Кони Мейсън
Пиратът принц (20)

19

Първият човек, когото Уилоу видя, след като се покатери по стълбата и подаде глава над перилата на „Бриз“, беше майка й. Двама моряци й помогнаха да се качи на палубата и тя се озова в майчините си прегръдки.

— Малката ми, добре си, нали?

— Да, мамо, добре съм — изхълца Уилоу.

— Здрава и невредима, нали?

— Много съм добре, мамо. Но Тарик не е.

Брамстън стъпи на палубата.

— Обещах да доведа дъщеря ни жива и здрава, нали, Моник? — каза той, усмихвайки се на събраното си семейство.

— Ти си прекрасен, Робърт, наистина си чудесен. Ще те обичам цял живот заради това.

Главата на Али Хара се показа над перилата. Очите на Моник се разшириха от страх и тя притисна Уилоу до гърдите си.

— Кой е този?

— Али Хара, мамо — обясни Уилоу. — Няма защо да се страхуваш от него. Той се грижеше никой да не ми наврежда по време на пленничеството ми.

Моник изпусна шумна въздишка на облекчение.

— В такъв случай му дължа моята най-дълбока благодарност. Какъв език говори той?

— Говори френски, мамо.

— Какво прави тук Али Хара? — запита Моник на френски.

Брамстън ги поведе към каютата си.

— Ще обясня всичко, любов моя, при затворени врати.

Любов моя? Татко нарича мама своя любов? А тя го гледа така, сякаш го обожава. Очевидно, много неща се бяха променили, докато ме е нямало, помисли Уилоу.

Щом се озоваха в тясната каюта, Уилоу и Моник седнаха на леглото, а бащата зае единствения стол. Али Хара остана прав, очевидно искайки да разкаже всичко и да си върви.

— Много добре, Али Хара — започна Брамстън. — Разкажете ни как вие и приятелите ви планирате да спасите живота на принц Тарик.

— Принц Тарик? — запита Моник. — Кой е принц Тарик и какъв ти е, малката ми?

— Тарик е мъжът, когото обичам, мамо — отвърна Уилоу. — Ще ти разкажа за него, когато останем насаме. Продължавай, Али Хара. Кажи ни как ти и Мустафа възнамерявате да спасите Тарик.

Макар Уилоу да беше сигурна, че майка й няма търпение да я разпита за Тарик, лейди Брамстън обърна вниманието си към Али Хара.

— Ние с Мустафа се бяхме отчаяли, че няма да можем да спасим принц Тарик без чужда помощ, макар да бяхме решени да опитаме — обясни евнухът. — Мустафа възнамеряваше да докара „Отмъщение“ и да използва екипажа, за да се опита да го спаси, макар че имаше много малки шансове да успее. Когато видя английски кораби да влизат в пристанището, предположи, че са дошли за господарката Уилоу, и изведнъж се обнадежди. Мустафа напусна града, а аз дойдох да търся помощ от вас. Мустафа възнамерява да вкара „Отмъщение“ в пристанището. Ще пристигне утре на зазоряване. Екзекуциите обикновено са по пладне, затова очаквам тогава принцът да бъде отведен през пазара към градския площад. Мустафа възнамерява да доведе нашите хора от корабите, за да се смесят с тълпата на градския площад. И в този момент Хасан и неговите приятели ще подбудят тълпата да се противопостави на екзекуцията.

— Смятате ли, че хората ще го направят? — запита Брамстън.

— Ако Мустафа и нашите хора започнат бунт, тълпата ще ги последва. Еничарите няма да успеят и да пазят принца, и в същото време да се справят с тълпата. Докато те потушават размириците, Мустафа ще отвлече принца. С помощ отвън планът ни ще успее.

Брамстън поклати глава.

— Не мога да ангажирам англичани в опасния ви план за спасяване, защото това не е нещо, което моята кралица би простила. Не сме дошли тук да предизвикваме война. Докарах военните кораби и войниците, за да покажа сила и да сплаша султана.

— Татко, моля те, помогни Тарик — замоли се Уилоу.

Брамстън не й обърна внимание.

— Как възнамерявате да отведете вашия принц на кораба му? Няма ли еничарите да ви подгонят?

— Така ще стане и тъкмо тук се нуждаем от помощта ви. Всичко, което искам, е да пратите на брега войници, за да попречат на еничарите да ни последват, когато измъкнем принца. Щом принц Тарик и неговите хора се върнат на борда на „Отмъщение“, вашите войници могат да се разпръснат.

— Толкова малко се иска, татко — осмели се Уилоу. — Няма нужда да отваряш война. Може би войниците просто ще слязат на брега да наблюдават екзекуцията и без да искат, ще допринесат за суматохата, докато Тарик избяга. Еничарите няма да нападнат английски войници, защото ще ги е страх да не предизвикат война.

— Хм-м-м… казах на великия везир, че имаме нужда от вода и провизии, преди корабите да напуснат пристанището. Бих могъл утре да пратя мъжете на брега да купят провизии. Няма да бъдем виновни, ако нашите войници се окажат на пътя на еничарите.

— О, татко, можеш ли… ще го направиш ли?

Али Хара замълча, очаквайки решението на Брамстън. Стиснал ръце зад гърба си, Брамстън се заразхожда из малката каюта. След продължително мълчание той се обърна и застана пред евнуха.

— Моля ви, изчакайте отвън, Али Хара. Искам да поговоря със съпругата си и дъщеря си, преди да взема решение.

Али Хара се поклони и излезе.

— Какво има, татко? — запита Уилоу. — Защо се колебаеш?

— Преди да взема решение, трябва да ти задам един въпрос. Наистина ли обичаш този твой принц?

— Обичаш принц? — ахна Моник.

— От все сърце, мамо — отвърна Уилоу. — Бих направила всичко, за да спася живота му.

— Турски принц?

— Наполовина турски. Майка му е англичанка.

— Твоят принц живее в насилие — изрече Брамстън с обвиняващ тон. — Той е пират и не е особено вероятно да се промени. И е повече турчин, отколкото англичанин, поради възпитанието си. Културните и религиозните различия между неговия свят и твоя свят най-вероятно в крайна сметка ще ви разделят.

— О, татко… — протестира тя.

— Почакай, скъпа. — Той вдигна длан. — Ще помогна да спасят твоя принц, но при едно условие.

— И това условие е…

— Ще се върнеш в Англия с мене и майка си и ще забравиш този пират.

— Да забравя Тарик? О, татко, това, което искаш, е…

— …не е невъзможно, скъпа. Трудно, може би, но не и невъзможно. Ние с майка ти се помирихме. Липсвал съм й толкова, колкото и тя на мене. Тя се съгласи да се върне в Англия, за да бъдем отново семейство. Ще ти помогнем да забравиш това злощастно приключение. Размисли внимателно, скъпо дете, защото това е единственият начин, по който съм съгласен да помогна на твоя принц. Без моята помощ Али Хара и Мустафа почти нямат надежда за успех.

— Баща ти е прав, скъпа — съгласи се Моник. — Ти познаваш този мъж от много скоро и сте се срещнали при трудни обстоятелства. Вярвай в баща си, той ще направи това, което е най-доброто за тебе.

Уилоу премига, за да сподави напиращите сълзи. Можеше ли да изостави Тарик, ако това е единственият начин да спаси живота му? Беше ли прав баща й? Бяха ли прекалено различни техните два свята, за да бъде успешен съюзът им? Щеше ли Тарик да продължи да води живота на пират, след като бъдеше спасен? Ако станеше така, тя знаеше, че за тях двамата няма да има трайно щастие. Докосна корема си. Искаше своето дете, но дали Тарик го искаше? Щеше ли да се установи на едно място заради нея и бебето им, ако тя го помолеше?

— Дай ми отговор, Уилоу — каза Брамстън. — Знаеш, че те обичам и нямам желание да те наранявам. Не вярвам, че един пират може да те направи щастлива. Мисли внимателно, защото отговорът ти може да му спаси живота.

Тръпка пробяга по цялото тяло на Уилоу.

— Даваш ми малко възможности за избор, татко. Искам Тарик да живее и ако трябва да пожертвам щастието си, за да го постигна, така да бъде.

Баща й полека изпусна дъх.

— Направи труден избор, дъще. Поздравявам те за смелостта ти.

Отвори вратата и покани Али Хара да влезе.

— Стигнах до решение, Али Хара. Нито военните кораби, нито войниците на борда им ще участват в спасяването, защото нямам властта да хвърлям армията на кралицата в незаконни действия.

— Татко!

— Позволи ми да довърша, дъще. Какво ще правя със собствения си кораб и с моя екипаж обаче си е моя работа. Утре сутрин ще пратя моряците от „Бриз“ в града да купят провизии. Никой не може да ги обвини, ако се озоват в центъра на драмата, разиграваща се в града. Сигурен съм, че могат да създадат суматохата, която ви е необходима.

— Слава на Аллах — изрече Али Хара. — Ще ви кажа как се стига до крепостта на принца на остров Липси, за да отведете неговата жена при него.

Брамстън изслуша внимателно Али Хара, докато евнухът му даваше координатите. Но не издаде с нищо, че няма намерение да откарва Уилоу на Липси. Планираше да отплава направо за Англия, след като хората му се върнат живи и здрави на „Бриз“.

— Трябва да се върна в града да помогна на Хасан да организира бунта — каза Али Хара, покланяйки се.

Брамстън кимна.

— Ще кажа да ви откарат. Елате, Али Хара.

Уилоу зарида тихо в прегръдките на майка си. Не знаеше как ще живее, ако Тарик изчезне завинаги. За краткото време, което бяха прекарали заедно, той беше станал нейният свят. Още по-съкрушителна беше мисълта, че ще го изостави, преди да го е видяла или да е говорила с него.

— Не плачи, малката ми — заувещава я Моник. — Баща ти знае кое е най-доброто за тебе. След твоето ужасно изпитание той не може да те остави при един жесток пират. Какво бъдеще би имала с такъв мъж?

— Тарик не е жесток — изхлипа Уилоу. — Бил е принуден да стане пират заради жестокия си брат. Обичам го, мамо.

— Твоят принц би ли могъл да бъде щастлив в Англия? — запита Моник.

Уилоу се вгледа в сърцето си и не можа честно да каже, че Тарик би бил щастлив в Англия. Беше принц в Турция, но щеше да бъде чужденец в Англия. Макар че никога нямаше да бъде беден, миналото му беше такова, че обществото нямаше да го приеме. Въпреки че тя щеше да бъде с него, за да му помогне да се приспособи, той не знаеше нищо за живота в християнска Англия или как да се държи като джентълмен от висшето общество.

Щеше да бъде нещастен.

Колкото щеше да бъде и тя без него.

Но Уилоу нямаше никакъв избор. Трябваше да се откаже от мъжа, когото обичаше, за да спечели помощта на баща си за освобождаването на Тарик.

— Ние с Тарик се обичаме толкова много, мамо — изхълца тя.

— И двамата ще забравите един за друг след време — предсказа Моник. — Той не е от твоя свят. Ще намериш по-подходящ мъж за твоето положение. Зестрата ти е значителна; ще избираш сред много ухажори.

— Тарик е единственият мъж, когото някога ще обичам. Другите мъже бледнеят в сравнение с него.

Уилоу помисли дали да не каже на майка си, че чака дете от Тарик, но реши да премълчи. Майка й щеше да каже на баща й, а той можеше да се разсърди дотам, че да откаже помощта, която беше обещал на Али Хара. Щяха да разберат по-късно, но не и преди Тарик благополучно да стигне в своята крепост.

— Ти си млада — отбеляза Моник. — Ще срещнеш друг мъж.

— Вие с татко бяхте разделени от години. Влюби ли се в друг мъж, докато живеехте далече един от друг?

Моник има приличието да се изчерви.

— Знаеш, че не съм. Нашето положение беше различно.

— Не виждам никаква разлика. Сега сте заедно, нали?

Моник се усмихна.

— Изглежда, пак се влюбих в Робърт. Този път ще останем заедно.

— Радвам се за тебе и татко, мамо, но това не ми помага. Не мога да оставя Тарик, без да му кажа защо трябва да се върна в Англия. Дължа му поне това.

Брамстън се върна в каютата. Погледна подутите очи на Уилоу и петната от сълзи по бузите й и поклати глава.

— Не съм чудовището, за каквото ме мислиш, скъпо дете. Не мога да понеса мисълта да те загубя заради един пират. Може никога повече да не те видим.

Уилоу се опита да възпре напиращите сълзи.

— Знам, че искаш това, което е най-доброто за мене, но да изоставя Тарик без никакво обяснение ще бъде жестоко. Обещах ти и няма да променя намерението си, но трябва да се видя с Тарик, преди да го напусна завинаги.

Брамстън се намръщи.

— Какво предлагаш?

— Когато „Отмъщение“ пристигне утре сутрин, ме откарай там. Щом говоря с Тарик, ще се върна на „Бриз“ и ще отплавам с вас в Англия.

Брамстън разтърси енергично глава.

— В никакъв случай! Каква измама планираш?

— Никаква измама. Сигурно разбираш чувствата ми, татко. Спомням си как беше, когато мама те напусна. Чувстваше се предаден. Дай ми възможност да обясня на Тарик защо не можем да бъдем заедно.

Брамстън отправи многозначителен поглед към съпругата си. Моник вдигна вежди и сви рамене.

— Разбирам какво чувства Уилоу. Тя обича този мъж.

— Знам. Принудих те да вземеш решение, което може да не ти харесва, Уилоу, и съжалявам за това, но ти си дама и заслужаваш по-добър живот, отколкото той може да ти даде. Не мога да ти позволя да напуснеш този кораб.

— Ами ако убедя Тарик да се откаже от пиратството и да заживее в Англия? Тогава ще го одобриш ли?

— Турски пират да бъде щастлив в Англия! — възкликна Брамстън.

— Аз… не знам — прошепна Уилоу. — Няма да бъде. Но заслужава обяснение. Моля те, татко, не ми отказвай това. Прати ме на „Отмъщение“, когато пристигне.

— Може да ме смяташ за извънредно суров, скъпа, но все пак не мога да ти позволя да останеш насаме с този твой принц, дори ако опитът да го спасим успее. Може и да не успее, това ти е ясно.

— Ще успее! — изрече Уилоу със свиреп тон.

— Извини ме, скъпа, трябва да се направят някои приготовления.

Той целуна съпругата си и дъщеря си и излезе.

Уилоу не спа тази нощ. След като написа бележка до родителите си и я остави в каютата им, тя прекара нощта на палубата, очаквайки да види светлините на „Отмъщение“. Докато чакаше и наблюдаваше, Уилоу си състави план, който знаеше, че баща й няма да разбере, нито пък ще одобри, но трябваше да направи онова, което й повеляваха сърцето и разумът. Възнамеряваше да спази обещанието, което беше дала на баща си, но трябваше да види Тарик за последен път, преди да го напусне завинаги.

„Отмъщение“ пристигна с настъпването на зората. Корабът застана зад английските военни кораби и хвърли котва. Не вдигна никакъв флаг и остана почти невидим в мъгливата зора. Скоро след това Уилоу видя четири лодки от „Бриз“ да се спускат на вода. Предположи, че моряците отиват на брега, за да помогнат за спасяването на Тарик.

Уилоу изчака вахтения да се обърне и моряците да се заемат с някакви работи, за да се спусне по стълбата в една от лодките, вързани за кораба. Загреба с всички сили, макар и неумело, към „Отмъщение“, благодарейки на бога, че не е далече, иначе никога нямаше да стигне.

Надяваше се баща й да не се ядоса прекадено много, когато намери писмото й. В него тя обясняваше, че той трябва да последва „Отмъщение“ на Липси, където тя ще се качи на „Бриз“ и ще се върне в Англия, както беше обещала.

Точно когато ръцете й вече отказваха, лодката се блъсна в корпуса на „Отмъщение“. Един моряк погледна, нададе вик и спусна стълбата, когато Уилоу даде знак, че иска да се качи на кораба. Изкачването беше трудно, но скоро я издърпаха над перилата и лично Мустафа я приветства на борда.

 

 

Тарик се събуди рано — днес бе последният ден от живота му. Опита се да не мисли за смъртта, а за живота… за Уилоу. Макар че тя вероятно вече беше далече от Истанбул, той завинаги щеше да остане с нея духом, макар не и телом. Неговото пожелание за нея беше да си намери добър мъж, когото да обикне, и който на свой ред също да я обича.

Един намусен страж му донесе храната. Неговото последно ядене на тази земя. Стомахът му се разбунтува и той бутна чинията настрана. В средата на сутринта Ибрахим дойде с една жена.

— Помислих, че би ти харесало да познаеш удоволствието за последен път, преди да бъдеш хвърлен в ада — каза султанът. — Азиза ще те задоволи по какъвто искаш начин. Не съм толкова коравосърдечен, колкото ме смяташ, братко.

Тарик се вгледа в прелестната жена, но не почувства никакво желание. Отказваше да оскверни любовта си към Уилоу.

— Не, благодаря ти, братко. Вземи си твоята хурия и ме остави на мира.

— Така да бъде — каза Ибрахим. — Гърчи се в ада, Тарик. Няма да присъствам на екзекуцията ти. Не си толкова важен, че да ме накараш да напусна сарая.

— Страхливец! — нападна го Тарик. — Страхуваш се да не би твоят народ да се вдигне срещу тебе и да протестира против екзекуцията ми. — Отправи мрачна усмивка към Ибрахим. — Мъдро правиш, че оставаш зад стените, братко.

— Не се страхувам от никого! — изръмжа Ибрахим. Дръпна Азиза и се отдалечи.

Тарик се отпусна на пода, премисляйки краткия си живот и как би го живял, ако имаше втори шанс. После стражите дойдоха да го отведат. Когато го поведоха през пазара, той почти не осъзнаваше как го следва една непокорна тълпа и се запита защо са се събрали толкова хора за екзекуцията му. Тогава видя — дръвникът и палачът го чакаха на площада.

Гордостта не би му позволила да покаже страх. Вдигнал високо глава, той запази достойнството си, докато вървеше с твърди стъпки към палача. Погледна право към тълпата и това, което видя, го ободри. Много познати лица гледаха към него. Видя Хасан и приятели от предишния си живот в Истанбул. И тогава забеляза Мустафа и някои хора от екипажа на „Отмъщение“. За един кратък миг усети надежда, но тя умря така бързо, както се и появи. Те бяха твърде малко, за да успеят да му помогнат.

Докато го бутаха към палача, се случи нещо странно. Английски моряци изведнъж се оказаха навсякъде, смесвайки с тълпата, която беше дошла да гледа екзекуцията. Тарик загледа смаяно как сред тълпата внезапно се разбушува хаос. Сърдитите гласове се превърнаха във вдигнати юмруци, неразборията прерасна в бунт. Тарик загледа смаян как хората пробиват кръга от еничари, които се опитваха да ги отблъснат.

Преди да осъзнае какво става, площадът се превърна в кипящо гъмжило от човешки тела. Изпуснали затворника си от очи, еничарите се мъчеха да възстановят реда. Но скоро стана ясно, че водят загубена битка. Палачът залитна назад, когато хората го избутаха далече от Тарик. Тогава Мустафа се озова до него, а мъжете от „Отмъщение“ светкавично ги обкръжиха.

— Насам, принце! — подбутна го Мустафа към пътеката, отворила се като по чудо за тях.

Английските моряци действаха като буфер, докато Тарик и неговите хора се промъкваха през тълпата. Когато шумът се засили, Тарик осъзна, че еничарите са забелязали изчезването му, и се уплаши да не би той и хората му да са обречени.

Тогава стана друго чудо. Английските моряци се прегрупираха и оформиха солидна стена, позволявайки на Тарик и неговите хора да избягат безпрепятствено. Тарик нямаше представа кои е организирал този невероятен бунт, но за минути се видя измъкнат от ревящото множество на площада.

Скоро вече тичаше през криволичещите улички към пристанището и скочи в една от лодките, вързани на кея, докато хората от екипажа му скачаха в друга.

— Английските моряци ни пазят от еничарите — каза Мустафа.

— Къде са Кемал и Али Хара? — запита Тарик.

— Ето ги — посочи Мустафа към двамата мъже, които тичаха по кея.

Веднага щом евнусите стигнаха до тях и си намериха място, двете лодки отплаваха. Останалите ги последваха бързо.

— Надявам се английските моряци да стигнат до кораба си, без загуби някого — каза загрижено Тарик.

— Виж какво става! — извика Мустафа. — Тълпата се събира плътно между еничарите и моряците. Еничарите не могат да ги стигнат. Тълпата прави жив щит, за да помогне на бягството ни.

— Къде е Уилоу? — запита тревожно Тарик.

— На кораба на баща си — отговори Али Хара. — Бащата на твоята жена дойде с достатъчно сили, за да убеди Ибрахим да я освободи. Когато Мустафа видя английските кораби в пристанището, предположихме, че бащата на господарката Уилоу е дошъл да я спаси, и съставихме план. Трудното беше да убедим лорд Брамстън да ни помогне. Мустафа отиде да доведе „Отмъщение“, а аз говорих с маркиза.

— Изненадан съм, че се е съгласил.

— Не беше лесно — каза Али Хара, — но накрая се съгласи. Казах му как да стигне до Липси, за да ти доведе твоята жена.

Тарик помисли, че е толкова вероятно маркизът да откара Уилоу на Липси, колкото и на Тимбукту.

Скоро стигнаха до „Отмъщение“. Тарик се изкатери по стълбата пръв, а хората му го последваха. Всички на борда на кораба ликуваха, мъжете се изредиха да го поздравяват. По волята на господ и на Аллах Тарик беше жив и никой от моряците му не беше ранен. Али Хара и Кемал бяха решили да се присъединят към братството.

Скоро всички мъже и всички лодки бяха на кораба.

— Спуснете платната! — извика Тарик. — Идва отлив и вятърът е с нас. Тръгваме към Липси.

Мустафа пое кормилото. Вятърът плющеше в платната, те се пълнеха и се издуваха, а „Отмъщение“ полека набираше скорост, оставяйки Истанбул зад себе си. Застанал широко разкрачен на мостика си, Тарик гледаше как корабът му минава през Босфора, а с телескопа следеше движението на „Бриз“.

— Не се бой, господарю, бащата на господарката Уилоу ще ти я доведе — каза Али Хара, отговаряйки на неизречения въпрос на своя принц.

Тарик не беше толкова сигурен. Може би Уилоу нямаше да бъде щастлива да живее на Липси и беше решила да се върне в Англия. Знаеше, че тя заслужава нещо по-добро от съпруг пират; не такъв живот беше предвиждало семейството й за нея. Дори любовта едва ли би могла да хвърли мост между техните два свята.

Перспективата да се пренесе в Англия също не се харесваше на Тарик. Беше достатъчно богат, за да живее охолно заедно с Уилоу до края на дните им в Англия или където пожелаеше тя, но знаеше интуитивно, че английското общество няма да приеме покаял се пират. Нямаше титла и дори лицето му изглеждаше много екзотично за техните представи.

Тарик въздъхна дълбоко. Различието в произхода им ги разделяше непоправимо.

Към него се доближи един моряк.

— Банята ти те очаква, господарю.

Тъмните вежди на Тарик се вдигнаха.

— Като че ли ми четете мислите. Благодаря, Акбар.

Акбар се усмихна, но не каза нищо повече, когато капитанът му се запъти към каютата си. Тарик се зачуди, забелязвайки, че не само Акбар се усмихва. Вдигна рамене и продължи към каютата си, решавайки, че хората му просто се радват да го видят жив и здрав.

Отвори вратата на каютата и влезе вътре, нямайки търпение да се изкъпе. Вонята на тялото му го отвращаваше. Забеляза дървената вана и парата, издигаща се над нея, и се усмихна. Докато стигна до нея, вече беше свалил дрехите си, хвърляйки ги на пода.

Тогава я видя. Замръзна на място, когато тя излезе от сенките в далечния ъгъл на каютата. Прошепна името й и тя се хвърли в прегръдките му с мокро от сълзи лице.

Целуна я и отново позна рая. Тя беше тук, в ръцете му и му се стори, че ще е завинаги.

— Как… — прошепна той само с устни.

— Няма значение. Исках да бъда тук, когато пристигнеш. — Тя отстъпи и погледът й се плъзна по всеки сантиметър от тялото му.

— Добре ли си?

— Както виждаш — жив и невредим, любов моя. Ще ти покажа точно колко съм добре, щом отмия вонята от тъмницата. Докато го правя, можеш да ми разкажеш как се озова тук.

Уилоу нямаше намерение да съсипе повторната им среща, като му каже, че го напуска, че сега е с него само за малко. Щеше да го остави за утре. Ако сега му го кажеше, щеше да го нарани твърде силно, макар че той трябваше да го узнае, преди да стигнат до Липси.

Тарик влезе в коритото и се отпусна, изстенвайки от удоволствие.

— Бях смаян, когато разбрах за английските военни кораби в пристанището — започна той. — Когато Селим паша каза, че ще те върнат у дома ти, предположих, че ще бъде с турски кораб. Нямах представа, че баща ти е пристигнал в Истанбул, за да те вземе, докато Мустафа не ми го каза. Как е успял маркизът да убеди Ибрахим да те пусне и как успя да накараш баща си да прати моряците си да помогнат за бягството ми?

— Не знам какво е казал татко на Ибрахим, но военните кораби с войници и големи оръдия сигурно са го убедили. Колкото до това, защо той ти помогна да избягаш, казах му, че те обичам и никога няма да му простя, ако ми откаже — сияеща разказа Уилоу. — Али Хара и Мустафа направили план за те спасят, когато видели английските кораби в пристанището и предположили, че са дошли за мене. Али Хара изложи плана си пред татко, а аз го накарах да им помогне.

— Изглежда твърде лесно — промърмори Тарик. — Баща ти няма причини да ме харесва. Аз съм мъжът, който е похитил дъщеря му и е отнел девствеността й.

— Ти си мъжът, когото обичам. Наведи се, да ти изтрия гърба. — Уилоу не искаше да навлиза в подробности точно сега. Бяха заедно с Тарик и само това имаше значение. Искаше го така отчаяно, че ръцете й трепереха, докато прокарваше гъбата по гърба и раменете му.

Когато мина отпред, той хвана ръката й и я отведе надолу между бедрата си. Дъхът заседна в гърлото й. Тялото на Тарик бе в пълна готовност за нея — ликуващо и великолепно в своята мъжка сила.

— Първо се изкъпи — подразни го тя, като се смееше и отстъпваше от ваната.

Ако той забележеше, че сърцето й се къса, трябваше да му каже, че го напуска, а беше още рано за това.

Тарик побърза да се доизкъпе, оставяйки косата си за накрая. Уилоу взе една кана и започна да излива чиста вода върху главата му, за да отмие сапуна. След това, преди тя да усети намеренията му, той стана от ваната. Цял във вода, той я вдигна на ръце и я отнесе към леглото. Пусна я да стъпи на пода.

Увлечена от ентусиазма му, тя смъкна мокрия си корсаж.

— Виж какво направи.

Тарик се засмя, поклати глава и я опръска с вода.

Уилоу грабна една кърпа и изсуши косата му, но не успя да стигне по-далече от това. Тарик беше толкова жаден за нея, колкото и тя за него. Посягайки към нея, той я съблече бързо, пренебрегвайки копченцата, обсипали цялата предница на роклята й.

— Защо английските жени трябва да носят всички тези слоеве дрехи? — измърмори той, докато смъкваше корсажа по раменете й заедно с ризата.

После дръпна роклята надолу по ханша й и я вдигна от събралата се в краката й купчина. Вече нестеснявани от никакви дрехи, двамата се стовариха на леглото.

Уилоу целуна устата му, мократа му шия, жадувайки за него толкова силно, че затрепери, усещайки, че всяка изминала минута отнема от времето, когато можеха да бъдат заедно.

— Ела в мен — замоли се тя.

Макар че очите му бяха присвити поради бушуващата в него страст, той си даде време, за да я възбуди както трябва. Близна гърдата й с трепкащи движения върху зърното.

— Още не, красавице.

Уилоу се пресегна, за да докосне гърдите му. Кожата му беше влажна и гореща; мускулите му са свиха под върховете на пръстите й.

Тарик изстена и я притисна до себе си; твърдите й зърна дразнеха гърдите му, чувстваха телата си от лицето до върховете на пръстите. Предчувствие се разля в нея. Тя жадуваше за него, искаше да го почувства още по-близък в себе си. Изви се срещу него, молейки го без думи.

— Още не — изпъшка Тарик. — Искам първо да те вкуся. Плъзна се надолу, обсипвайки тялото й с ласките на езика си, докато не стигна до нежното място между бедрата й.

Тя потръпна, когато почувства пръстите му да разтварят набъбналите й гънки, а после езикът му докосна деликатното съкровище между тях. Пръстите й се забиха в раменете му, когато той започна да облизва с дълги тласъци на езика, които караха тялото й да пулсира в нестихваща наслада.

Уилоу не можеше да спре движението на ханша си, който се надигаше нагоре в неспирни вълни. Ръцете му се плъзнаха под нея, насочвайки ритъма й, докато езикът му нападаше и дразнеше. Тя застена несвързано, когато усещанията се изпреварваха, отнасяйки я нагоре към един непоносим връх.

Изстена в протест, когато Тарик вдигна глава и се изправи.

— Моля те, моля те…

Извивайки кръста си, той влезе в нея. Уилоу извика, податливата й плът се стегна около него. Когато целувките му опариха гърлото и устата й, мъжествеността му проникна още по-навътре във влажния й център. Той се оттегли почти изцяло навън, после отново навлезе дълбоко, движейки се бавно и равномерно, в дълги тласъци, извор на неизразима наслада.

Тя се стопи около него, започна да се движи ритъма му, посрещайки тласъците му безумно трескаво. Сякаш светът и започваше и свършваше с Тарик. Искаше го, искаше това, само с него, до края на живота си.

Устата му покри нейната, заглушавайки виковете й, докато тя трепереше в ръцете му. Тялото й се разтърсваше от силни спазми, тялото й се стегне около него в неконтролируеми конвулсии. Тарик изстена и хвана ханша й с две ръце, изливайки собствената си страст.

Строполи се върху нея, сърцето му беше толкова преизпълнено с любов, че можеше да се пръсне. По някакъв начин, закле се той, двамата с Уилоу щяха да имат бъдеще заедно. По някакъв начин щяха да намерят място в този широк свят, където да бъдат щастливи един с друг.

Мислите на Уилоу вървяха в друга посока. Въпреки върховния миг тя беше тъжна, защото знаеше, че днешният ден е началото на края. Беше обещала на баща си и гордостта изискваше да спази обещанието си. Това щеше да я съсипе, но като знаеше, че Тарик е жив и е добре, щеше да преживее някак си трудните дни, седмици и години без него. Помисли за детето, което носеше, и се усмихна. Винаги щеше да има малка част от Тарик, която да обича.

Тайната й обаче трябваше да остане само нейна. Ако Тарик знаеше, че носи детето му, щеше да се бори с всички сили да я задържи.

Той се размърда, надигна се на лакти и се втренчи в нея.

— Обичам те, Уилоу. Има много време да решим къде на тази земя ще можем да бъдем щастливи.

Тя не отговори нищо, когато той се отмести от нея и се изтегна на леглото. Нямаше нищо, което да може да му каже.

— Искам да имам деца от тебе — промърмори той срещу косата й. — Искам да прекарам остатъка от живота си с тебе.

Ако Тарик не беше заспал така бързо след искрените си думи, щеше да види как тихи сълзи текат по бузите на Уилоу.