли е? — попита Доминик.

— Да…

— Но не е вкусът, който търсиш?

Мег поклати глава.

— Тогава просто трябва да продължим — каза той.

Тя кимна и се усмихна лекичко.

Доминик също се усмихна и в тази негова усмивка имаше нещо хищно, но Мег не забеляза това, защото той се бе извърнал към подноса и ровеше из сладкишите. След малко избра нов, предложи на Мег да го опита и със задоволство усети топлия й език в устата си.

С всеки следващ сладкиш подозрението й, че Доминик много добре знае кой от всичките е с вкус на лимон, се засилваше все повече, но Мег не каза нищо. Захаросаните целувки бяха по-вкусни и по-сладки от всички турски сладкиши на света.

Накрая остана само един бонбон. Под изпълнения с нега поглед на Мег Доминик го пъхна между устните си, които блестяха от горещата влага на целувките. Нямаше нужда да я кара да опита вкуса му. Тя сама вдигна глава към него с копнежа на сокол, устремен към небесната синева.

Щом усети пикантния лимонов вкус, от гърдите й се изтръгна блажена въздишка. Доминик наклони леко глава назад и я погледна въпросително.

— Този ли е?

— Да.

— Подели го с мен — промълви той и се наведе отново към нея. Този път целувката продължи чак докато целият бонбон се разтопи и Мег вече не знаеше дали тя целува Доминик, или той нея, защото устните им се бяха слели така, че не можеше да каже кои са негови и кои — нейни.

Когато Доминик най-после вдигна глава, Мег дишаше тежко, виеше й се свят, тялото й пламтеше. Тя отвори очи, пълни с копнеж, огън, страст… и видя, че я гледат чифт очи, студени като лед.

— Ти вкуси от милостта ми и видя, че е сладка — отчетливо произнесе Доминик. — Но мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж.

Мег се вцепени.

— Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен, малка соколице. Това е услугата, която искам от теб.