Кони Мейсън
Пиратът принц (21)

20

Следващите дни не можеха да бъдат по-идилични за Уилоу. Времето продължаваше да бъде топло и слънчево, а нощите й — препълнени със страст. Но щастието й беше подкопано от това, че щяха да стигнат Липси много преди тя да бъде готова да напусне Тарик. Само трябваше да погледне зад себе си, за да зърне кораба на баща си, който следваше „Отмъщение“. Той сигурно беше побеснял от ярост, когато беше открил, че я няма, и беше прочел бележката й. Беше изненадана, че не е повел със себе си военните кораби, но те се бяха разделили с „Бриз“ и бяха потеглили към Англия.

Когато застана до перилата й се загледа в синьозеленото море, осъзна, че някаква тъмна маса се извисява на хоризонта. Първата земя, която виждаше, накара сърцето й да спре за миг.

— Това там е Липси — каза Тарик зад гърба й.

Тя се облегна на гърдите му, намирайки успокоение в силната опора на тялото му. Ръцете му я обгърнаха и той нежно я целуна по темето.

— Почти стигнахме у дома, любов моя. Радвам се, че баща ти реши да ни дойде на гости. Още не съм му благодарил за участието му в моето спасяване. Надявам се да се възползва от гостоприемството ми за няколко дни, преди да се върне в Англия.

— Казах ли ти, че мама е с него? — засмя се Уилоу.

Тарик я притисна.

— Не ти дадох много време за разговори. Помирили ли са се?

— Да, не е ли чудесно? Знаех, че още се обичат, но и двамата бяха прекалено упорити, за да признаят, че е имало грешки в брака им.

— В нашия няма да има грешки, любов моя. Родителите ти те оставят в добри ръце.

Уилоу се размърда смутено. Времето изтичаше. Тя трябваше да каже на Тарик още тази вечер, че го напуска. Болката от раздялата я съкруши и тя рухна под тежестта й. Ръцете на Тарик се стегнаха около нея.

— Какво става? Лошо ли ти е? Да, прилоша ми до смърт

— Добре съм, но слънцето е малко силно за мене. Може би трябва да се върна в каютата и да си легна.

Тарик я загледа как се отдалечава и страх пролази по гръбнака му. Нещо не беше наред. Всичко беше изглеждало прекрасно, докато Липси не се показа на хоризонта. Той се взря замислено в английския кораб, който го следваше. Интуицията му подсказваше, че има нещо в кораба и пътуващите на него, от което трябва да се бои. Тогава Мустафа се приближи и мислите му се насочиха другаде.

Уилоу се подготвяше мислено за момента, когато трябваше да каже на Тарик, че го напуска. Колкото и трудно да беше, тя щеше да поеме вината за раздялата им. Молеше се да може да го направи, без да се пречупи. Тарик никога не трябваше да узнае колко болезнено беше това за нея.

Следобедът премина в здрач, докато Уилоу се къпеше и се приготвяше за връщането на Тарик. Дори беше помолила корабния готвач да приготви нещо специално за господаря си и да донесе гореща вода в каютата, за да може той да се изкъпе.

Когато Тарик се върна по-късно в каютата, веднага забеляза ваната и отправи към Уилоу благодарна усмивка.

— Ти като че ли знаеш точно от какво имам нужда, красавице.

— Помолих готвача да приготви любимото ти ядене — отвърна Уилоу. — Искам тази вечер да бъде особена.

Тарик я погледна изпитателно.

— Защо? Мислех, че всичките ни вечери са такива.

— Така е, но…

Тя не можа да каже нищо повече, без да избухне в сълзи.

— Нещо не е наред ли, любов моя?

— Трябва да ти кажа нещо, но може да почака.

Помогна му да се съблече, но когато той влезе във ваната, тя се обърна. Не можеше да погледне към него, не можеше да го докосне, като знаеше колко ужасно ще го нарани.

— Изглеждаш разсеяна — забеляза той.

— Мислех за родителите си — отвърна Уилоу, отказвайки да го погледне в очите.

Тарик излезе от ваната, изсуши се бързо и обу шалварите си. После се приближи бос към Уилоу и я обърна към себе си.

— Нещо не е наред. Усетих го по-рано днес. Можеш да ми кажеш, защото така и така ще разбера.

Сълзи запречиха гърлото й, когато се вгледа в любимото лице на Тарик. Каза единственото, за което се сети, за да го разсее:

— Люби ме, Тарик. Веднага… моля те.

Отчаянието в гласа й го обезпокои. Не минаваше нощ, откакто бяха напуснали Истанбул, без да се любят. Понякога се измъкваха посред бял ден и се любеха дълго и бавно в следобедната горещина. Поради някаква необяснима причина Уилоу изглеждаше много напрегната тази вечер.

— Моля те, Тарик — повтори тя, теглейки го към леглото. Настойчивостта й се предаде и на него, подклаждайки страстта му, докато я наблюдаваше как се съблича. Всичките му притеснения и страхове бяха забравени, когато смъкна дрехите си, положи я на леглото и се отпусна до нея. Влезе бързо в нея; тя беше готова за него. Влажната й топлина го обгърна и се сключи около него.

Тя подивя под него, целувайки го, където успееше да достигне… устата, носа, брадичката, врата. Ръцете й се плъзнаха по гръбнака му, за да погалят седалището, докато тялото й се притискаше към него, за да поеме мощните му тласъци. Вече пламтейки, Тарик се зарови дълбоко в нея, силно и бързо, хълбоците му пресрещаха нейните, издигайки и двама им във висините на неописуемата кулминация.

Когато той най-накрая си възвърна способността да диша и да мисли, се надигна на лакти и се взря в лицето й.

— Какво има, Уилоу? Нещо те е разстроило и искам да знам какво е.

Тя сподави едно ридание; Тарик се отмести от нея и я прегърна.

— Кажи ми. Кажи ми какво не е наред и ще се опитам да го поправя. Като те гледам нещастна, сърцето ми се къса.

— Не можеш да го поправиш — изхълца тя. — Никой не може. Не ни е писано да бъдем заедно. Нашите два свята са прекалено различни. Няма да бъда щастлива на Липси, а ти няма да бъдеш добре в Лондон.

— Това не са единствените места на света. Можем да отидем навсякъде. В състояние съм да се грижа за теб, където и да решиш да живеем. Може би предпочиташ Франция или Италия.

Уилоу не спираше да плаче. Така я болеше, че едва не й прилоша. Време беше да каже на Тарик истината или поне нещо, което да я наподобява възможно най-много.

Поемайки си дъх на пресекулки, тя изрече:

— Връщам се в Англия с татко и мама.

Тарик замря. Така затихна, че тя помисли, че не я е чул.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух, но думите ти ми отнеха дъха. — Изглеждаше спокоен, прекалено спокоен. — Ще ми обясниш ли?

Устните му едва помръднаха, изричайки:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не ме обичаш?

— Не, никога! Обичам те! Но понякога любовта не е достатъчна. Искам да бъдеш щастлив. Няма да си на място в моята среда, а аз не бих искала да живея на Липси, докато ти се занимаваш с пиратство.

— Това, което казваш, е, че се срамуваш от мене, че не ми е мястото в твоя свят — каза обвинително Тарик.

— Не това исках да кажа — възрази тя. — Татко… Думите й замряха. Предпочиташе да не намесва баща си. Но Тарик беше твърде проницателен, за да не улови промяната в гласа й.

— Какво баща ти? Той смята, че не съм достатъчно добър за тебе, така ли?

— Татко няма нищо общо с решението ми — излъга тя.

Тарик стана от леглото и започна да се облича с яростни, резки движения.

— Разбирам, много добре разбирам. Баща ти те е убедил да се върнеш в Англия, защото негова светлост не ме иска за зет. Родителите ти вероятно са избрали подходящ съпруг, точно като за тебе; някой, който ще пренебрегне миналото ти, за да сложи ръка на щедрата ти зестра.

Вече напълно облечен, той се обърна към нея.

— Много добре, няма да те моля да останеш с мене. Ако ме обичаше наполовината на това, което аз изпитвам към тебе, нямаше да ме напуснеш.

Той отвори вратата. Преди да излезе, каза нещо, за което знаеше, че ще съжалява до края на дните си:

— Не си незаменима, нали разбираш. Няма да ми бъде трудно да намеря друга прекрасна жена, която да заеме мястото ти в леглото ми.

Това беше последният път, когато Уилоу видя Тарик, преди да стигнат до Липси. И тогава го беше зърнала само отдалече в деня, когато пристанаха на кея. Беше го наблюдавала как върви по дъската за слизане, без да се обърне назад. Нямаше представа какво ще се случва по-нататък, затова седна в каютата и зачака, прекалено разстроена, за да се помръдне дори. След два часа корабът на баща й хвърли котва в заливчето. Скоро след това на вратата на каютата се почука.

Надявайки се това да е Тарик, Уилоу се спусна към вратата. Лицето й помрачня, когато видя, че е Мустафа. Но какво можеше да очаква след начина, по който се беше отнесла с Тарик?

— Време е да тръгваш, господарке. Баща ти прати лодка за тебе.

Уилоу кимна и последва огромния мъж към перилата. Един моряк спусна стълба за нея.

— Не е прекалено късно да промениш намерението си — каза Мустафа. — Не знам какво се е случило между тебе и моя господар, но съм сигурен, че може да се поправи.

— Не и този път, Мустафа. И двамата знаем, че Тарик нямаше да бъде жив днес без помощта от баща ми. Татко сдържа обещанието си към мене, затова и аз трябва да изпълня своето.

Проницателният поглед на Мустафа се вряза дълбоко в наранената й душа.

— Обещала си да напуснеш принц Тарик в замяна на помощта на баща ти — предположи той.

Пристъп на паника се надигна у нея.

— Не, не стана така!

— Не ме лъжи, господарке, защото виждам в сърцето ти. Обичаш принца толкова, колкото и той тебе. Кажи му истината.

— Не мога. Истината ще го нарани още повече от лъжата ми. Нека мисли каквото иска за мене. Обещай, че никога няма да споменаваш този разговор пред Тарик, Мустафа. Той ще ме забрави след време.

— Никога няма да те забрави — изрече Мустафа, докато й помагаше да се прехвърли през перилата. — Но ако така ти харесва, няма да му кажа нищо. Ти обаче знаеш, че господарят ми не е глупав. Ще се сети след време. Аллах да е с тебе, жено — каза той тихо, докато тя се спускаше по стълбата.

Двама моряци й помогнаха да се настани в леко полюшващата се лодка. Сълзи замъгляваха очите й, когато погледна назад, би се заклела, че вижда Тарик да стои на брега и да я наблюдава как полека се отдалечава. Тя изтри сълзите, за да види по-добре, но него вече го нямаше.

 

 

Мустафа намери Тарик да стои замислен в стаята си. Салиха султан беше при него.

— Тя качи ли се на „Бриз“? — запита Тарик, когато Мустафа в стаята.

— Да, господарю.

Тарик погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как платната на „Бриз“ се изпълват с вятър, докато корабът набираше скорост.

— Наистина си отиде — каза той мрачно. — Никога няма да разбера какво стана между нас. Причината да ме изостави ми се струва безсмислена.

Мустафа размени поглед със Салиха султан и се извини. След няколко минути възрастната жена също излезе. Намери го да я чака.

— Какво се е случило? — запита Салиха султан. — Видях в очите на Уилоу любов към моя син. Тарик ми разказа всичко, което се е случило в Истанбул, и аз като него не мога да разбера защо тя го напуска. Никога не съм виждала сина си толкова разстроен.

— Не знам какво е станало, мога само да кажа какво видях. Принцът и неговата жена изглеждаха много щастливи заедно на борда на „Отмъщение“ през последните няколко дни. Бащата на господарката Уилоу, маркиз Брамстън, и неговият екипаж помогнаха за спасението на принц Тарик.

— Изненадана съм, че маркизът се е съгласил да помогне — изрече замислено Салиха султан. — Както разбрах, синът ми е държал Уилоу като пленничка против волята и. Не мога да си представя английски лорд да се съгласи дъщеря му да се омъжи за турски пират.

— Помисли, господарке — каза Мустафа. — Ако ти беше бащата на господарката Уилоу, как щеше да убедиш дъщеря си да се върне с тебе в Англия, като много добре знаеш, че тя обича принц Тарик?

Веждите на Салиха султан се вдигнаха, после рязко се спуснаха надолу.

— О, колко тъжно. Негова светлост е предложил да помогне на Тарик при условие, че Уилоу се върне с него в Англия. Това е… така трябва да е станало!

— Да — потвърди Мустафа.

— Веднага трябва да кажем на Тарик.

— Не, не мисля. Щом гневът му премине, и той ще види нещата като нас. Ако му кажем сега, ще проследи „Бриз“ и ще го нападне, ако корабът откаже да се предаде. Ще загинат хора… може би и неговата жена, ако маркизът влезе в битка с „Отмъщение“.

— Усещам мъката на Тарик под неговия гняв. Не можем да позволим това да се случи, Мустафа.

— Синът ти ще бъде ли щастлив в Англия, господарке?

Салиха султан затвори очи и мислите й се върнаха към живота, който беше водила, преди да стане съпруга на султан. Когато ги отвори, те блестяха много повече от преди.

— Тарик със сигурност би могъл да бъде щастлив в Англия, Мустафа. — Тя изправи рамене. — Ще направя това да се случи.

 

 

Лондон, три месеца по-късно

Уилоу седеше на пейката под прозореца в стаята си и се взираше в студения дъжд, който чукаше по стъклото. Потръпвайки, тя придърпа шала по-плътно над закръгления си корем. Не й беше топло още откакто се беше върнала в Лондон. Студът се беше просмукал в душата й и се беше настанил в празнотата дълбоко в сърцето й. Вцепенението на ума и на духа беше станало неин постоянен другар.

Моник беше отгатнала тайната й още преди да стигнат Англия и я беше запитала за състоянието й. Уилоу не беше отрекла бременността си и разбира се, Моник беше казала на баща й. Последвалият скандал беше ужасен. Ако Тарик беше в обсега на маркиза, щеше да се стигне до кръвопролитие.

Нейната бременност беше подновила гнева на баща й заради това, че тя беше напуснала „Бриз“ без неговото разрешение и се беше качила на борда на „Отмъщение“. Но след като видя колко е разстроена, той изостави тази тема и се примири със състоянието й. Маркизът много обичаше дъщеря си.

Вратата на стаята скръцна и се отвори. Моник влезе вътре.

— Ела да пиеш чай с татко и с мене, малката ми. Седенето насаме и мрачните мисли не са полезни нито за тебе, нито за детето ти.

Уилоу се вгледа унило в майка си.

— Наистина ли се интересуваш от детето ми, мамо?

— Разбира се, малката ми. Робърт също. Моля те, ела при нас.

— Ами ако дойде някой? Вече не мога да крия бременността си под широки рокли.

— Баща ти се погрижи за клюките. Обществото вярва, че си била омъжена във Франция и си загубила съпруга си при ужасен инцидент. Чакаш детето на скъпия си покоен съпруг. Това не е срамно.

— Това е лъжа. Дори думите, с които го казваш — „моят скъп покоен съпруг“, са лъжа.

Моник вдигна рамене.

— Какво значение има, стига името ти да не е очернено? След като детето се роди, ще се покажеш отново в обществото и ще си намериш мъж, достоен за тебе.

— Ох, мамо — въздъхна Уилоу, — защо трябва да правиш живота ми толкова труден? Просто искам да ме оставите на мира. Не искам съпруг. Тарик е единственият мъж, когото някога ще обичам. Вие двамата с татко нямате представа колко го нараних.

Моник се намръщи.

— Грешиш, Уилоу. Твоят принц те нарани много повече, отколкото ти него. Не те ли държеше затворена против волята ти? — Уилоу кимна нерешително. — Не се ли възползва от твоята невинност?

— Не точно — прошепна Уилоу, спомняйки си еротичното му съблазняване.

Моник прегърна дъщеря си.

— Няма значение, малката ми. Ти си у дома, с любимите си хора, където ти е мястото. Детето ти ще бъде толкова скъпо за нас, колкото си и ти. Слез долу и пийни чай с нас. Трябва да ядеш заради себе си и заради бебето. Много си слаба.

Уилоу знаеше, че майка й е права. Тя нямаше особено голям апетит и откакто се беше върнала у дома, изглеждаше бледа и изтощена.

Стана и оправи полите си.

— Много добре. Щом това ще ти е приятно, ще се присъединя към тебе и татко.

Робърт стана, когато Моник и Уилоу влязоха в уютната приемна в дъното на къщата, където обикновено се събираха неофициално, и на устата му се появи радостна усмивка. Хвана ръцете на Уилоу и я отведе към един стол близо до огъня.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че дойде при нас — изрече маркизът. — Прекарваш прекалено много време сама в стаята си. Мрачните мисли не са здравословни.

— Забрави ли колко унил беше, когато мама те напусна? — напомни му Уилоу. — Аз не съм забравила. Седеше умислен месеци наред. Обичам Тарик не по-малко, отколкото ти обичаш мама.

— Не споменавай този пират пред мене — каза остро Робърт. — Ако не беше той, ти нямаше да бъдеш в това състояние, в което си сега.

Уилоу сплете пръсти на корема си.

— Обичам детето на Тарик и винаги ще го обичам. Щеше ли да ми позволиш да остана при него, ако знаеше, че очаквам детето му?

— Съжалявам, Уилоу. Нямаше да ти позволя да останеш при твоя принц при каквито и да било обстоятелства. Държа на решението си да спася тебе и детето ти от живот с мъж, обрекъл се на насилието. Сега — каза той по-весело, — да пием чай. Прегладнял съм.

Един прислужник влезе като повикан по магия с подноса, натежал от сандвичи, бисквити и малки сладоледени торти. Моник наля чай и предложи на Уилоу чиния, пълна с храна.

Заговориха за незначителни неща, докато ядяха и отпиваха от чая. Уилоу успя да хапне малко от чинията си и изпи два чаши чай, което много се хареса на родителите й.

Тя наистина не се глезеше; просто беше отчаяно нещастна. Все си спомняше прощалните думи на Тарик и се питаше дали вече не си е намерил жена, която да я замести.

Може би беше намерил повече от една. Коя жена не ли го намерила привлекателен? Уилоу се молеше всяка нощ за него, умоляваше бога да го пази.

Мислите й бяха прекъснати от далечно почукване на входната врата.

— Казахте, че не очаквате никакви посетители — каза тя, хвърляйки неспокоен поглед към вратата на приемната.

Моник я изгледа озадачено.

— Никой от моите приятели не би посмял да излезе в такъв студен ден — отвърна тя, потръпвайки. — За разлика от Франция, човек никога не вижда слънцето в тази мрачна страна.

Робърт я изгледа многозначително.

— О, да, но си струва да бъдеш отново със семейството си — побърза да добави Моник.

Един лакей се появи на вратата.

— Граф Нюкасъл, неговата майка лейди Бриджис и преподобният Фарадей молят да ги приемете, милорд.

Веждите на Робърт се вдигнаха.

— Нюкасъл? Името не ми е познато. Имаше един граф Нюкасъл, но мисля, че почина преди много години без наследници. Поканете ги, Бакстър, и кажете да донесат още чай.

Желаейки да избяга от задължението да води незначителни светски разговори, Уилоу стана.

— Моля да ме извините, искам да се оттегля в стаята си.

Но вече беше твърде късно да се оттегли с грациозен поклон. Графът, майка му и облеченият в черно свещеник чакаха на вратата лакеят да обяви имената им.

— Граф Нюкасъл, лейди Бриджис и преподобният Фарадей — изпя Бакстър.

Въздъхвайки примирено, Уилоу седна пак на стола си, докато баща й приветстваше гостите.

— Страхувам се, че не ви помня, лорд Нюкасъл — изрече Робърт. — Запознавали ли сме се?

— Неофициално — беше отговорът на госта.

Главата на Уилоу се вдигна рязко. Този глас! Познаваше го! Надигна се от стола си.

— Тарик?

Робърт погледна от Уилоу към Нюкасъл с видимо объркване.

Уилоу пристъпи несигурно към госта, после още веднъж, а след това очите й се извиха нагоре и тя започна полека да се свлича към пода.

Нюкасъл стигна до нея моментално и я подхвана още преди да се беше стоварила на килима.

— Какво сте направили с нея? — извика той, а сивите му очи блеснаха яростно.

— Вижте, Нюкасъл — изфуча Робърт, — кой, по дяволите, сте вие?

Лейди Бриджис пристъпи напред.

— Моля, простете ни, че се натрапихме по този начин.

Моник се втурна към Уилоу, започна да я потупва по бузите и да й говори на френски, докато Нюкасъл я полагаше грижовно на дивана и коленичеше до нея. Както се беше страхувал, това, че тя го виждаше сега в Лондон, я потресе и той си пожела да имаше някакъв начин да смекчи шока.

Вгледа се в лицето й. Тя изглеждаше твърде изтощена и прекалено слаба. Погледът му се премести надолу по тялото й и спря внезапно при издутината под полите й. Очите му се разшириха и той изригна проклятие. Тя носеше неговото дете! Защо не му беше казала?

— Ще ми кажете ли, моля ви, какво правите вие тримата тук? — запита рязко маркизът.

Уилоу отвори очи. Посегна и докосна лицето на Тарик.

— Тарик? Ти ли си наистина?

— Да, любов моя.

Той й помогна да се надигне.

— Как… Ти си граф? Не разбирам.

Лейди Бриджис отговори:

— Тарик винаги е бил граф, скъпа. Той наследи титлата на баща ми. Узаконяването отне няколко седмици, но сега Тарик е граф Нюкасъл и може да заеме полагаемото му се място в обществото.

Уилоу изглеждаше объркана.

— Но той вече е принц.

Тарик още беше на колене. Взе ръката й и я притисна към устните си.

— Принц без принцеса. Ще се омъжиш ли за мене, Уилоу? Ще бъдеш ли моята графиня? Животът ми няма смисъл без тебе.

— Чакайте малко — намеси се решително Брамстън. — Не съм сигурен, че сте подходящ за дъщеря ми.

Тарик го изгледа предизвикателно.

— Отричате ли, че Уилоу носи моето дете?

— Е… мм… не, разбира се, но…

— Тогава съм подходящ за нея — отвърна натъртено Тарик и се обърна към Уилоу. — Ще се омъжиш ли за мене, любов моя? Купих специален лиценз от епископа и доведох преподобния Фарадей да изпълни обреда. Родителите ти са тук, майка ми също, така че няма защо да отлагаме церемонията.

— Може би трябва да оставим младите насаме за няколко минути — предложи лейди Бриджис.

— Не съм сигурен, че трябва — възрази Брамстън.

— Разбира се, че трябва, Робърт — обърна се към него Моник, изпращайки му безмълвно послание. — Уилоу и нейният Тарик трябва да си поговорят. Елате, лейди Бриджис, преподобни Фарадей. Ще пием чай другаде.

Не можейки да проговори, Уилоу просто се взираше в Тарик. Стилно облечен, с подстригана коса, той лесно можеше да мине за член на висшето общество. Макар че външността му се беше променила, отличителните му сиви очи си бяха останали същите. Сега я гледаха загрижено.

Съжалявам, че дойдох така късно, любов моя — обясни Тарик, — но ми трябваха две седмици, за да надвия огорчението си, да си събера ума и да разбера защо ме напусна. Болката си има начини да надвие здравия разум. Едва след като реших да те последвам, майка ми ми каза за титлата, която ме очакваше в Англия.

— Ти наистина си граф — прошепна Уилоу. — Отначало помислих, че е заговор с цел да заобиколиш възраженията на баща ми.

— Да, любов моя, наистина съм граф. Титлата по закон е моя; трябваше само да предявя претенциите си към нея.

— И повече никакво пиратство?

— Тази част от живота ми свърши.

— Възнамеряваш ли да останеш в Англия?

— Ако се съгласиш да станеш моя съпруга, няма друго място, където да искам да бъда. — Той опря длан на корема й. — Защо не ми каза за детето ни? Ако не бях дошъл в Англия, нямаше да разбера.

В гласа му се долавяше укор.

— Знаех, че ако ти кажа, никога няма да ме пуснеш. Тържествено обещах на татко, че ще се върна в Англия, ако ти помогне да избягаш. Той знаеше, че водиш живот, изпълнен с насилие, и се страхуваше за моята безопасност. Научи за детето, когато бяхме на половината път до Англия. Сърдиш ли ми се?

— Ужасно. Но съм и благодарен, че навреме се свестих, за да дойда в Лондон и да се оженя за тебе, преди детето ни да се роди.

Той седна до Уилоу и я прегърна. Целуна я толкова нежно, с такава любов, че тя се почувства виновна заради болката, която му беше причинила. Но той беше жив, а можеше да не е, ако баща й не му беше помогнал.

— Липсваше ми, любов моя. Ще бъде трудно да се приспособя в Англия, но знам, че мога да го направя, щом ти си до мене. Мама изглежда щастлива да е отново в родината си и подновява познанствата си. Те й помагат да се върне обратно в обществото. Скандалът с омъжването й за турския султан отдавна е забравен. — Той се засмя. — Всъщност непрестанно я наобикалят дами от висшето общество, които много искат да научат нещо за живота в харема.

— Салиха султан заслужава щастие — изрече Уилоу, усмихвайки се през радостните си сълзи.

— Името й сега е лейди Елън Бриджис. Салиха султан е титла, която тя вече никога няма да носи, точно както аз смених ранга си на принц с този на граф. Сега съм лорд Тарик Бриджис, граф Нюкасъл. От тебе ще стане изключителна графиня.

Имаше толкова много въпроси, на които Уилоу искаше да получи отговори.

— Къде е Мустафа? Дойде ли в Англия с тебе?

— Мустафа все така е мой най-доверен приятел. Не би си и помислил да ме остави да дойда в чужда страна без него. Ще го видиш отново, когато се преместиш в градската ми къща. Имам и провинциално имение в Кент. Посетих го скоро след като пристигнах в Англия. В момента се обновява. Има голяма детска стая, която съм сигурен, че ще оцениш.

— Али Хара и Кемал придружиха ли те в Англия?

— Пожелаха да останат в Липси и да продължат да се занимават с пиратство под командата на капитан Фауд. Той не може да се върне в Турция, докато Ибрахим е султан.

— Ще ми липсват — каза замислено Уилоу. Отправи му усмивка през сълзи. — Макар и не толкова, колкото ми липсваше ти. След като се върнах в Англия, нямах нищо освен детето си, заради което да живея. Светлината беше напуснала душата ми.

— Сега съм тук, любов моя. Само кажи думата и преподобният Фарадей ще ни ожени. Имам специалния лиценз, в джоба ми е. Моля те, кажи „да“, Уилоу.

Тя се вгледа в лицето му.

Наистина ли ще можеш да бъдеш щастлив тук? Това не е животът, на който си свикнал.

— Как няма да бъда щастлив? Имам тебе, майка ми е тук, а скоро и детето ни ще ни направи семейство. Имам и кораба си. Смених името му, вече се казва „Лейди Уилоу“ в твоя чест. Състоянието ми ще ни позволи да живеем стилно до края на дните ни, а богатството, което наследих от дядо си, може да бъде държано във фонд за децата ни.

Уилоу докосна лицето му, усмихвайки се през сълзи.

— Никога не съм те питала искаш ли деца.

— От тебе — да. За първи път, откакто се помня, очаквам с нетърпение да стана съпруг и баща. Докато не беше влязла в живота ми, още не бях готов.

Уилоу го изгледа строго.

— Оженим ли се, няма да има наложници или любовници.

Надеждите на Тарик се съживиха.

— Това означава ли, че приемаш предложението ми?

Тя обви ръце около шията му.

— Ще се омъжа за тебе сега, днес, когато кажеш. Бях загубена без тебе.

Той я целуна с отчаян копнеж; Уилоу почувства мощта на любовта му да запълва сърцето й и отвърна със същата искреност.

— Кхм!

Тя погледна над рамото му към отворената врата. Прекъсна целувката и се усмихна на баща си. Той влезе в стаята, следван плътно от Моник, лейди Бриджис и преподобния Фарадей.

— Имахте ли достатъчно време да изгладите различията си? — запита маркизът.

— Ще се оженим, татко — каза Уилоу. — Надявам се да нямаш възражения.

Тарик стана и се обърна към маркиза.

— Обичам дъщеря ви, милорд. Тя няма да страда под моята закрила, можете да разчитате на това.

— А аз ще се погрижа той да удържи на думата си — добави лейди Бриджис.

Брамстън поглади брадичката си.

— Искрено ли се отказвате от пиратството?

— Абсолютно. Причината да стана пират вече не съществува. Отмъстил съм многократно за смъртта на братята си.

— Къде възнамерявате да живеете?

— Ако Уилоу е съгласна, можем да поделяме времето си между провинциалното ми имение в Кент и градската ми къща в Лондон, финансите ми са в идеален ред, мога да осигуря на Уилоу живот, на какъвто е свикнала.

— Какво мислиш, Моник? — обърна се Брамстън към съпругата си.

— Графът сигурно много обича дъщеря ни, щом се е отказал от предишния си живот и се е установил в Англия, Робърт.

— Обичам Уилоу от цялото си сърце. Не можете да ни държите разделени. Тя носи детето ми, което толкова много искам.

— Може ли да кажа нещо? — намеси се свещеникът.

Разбира се, преподобни, изкажете се — съгласи се Брамстън.

— Очевидно вашата дъщеря носи детето на лорд Нюкасъл и няма ли да бъде целесъобразно да се насърчи женитбата им?

— Не съм толкова сигурен — възрази Брамстън. — Искам дъщеря ми да бъде щастлива, но не съм убеден, че Нюкасъл е мъжът за нея.

— Никой друг освен Тарик не може да ме направи щастлива, татко — изрече уверено Уилоу. — Ще се омъжа за него със или без твоето одобрение.

Моник се прокашля.

— Разбира се, че баща ти одобрява, малката ми. Не е ли така, Робърт?

Брамстън се вгледа в Тарик, размишлявайки мълчаливо, преди да реши да отговори.

— Изглежда, спечелихте жените в семейството, Нюкасъл. Макар че все още храня съмнения, имате съгласието ми да се ожените за дъщеря ми.

Свещеникът бръкна в джоба за библията си.

— Ще започваме ли?

— Церемонията може да почака, докато Уилоу се преоблече в нещо по-подходящо — каза Моник.

— Синът ми чака толкова дълго — отвърна лейди Бриджис. — Сигурна съм, че е в състояние да потърпи още малко.

Тарик изпъшка, но не се противопостави на майка си.

След час и петнадесет минути, облечена в морскозелена копринена рокля, която подхождаше на очите й, Уилоу слезе по стъпалата, за да се присъедини към Тарик. Златистите й къдрици бяха вдигнати в красива прическа на темето и увенчани със сватбения воал на майка й, закрепен с диамантена диадема, която беше принадлежала на баба й.

Тарик видя един ангел да върви към него. Тя изглеждаше още по-красива, отколкото първия път, когато пътищата им се бяха пресекли. В онзи съдбовен ден тя беше готова да се бие с него, а зелените й очи хвърляха огън и предизвикателство.

Мислите му се пръснаха, когато тя стигна до него; в изразителните й очи грееше любов. Скоро този ангел, излъчващ огън, щеше да бъде негов и той щеше да я обича, да я пази и да я закриля до края на дните си.

Кратката, но вълнуваща церемония ги съедини в свещен брак. Ако някой беше запитал Брамстън в този момент, дори той щеше да се съгласи, че неговата дъщеря и пиратският принц са родени един за друг.

Прислугата на Брамстън, макар и да нямаше много време, беше приготвила празнично угощение по случай сватбата. Възможно най-скоро след вечерята щастливата двойка напусна дома на семейството на Уилоу. След като прегърна силно родителите си, тя напусна дома на баща си заедно с мъжа, когото беше обещала да обича, да уважава и да почита, докато смъртта ги раздели.

Мустафа ги посрещна в градския дом на Тарик. Приветствената му усмивка ободри Уилоу. Беше й липсвало внушителното му, успокояващо присъствие. След като представи прислугата на новата им господарка, лейди Елън се извини и се оттегли в собствения си апартамент.

— Ще те разведа утре из къщата — каза Тарик. — Нямам търпение да те имам само за тебе си.

Грабна я на ръце и вземайки стъпалата по две, влезе задъхан в голямата спалня.

Уилоу се засмя, когато видя, че леглото е оправено и спалнята е украсена с изобилие на цветя на фона на нежна светлина на свещи.

— Май си бил доста сигурен в себе си?

— Вярвах и се надявах. Обърни се да развържа роклята ти. Изглеждаш ми изтощена. Може би трябва веднага да си легнеш.

Уилоу му се усмихна през рамо.

— Ще си легна само ако и ти си дойдеш. Това е сватбената ни нощ.

Тарик я обърна, смъкна роклята и я освободи от талазите на плата. Погледът му падна върху корема й; издутината изглеждаше по-отчетлива, когато нямаше дрехи да я закриват.

— Искам да се любя с тебе повече, отколкото някога съм искал нещо в живота си — измърмори той, — но пък да не навредя на тебе или на детето ни.

— Любенето ще ме направи извънредно щастлива и съм сигурна, че детето ни няма да възрази — подразни го Уилоу. — Правенето на любов още е допустимо, стига коремът ми да не те отвращава. Мама каза, че някои мъже не искали да докосват жените си, когато са бременни.

Тарик я привлече в прегръдките си и я погали с любов.

— Как можеш да ме отвращаваш, когато моето дете расте в тебе? Да те докосвам и да те любя е удоволствие, от което никога няма да се уморя.

Отнесе я до леглото и я положи на него. Без да откъсва очи от нея, се съблече и я взе в прегръдките си. Докато я любеше с болезнена нежност, целуваше я и я галеше, възбуждаше я и я задоволяваше, Уилоу осъзна, че тяхната любов ще преживее всички препятствия, които съдбата изпречи на пътя им.

Новите им познати щяха да познават Тарик като граф, но в нейното сърце той винаги щеше да си остане нейният любим принц на пиратите.