На другия ден вулканът Мон Пеле започна да клокочи и да изригва гъсти облаци дим и пепел. През изминалите досега векове редките изригвания на вулкана не заплашваха живота на островитяните. След няколко дена клокоченето щеше да спре и от кратера нямаше повече да излизат пламъци и пепел. Всички очакваха и този път да стане така и дори обитателите на Сен Пиер — градът, който най-много бе заплашен от унищожение при голямо изригване — вършеха работата си както обикновено, сякаш тънкият слой пепел, покрил всичко наоколо, не представляваше кой знае какво затруднение във всекидневния им живот. Повечето експерти смятаха, че Мон Пеле е угаснал вулкан, защото много отдавна не бе имало сериозни изригвания.

Следващите две седмици вулканът продължи да бълва огън и пепел и Филип започна леко да се притеснява. Дори робите усещаха напрежение в атмосферата, което ги държеше неспокойни. Движеха се с някакъв очаквателен израз на лицето, обръщайки често очи към вулкана, който се извисяваше над града.

Но дори ако Мон Пеле изригнеше, Филип знаеше, че това няма да засегне Белфонтен. Потокът от лава щеше да поеме право към Сен Пиер и към морето, помитайки всичко лежащо на пътя му.

В изтощителната августовска жега горчивият вкус на пепелта противно полепваше по гърлото му и Филип, уморен и изтощен, нямаше търпение да завърши прибирането на захарната тръстика, за да отведе Амали в Сен Пиер. Когато бе отрязан и последният стрък тръстика, той си позволи да се отпусне и да помисли за Габи. Знаеше от съобщенията на Марсел и доктор Рено, че тя е добре и е щастлива. Лекарят все още не можеше да съобщи точна дата за очакваното раждане, но Филип предположи, че бебето трябва да се роди след седмици. Вероятно би трябвало да се отбие да я види, когато иде в Сен Пиер, просто да разбере дали няма нужда от нещо… но само като си го помислеше, знаеше, че няма да го направи. Габи не го обичаше; интересуваше се единствено от Марсел. Най-доброто, което можеше да стори за нея, бе да стои настрана, да не се меси в живота й.

На следващия ден слънцето бе почти изцяло затъмнено от гъсти облаци сива пепел. Лъчите, които успееха да си пробият път до повърхността на земята, бяха неясни и разсеяни. Филип и Амали седнаха в каретата, карана от Жерар, и се отправиха към Сен Пиер. Амали отдавна се бе отказала да моли Филип. След двете седмици затвор тя стоеше някак далечна, цупеше се. Ако мислеше, че Филип е променил отношението си към нея, жестоко се лъжеше; лицето му — мрачно и решително — не издаваше никакви признаци на разкаяние. Явно той вече няма нужда от тялото й и е склонен да я продаде на публичен дом!

Амали се сгуши в ъгъла на каретата и златистите й очи се присвиха, когато започна да мисли за различните начини, по които можеше да си отмъсти, но ги отхвърляше един след друг. Накрая устните й се извиха в зла, коварна котешка усмивка.

Беше се почти стъмнило, когато каретата на Филип спря пред едно голямо и ярко осветено здание в квартал, който не би могъл да се нарече приличен, но не беше и бедняшко свърталище. От двете страни на улицата се издигаха много красиви къщи, целите грейнали в светлини. Филип слезе от каретата и Амали го последва. За негово учудване тя не се възпротиви, а тръгна след него към портата с вирната брадичка и изправени рамене, поклащайки примамливо хълбоци, като от време на време подръпваше деколтето на блузата, за да накара раменете си да блеснат като злато под светлината на изгряващата луна.

Когато Филип почука, вратата на къщата се отвори; Амали спря рязко, обръщайки се с лице към него, с блеснали котешки очи и предизвикателни, оголени бели зъби.

— Ще си платиш за това, господин Филип! — изсъска тя. — По един или друг начин ще те накарам да страдаш!

После вратата се затвори и Жерар остана да гледа след тях с тъжно лице и помръкнали очи. Въпреки всичко не бе в състояние да намрази безусловно господаря си. Нима не бе видял със собствените си очи отровната змия, готова да ухапе беззащитното тяло на госпожа Габи? Когато Филип излезе от къщата със същото мрачно изражение, с което бе влязъл, той се качи обратно в каретата, без да погледне кочияша си и без да му проговори. Също така мълчаливо Жерар взе юздите и обърна каретата към градската къща на Филип, хвърляйки през рамо един последен, пълен с мъка поглед.

В друг квартал на града Габи и Марсел, привършили с вечерята, седнаха в салона да пият кафе. Габи, заета със собствените си мисли, не усещаше как Марсел често поглежда към нея с копнеж, притаен в изумрудените му очи. Изражението му бе замечтано, меко, питаше се дали Габи мисли за детето, което скоро щеше да роди. За него тя бе олицетворение на майчинската красота. Лицето й, така приятно закръглено, и фигурата й, разцъфтяваща в последните седмици на бременността, му изглеждаха много по-красиви от всякога. Бременността й вървеше нормално и доктор Рено очакваше раждането да бъде без усложнения. Сега вече можеше твърдо да се каже, че ще роди около средата на септември — до очакваната дата нямаше дори месец. Тежката въздишка на Габи наруши продължителната тишина.

— Какво има, скъпа? — запита Марсел и лицето му се изпълни със загриженост. — Детето ли е?

— Не, Марсел — увери го Габи, отправяйки му нежна усмивка. Толкова му беше благодарна! Как би могла да се справи без него, запита се тя. — Поради някаква причина тази вечер не съм спокойна. Бебето се движи непрекъснато в мене и ми е ужасно трудно да се настаня удобно.

— Няма още дълго да бъде така, скъпа. Скоро бебето ще бъде в ръцете ти.

Той положи нежно ръка на заобления й корем и бе възнаграден с един ритник, който почувства под дланта си. Почти благоговейно сведе устни към мястото и ръката му се плъзна нагоре, за да обхване една набъбнала гръд. Трепет пробягна по тялото му, а когато вдигна глава, очите му искряха със зелен пламък Без да обръща внимание на слабия протест на Габи, Марсел потърси устните й и целувката му я стресна със своята жажда.

Когато я пусна, тя се почувства напълно изцедена. Беше се опитвала да не насърчава интимните желания на Марсел, но не можеше да му попречи да я целува или прегръща. Страхуваше се от деня, когато детето й щеше да се роди, защото това щеше да означава, че трябва да вземе решение: дали да споделя леглото на Марсел, или да замине и да устройва сама живота си заедно с детето. И едното, и другото щеше да бъде достатъчно трудно.

И сега, когато Марсел започна да разкопчава горните копчета на роклята й, опарвайки гърдите й с горещите си целувки, тя се опита лекичко да го отблъсне и да стане. Поради някаква причина тази вечер той бе станал по-дързък отпреди, сякаш мисълта за предстоящото раждане на детето й бе отприщила у него страстта, която така дълго бе сдържал.

— Не се отдръпвай, скъпа — замоли я Марсел. — Няма да направя нищо, с което да те нараня, ти го знаеш. Искам само да те докосна, да те целувам, да почувствам плътта ти под пръстите си.

— Не виждам как може да искаш да ме докосваш така, Марсел — оплака се Габи. — Аз съм дебела и сигурно не представлявам красива гледка.

— За мене ти никога не си била по-красива — каза Марсел със страхопочитание, целувайки я нежно по челото. — Скоро, скъпа, скоро — обеща й той с потъмнели очи — ще бъдеш моя.

Габи въздъхна облекчено, когато Тилди, икономката на Марсел, избра точно този миг, за да влезе. На дискретното й почукване бе отговорено с известна досада и Марсел я покани да влезе, след като остави на Габи достатъчно време, за да се оправи. Тилди влезе в стаята, последвана от слугата от Льо Шато.

— Лионел! — възкликна Марсел, скачайки от дивана. — Какво правиш тук? Нещо лошо ли се е случило в плантацията?

— Много лошо, господин Марсел — изстена Лионел, поклащайки посивялата си глава.

— Казвай по-скоро, човече! — извика Марсел, загубил търпение от мелодраматичното държание на роба. — Да не би да е въстание?

— Не! Не! Не такова нещо — побърза да отговори Лионел.

— Тогава какво? Говори, човече!

— Пожар, господин Марсел, пожар! — избъбри Лионел задъхано. — Всички работят усилено, прибират тръстиката… пожар започна в склад. Снощи искри от Мон Пеле подпалили пожар, унищожили всичко!

— Цялата тръстика? — запита невярващо Марсел.

— Всичко — зарида Лионел.

— По дяволите, по дяволите! — изруга Марсел. — И къщата ли?

— Къща нищо й няма, господин Марсел — усмихна се Лионел.

— Надзирател спаси къща, но обгоря лошо. Прати ме да ви намеря. Каза бързо идвате!

— Върви с Тилди да хапнеш нещо, после си почини малко. Тръгваме призори.

Лионел се обърна и последва Тилди; Марсел се заразхожда нервно из стаята.

— Съжалявам, Марсел — започна Габи, усещайки силно колко е разстроен. — Такава огромна загуба сигурно е голям шок за тебе. И надзирателят ти, горкият човек.

— Мога да понеса загубата на едногодишната реколта, скъпа — каза Марсел, обръщайки се към Габи с нежна усмивка. — Но това, което наистина ме притеснява, е, че трябва да те оставя, когато раждането наближава.

— Има още цял месец, преди да се роди бебето. Дотогава ще можеш да се погрижиш за надзирателя си и да оправиш нещата в плантацията. Освен това, нали Онор трябва да пристигне следващата седмица от Ню Орлиънс? Помниш, тя искаше да бъде тук за раждането. Когато дойде, няма да съм сама.

— Трябва да ида там, независимо колко искам да остана с тебе — въздъхна жално Марсел. — И както казваш, Онор ще бъде тук, за да те наглежда, докато ме няма. — Той полека прегърна Габи. — Ще тръгна, преди ти да станеш, утре рано сутринта. Сигурна ли си, че всичко ще е наред? — запита той, вглеждайки се напрегнато в нея. — Нали изригванията няма да те изплашат? Напоследък си неспокойна, това ме притеснява, а не искам нищо да те тревожи в този период от бременността ти.

Нежната загриженост на Марсел дълбоко трогна Габи.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя, по-убедена, отколкото всъщност беше. — Доктор Рено винаги е наблизо и Тилди може добре да се грижи за мене. Не искам ненужно да се притесняваш. Сега надзирателят и плантацията са по-важни от мене.

— Нищо не е по-важно от тебе, скъпа. И един ден ще ти докажа любовта си.

После той я целуна нежно, отведе я горе до спалнята й и се сбогува с нея, след като й хвърли такъв напрегнат поглед, изпълнен с любов и копнеж, че Габи почувства ужасна вина, задето не може да отговори на чувствата му.

Цяла нощ Мон Пеле показваше колко е сърдити посипваше всичко наоколо си с нови пластове пепел. По едно време през нощта Габи се принуди да затвори прозорците и да се измъчва в задушената, непроветряваща се стая. Въртеше се, мъчеше се да си намери място и накрая заспа преди зазоряване, като в сънищата й незнайно защо се явяваха Амали и Дамбала; сънищата й бяха така реални, че почти усещаше смъртоносната змия да пълзи по разтегнатата кожа на корема й.

Събуждайки се със силно трепване, цялата окъпана в пот, Габи се изви под тъпата болка, която започваше в кръста и се разпространяваше към корема. Като се помъчи да не обръща внимание на болките, тя стана от леглото с натежало тяло, а в ума й се мяркаха неясни тревожни чувства. Когато болката в корема се уталожи в тъпо туптене, тя въздъхна облекчена и започна своя ден, без да знае, че тъмни сили работят срещу нея.

Прекара по-хладните ранни часове на деня, шиейки бебешки дрешки, и едва към средата на следобеда бе готова да си подремне, изтощена от безсънието предната нощ. Почукване на входната врата я накара да спре насред стълбите. Като знаеше, че Тилди е в кухнята отзад и може би е заспала, Габи тежко се върна надолу, за да отговори на настоятелното чукане. Шокирана зърна Амали пред себе си, и ужасът й нарасна още повече, като си спомни, че тъкмо снощи бе сънувала ужасен сън за красивата любовница на Филип.

— Какво искаш? — запита Габи, опитвайки се да скрие трепването на гласа си. — Имаш Филип, защо не ме оставиш на мира?

Странните котешки очи на Амали се присвиха, оглеждайки издутия корем на Габи. Така, както изглежда, скоро ще роди, предположи Амали, оголила зъби в хитра усмивка, готвейки се да си отмъсти на единствения човек, който стоеше между нея и Филип, и то така, че възможно най-много да го нарани.

— Моля ви, пуснете ме да вляза — изрече с мил глас Амали, когато усети, че всеки момент ще й тръшнат вратата пред лицето. — Нещо ужасно се случи със съпруга ви.

Габи замръзна, стиснала дръжката, и това даде възможност на Амали да се възползва от мига; гъвкавото й тяло леко се промъкна покрай Габи и тя влезе в преддверието.

Със сърце, паднало в петите, Габи затвори вратата и тромаво се обърна с лице към Амали.

— Какво се е случило с Филип? — запита тя задавено с изкривено от безпокойство лице.

— Той е мъртъв! — изстреля Амали убедителната си лъжа. — Вчера една копиеноска го ухапа в банановата горичка!

Стомахът на Габи конвулсивно се сви, тя се хвана за гърлото, неверие и угризения пробягнаха по лицето й.

— Филип е мъртъв? Не! Не! Не е възможно! Щях да почувствам, ако бе мъртъв!

Едва тогава тя си спомни странната умора и безпокойството, които бе изпитвала вчера, спомни си мрачните предчувствия, с които се бе събудила сутринта. Всички признаци сочеха на бедата, бе принудена да го признае. Филип е мъртъв, точно както бе казала Амали!

Квартеронката изгледа хитро Габи, страхувайки се да покаже открито радостта си от нейната явна мъка.

— Не се безпокойте, госпожо Габи — измърка Амали, — бях при господин Филип, за да му дам утеха в последния му час. Той се държеше за мене и с последни сили говореше колко ме обича. — Направи драматична пауза, забелязвайки с едва скривана радост смаяното изражение на Габи, преди да й нанесе съкрушителния удар. — Когато господинът се върна от Белфонтен без вас, аз го направих по-щастлив, отколкото някога е бил. Споделях леглото му и страстта му беше безмерно силна. Той нито веднъж не спомена за вас или за копелето, което носите. Любеше се с мене често и диво…

— Стига! — извика Габи, запушвайки уши с ръцете си, за да спре съкрушителните думи на Амали. — Защо трябва да ме измъчваш? Как можеш да говориш така, когато Филип е мъртъв?

— Госпожо Габи — каза Амали, изцеждайки няколко сълзи от очите си, — последните му думи ме успокояват, споменът за нашата страст разсейва мъката ми. Възможно е — намекна тя с гърления си глас — да ми е оставил още нещо.

Ръцете й погладиха многозначително корема й, правейки да се забележи издутината под цветната й пола.

Дете от Филип? Нима Амали носи дете от Филип? Габи не можеше повече да понася унижението, което робинята стоварваше върху нея с отровните си думи, хвана се за кръста, защото усети как бебето силно рита в нея. Всичко избледня, остана само нуждата да се отдалечи от Амали, да се предаде на мъката, разкъсваща тялото й, в усамотението на своята стая. С огромно усилие тя тръгна тежко към стълбите и започна бавно и мъчително да се изкачва нагоре, опитвайки се да сдържа чувствата си в обезпокоителното присъствие на Амали.

Амали загледа с присвити очи как Габи се оттегля и зачака като ягуар в засада кога ще дойде моментът да удари. Когато мигът настъпи, на краката й сякаш пораснаха криле, тя бързо се стрелна покрай тромавата фигура на Габи и застана пред нея, препречвайки й пътя.

Габи я погледна неразбиращо, в ума й се гонеха различни объркани мисли, болка измъчваше тялото й, тя ясно съзираше заплахата в напрегнатите котешки черти на Амали. Онемяла от ужас, я загледа как пъхва едната си гъвкава ръка под колана на полата и изважда оттам нещо, което накара сърцето й бясно да се заблъска в гърдите. Амали поглади с любов главата на пъстрата копиеноска, която държеше в ръце, нежно й прошепна нещо и я хвърли на сантиметри от пребледнялото лице на Габи. Точно когато раздвоеният език на змията минаваше на косъм от тебеширенобялата й буза, тя отстъпи назад, издаде сърцераздирателен писък, защото кракът й пропусна стъпалото, и се затъркаля надолу по стълбите, където остана да лежи като счупена кукла с разперени ръце и крака.

Амали слезе бързо след нея и я изгледа безстрастно. Побутна я с крак, но Габи не помръдна; Амали се усмихна мрачно и тихо напусна къщата, без никой да бе узнал за тайнственото й посещение. Колко сладко е отмъщението, ликуваше в себе си Амали. Сега може би господин Филип ще престане да мисли ден и нощ за съпругата си, която гордостта му пречи да признае, че обича извънредно много, ще омекне и ще откупи обратно своята вярна Амали.

Писъкът на Габи бе привлякъл вниманието на Тилди и тя дотича от кухнята, но закъсня и не видя, че Амали излиза от къщата. Като съзря неподвижното тяло на Габи, Тилди помисли, че горкото момиче сигурно е мъртво, и започна да плаче и да скимти, въобразявайки си, че господин Марсел ще я накаже ужасно сурово, задето е допуснала това нещастие да се случи с неговата малка любима. Кършейки ръце, тя коленичи до безжизнената Габи и се замоли да стане някакво чудо.

Лекото помръдване на клепачите насред побелялото лице бе първият признак на живот, който даде Габи, но той бе напълно достатъчен, за да съживи надеждите на Тилди. Само след минути градинарят Ерман тичаше към къщата на доктор Рено, защото му бе казано съвършено ясно да не се връща без лекаря, ако не иска да си загуби живота. Може би за пръв път през живота му на краката на Ерман поникнаха крила и той хукна така, сякаш го гонеше самият дявол.

Тилди се върна при Габи и загледа силно загрижена как издутото й тяло потръпва и се свива в конвулсии на равни интервали.

Точно когато Тилди помисли, че повече не може да слуша агонизиращите викове на Габи, доктор Рено влетя през вратата, избута икономката настрана и коленичи до измъчената си пациентка.

— Какво стана? — запита той, след като я прегледа, за да установи дали няма счупени кости.

— Не… не знам господин докторе — запелтечи Тилди, свивайки рамене и разпервайки ръце. — Бях в кухнята, когато чух госпожа Габи да вика, дойдох и я намерих така.

— Няма счупени кости, слава на бога — въздъхна докторът и се отпусна назад, присядайки на пети. — Но тя ще ражда. Къде е господин Дювал?

— В Льо Шато — захленчи Тилди, покрусена от трагедията. — Там имало пожар и Лионел дойде да го викне.

— И госпожа Габи е била оставена сама? В такава напреднала бременност?

— Той замина едва тази сутрин, а госпожица Онор ще си дойде в Сен Пиер другата седмица.

— Като стоим тук и говорим, няма да помогнем на госпожа Габи — възкликна нетърпеливо доктор Рено, когато следващата контракция разтърси тялото на Габи. — Ей ти, градинаря — махна той с ръка на Ерман, който бе отстъпил назад. — Двамата с тебе трябва да я вдигнем и да я занесем горе. Полека, полека — предупреди го, когато, двамата се наведоха и едновременно вдигнаха гърчещото се тяло на Габи.

— Филип! — застена Габи отначало тихо, после все по-силно.

— Тя вика съпруга си — каза докторът. — Той тук ли е?

— Ами… и да е тук, не е идвал насам — изсумтя презрително Тилди, без да сдържа неодобрението си. Изобщо нямаше намерение да казва на доктора, че господин Сен Сир нито веднъж не е идвал да види жена си, след като тя дойде да живее в дома на господин Марсел. Със сигурност няма чак толкова работа в своята плантация! Но беше твърде предана на господаря си, за да започне да клюкарства.

— Върви незабавно в градската къща на Сен Сир — нареди лекарят на Ерман, след като настаниха Габи в леглото. — Ако е тук, кажи му какво се е случило. Ако го няма, нека пратят човек до Белфонтен. Побързай, човече!

Тилди изненадващо бързо съблече Габи и я облече в огромна бяла нощница, докато докторът подреждаше инструментите си. Като прецени, че в момента не може да направи нищо, доктор Рено притегли един стол до леглото, положи ръка на гърчещия се корем на Габи и загледа часовника си, за да прецени интервала между контракциите. След като минаха няколко минути, той изсумтя, пъхна часовника обратно в джоба си и се наведе, за да изследва натъртванията и контузиите по лицето й. Тилди се въртеше неспокойно покрай него и накрая той я прати в кухнята да стопли вода и да донесе меки чисти кърпи.

— Филип! — произнесе едва чуто Габи, облизвайки сухите си устни с език. — Филип! Мъртъв! Не! Не!

Лекарят не разбра несвързаните й приказки. Помисли, че вика съпруга си или че се е сетила и за детето, което е изгубила.

— Съпругът ви скоро ще дойде тук — увери я доктор Рено, надявайки се, противно на всякакви разумни предположения, че Филип е в Сен Пиер. Ако не беше, щеше да пристигне поне след четиридесет и осем часа.

Габи отвори очи, трескавият й поглед бе изпълнен с болка.

— Не! Филип е мъртъв!

Тя отново изпадна почти в агония, и не можа да каже нито дума повече.

— Горкото дете — измърмори докторът, галейки ръката й.

Дълбоко в себе си той смяташе, че шансовете й да роди здраво и жизнеспособно дете са нищожни. В този момент дори животът й бе изложен на риск. Само да можеше да направи нещо друго, а не да стои така… и да чака…

Без да знае за драмата, която се развиваше само на няколко пресечки от дома му, Филип се разхождаше из стаята си, не можейки да вземе решение. Бе планирал да се върне в Белфонтен на другия ден, но ужасно му се искаше да види Габи, преди да тръгне, като същевременно се страхуваше, че посещението му може ненужно да я разстрои в този късен и решителен етап от бременността й. Забравяше всичко, от значение бяха само неговите противоречиви чувства. В този миг го стресна гласът на Жерар, но преди да схване несвързания брътвеж на възрастния мъж, едно стройно негърче нахлу в стаята и му предаде съобщение, от което косата на Филип настръхна. Сякаш земята се отвори пред него и бездната заплашваше да го погълне. Едва успя да се съвземе, когато следващото изречение на Ерман го накара да се почувства така, сякаш между ребрата му е забит нож.

— Госпожа Габи ви вика. Доктор Рено каза, ако не побързате, тя ще… може да не…!

— Може да не какво? Боже господи! Какво искаш да ми кажеш? Мъртва ли е съпругата ми?

— Не! Беше жива, когато тръгнах преди минути. Само че… само че… побързайте, преди…

Филип беше излетял много преди момчето да успее да довърши изречението си. Минути по-късно той слизаше от коня пред градската къща на Дювал, където го посрещна Тилди със зачервени от плач очи.

— Съпругата ми! — каза задъхан Филип — Какво е станало с нея? Тя… Тя дали…

— Жива е, господин Филип — побърза да каже Тилди, когато видя разстроеното изражение и побелялото лице на Филип. — Падна по стълбите, сега лекарят е с нея.

— Къде е Марсел? — запита сърдито, Филип оглеждайки се наоколо. — Как е могъл да допусне това да се случи? — Трепереше от гняв, леденият му поглед хвърляше яростни искри.

— Господин Марсел замина за плантацията рано тази сутрин. Голям пожар. Надзирателят му е обгорял — обясни страхливо Тилди, отстъпвайки назад пред студената ярост на Филип.

В този миг един смразяващ кръвта писък процепи въздуха и Филип замря. Някак не можеше да приеме, че този нечовешки крясък излиза от устата на Габи. Доктор Рено се появи в горния край на стълбите, на челото му се бяха очертали тревожни бръчки. Изражението му малко се проясни, когато забеляза Филип.

— А, Сен Сир — извика той облекчено. — Господ е чул молбите ми, елате бързо, човече, бързо. Съпругата ви ви вика.

На Филип не му трябваха повече подкани; взе стъпалата две по две и влезе в стаята на Габи, следвайки доктора. Това, което видя, го накара да се олюлее и го хвърли в небивал ужас. Габи, чието лице бе цялото в синини, лежеше, гърчейки се, на голямото легло, а коремът й се свиваше от непрекъснати силни контракции, докато болезнените й викове му късаха сърцето.

— Не можете ли да й помогнете, докторе? — извика Филип, безпомощен пред нейното страдание.

— Трябва да чакаме природата да свърши своето — въздъхна уморено докторът.

— Знаете ли как е станало? Нещастието, искам да кажа.

— Знам не повече от вас. Тилди намерила жена ви в безсъзнание долу при стълбите. Когато дойдох, беше започнала да ражда

— Мислите ли, че внезапното започване на родилните болки е причинило падането й по стълбите? — запита предпазливо Филип.

— Не можеше да не си спомни коя дата е сега — средата на август! Прекалено рано за детето, ако трябваше да бъде от него!

— Сигурен съм, че жена ви щеше да дочака термина си, ако не беше паднала. След месец щеше да роди благополучно. Залагам си главата — измърмори той, поклащайки побелялата си глава.

— — Никога не можем да сме сигурни — каза мистериозно Филип. Изведнъж Габи се надигна, защото бе чула гласа, който смяташе, че никога повече няма да чуе. Да не би духът на Филип да е дошъл? Или жестоката болка, че я кара да халюцинира?

— Филип? — името му избликна на устните й като въпрос.

— Тя ви вика — каза доктор Рено, обръщайки се към Филип. — Ще ви оставя за малко насаме, ще сляза долу за чаша кафе. Както изглежда, ми предстои дълга нощ.

Филип седна на леглото и хвана треперещите ръце на Габи.

Тя отвори очи и Филип трепна, виждайки страха, отразен във виолетовите им дълбини. Господи, помисли той виновно, толкова много ли ме мрази?

Обръщайки бавно глава, тя извика със слаб глас:

— Мъртъв! Мъртъв!

Филип помисли, че говори за бебето си, и отвърна:

— Детето ти е живо, скъпа. Виж как мърда — каза той, полагайки ръка на гърчещия се корем.

Но насърчителните му думи не й донесоха удовлетворение.

— Мъртъв! Амали! Мъртъв!

Амали? Какво говореше Габи? Да не би в бълнуването си да преживява отново някогашния ужас? Следващите й думи накараха Филип почти да обезумее.

— Ти си мъртъв! Ухапан от змия! Какво искаш от мене, Филип? — думите й внезапно прекъснаха, когато рязка болка я прониза и тя стисна така силно ръцете на Филип, че би могла да му счупи костите. — Помогни ми, Филип! Помогни ми!

Той бе наистина смаян. Защо ли Габи го мисли за мъртъв? Да не би Марсел да й е поднесъл тази лъжа? Какво би могъл да направи, за да докаже, че е съвсем жив?

— Чуй, скъпа. Аз не съм мъртъв. Тук съм, от плът и кръв — каза той, полагайки ръка на бузата й. — Ето, виж, дойдох да ти помогна.

Притисна нежно устни до нейните, усещайки как лекият й дъх се смесва с неговия.

— Но на мен ми казаха… — Габи не можа да продължи, защото следващият пристъп я сграбчи и изкриви лицето й.

— Който и да ти е казал, че съм мъртъв, те е излъгал, скъпа. — Когато тя се опита да проговори, той сложи пръст на устните й. — Шт! Недей да говориш. Пази си силите. Остави ме да те прегърна, нека да поема болката ти.

Филип помисли, че Габи е сънувала, че той е мъртъв, може би за да го извади завинаги от живота си. Болката прави странни неща с хората а Габи в момента изпитваше достатъчно болки.

Тя като че ли се успокои, докато Филип седеше при нея и я прегръщаше, закриляйки я от атаката на контракциите, които разтърсваха крехкото й тяло. Когато Габи изскърца със зъби и извика, Филип притисна устни към влажното й чело и прошепна:

— Обичам те!

Доктор Рено скоро се върна в стаята и прегледа Габи, отбелязвайки с нарастваща тревога, че силите й отслабват.

— Нищо ли не можете да направите, докторе? — произнесе Филип умолително, докато гледаше как Габи продължава да се мъчи.

— Не бих искал да вкарвам в организма й още някакъв наркотик — възрази строго докторът. — Ако се боите, сериозно ви препоръчвам да излезете от стаята, защото лошото тепърва предстои.

Филип стисна устни. Не можеше и нямаше да изостави Габи, вкопчила се отчаяно в него.

— Ще остана — отвърна той с мрачна решителност.

— Добре! Подозирам, че ще имам нужда от вас.

Беше се стъмнило, в стаята танцуваха сенки и Тилди, мълчалива и тиха като призрак, започна да пали лампите. Доктор Рено задряма, седнал на стола си. Филип напрегна мускули, за да поддържа постоянно разтърсваното от конвулсии тяло на Габи, защото контракциите й ставаха все по-силни и все по-чести, а гласът й все повече отслабваше.

Доктор Рено се прозя, протегна се и се наведе, за да прегледа още веднъж Габи, а загриженият му израз накара сърцето на Филип да затупа лудо в гърдите.

— Какво има, докторе? — запита той със страх.

— Тя отслабва. Скоро няма да има сили да изтласка бебето през родовия канал. Предполагам, че има сериозна контузия в тазовата област, може би поради падането. Има пълно разкритие, но бебето е още здраво загнездено в нея. За да спася и майката, и детето, съпругата ви трябва да намери сили да ми помага.

— А аз как мога да ви помогна? — запита тревожно Филип, готов да направи всичко, за да облекчи страданията на Габи.

— Ще се помъча да я накарам да роди. Вие можете да ми помогнете, като осигурите опора на гърба и раменете й, докато тя се напъва. Да й дадете нещо, което да я подпира.

Докторът отправи към небето мълчалива молитва и съсредоточи всичките си усилия върху Габи.

— Послушайте ме, госпожо Сен Сир! Трябва да ми помогнете, или детето ви ще умре! Чувате ли ме?

— Да — долетя слабият й отговор. — Не искам бебето ми да умре! — Макар че бе напълно изтощена, непреклонната й решимост да роди здраво дете на Филип надви умората и болката. Собственият й живот нямаше никакво значение.

— Напъвайте, когато ви кажа, детето ми. Бебето е много слабо, за да може самичко да си проправи път.

Доктор Рено положи нежно ръка на корема на Габи и когато усети следващата контракция, извика:

— Напъвайте!

Габи напрегна всичките си сили, но без полза. Само прехапа до кръв долната си устна и Филип изтри нежно кръвта. Докторът още веднъж заповяда:

— Напъвайте!

Още веднъж лицето на Габи стана пурпурно от героичните й усилия да следва заповедите на доктора. Това продължи може би часове, поне така се струваше на всички, докато докторът извика облекчено:

— Виждам главата!

Той внимателно обхвана главичката на бебето с форцепс и полека го измъкна на белия свят.

В стаята се бе възцарила мъртвешка тишина. Доктор Рено правеше нещо с детето, времето минаваше ужасно бавно, след това той го подаде на Тилди, която чакаше наблизо. Тя уви бебето в мека кърпа и изскочи от стаята, хлипайки едва чуто.

— Момиче — каза доктор Рено с тъжно лице, когато най-накрая намери смелост да погледне Филип. — Съжалявам. Раждането беше прекалено дълго. Не можах да спася детето. Беше много дребно и дробовете му не бяха развити.

Гласът му бе пълен със състрадание. Едно е да спасяваш човешки живот, но съвсем друго да помогнеш за раждането на мъртво дете — това изтощава много.

Филип потисна един стон и зарови лице в мократа от пот коса на Габи. Тя бе задрямала и не чу думите на доктора.

— А сега какво? — запита той смутен.

— Ще чакаме да падне плацентата и да се надяваме, че няма усложнения — каза докторът с надежда. После постави и двете си ръце върху все още издутия корем на Габи и започна да масажира. След миг омекналото тяло на Габи се напрегна и тя извика.

— Господи! — възкликна лекарят и учудване просветли стегнатите му черти. — Не може да бъде… невъзможно е… но все пак..

— Какво има докторе? — извика Филип, очаквайки да чуе най-лошото, и ръцете му конвулсивно обгърнаха Габи.

— Нямах представа, че жена ви носи близнаци! Сега ще се роди още едно дете!

Близнаци!

Филип едва успя да преглътне невероятното откритие на доктора, когато Габи отново се сви и плътно се вкопчи в него. Почти веднага прозвуча ликуващия глас на доктор Рено:

— Ето го! Момче! Живо е, Филип, живо е!

Чу се пронизителен бебешки плач. Филип го слушаше с благоговение и сълзи се стичаха по бузите му.

От този миг нататък събитията се развиха бързо. Тилди отнесе бебето, за да го изкъпе. То изглеждаше невероятно мъничко и крехко в очите на Филип и поради някаква причина също толкова скъпоценно. Как би могъл сега да излезе от живота на Габи, след като бе присъствал на раждането на това малко същество, на неговото идване на бял свят? После всички мисли за детето отлетяха, когато погледна пребелялото лице на Габи.

— Жена ми — изрече Филип едва чуто, с внезапно пресъхнала уста. — Тя дали… дали…

— Държи се. Има кръвоизлив и треска, но ще се оправи. Мога със сигурност да кажа, че ако раждането се беше забавило още малко, нямаше да имате нито жена, нито дете. Но тя е млада и с времето напълно ще се възстанови.

— А бебето?

— Нали го чухте, приятелю? — усмихна се докторът и тупна Филип по гърба. — Той е необичайно здрав за близначе, при това преждевременно родено. Съвършено нормално е близнаците да се раждат по-рано от предвидения срок. Изглежда че този малък приятел е получил доста повече от полагаемата му се храна и е оставил сестричката си твърде крехка и слаба, за да оцелее. Но пък не можем да сме сигурни, че злощастното падане на съпругата ви не е било причина за смъртта на момиченцето.

Тилди се върна, носейки едно малко вързопче, което положи в ръцете на Филип. Стреснат, той загледа съвършено оформеното човече, учуден от неговата яростна борба за живот. Погали с палец меката руса перушинка върху главичката на сина си. Бебето отвори тъмносините си очи и загледа сериозно и съсредоточено баща си. Филип инстинктивно го притисна по-здраво. Не можеше да не забележи, че детето няма нито една черта, която да може да припише на себе си или на Марсел. Негово ли беше? Истината ли бе казал докторът, твърдейки, че близнаците обикновено се раждат по-рано? Или това безпомощно същество беше син на мъжа, когото той мразеше? Не можейки да понесе мъчителните мисли, Филип подаде детето на Габи, която вече се бе съвзела.

— Елате с мене, Филип — подкани го докторът, издърпвайки го от стаята. — Изглеждате ми така, сякаш с удоволствие бихте пийнали едно бренди, и съм сигурен, че у Дювал се намират доста хубави напитки. Тилди ще се погрижи за съпругата ви, ще можете да я видите отново, преди да й дам нещо, за да заспи. Времето и почивката са най-добрите познати на човечеството лекарства.

Слязоха долу и си наляха от превъзходното бренди на Марсел. И двамата бяха изтощени, не отрониха и дума, докато отпиваха мълчаливо от напитките си. След може би цяла вечност, Тилди влезе в стаята, за да осведоми Филип, че Габи е готова за посещения.

Филип се изправи несигурно на крака и уморено се изкачи по стълбите, опитвайки се да подреди разхвърляните си мисли. Какво би могъл да каже на Габи, след като се бе държал така сурово в миналото и след като й бе наговорил толкова обидни думи? Чувствата не му даваха мира. Но една истина стоеше непоклатимо в мозъка му; любовта му към Габи бе съвършено осезаема сила! Крехкото бебе, което бе държал в ръцете си, бе негово, независимо кой го е създал!

Гледката, която го посрещна, когато влезе в спалнята, подейства като наркотик за сетивата му. Габи, на чиято уста цъфтеше прекрасна усмивка, притискаше издутата си от мляко гръд към розовата устичка на сина си, същинска цветна пъпка, а устните му изглеждаха толкова големи, колкото да обхванат готовото да го нахрани зърно. Тя гледаше с любов бебето, което се опитваше да засуче, и след това се обърна към Филип. Той видя, че лицето й бе посърнало и изтощено, прорязано от бръчки на страдание, и сърцето му се разтопи.

— Ти не си мъртъв — възкликна с учудване Габи и виолетовите й очи блеснаха на бледото лице. — Помислих… помислих, че си въобразявам, че си тук с мене. През всичките болки твоят глас ми даваше смелост. Нямаше да се справя без тебе, Филип. Аз… благодаря ти — и от очите й се зарониха сълзи.

— Твоят син е красив, скъпа, точно като майка си. — По гласа му се познаваше, че говори абсолютно сериозно. Толкова много неща искаше да й каже, толкова много имаше да й възмездява. — Благодарен съм на бога, че ме остави в Сен Пиер точно когато ти имаше нужда от мен. — Независимо на чие дете бе помогнал да се роди, това беше едно възнаграждаващо преживяване, което нямаше никога да забрави. Но защо Габи го е мислела за мъртъв? И той запита на глас: — Кой ти каза, че съм мъртъв? Марсел ли?

Когато чу името на Марсел, Габи излезе от унеса си и тайно се усмихна. Марсел бе очаквал раждането на детето толкова нетърпеливо, колкото и тя. Не можеше да бъде по-грижовен, дори ако беше истинският баща. Колко щеше да се радва да научи за раждането на сина й.

— Какво има, скъпа? — запита Филип, заинтригуван от нейното изражение. — Защо се усмихваш така нежно?

Габи бе толкова изтощена, че едва можеше да разбира какво я пита Филип. Събирайки остатъците от изчезващата си сила, тя пророни тихо:

— Марсел толкова ще се гордее с нашия син. — Това бяха последните й думи, преди да заспи.

Сивите очи на Филип потъмняха, думите й пронизаха сърцето му като стоманена кама, без да оставят никакво съмнение, че той е помогнал да се роди копелето на Марсел! Но като погледна мъничкото безпомощно същество, не можа да намери в себе си омраза към него, не можа да изпита омраза и към Габи, защото той и само той я бе тласнал в леглото на Марсел толкова сигурно, колкото сигурно бе погубил любовта, която някога тя бе изпитвала към него.

Навеждайки се, за да положи нежна целувка на успокоените й устни, той прошепна:

— Обичам те, обичам те, скъпа, сбогом.

И излезе, решен да се оттегли от живота на Габи, на Марсел и на техния син, макар че не можеше да се застави да го направи според изискванията на закона.

През дните, необходими на Габи, за да се съвземе от раждането, Мон Пеле само от време но време издаваше някакъв грохот и това успокои обитателите на Сен Пиер. Те продължаваха да се занимават, както обикновено, с работите си, без да обръщат много внимание на капризния вулкан.

Когато получи съобщението на Тилди за раждането на сина на Габи, Марсел побърза да се върне в Сен Пиер, за да бъде с жената, която обичаше. Лекарят го бе осведомил зараждането на близнаците и за смъртта на момиченцето, подчертавайки колко важно е било присъствието на Филип по време на дългото и трудно раждане. Марсел не можеше да си намери място, докато не разбра, че Филип се е върнал в Белфонтен почти веднага след раждането; страхуваше се, че съпругът на Габи може да си я поиска обратно. Но след прибързаното му заминаване Марсел можеше само да предполага, че Филип все още упорства в заблудата си, че не той е баща на детето, и следователно няма да си иска обратно нито съпругата, нито новородения си син.

Марсел веднага обикна момченцето. Обичаше невероятно много здравото бебе, което Габи бе нарекла Жан в чест на Жан Лафит, чиято смелост и сила пред житейските неприятности бяха извор на възхищение за нея. А и името изглеждаше подходящо за момче, преживяло невероятни трудности и оцеляло въпреки всичко.

Ако Габи бе наранена или огорчена от бягството на Филип, тя реши да не го показва. В действителност привидно като че ли приемаше това, че съпругът й се бе отдалечил от нея и от бебето, смяташе, че той си живее щастливо в Белфонтен с Амали. Габи се бе доверила на Марсел, бе му разказала всичко за тайното посещение на Амали и за причината за нейното падане. Случката го изпълни с ярост. Той искаше веднага да иде в Белфонтен и да разкаже на Филип за жестоката постъпка на Амали, която едва не бе струвала живота на Габи, но Габи не му позволи; предпочете да прекъсне всякакви връзки със съпруга си или с неговата любовница. В объркания й ум всичко, което се бе случило с нея, бе в резултат на действията на тези двама любовници. Как или защо той се бе появил така неочаквано в деня на раждането на Жан — това си оставаше тайна, но изчезването на Филип почти веднага след раждането доказваше, че не се интересува от нея. Но дали, разсъждаваше тя объркано, в делириума на болката и страданията не беше просто сънувала нежните му любовни думи?

Оттук нататък нищо не можеше да отнеме на Габи радостта да прегръща малкия си син. Понякога тя тъгуваше за малкото момиченце, което се бе оказало твърде крехко, за да оживее, но през повечето време се радваше на сина, комуто добрият господ бе позволил да живее и да изпълни живота й с доволство и щастие, каквито от дълго време не бе изпитвала.

Марсел беше невероятно привързан към малкия Жан. Обикновено го намираха да стои да люлката на бебето, омаян от неговите движения и отзвуците, които издаваше. Едно от най-любимите му удоволствия беше да присъства на кърменето, когато бебето сучеше от пълната гръд на Габи, а той си представяше собствените си устни прилепени до тези заоблени хълмове, които розовата устичка на Жан, подобна на цветна пъпка, така лакомо обхващаше.

Марсел се вълнуваше при мисълта, че Габи скоро ще дойде в леглото му, и се чудеше на собственото си търпение, докато не разбра, че я обича твърде много, за да й се натрапва, предпочитайки да изчака, докато тя дойде доброволно при него. Сега, когато Габи се бе почти възстановила, той едва прикриваше нетърпението си. Не й беше трудно да отгатне защо е толкова весел. Тя знаеше, че скоро ще трябва да се превърне в наградата, която Марсел бе очаквал така дълго и с такова невероятно търпение. Не можеше да измисли основателна причина да откаже на мъжа, който я обичаше нежно и предано и бе станал такъв баща, какъвто малкият Жан заслужаваше и от какъвто имаше нужда.

Мон Пеле започна да изригва с подновена сила в деня, когато Жан достигна почтената възраст от един месец, фойерверките, безспирно излитащи от гърлото на вулкана, бяха живописни. Дори гражданите на Сен Пиер, свикнали с такива гледки, се спираха да им се наслаждават. Тънки потоци лава течаха към Сен Пиер, но за момента не застрашаваха града. Изригванията продължиха непрекъснато пет дни и пет нощи. Дори почитателите на култа вуду принасяха много повече жертви на Дамбала, надявайки се да успокоят божеството, живеещо в планината. После изригванията и потоците лава спряха така внезапно, както бяха започнати.

В Белфонтен Филип се съсипваше от работа. Ставаше още призори, лягаше си чак след смрачаване и усилената работа бе единствената му защита срещу самотата и силния копнеж по Габи. След дълги дни и нощи размишление той убеди себе си, че трябва да преглътне своята гордост и ревност. Нуждата му от Габи, любовта към нея бяха твърде важни за неговия живот, за да може да я изостави. А и застрашителните предупреждения на Мон Пеле го караха да се тревожи. Досега вулканът никога не бе проявявал такава дълготрайна активност. В нормални обстоятелства над спящия кратер можеше да се види най-многото някое облаче дим. Потръпвайки от страх, който не можеше да определи, Филип реши да отиде Сен Пиер и да помоли Габи да се върне с него в Белфонтен заедно със сина си.

Филип тръгна към Сен Пиер в деня, когато изригванията на Мон Пеле внезапно спряха. Пътят беше тежък и изморителен, още повече го затрудняваха потоците лава, вече изстинали, които бяха превърнали шосето в опасна, осеяна с камъни труднопроходима пътека. Отдавна се бе стъмнило, когато той пристигна в Сен Пиер и отиде веднага в градската си къща, за да прекара там нощта, разхождайки се нервно из спалнята, зает да съчинява речи. Филип нямаше представа как ще реагира, ако Габи откаже да дойде с него в Белфонтен. Отказваше се да мисли за подобни неща, които щяха да замъглят мозъка му. Трябваше по някакъв начин да я убеди, че я обича и има нужда от нея. Сънят бягаше от него, както Габи през бурните години от брака им. Най-накрая, почти преди зазоряване, Филип се простря на леглото и потъна в дълбок сън, изпълнен с видения за изригване, смърт и катастрофично разрушение.

Габи се събуди внезапно, ослушвайки се за звуци, които биха подсказали, че Мон Пеле отново се събужда, но като не чу нищо освен гладното хленчене на Жан от съседната стая, въздъхна дълбоко и се отпусна. Скоро Жан престана да плаче, защото дойката му даде да суче. Отначало Габи бе протестирала, искаше сама да кърми детето си. Но накрая нерешително се бе поддала на увещанията на Марсел и доктор Рено, че Жан има нужда от повече мляко, отколкото тя може да му даде. Тъй като беше много малък, трябваше често да се храни, а пък Габи с нейното крехко здраве не можеше да му осигури достатъчно храна. Затова, за да удовлетвори майчинските си инстинкти и в същото време да използва млякото, което имаше в гърдите си, й позволиха да кърми Жан три пъти на ден, а дойката го кърмеше при останалите хранения. Едно почукване на вратата прекъсна приятните й мисли.

— Влез — извика Габи, мислейки, че е дойката Луела, която носи Жан за сутрешното му посещение.

Тя бе въвела навика да прегръща сина си и да си играе с него всяка сутрин, след като той се събуди. Затова се учуди, виждайки Марсел; Още повече се учуди, като го видя да затваря плътно вратата, преди да се отправи към леглото й.

— Нещо не е наред ли Марсел? — запита нервно Габи.

— Всичко е в ред, скъпа. — усмихна се Марсел. — Напълно в ред. — Изумруденият му поглед не слизаше от лицето й, докато той се настаняваше небрежно до нея. Едва тогава тя забеляза писмото в ръката му. Отговаряйки на мълчаливия въпрос, Марсел й подаде писмото. — От Онор. Помислих, че ще се радваш да чуеш новините от нея.

Габи зарадвана плесна с ръце.

— Как е тази малка палавница! Споменава ли за бъдещия си съпруг? Щастлива ли е?

Онор не се бе върнала в Сен Пиер, както се очакваше. Един ден след раждането на Жан се бе получило писмо, с което тя съобщаваше, че се е влюбила и няма да се върне в Сен Пиер. Селест бе одобрила кандидата и сватбата бе определена за след няколко месеца. След това дойде писмо от Селест, в което се изброяваха многото качества и положителни черти на избраника на Онор.

Марсел бе одобрил на драго сърце и сватбата бе станала в Ню Орлиънс. Очите на Габи се замъглиха, когато Марсел започна да чете на глас писмото на сестра си. Щастието на момичето, доволството й от брака и взаимната любов на младоженците личаха ясно във всяка дума. Когато Марсел остави писмото настрана, Габи плачеше, без да се прикрива.

— Какво има, скъпа? — запита Марсел с неприкривана тревога в гласа. — Болна ли си?

Той веднага я прегърна, усещайки всяка извивка на стройната й фигура през тънката материя на нощницата й.

— Няма нищо, Марсел — захлипа Габи на гърдите му. — Просто съм толкова щастлива за Онор. Нейният живот, бракът й ще бъдат толкова различни от моите. Надявам се никога да не загуби любовта и доверието на мъжа, когото обича.

— Скъпа моя, щастието няма да те отмине. Възнамерявам да те направя също толкова щастлива, ако не и по-щастлива от Онор. Имам чудесни новини за теб. „Упование“ ще отплава за Франция след три седмици и аз взех билети за трима ни. Вече пратих писмо до Линет с молба до мъжа й Пиер да се яви в съда от твое име. Когато пристигнем, разводът ще бъде чиста формалност. Пиер Бонар е много влиятелен, ползва се с голям престиж като юрист. Ще се оженим в мига, когато бъдеш свободна. Жестоките години, когато си била съпруга на Филип, скоро ще бъдат минало.

— Толкова скоро? — запита Габи. — Трябва ли толкова скоро да напускаме Мартиника? Сигурна съм, че доктор Рено няма да ми позволи да замина, все още съм под неговите грижи.

Бе смутена от внезапното изявление на Марсел. Да не би да се опитва да се оправдава, помисли си тя. Филип очевидно не я иска, затова защо да отлага заминаването си?

— Морският въздух ще ти подейства много добре — настоя Марсел, — сигурен съм, че докторът ще се съгласи. Той каза, че бързото ти възстановяване е истинско чудо. Имали някаква друга причина зад твоето желание да останеш в Сен Пиер? — запита той многозначително, присвивайки очи.

— А… разбира се, че няма — настоя Габи, може би твърде разгорещено. — Двамата с Жан ще бъдем готови да заминем след три седмици.

— Прав ли беше докторът, като ми каза, че напълно си се възстановила?

— Да, прав беше. — Гласът й едва се чуваше, но отговорът бе достатъчен, за да възпламени Марсел.

Неспокойните му ръце започнаха да галят едва прикриваното от дрехите тяло на Габи. Устните му докоснаха благоговейно клепачите й, плъзнаха се по гладките бузи, притиснаха се нежно до шията. Той смъкна роклята от раменете й, оголи натежалите й гърди и устата му потърси изпълненото с мляко зърно. Габи леко ахна, протестирайки, понечи да го отблъсне, но слабата й съпротива само още повече го възпламени. Изведнъж тя усети как отвръща диво на целувките и ласките му, зажадняла за мъжка близост.

— Ти ме искаш, любов моя, знам, че ме искаш — прошепна Марсел с предрезгавял от желание глас. — Позволи ми да те любя.

Вземайки мълчанието на Габи за съгласие, той стана и започна да съблича дрехите си с неспокойни ръце и разтреперано тяло, разтърсвано от така дълго потисканото желание. Бе успял да свали жакета и вратовръзката си, когато дойката внезапно влезе в стаята, носейки в ръце малкия Жан.

Отстъпвайки назад пред интимната сцена, Луела възкликна:

— О, госпожо Габи, извинете ме! Мислех, че сте сама!

Изчервена, дойката сведе глава да прикрие смущението си.

Габи бързо дръпна чаршафа, за да прикрие голотата си, докато дойката се чудеше накъде да погледне, явно съзнавайки какво са смятали да правят, макар да не беше сигурна какви са отношенията между нейния господар и жената, която беше съпруга на друг мъж. Притискана от невероятно смущение, тя пристъпи към леглото, почти хвърли детето в ръцете на Габи и излетя ужасно притеснена от стаята.

Марсел изруга тихо, поглеждайки жадно към Габи, която бе сложила неспокойно мърдащото дете на гърдата си; поради неговите манипулации от зърното бе започнало да тече мляко. Макар и силно разочарован, той не може да не се усмихне, когато розовата устичка на Жан започна жадно да смуче зърното на Габи, а малките му пръстчета нежно замърдаха върху плътта, която той копнееше да притежава.

— Щастливец — изрече той меко, погалвайки с палец нежната руса перушинка по главичката на детето. После ръката му се вдигна по-нагоре, за да погали изкусителната бяла плът, която се виждаше над личицето на Жан. — До довечера, скъпа — прошепна той с напрегнат изумруден поглед, преливащ от желание.

Думите му бяха пределно ясни и Габи неволно се замисли за предстоящата нощ със смесени чувства на желание и боязън.

По-късно тази сутрин, когато Марсел беше в своята канцелария, Тилди бе излязла на пазар, а Луела бе отишла да разходи малкия Жан, Габи седна в салона и се опита да чете един роман, но безуспешно. Умът й се отклоняваше към случилото се в спалнята, непрекъснато си спомняше как с готовност бе откликнала на пламенния Марсел. Отдавна знаеше, че двамата неизбежно ще се съберат.

Какво значение имаше, ако се отдаде на Марсел, преди да се оженят, кой имаше по-голямо право на нейната любов? Със сигурност не и Филип, който с отсъствието си показваше съвършено ясно, че тя е свободна да прави каквото желае. Поне любовта на Марсел не я нараняваше, бе непоклатима и я изпълваше с увереност. Тя можеше да постъпи много по-зле, отколкото да стане негова жена Защо тогава не можеше да се отърве от чувството, че предава Филип? Нима той самият не й изневеряваше сега с Амали?

Силно чукане на вратата прогони тишината и Габи, недоволно намръщена, разбра, че е единствената останала в къщата; въздъхна дълбоко и отиде да отвори вратата. След учудването дойде шокът — тя видя Филип застанал пред нея с огромна усмивка на загорялото си лице.

— Филип! — Кръвта запулсира бясно в гърлото й и тя облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Може ли да вляза?

Габи загуби дар слово и остана неподвижна като статуя. Накрая, вземайки нещата в свои ръце, Филип отвори вратата и влезе, преди тя да е успяла да възрази.

— Трябва да говоря с тебе, Габи — каза той умолително, хвърляйки й нежен поглед. — Сама ли си?

Успяла да си възвърне гласа, Габи изрече на пресекулки:

— Да, сама съм. Дори Жан е навън с дойката. — Свеждайки очи пред странния замъглен поглед на Филип, Габи се насили да овладее бушуващите си чувства.

— Имали място, където няма да ни безпокоят? — запита Филип, поглеждайки към стаята, която знаеше, че е кабинет на Марсел.

Без да каже дума, Габи го поведе към малката уютна стая вместо към обширния и лишен от интимност салон.

Филип затвори вратата зад себе си, тихо обърна ключа в ключалката и разнежен поглед размекна чертите му.

— Жан — изрече той. — Значи си го нарекла Жан? Марсел одобрява ли?

— Марсел одобрява всичко, което правя — изфуча отмъстително Габи, защото въпросът му я ядоса. Филип примигна при едва прикритото оскърбление, но не каза нищо. — Какво искаш от мене, Филип? — запита тя остро. — Ако те беше грижа за мене или за Жан, нямаше да напуснеш Сен Пиер, без поне да се сбогуваш.

Очите на Филип станаха непроницаеми, той реши за момента да не отговаря на въпроса й и нарочно смени темата.

— Изглеждаш възхитително, скъпа. — Пламналият му поглед поглъщаше фигурата й и я накара да се изчерви красиво. Той неволно вдигна ръка и погали кадифената й буза. Когато я бе видял за последен път, синини покриваха съвършената й кожа. Пръстите му последваха извивката на челюстта, после се отпуснаха. — Майчинството ти отива. Никога не си изглеждала по-красива… или по-желана.

Съвсем изнервена, Габи се дръпна от нежните му докосвания.

— Какво искаш, Филип? Защо си дошъл да ме измъчваш?

— Не, не съм дошъл да те мъча.

— Тогава защо дойде? — запита тя, оставайки неподатлива за думите му.

— Не можеш ли да отгатнеш, Габи?

Той сложи ръце на раменете й и я привлече към себе си, докато телата им не се докоснаха. Габи усети как се загубва в дълбините на някакво приказно море.

— Кажи ми, Филип — подкани го нежно Габи и надежда се пробуди в гърдите й. — Кажи ми защо си тук.

Изведнъж тя си спомни нежните му думи и как я бе насърчавал по време на дългото изпитание, докато роди Жан.

— Искам те, Габи. Искам ти и Жан да се върнете с мен в Белфонтен. Имам нужда от тебе, любов моя, от твоята нежност, от твоята страст. Имам нужда от съпругата си. О, Габи, скъпа, колко те обичам! Мисля, че те обикнах още от мига, когато застана пред мене и виолетовите ти очи блестяха непокорно, докато се опълчваше на родителите си.

Сърцето на Габи заби от радост. Филип я обича! Иска нея и сина си! После така внезапно, че и двамата се изненадаха, тя се хвърли в прегръдките му и се притисна към него. Всички минали обиди избледняха, той реагира незабавно на нейната близост.

Устните му докоснаха нежно шията и бузата й, прилепиха се към устата й с любов и копнеж. Габи жадно отвърна на целувките му, ръцете й се обвиха около врата му и пръстите й се вплетоха в тъмната къдрава коса, която се виеше на тила му. Впили поглед един в друг, те виждаха и разпознаваха взаимното си желание, настоятелно, трептящо, отчаяно. По негласно споразумение Филип започна да съблича Габи, докато пръстите й се движеха сръчно, разкопчавайки копчетата на ризата му, а страстта й растеше с всяка изминала минута. Когато тя застана пред него в блясъка на своята голота и гордото тяло на Филип се изправи пред нея в цялата си мъжественост, те по неизказано взаимно съгласие се отпуснаха на дебелия килим на пода.

Подпрян на лакът, Филип наблюдаваше играта на чувствата по красивото лице на Габи, потъвайки в замечтания поглед, който замъгляваше виолетовите й очи. С ъгъла на окото си той забеляза капчица мляко, избила върху набъбналото зърно, която се стичаше по гладката повърхностна гърдата й. Изстенвайки сякаш от болка, Филип пое капчицата с върха на езика си. Габи изпъшка и трепна, когато Филип погали нежно с език първо едната розова гърда, после другата; усещането я караше почти да подлудее.

Когато той вдиша глава, устата му бе очертана в бял ръб и Габи не можа да не се усмихне, защото й напомни как изглеждаше Жан точно след като се насуче.

— Харесвам ли ти, скъпа? — запита дрезгаво Филип, когато видя усмивката й.

— Много, любов моя — въздъхна тя доволно.

— Кажи го пак! Наречи ме свой любим!

— Любов моя! — изрече чувствено Габи. — Люби ме, любов моя! Толкова отдавна не си го правил!

Филип нямаше нужда от повторна покана, пръстите и устните му започнаха да обсипват с ласки всеки сантиметър от тялото й. Тя се изви към него, всяка пора нея оживя под нежния му допир. Той влезе в нея нежно и с любов, всяка фибра в нея запя, когато тя се отвори за него, както цветята се отварят за ярките слънчеви лъчи. Устата му се долепи до нейната жадно и властно, заглушавайки леките изхлипвания. Сладкото й ухание го обгърна със спомена за минали удоволствия, докато гордата му мъжественост се губеше в екстаз в омайните й дълбини. Скоро те отлетяха в един свят, в който желанието и насладата изместваха всичко останало. Филип се напрегна и задържайки кулминацията си, започна отново, когато усети, че Габи започна разтърсващото си изкачване към непостижимия връх. Едва тогава той започна своето пътуване и двамата се завъртяха във вихъра на вулкан, стотици пъти по-мощен от Мон Пеле.

Габи бавно излезе от опиянението и видя как Филип й се усмихва. Никога не бе виждала на устните му подобна усмивка.

— Развеселявам ли те, Филип? — запита тя игриво.

— Не мога да се нарадвам на чудото, което представляваш — отвърна той замечтано. — Твоят вкус, твоят мирис, усещането за теб са завинаги запечатани в мозъка ми.

— Сериозно ли говореше преди малко? Че искаш аз и Жан да дойдем с теб в Белфонтен?

— Никога не съм бил по-сериозен!

— Ами Амали? — запита Габи неловко.

— Амали не е вече в Белфонтен. — Гласът му я галеше нежно.

— Отказал си се завинаги от нея? — дойде невярващият й въпрос. — Къде е тя?

— Амали е… при друг. — В гласа му се долови ирония, която Габи не можа да определи.

— Но… но аз мислех, че ти си неин собственик!

— Вече не съм, малката ми.

— Продал си я? — На Габи й бе трудно да приеме дръзките думи на Филип.

— Нямах избор, след като разбрах какво ти е направила. Господи, Габи, защо не ми каза? Отдавна щях да я отпратя, ако знаех колко е коварна. Ритуалите вуду не са шега.

— Ако ти бях казала, това нямаше да има значение. Тогава ти ми беше много сърдит, беше убеден, че съм любовница на Марсел.

— Но също така разбрах защо си рискувала живота си и защо изгуби нашето дете в банановата горичка, докато си отивала при Марсел.

— Разбрал си?

— Да, Амали призна, че те е видяла на вратата да ни гледаш тогава, когато… когато се любих с нея. Съжалявам, Габи. Направих го, без да искам, без да съм го планирал, това се случи за пръв път, след като те доведох в Белфонтен. Не съм искал да взема Амали в онзи следобед. Трябва да ми простиш, точно както аз ти прощавам, че си станала любовница на Марсел, след като аз заминах с „Наветрен“. Можем да започнем отново двамата с тебе, да си създадем собствено семейство. Но няма защо да се тревожещ за Жан. Аз го чувствам много близък.

Думите му, които искаха да я успокоят, всъщност я нараниха жестоко, повече, отколкото ако я беше ударил.

— Но аз никога… не съм… — устата й пресъхна, дъхът й се събра като твърд възел в гърлото.

— Шт, скъпа. Между нас вече няма да има лъжи. Синът на Марсел ще бъде като мой собствен син. Не ти ли го доказах, като присъствах на раждането му?

— Жан е твой син, Филип — прошепна Габи със задавен глас. — Жан е твой син!

Настъпи ужасно дълго мълчание и Габи неспокойно помръдна в прегръдките на Филип, отделяйки се от него. Той я загледа втренчено, неспособен да проговори. Накрая изрече:

— Вярвай ми, Габи, Жан ще стане мой истински син. Нали току-що ти го обещах?

— Ще стане твой син! — ахна смутено Габи.

— Как да те убедя, че ще обичам твоя син и ще се отнасям добре с него?

— Ще го обичаш, ще се отнасяш добре към него, но няма да го признаеш, това ли искаш да ми кажеш!

— Искаш истината? Ще я имаш. Не мога да призная твоя син, скъпа. Все още твърде много се съмнявам.

— Той никога няма да наследи твоя любим Белфонтен, това ли се опитваш да ви кажеш?

— Не е ли достатъчно, че ще отгледам сина на друг мъж? Не ме карай да оставям Белфонтен на дете, чието бащинство е под съмнение. Нашият първороден син ще бъде наследник.

Филип не изчака отговора на Габи, устните му се долепиха до нейните, започна да я целува жадно, трепетно, но изведнъж миналото се изправи и застана пред тях като призрак, който търси успокоение.

Габи не можеше да каже нищо. Мечтите й да живее щастливо като съпруга на Филип лежаха разбити от недоверието и техните минали грешки. Усещайки, че у нея няма никаква страст, Филип прекъсна целувката и тревожно се вгледа в лицето й.

— Още веднъж те моля, Филип, не причинявай това на себе си. Не ме изоставяй, не изоставяй сина си — започна да го умолява Габи. — Жан не принадлежи на никой друг освен на тебе, защото не е имало друг мъж освен тебе.

Филип се взря в лицето й, търсейки да види истината.

— Но датата… — настоя той упорито. — Да не ме вземаш за глупак? Мога да броя до девет!

Габи веднага разбра колко безполезни са били думите й. Макар че Филип може би я обичаше и с течение на времето вероятно щеше да обикне Жан, гордостта нямаше да му позволи да отстъпи. Нещо го бе накарало твърдо да вярва, че Марсел е бащата на малкия Жан. Със замъглени от сълзи очи Габи се надигна.

— По-бързо, облечи се, скъпа — заповяда рязко Филип. — Щом дойката се върне с Жан, заминаваме за Белфонтен. Можеш да пратиш да ти донесат дрехите след това.

Въпреки гневните думи, които си бяха разменили, Филип не се съмняваше дори за минута, че Габи ще замине с него.

— Няма да тръгна — каза тъжно Габи, навличайки дрехите си.

Както се обличаше, Филип замря, когато схвана какво казва тя.

— Отказваш? — запита той зашеметен. — Как можеш да се съмняваш в любовта ми след това, което изживяхме? Ако решиш да останеш с Дювал, това ще означава край за нас, Габи. Няма да постъпя толкова глупаво и втори път да направя същата грешка — предупреди я той заплашително.

Следващите думи на Габи замаяха главата на Филип.

— Има голяма вероятност никога повече да не мога да зачена, а ако зачена, може да не доизнося детето. Доктор Рено каза, че това има връзка с нараняването на таза ми, причинено от падането по стълбите. Цяло чудо е, че Жан оживя. Така че, ако ти сега се отречеш от Жан, може никога да нямаш наследник, докато продължаваш да бъдеш женен за мене.

Филип се помъчи да овладее вихрушката от емоции, която бушуваше в тялото му. Какъв избор имаше? Да признае едно дете, което можеше и да е копеле, или да се разведе със съпругата си?

— Ти два пъти ме унищожи — изрече той уморено. — И двата пъти с падане. Този път каква беше причината? Със сигурност не можеш да обвиняваш нито мен, нито Амали. — Изведнъж една светкавица мина през мозъка му и Филип си спомни несвързаните й думи по време на мъчителното раждане. — Кой ти каза, че съм мъртъв, Габи? — запита той с подозрително присвити очи.

— Амали ми каза.

— Амали! Трудно ми е да повярвам. Тъкмо предишната вечер я бях отвел при… при новия й собственик.

— Самата истина е — каза горчиво Габи. — Тя дойде в ранния следобед, нахлу в къщата, за да ми каже, че си мъртъв, ухапан от змия. Тя дори намекна, че носи дете от тебе.

— Какво се случи? — запита спокойно Филип.

— Вестта за твоята… твоята внезапна смърт ужасно ме разстрои. Тръгнах нагоре по стълбите, исках да остана сама с мъката си. За мое объркване Амали се стрелна покрай мене по стълбите, застана по-горе, извади една копиеноска изпод полата си и ми я хвърли в лицето. — Филип си пое остро дъх, не можейки да сдържа бушуващия си гняв. Габи продължи с просълзени от спомена очи. — Почувствах смъртоносния й език да докосва бузата ми и отстъпих ужасена. Или съм припаднала, или съм се спънала Защото не помня нищо, спомням си само кога се събудих и ти беше до мене.

— Отново Амали! Трябва ли все да ме преследва и да опропастява всичко, което ми е скъпо? — завайка се Филип, обхващайки глава в дланите си. — Ако тя не беше причинила падането ти…

— Това щеше ли да има значение?

— Както стоят сега нещата…

— Както стоят сега нещата — продължи Габи, когато Филип млъкна — Не сме в много по-различно положение, отколкото когато ме остави тук, при Марсел. Каквото и да кажа, това няма да промени мнението ти за мене.

Филип не се зае да оспорва думите й.

— Сбогом, Филип. Желая ти да намериш щастие и да имаш наследника, когото желаеш, от друга жена. Думите ти, че ме обичаш, се оказаха нетрайно щастие. Така, както се стекоха обстоятелствата, Жан принадлежи на Марсел. И след тази вечер той може да има права и върху мене.

Думите на Габи бяха съвсем ясни и Филип почувства как те отварят в него една ледена бездна. Ако тя досега не бе станала любовница на Марсел, значи сега беше готова и склонна да сподели леглото му. Неговите любовни признания, това, че имаше нужда от нея, не означаваха нищо, помисли си той огорчено и на лицето му се изписа мрачно изражение, докато продължаваше да се облича мълчаливо. Бе започнал деня с радостни мисли, чудесната им среща бе сякаш предвестник на щастието, но раздялата бе по-горчива от всякога. И всичко това заради едно малко човешко създание, което, както Филип установи, лесно би могъл да обикне. А може би вече го обичаше. Но беше твърде късно за угризения. Габи нямаше да приеме, не би искала да приеме това, което той й предлагаше. Тя искаше повече, отколкото той бе склонен да й даде.

Филип излезе със сковани стъпки от стаята и гневно отвори входната врата, стряскайки Луела, която се връщаше от разходката с Жан. Зашеметена от сблъскването с огромната фигура на Филип, дойката щеше да падне и да изпусне детето, ако Филип не го бе грабнат с една ръка и не бе я задържал с другата. Докато тя се свестяваше от уплахата си, Филип държеше Жан и се вглеждаше зашеметен в невероятно живия поглед на бебето. Откакто не бе го виждал, очите на детето бяха сменили цвета си от тъмносиньо в мъгливо сивосиньо. Кожата му изглеждаше толкова нежна, че още преди да осъзнае какво прави, Филип леко погали с пръст меката бебешка бузка.

Застанала зад гърба му, Габи го съзерцаваше, докато той галеше лицето на сина си със замислена усмивка, смекчаваща суровите му черти. Когато усети, че Габи го гледа, Филип се обърна, тикна детето в ръцете й и избяга.

В мига, когато Филип се скри от погледа й, Габи бе овладяна от огромна умора и ако Луела не беше взела Жан от ръцете й, тя щеше да го изпусне. Уплашена от внезапното пребледняване на Габи и от силните тръпки, които разтърсваха тялото й, Луела извика и това привлече Тилди от кухнята.

— Занеси детето в стаята му — заповяда рязко Тилди, обхващайки положението с един поглед — Побързай, госпожа Габи е болна, трябва да я сложим да си легне.

След минути Луела бе настанила Жан в люлката му и се бе върнала, за да помогне на Тилди, която настаняваше Габи в леглото.

— Ще повикам доктора — каза икономката, завивайки крехката фигура на Габи.

— Не! — протестира Габи със слаб глас. — Сигурна съм, че ми няма нищо; няколко часа почивка ще ми помогнат. Ще видите, утре ще съм съвсем здрава.

Тилди не изглеждаше убедена, но нямаше друг избор, освен да се подчини на желанието на Габи. Знаеше, че господин Марсел ще си дойде за вечеря и ще знае какво да направи. Тя отдавна бе преценила отношенията между Габи и Филип и добре осъзнаваше, че Марсел изпитва силни чувства към своята среброкоса любима.

Дългият следобед премина във вечер, но в положението на Габи не се забелязваше подобрение. През тези нескончаеми часове тя ту задрямваше, ту се събуждаше, понякога несвестни бълнувания тревожеха трескавия и мозък. Но въпреки всичко успя да осъзнае, че една част от живота й е свършила, и то окончателно. Сега трябваше да мисли само за Жан и за Марсел. Вече нямаше причина да му отказва.

По улиците бяха плъзнали леки мъгли, когато привечер Марсел се върна у дома и тихо влезе в стаята на Габи. Тилди го бе посрещнала на вратата с тревожната новина и той веднага бе пратил да повикат доктора. Марсел запали лампата и се загледа тревожно в покритото с пот лице на Габи.

— Господи! — извика той с мъка — Защо по-рано не ми казаха? Ти си болна, скъпа, много болна.

Габи облиза напуканите си устни с върха на езика и се опита да проговори. Марсел наля вода от каната на нощното шкафче и поднесе чашата към устните й. Тя я изпи жадно.

— Утре ще съм добре — обеща Габи с по-голяма убеденост, отколкото изпитваше в момента.

— Докторът скоро ще дойде — успокои я Марсел, отмахвайки сребристата й коса, паднала по челото.

След един час Тилди въведе в стаята доктор Рено, който незабавно накара всички да излязат и погледна сериозно към пациентката си. Марсел се разхождаше неспокойно в коридора пред вратата на Габи, струваше му се, че ще полудее от това чакане.

Накрая доктор Рено излезе от стаята; замислена бръчка прорязваше угриженото му лице. Той затвори вратата след себе си и едва тогава заговори.

— Дювал, трябва да ми кажете истината, ако искате да излекувам госпожа Сен Сир. — Зачервените му от умора очи се забиха като свредели в Марсел; в главата му се гонеха трескави мисли. — Бих искал да знам какво е естеството на отношенията между вас и госпожа Сен Сир. Тя и бебето й би трябвало да отидат при съпруга й в Белфонтен, вече трябваше да са там. Останах с впечатление, че точно това се очакваше да стане.

— Ами… те са разделени — призна неохотно Марсел.

— Подозирах го още от началото, но когато Сен Сир дойде и присъства на раждането на сина си, тогава помислих…

— Нищо не се е променило. Когато Габи оздравее, възнамерявам да я заведа заедно с детето във Франция и да получа разрешение тя да се разведе. Веднага щом това стане, ще се оженим.

Доктор Рено се вгледа в лицето на Марсел, преди да зададе следващия въпрос. Въпрос, който може би нямаше право да задава.

— Били ли сте… хм… интимни с госпожа Сен Сир?

Тъй като прегледа внимателно, Габи докторът бе разбрал, че тя е имала сексуален контакт в последните двадесет и четири часа.

— Разбира се, че не, докторе! — възкликна възмутено Марсел. — Истина е, че обичам Габи, но за какъв ме вземате? Не съм я докоснал, преди детето да се роди, а после не исках по никакъв начин да й навредя, докато не се възстанови от трудното раждане.

— Хмм — произнесе замислено докторът, потърквайки брадичката си. Вярваше на Дювал, но това не обясняваше неоспоримия факт, че тя е имала интимни отношения с мъж едва преди часове. Внезапно му хрумна нещо.

— Господин Сен Сир идвал ли е да посети днес съпругата си?

Марсел присви очи, после ги отвори широко. Какво иска да каже докторът, запита се той, озадачен от насоката на въпросите му. За какво му беше да задава тези безсмислени въпроси, изследвайки болестта на Габи? На глас обаче отвърна:

— Съмнявам се, докторе, но мога да узная, ако е важно.

— Смятам, че е важно — кимна докторът.

Без да каже нито дума повече, Марсел тръгна да търси Тилди и Луела. Това, което научи, ужасно го смути. Дали посещението на Филип толкова е разстроило Габи, че я е разболяло? Как е узнал докторът? В ума му се загнезди упорито подозрение за нещо, което не искаше да назове. Когато каза на доктор Рено, че този ден Филип е идвал да посети Габи, докторът кимна разсеяно в знак, че го е чул, но внимателно избягваше да го погледне в очите.

— Мислите ли, че посещението на Сен Сир в някакъв смисъл е допринесло за разболяването на Габи? — запита Марсел с неприкрита тревога.

— Всъщност, Дювал, тази болест ме озадачава.

— Тогава защо бяха тези въпроси относно нашите… отношения?

След като размисли внимателно, доктор Рено реши да задържи сведенията за себе си. Явно Сен Сир и съпругата му са имали интимно сношение едва преди часове и ако това се беше случило, значи разтрогването на техния брак не беше така явно предрешено, както мислеше Дювал, особено щом самият Дювал бе признал, че не е имал интимни отношение с жената. Но колкото и да се опитваше, добрият доктор не можеше да намери връзка между посещението на Сен Сир и болестта на жена му. Според информацията на Дювал Сен Сир си е тръгнал набързо. Може би са се скарали със съпругата си, предположи докторът, и са се разделили далеч не в приятелски отношения. Самият шок от това, че отначало са били интимни, а после са се разделили с горчиви думи, би бил достатъчен, за да я разболее. След като си състави мнение, той отговори на въпроса на Марсел.

— Много важно беше да разбера дали се е случило нещо изключително, което е предизвикало стрес в организма й и да е довело до тази болест. Тя още не се е възстановила напълно от раждането.

— И до какво заключение стигнахте?

Доктор Рено въздъхна тежко.

— Ако знаех какво се е случило този следобед между двамата съпрузи, щях да мога с по-голяма сигурност да ви отговоря. Без съмнение госпожа Сен Сир е сериозно болна. Предполагам, че Сен Сир ви е казал какво ужасно нещо е преживяла тя в Норфък? — Когато Марсел кимна, той продължи: — Тази треска може да бъде една закъсняла проява на наркотиците, които още циркулират в отслабналото й тяло.

— Какво може да се направи за да й се помогне?

— Не особено много, ще кажа със съжаление. Създайте й възможно най-големите удобства, давайте й много течности, трябва често да й се правят обтривания с хладка вода. Ще й оставя лекарства за сваляне на температурата и ще дойда отново утре, освен ако не се наложи да ме повикате по-рано.

Той подаде на Марсел едно малко шишенце с тъмна течност, после се запъти надолу по стълбите.

— И още нещо — напомни той на Марсел. — За предпочитане е тя да не кърми бебето, докато треската не мине и докато не възстанови силите си. Ако има някаква инфекция в кръвта й, не можем да подложим на риск здравето на бебето. Има възможност то да прихване инфекцията чрез млякото. Ако гърдите започнат много да я болят — намекна той, — Луела ще знае какво да направи.

Марсел изпрати доктора до вратата и веднага се върна при Габи, за да остане там цялата нощ, като от време на време изтриваше трескавото й тяло със студена вода и я караше да глътне малко течност, макар че гърлото й бе свито. Напрягаше се да разбере нещо от несвързаните й бълнувания, но единствената ясно различима дума беше „Филип“; тя непрекъснато повтаряше това име и накрая Марсел не можеше повече да го понася.

Изведнъж посред нощ Габи се събуди с напълно ясен разум. Протегна нерешително пръсти, докосвайки ръката на Марсел, и той трепна силно, защото беше задрямал.

— Какво има, скъпа? — запита той, виждайки виолетовите й очи вперени в него.

— Прости ми, Марсел.

— За какво, любов моя?

— Тази нощ трябваше да бъде изключителна. Знам, че ти се надяваше… че… искаше…

— Шт — успокои я той, слагайки пръст на устните й. — Ще има други нощи. Цял живот ще имаме, за да се обичаме.

— Цял живот — повтори отпаднало Габи, преди отново да изпадне в безсъзнание.

На следващия ден доктор Рено установи, че пациентката му се е съвзела, но въпреки всичко тя продължаваше да изпада в треска и делириум. Докторът каза, че лечението трябва да продължи, и си тръгна, предупреждавайки Марсел, че Габи трябва да остане на легло цели три дни, след като треската мине. Каза освен това, че няма да идва повече, а трябва да го повикат само ако положението й се влоши. След като докторът си тръгна, Марсел колебливо се съгласи да повери Габи в ръцете на Тидци, за да може той да се изкъпе и да си почине — нещо, което наистина бе заслужил.

След няколко часа сънят на Марсел бе прекъснат от Тилди, която го разтърсваше за рамото. Той веднага скочи.

— Какво има? Нещо случило ли се е с Габи?

— Госпожа Габи много я боли — изрече някак загадъчно Тилди. — Аз… аз… не знам какво да правя.

— Какво я боли? — Усещайки, че на Тилди й е трудно да се изкаже, Марсел разбра какво точно мъчи Габи. — Къде е Луела?

— Кърми бебето, господин Марсел. Искате ли да я повикам?

— Не, остави я да го кърми. Аз сам ще ида при госпожа Габи. Ти се върни в кухнята.

Тилди, скептично настроена относно възможността Марсел да облекчи болката на Габи, все пак се подчини. След минути Марсел, облякъл един халат, се озова при Габи и внимателният му поглед веднага схвана в какво се състои затруднението.

— Дайте ми Жан — замоли го Габи — Трябва да го накърмя.

— Докторът строго нареди само Луела да го кърми, докато ти си болна. — Когато Габи го изгледа смаяно, той продължи с успокояващ глас: — Трябва да мислиш за сина си. Има голяма вероятност да го заразиш с млякото си.

— Не… не съм помислила за това — призна тя със слаб глас. — Но какво да правя?

Макар, че бе придърпала чаршафа чак до брадичката си, едно издайническо петно бе избило през нощницата върху белоснежната му повърхност.

— Нека ти помогна. — каза Марсел, издърпа чаршафа и разкопча нощницата й до кръста, оголвайки подутите й от мляко гърди. Загледа с интерес бялата течност, бликаща от зърната, която се стичаше на криволици надолу. Нерешително посегна и леко докосна първо едното, после другото кълбо. Усети ги горещи и подути и Габи извика от болка, макар че той я бе пипнал съвсем леко.

Без да се колебае повече, Марсел легна до нея и без да обръща внимание на слабите й протести, пое в уста подутото й зърно и започна леко да смуче, докато млякото потече свободно, изпълвайки устата му с гъст и сладък вкус. Той я обичаше и не придаваше никакъв специален смисъл на постъпката си; само искаше да облекчи страданието на жената, която обичаше. Почти веднага болката в тази гърда намаля, после съвсем изчезна. Габи въздъхна, когато Марсел се премести на другата гърда и повтори манипулацията и с нея. Освободена от болката, тя задряма. Усещайки как напрежението се оттича от тялото й, Марсел нерешително прекъсна така приятната за него работа и излезе на пръсти от стаята, след като бе положил нежна целувка на устните й, бе закопчал отново нощницата и бе я завил чак до брадичката.

На следващия ден, макар че Габи изглеждаше доста по-добре, Марсел сметна, че няма нужда да утежнява положението й със съобщението, че адвокатът на Филип е дошъл още в ранните часове на деня с документ, в който Филип изразяваше намерението си да иска развод чрез френски съд. Причината беше изневяра! Марсел имаше две причини да запази за себе си това съобщение поне на първо време. Страхуваше се, че тя ще откаже да замине с него за Франция, освен това вярваше, че щом бъдат далече от Филип, тя ще го обикне толкова, колкото той я обичаше. Изминаха много дълги, мъчителни часове, в които той обмисляше каква ли може да е причината за ненавременното посещение на Филип в деня, когато Габи се бе разболяла. Питаше се какво се е случило между двамата съпрузи, та Филип е променил намерението си и е решил да поиска развод. До този ден той твърдо бе държал на решението си да не се развежда. За момента Марсел можеше само да прави предположения.

Тази нощ Сен Пиер бе разтърсен от огромно изригване, много по-силно, отколкото хората изобщо си спомняха. На другата сутрин всичко бе покрито със сива пепел, която залепваше по гърлото, втвърдени потоци лава стигаха почти до предградията. Освен това вулканът не преставаше да изригва. Жителите на града го напускаха в паника, по улиците цареше истински хаос. Дори корабите в пристанището се приготвяха да отплават в открито море и всеки вземаше толкова пътници, колкото можеше да побере.

След три дни странната болест на Габи изчезна така внезапно, както бе започнала, оставяйки я слаба, но вече без никаква треска. Сега тя всеки ден ставаше от леглото и оставаше на крак повече време. Седнала на стол, сложен до затворения прозорец, Габи наблюдаваше със страх как жителите на Сен Пиер се щурат като полудели из улиците. Хвърляйки уплашени погледи към неспирно изригващия стълб от сива пепел, който се носеше над вулкана, Габи се запита разтревожена дали не би трябвало и те да напуснат града. Нямаше намерение да излага на риск живота на Жан, оставайки в Сен Пиер дори минута по-дълго, отколкото беше необходимо. Каза това на Марсел, когато се облече за вечеря и слезе долу при него в трапезарията.

— И аз това си помислих — съгласи се Марсел. — Помислих да изчакаме и да заминем с „Упование“, но вече не съм сигурен, че е разумно. Трябва да направя това, което според мене е най-добре за тебе и Жан. А точно сега най-разумното е да напуснем Сен Пиер. Предлагам утре да си опаковаш нещата и на следващия ден да заминем за Льо Шато. Вземи само най-необходимото — предупреди я той. — Ще пътуваме по-сигурно, ако сме с малко багаж.

На следващия ден слънцето не успя да пробие през дебелата пелена от пепел, надвиснала над града. Все едно нощта не бе свършила. Габи нямаше търпение да тръгне. Тази вечер, когато Жан сучеше жадно от гърдата й — тя бе започнала отново да го кърми, — Марсел седеше наблизо и я наблюдаваше със замислена усмивка на чувствените си устни.

— Нашият син расте пред очите ни, скъпа — каза той, вкусвайки ролята си на баща на бебето. — И аз щях да съм доволен, ако бях на негово място.

Очите му блеснаха дяволито, но погледът му продължаваше да бъде все така напрегнат, втренчен в доволно сучещия Жан.

Габи се изчерви красиво, спомняйки си момента, когато Марсел бе заел мястото на Жан на гърдите й. Почувства, че без него не би могла да съществува. Той беше нейната единствена утеха още много преди Жан да се роди.

— Толкова си красива тази вечер, скъпа — продължи Марсел. — В действителност никога не съм те виждал да изглеждаш толкова добре, още отпреди Жан да се роди.

В потъмняващия му поглед се четеше неприкрито желание.

Габи бе облякла лек копринен пеньоар в нежен розоволилав цвят, който подчертаваше виолетовите дълбини на очите й. Пеньоарът падаше нежно около стройното й тяло, тя бе смъкнала деколтето, за да накърми Жан. Горещият поглед на Марсел се наслаждаваше на красотата й.

— Ти се грижиш толкова добре за мене, Марсел — изрече плахо Габи. — Много съм ти задължена.

Марсел се вгледа в лицето й и остро си пое дъх, осъзнавайки какво означават думите й. Очите й бяха станали блестящи, замечтани, усмивката й го подканваше.

Движейки се като в сън, Марсел бавно се приближи към Габи, нерешително взе спящия Жан от ръцете й и излезе от стаята. Когато се върна след миг, Габи още седеше там, където я бе оставил. Дори не бе загърнала отворените краища на пеньоара си.

Безкрайно нежно, сякаш държеше крехка кукла в ръцете си, Марсел изправи Габи на крака и бавно свали пеньоара от раменете й; той се свлече край стройните й хълбоци и легна като бляскаво петно около глезените й. Тя беше гола отдолу и Марсел си пое остро дъх, загледан в нея, както бе наметнала с мантията на голотата си, горда и царствена. Цяла вечност бе чакал този миг и тялото му веднага реагира, в миг се втвърди. Усещайки вълнуващите го чувства, Габи пристъпи към него, докато връхчетата на гърдите й опряха в тялото му. Със страстен стон той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Без да сваля очи от нея, той се съблече бързо и след броени мигове неговата мъжественост се притисна към корема й.

— Сигурна ли си? — запита той, не можейки все още да повярва, че тя най-накрая ще бъде негова. — Достатъчно здрава ли си?

Запита се какво ли щеше да направи, ако тя кажеше, че не е. Отговорът на Габи бе повече от това, на което се бе надявал.

— Искам да ме любиш, Марсел, имам нужда да принадлежа на някого. Ти много пъти доказа любовта си към Жан и към мене. Моля те, направи ме твоя сега!

— О, сърце мое! Обичам те, обичам те! — изрече накъсано Марсел, кръвта пееше в ушите му. Зелените му очи я похищаваха, наслаждаваха се на нейната голота; след миг той плени устните й с целувка, която бе едновременно нежна и дива. Трудно му беше да сдържа напора на желанието, което бушуваше в тялото му, но беше решил, че Габи трябва да се наслади на първия си опит с него толкова много, колкото и той самият. Нарочно, почти болезнено той задържа дъх, докато сърцето му започна отново да бие нормално. Вече сигурен в самообладанието си, започна с една ръка да гали копринената й плът, шията, гърдите, нежната извивка на кръста, хълбоците, като по пътя вкусваше и похищаваше свежата плът, за която толкова бе мечтал и копнял.

Лунната светлина бе превърнала бузите й в живи изваяния от слонова кост и той прокара меко пръст по линията на челюстта й. Косата й, разпиляна около нея като наметало, приличаше на разтопено сребро, очите й се превръщаха в бездни от кадифе. Неговите търсещи, изгарящи устни нежно докосваха всяка чувствителна точка по тялото й, спираха се в ямката на шията, на гърдите, пъпа, нежната цветна пъпка на нейната женственост. Ръцете му, толкова ласкави, толкова сигурни, не оставиха недокосната никоя част от тялото й, докато набъбналата му мъжественост се притискаше настоятелно до бедрото й.

Когато накрая проникна в нея, стори това с рязък, внезапен тласък, който накара Габи да ахне ида обгърне с пулсираща наслада твърдото му тяло. Ако бе имала съмнения как ще му реагира, нямаше защо да се притеснява. Никоя жива жена не би устояла дълго на изкусните ласки на Марсел и на любовните му думи. А Габи не беше изключение. Отдавна вече трептеше от страст, не по-малка от тази на Марсел, а леките й викове на наслада разпалваха кръвта му така, както никоя друга жена не бе го правила и както никоя повече нямаше да го стори.

— Колко мечтах за този миг — възкликна Марсел в екстаз, когато еротични спазми разтърсиха цялото му тяло, давайки знак, че е започнало неговото пътешествие към света, в който не съществува нищо друго освен блаженство. — Сега ти си моя! Наистина моя!

Габи едва чуваше думите му, бе така запленена от мига, от акта, от този мъж, който наистина я обичаше, който така мощно се движеше в нея, издигайки я все по-нависоко, докато тя сля своя екстаз с неговия. Марсел затули устата й със своята, за да заглуши виковете й. Едва когато тя утихна, той позволи на собствената си кулминация да разкъса тялото му в агонизиращи спазми. Но дори на върха на блаженството си Марсел чу едно име, което бе намразил, едно име, което Габи бе извикала, преди да заглуши стенанията й.

— Филип!

Господи, как ненавиждаше това проклето име! Габи бавно отвори очи, изпитвайки усещането, че току-що е слязла от някаква висока планина, и изненадана видя, че Марсел се е надвесил над нея, опрян на лакът, и на лицето му е изписано нежно, замечтано изражение.

— Не съжаляваш, нали, скъпа? — запита той, търсейки по лицето й следи от тъга.

Да съжалява? Съжаляваше може би за това, че Филип не бе намерил в сърцето си достатъчно сили, за да я обича, за разлика от Марсел; съжаляваше, че синът й губи рожденото си право; но не, не съжаляваше, че се е отдала на Марсел, че му бе показала благодарността си по единствения начин, който познаваше. Точно както я бе показала и на Роб преди толкова време. Марсел я бе направил своя и тя нямаше никакви угризения.

Отговорът на Габи така се забави, че Марсел потръпна от болка. Когато тя накрая проговори, разбра, че очакването си е струвало.

— Не чувствам угризения, Марсел. Ти беше търпелив и изпълнен с обич, затова се радвам, че най-накрая ме направи своя.

— Струваше си да чакам, скъпа — прошепна той нежно, повече от доволен от нейния отговор. — А… аз задоволих ли те?

— Нима си се съмнявал? — отвърна плахо Габи.

Марсел се усмихна. За него нямаше никакво съмнение, че Габи се бе наслаждавала на пламенното им съвкупление. Възторжените й викове и пламенните й реакции на неговите ласки несъмнено го доказваха. Но това, в което се съмняваше, бяха чувствата й към него. Една влюбена жена не изрича името на друг мъж в мига на кулминацията си. Марсел ясно съзнаваше, че Габи все още изпитва силни чувства към съпруга си, независимо колко сурово се бе отнасял към нея в миналото.

— Ти беше толкова нежен, толкова мил — изрече Габи, страхувайки се, че е наранила чувствата му, когато той остана да мълчи толкова дълго, взрян някъде в пространството. — Не като… като…

— Не споменавай това име пред мене, скъпа. — Гласът му беше нежен, но Габи долавяше стоманената нотка. — Ти и аз и нашето дете ще отидем във Франция, както планирахме, и скоро ще забравиш, че някога си принадлежала на друг. Сега ние се сляхме и миналото вече е мъртво. Ти си моя за цял живот.

Габи въздъхна, сърцето й се късаше от нестихващо чувство за вина. Щеше ли да може някога да отвърне с цялото си сърце на любовта на Марсел, без да се обвинява, запита се тя жално. Унесе се в сън, сърцето й биеше в ритъм със застрашителното ръмжене, което излизаше от недрата на Мон Пеле.

Когато Габи се събуди, беше още тъмно и отначало тя помисли, че Луела е сложила Жан до гърдите й. Но щом отвори очи, съзря разрошената глава на Марсел, наведена над нея — той леко подръпваше зърното й с устни. Тя докосна косата му. Той се стресна и вдигна глава, разбирайки, че я е събудил. Не можеше да не я пожелае отново.

— Съжалявам, скъпа — пророни Марсел с виновен глас — Толкова много те искам, че не можех да се въздържа. Май ще се пристрастя. Възможно е да стана също така пухкав като Жан.

Габи се усмихна на момчешкото му въодушевление.

— Не се извинявай, скъпи — укори го нежно тя. — Макар че не можеш да оспорваш правото на Жан, свободен си да се възползваш колкото ти душа иска.

Още не бяха отзвучали думите й, когато Марсел отново се почувства изгубен в сладката й свежа плът.

Следващата сутрин ги посрещна също така мрачна и злокобна като предишната. Положението се бе влошило още повече; над кратера на Мон Пеле пламтеше мътночервено зарево. Малко след разсъмване Марсел разпореди да впрегнат каретата, с която щяха да заминат от Сен Пиер, докато Габи приготвяше Жан за пътуването. Скоро те се вляха в безумното хаотично движение по улиците, в потоците хора, напускащи града. Сякаш никога нямаше да стигнат до криволичещия, посипан с чакъл път, който се виеше по амфитеатралните хълмове над Сен Пиер. Но преди да стигнат пътя, ги срещна отделение войници от правителствените войски, изпратени от форт дьо Франс, за да пазят жителите на Сен Пиер от грабежи. Двамата войници стояха по средата на пътя с извадени пистолети.

— Какво има, сержант? — запита Марсел, след като спря екипажа пред тях. — Непременно трябва да стигна до плантацията си, преди да се стъмни.

— Не и ако пътувате по този път, господине! — отвърна войникът. — На места пътят е съвсем разрушен. Тук сме, за да не позволим на никого да тръгне по него.

— Сигурни ли сте? — почти изохка Марсел, кипейки вътрешно. Щом пътят беше разрушен, значи нямаше къде да се спасят.

— Ще бъде чисто самоубийство, ако тръгнете по този път. Помислете за съпругата и детето си. Върнете се в Сен Пиер. Там ще бъдете на по-сигурно място, отколкото на този път.

Габи разбра, че Марсел е съкрушен, но се опитва да не го покаже, когато се върна с бледо като пепел лице, обърна екипажа и решително го подкара назад към града, налагайки на лицето си каменна маска, за да скрие надигащия се страх. Вече и двамата не се съмняваха, че Мон Пеле ще изригне. Ако не днес, значи утре или вдругиден. Голямата тайна беше накъде ще тръгне лавата. Ако можеше да се съди по посоката на потоците лава през последния месец, Сен Пиер нямаше надежда да се размине с катастрофата.

Марсел накара Габи да излезе от екипажа.

— Не разопаковай багажите, скъпа. Ако има начин да се измъкнем от града, аз ще го намеря — обеща той, целуна я нежно по устните, погали главичката на Жан и се отдалечи.

Докато Марсел го нямаше, Габи се разхождаше нервно напред-назад, без да престава да мисли за заплахата, идваща от Мон Пеле. Почти бе загубила ума и дума от притеснение, когато той се върна, усмихнат широко.

— Побързай, Габи — подкани я той, когато тя се спусна към него. — Вземи Жан. Заминаваме!

— Как? Войниците казаха, че пътят е непроходим.

— Няма да ходим в Льо Шато. Нямам време дати обясня. Побързай да не закъснеем!

— Да не закъснеем за какво? Моля те, Марсел!

Като видя, че тя няма да помръдне, докато не научи накъде са тръгнали, той побърза да й обясни.

— „Наветрен“ е в пристанището, но отплава след един час. Капитанът сметна, че положението в Сен Пиер е критично, и натовари на борда толкова жени и деца, колкото може безопасно да поеме. Като съпруга на собственика ти автоматично получаваш право да отплаваш, стига да пристигнеш, преди корабът да е тръгнал.

— Ами ти? — протестира Габи. — Няма ли място и за тебе?

— Моля те, побързай, скъпа — подкани я с отчаян глас Марсел. — По-късно ще говорим.

Силни тътнежи и нов дъжд от пепел и камъни от Мон Пеле накараха Габи да ускори крачка. След десет минути те отново бяха в каретата и успяха да си пробият път до пристана през тълпите щуращи се хора. Още преди да бяха изминали много разстояние, Марсел разбра, че няма начин да стигнат до „Наветрен“, освен ако не оставят каретата и не тръгнат пеша. Той прегърна Жан, хвана Габи за ръка и я поведе през претъпканите с хора улици.

Когато наближиха пристанището, тълпата стана толкова гъста, че Марсел трябваше да даде Жан на Габи и буквално да си пробива път с бой, издърпвайки ги след себе си в прохода, който успяваше да отвори. Изруга, когато разбра защо на пристанището са се струпали толкова много хора.

Пред тях се извисяваше корпусът на „Наветрен“. На подвижния мост бяха застанали няколко моряци и отблъскваха тълпата обезумели хора с дълги остри прътове. Корабът заплашваше да потъне, претоварен с пътници. За всички освен за стоящите на кея беше очевидно, че „Наветрен“ е претоварен.

— Чакат те, скъпа — извика Марсел на Габи, пробивайки си път едва ли не с ръкопашен бой.

Успяха да стигнат до подвижния мост. За техен ужас моряците вече се канеха да го приберат и да издърпат въжетата, с които корабът бе привързан за кея.

— Чакайте! — изкрещя Марсел, надвиквайки тълпата. — Госпожа Сен Сир дойде с детето си! Вдигнете ги на борда!

Угриженото лице на капитана се показа на перилата и когато позна Габи, той прати двама моряци да я придружат на борда. Щом Габи разбра, че Марсел няма да дойде с нея, тя се вкопчи, изпаднала в паника, в ръката му; не можеше да повярва, че може би никога няма да го види.

— Марсел! — извика тя, когато той отдели ръката й от своята.

— Качвай се, Габи — заповяда Марсел със замъглени от сълзи очи. — Грижи се за сина ни. — Той вдигна ръка към устните й и нежно целуна кранчетата на пръстите й, преди тълпата да го изблъска назад, а прощалните му думи отекнаха в ушите й. — Обичам те, обичам те!

— Марсел! Марсел! — извика Габи, опитвайки се напразно да намери лицето му сред тълпата. — Моля те, пази се!

Само да можеше да му отвърне със същите думи на любов! Тогава капитанът се озова до нея.

— Побързайте, госпожо Сен Сир! Не можем повече да чакаме.

Изправяйки нежните си рамене, Габи се обърна и решително последна моряците, притиснала Жан до гърдите си. След миг подвижният мост бе вдигнат и въжетата бяха прибрани. Един порив на вятъра изду платната и „Наветрен“ насочи нос към изхода на залива. Някаква буца заседна в гърлото на Габи, когато се обърна, за да погледне хилядите отчаяни хора, оставени в осъдения град. Беше ли Марсел един от тези осъдени, запита се тя, потискайки с мъка един стон.

Габи нямаше повече време да мисли за съдбата на Марсел, защото капитан Бувие, когото тя бе запомнила от предишното си пътуване, се изправи до нея.

— Погледнете Мон Пеле, госпожо Сен Сир — каза той, посочвайки към заревото над кратера, което с всеки изминал час ставаше все по-ярко. — Трябваше отдавна да изляза в открито море, ако не чаках да пристигнете. Ако бяхте се забавили само миг, щях да бъда принуден да тръгна без вас. Странно, че господин Сен Сир е оставил съпругата и детето си в града в подобен момент.

Габи се изчерви.

— Моят… съпруг искаше да се върна в Белфонтен с него, но не бях се възстановила от раждането и не посмях да рискувам — излъга Габи, защото не искаше да разкрие истинското състояние на брака си.

Капитанът измънка, че трябвало да си гледа задълженията, и я остави застанала до перилата, взряна в отдалечаващия се бряг. Накрая, когато вече нямаше какво да се види, Габи си проби път през хората, които се лутаха по палубата, и се оттегли в кабината, която бе споделяла с Филип във весели и тъжни времена.

С всеки изминал ден Филип наблюдаваше Мон Пеле с все по-нарастваща тревога. От деня, когато бе оставил Габи и малкия Жан в Сен Пиер, не преставаха да го разкъсват противоречиви чувства. Беше гневен, беше тъжен, чувстваше се изоставен. Това, че Габи го бе отхвърлила, го нарани, но забравяше, че най-напред сам бе отхвърлил и нея, и сина си. След мъчителната им раздяла той беше толкова разстроен, че отиде направо в канцеларията на своя адвокат, без да позволи на никакви странични мисли да замъгляват внезапно взетото му решение, после замина за Белфонтен и там се зае с преработването на току-що събраната тръстика в захар и ром. Горещината бе съсипваща; въздухът бе прекалено влажен, не полъхваше ни най-слаб ветрец. Във въздуха се носеше тревожно предчувствие. Дори робите работеха така, сякаш бе дошъл денят на Страшния съд, усещайки, както това могат само примитивните души, присъствието на някаква страховита сила.

Колкото и да се опитваше Филип да прогони мисълта за Габи от главата си, непрекъснато мислеше за нея, представяше си я такава, каквато я бе видял при последната им среща. Нейната силна любов, това, че имаше нужда от него — бе го видял безспорно в страстната й реакция на неговите любовни ласки. С цялото си същество тя бе показала, че го обича. Но защо, след като той бе изповядал любовта си, тя бе настоявала, че Жан е негов син?

Нима не бе достатъчно това, че двамата се обичаха и имаха нужда един от друг, запита се той, без да разсъждава трезво. Може би след време щеше да изпита други чувства, особено имайки предвид, че Габи би могла да не роди друго дете. Но той сам трябваше да стигне до това решение.

Филип се запита дали документите за развода, които бе подписал, са ощастливили Габи. Марсел със сигурност много се е зарадвал, когато е научил, че съвсем скоро ще може да узакони техните отношения и открито да предяви претенции към сина си. Филип изруга горчиво. За бога, та Жан трябваше да бъде негов син!

— По дяволите! По дяволите! — избухна той и с това накара работещите наблизо роби тъжно да поклатят глава, защото те добре знаеха причината за потиснатото му настроение. Защо бе позволили гневът и гордостта да управляват живота му, запита се той, оглеждайки се виновно наоколо, когато разбра, че робите са забелязали гневния му изблик.

Съвсем отчаян, Филип дори бе взел една красива мулатка в леглото си. Сюзет бе родена в плантацията, но бе твърде млада и много наплашена от Амали. Сега обаче, когато Амали я нямаше, също както и съпругата на Филип, Сюзет стана по-дръзка и привлече вниманието на своя господар към зрялото си шестнадесетгодишно тяло, обещавайки му наслади, на които той не можеше да устои. Кожата й с цвят на кафе с мляко все още бе копринено гладка, с нежния мъх на младостта, а гъстата й черна коса се спускаше на вълни чак до кръста. В нощта, когато Филип я взе в леглото си, тя безжалостно го бе изкушавала, бе се появила сякаш изневиделица, за да го измъчва с искрящите си черни кадифени очи, издала напред гърди, които безсрамно изпъваха рехавата материя на блузата й. Без да каже и дума, с черти, замръзнали в мрачно изражение, той бе хванал Сюзет за ръката, бе я дръпнал след себе си навътре в къщата под смаяния поглед на леля Луиз и я бе завлякъл в спалнята.

Без да остави нито на нея, нито на себе си време за събличане, Филип я положи по гръб на леглото и се хвърли върху нея така яростно, че и сам се смая. Сякаш искаше да я накаже заради греховете на всички жени по света. Филип бе смутен и шокиран от това, че намери Сюзет девствена. Веднага стана по-нежен, но бързо разбра, че тя не иска нежности. Щом премина първоначалната болка от проникването, тя стана като млада тигрица, притискайки го силно към себе си. Без да изпусне нито миг, девойката се отдаде телом и духом на акта, за който отдавна бе мечтала, за който се бе пазила, за да постигне именно този миг, именно с този мъж.

Филип трябваше да признае, макар и с неудоволствие, че Сюзет влиза в живота му в момент, когато той сериозно се боеше да не полудее. Нейната свежа, млада плът му действаше като балсам… но не за дълго. След първите една-две седмици, дори след като уталожеше страстта си с ненаситната малка Сюзет, не намираше спокойствие. Тя беше само едно малко развлечение, не успяваше да запълни огромната бездна, останала след Габи. Имаме и мигове, когато Филип копнееше да усети нежната главичка на Жан да почива на сгъвката на лакътя му.

На сутринта, когато Габи и Жан отплаваха с „Наветрен“, Филип стоеше в полето, от което бяха отрязали тръстиката вперил поглед в Мон Пеле, и дишаше тежко. Мътното зарево на гърлото на кратера с всяка минута ставаше все по-червено, облаците пепел и камъни не преставаха да стелят фина мъгла, която затъмняваше слънцето и потапяше света в мътни сенки. Той виждаше нажежените до бяло потоци лава, които се изливаха от гърлото на вулкана.

Ужасната гледка изпълни Филип със страх. С разтуптяно сърце осъзна, че Габи и Жан се намират точно на пътя на лавата, изтичаща от Мон Пеле! Изведнъж го овладя неотвратимо усещане, че само след часове планината ще изригне и ще се разцепи. Сен Пиер, единственият град по пътя на това разрушение, ще изчезне в море от разтопена лава! Нито за миг не му хрумна, че унищожителните потоци могат да поемат по друг път, че могат да унищожат например Белфонтен. Точно в този момент, когато разбра, че Габи и синът й могат да не оцелеят от изригването на Мон Пеле, Филип внезапно взе решение. Яхна коня си и препусна като полудял през стърнищата към къщата. Щом стигна в стаята си, взе едни дрехи, принадлежностите си за бръснене, извика Жерар и му остави нарежданията си.

Филип едва бе отминал банановата горичка, когато мигът настана. Връхлетя го внезапен ураганен порив на вятъра. Конят му се вдигна изплашен на задни крака и Филип отчаяно се помъчи да го овладее и да се задържи на седлото. Банановите дървета край него се приведоха почти до земята, той усети горещия полъх, който обгори тялото му. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Приковал тревожния си поглед към вулкана, Филип смушка коня и го подкани да продължи.

Изведнъж заревото на ръба на кратера на Мон Пеле се издигна над него като ослепителна червена топка. Вулканът заизригва, земята под краката на коня му се разтресе, стълб от черен дим се издигна и увисна над кратера. Гърлото на кратера се разлетя на парчета. Бял облак, обагрен в пламъци, избухна от зейналата дупка в склона на вулкана и потече към морето.

Филип стоеше замръзнал на място, гледайки как димящият поток лава се устремява в коритото на река Рокселейн право към Сен Пиер. Макар че подтикваше неустрашимия си кон да продължава напред, Филип знаеше, че никой няма да оцелее, щом смъртоносният поток лава стигне града. Но той не можеше да се върне назад, препусна право напред, без да гледа нито изровения чакълест път, нито сринатите склонове на долините. Тъмен облак бе забулил слънцето. Филип препускаше в неестествена тишина — неестествена, защото всички звуци, издавани от птици и животни, бяха замлъкнали. Изведнъж конят му рязко спря и той изхвръкна от седлото. Свлече се по ръба на един склон, търкулна се надолу презглава, сякаш в някакъв сън чу коня си да цвили от страх. В следния миг падна във водата.

Когато се опита да помръдне, остра болка прониза главата му. Горещината бе непоносима, така му се искаше да пийне поне глътка вода. Дочувайки ромона на водата, той протегна ръце но напипа само острите камъни. Изведнъж си спомни всичко със стряскаща яснота. Надигна се на лакът и видя, че е успял да стигне до скалите, след като бе паднал в реката. Огледа се и осъзна, че е паднал от двадесет и пет фута — по някакво чудо бе оцелял. Помисли, че с него става още едно чудо, когато се огледа да види къде са му нещата, и забеляза коня си на другия бряг спокойно да пощипва стръкове трева.

Филип изчака няколко минути, докато светът пред него престана да се върти, после се изправи, стигна до водата и се хвърли в нея. Знаеше, че само с коня може да стигне навреме в Сен Пиер, за да спаси Габи и сина си. Заплува срещу течението със силни и уверени удари. Макар че не бе широка, реката бе придошла от скорошните валежи и Филип напрегна всичките си сили, за да не позволи на течението за да го отнесе. Той беше добър плувец и, подкрепян от твърдата си решимост да успее, стигна до другия бряг близо до мястото, където бе останал конят му. Отпусна се на плитчината за минута-две, за да си поеме дъх, полегна на брега и лежа така няколко минути, преди да тръгне към коня.

Докато се изкачваше по стръмния бряг, Филип усети, че земята е посипана с толкова гореща пепел, че горещината проникваше през подметките му. Дърветата около него не бяха вече зелени, оголените им безлистни клони стърчаха към небето. На всеки завой Филип се надигаше на седлото, за да зърне Сен Пиер, но не успяваше да види нищо. А когато стигна до живописното селце, разположено недалеч от града, сърцето му се вцепени от ужас. Това, което някога бе представлявало красиво малко село, разположено на мястото, където един планински поток се вливаше в река Рокселейн, сега бе място, пълно с развалини, бяха оцелели само четири-пет къщи. Останалите представляваха хаотични купчини изпочупени тухли и керемиди, усукано желязо и парчета от мебели. Изкоренени дървета се търкаляха наоколо, дори каменните и циментовите къщи не бяха оцелели.

Оттук нататък Филип започна да среща бегълци с празен поглед, с лица и коси, целите напластени с дебел слой пепел. Дрехите им не бяха в по-добро състояние. Филип внимателно се вглеждаше във всяко лице, преди да се отвърне, горчиво разочарован. Когато се помъчеше да ги пита нещо, те само отминаваха, без да му отговорят. Накрая едно измъчено лице се обърна на отчаяния вик на Филип:

— Какво стана в Сен Пиер? Лавата стигна ли града?

— Не, не лавата — отговори мъжът с помръкнал поглед; цялото му лице бе изцапано с пепел.

Филип усети как огромна тежест се свлича от раменете му.

— Слава на бога, че лавата не е стигнала до града — изрече той, отдъхвайки си облекчено.

— Облак пара, господине — поясни мъжът. — От Сен Пиер не остана нищо.

Филип се помъчи да се овладее.

— Има ли други оцелели освен вас? Една жена… млада и красива, с дете?

— Видях много като тази, която описвате, господине. Всичките мъртви.

Когато мъжът се обърна и продължи след спътниците си, Филип не се опита да го спре, защото съзря в помръкналия му поглед ужас, който навярно щеше да го съпровожда през целия му останал живот.

Изведнъж мъжът се спря, погледна към Филип и извика:

— Върнете се! Няма да можете да стигнете до града. Всички, които останаха там, са мъртви!

Но нищо не можеше да отклони Филип. С мрачно лице и напрегнато тяло той подкара коня си напред. Габи и синът му трябваше да са живи! Когато накрая стигна до града, разбра защо мъжът се е опитвал да го разубеди. Това, което видя, не се побираше в човешките представи.

Плантациите и полетата със захарна тръстика около града бяха изчезнали под огромни бушуващи пожари, всички кораби, които бяха имали нещастието да останат в залива, също пламтяха. След като се огледа, Филип установи, че сред горящите кораби няма съдове от неговата компания. Брегът бе целият осеян с отломки и късове човешки тела. Сен Пиер се бе превърнал в обиталище на опустошението и разрухата. Градът още гореше, над него виснеше задушливата миризма на тлеещо дърво и човешка плът.

Първите трупове, които Филип видя, го потресоха — целите подути, с почерняла и напукана кожа. Вървеше напред, докато конят му можеше да се придвижва. След това Филип слезе от седлото и продължи пеша. Не след дълго осъзна, че горящият град първо трябва да изстине и едва след това ще е възможно да тръгне да търси Габи. Оттегляйки се в предградията, Филип започна безкрайното си чакане.

Чак след два дни опушените руини на Сен Пиер бяха изстинали достатъчно, за да може да влезе в града. Пробивайки си път през затрупаните с отломки улици, той отиде най-напред при къщата на Марсел. По нищо не личеше, че там някога е бил неговият дом. Пътищата бяха затрупани с тела на хора, избягали на улицата, за да умрат там. Филип скиташе безцелно сред труповете и след известно време се отказа отчаян. Единствената му надежда беше, че Марсел е успял навреме да изведе Габи и Жан от града.

Макар че очите му лютяха от острия дим и непоносимата горещина, той продължи да търси из развалините. Изчезнали бяха двете кули на катедралата, нямаше я военната болница, от нея беше останала само една стена. Най-невероятното бе, че дори стените на крепостта не бяха оцелели.

Филип продължи да броди из града, докато накрая се озова на пристанището. С учудване видя един кораб, закотвен далеч от брега, и една лодка, която се отделяше от него цялата натоварена с моряци. Изчака ги да стигнат до брега. Тогава научи, че „Наветрен“, собственият му кораб, е стигнал във форт дьо Франс, донасяйки вестта за катастрофата, и оттам е бил пратен кораб, който да търси оцелели в развалините. Филип се присъедини към търсачите.

До вечерта на този ден и през целия следващ ден спасителите търсеха оцелели хора из града. Бяха направили импровизирана болница, прислонена до единствената оцеляла стена на военната болница, и на втория ден до тази стена вече се редяха безкрайни купища тела, повечето от които — умиращи. На втория ден Филип с учудване видя как слънцето се показва през гъстата мъгла, която се стелеше над димящия вулкан. Върхът на кратера на Мон Пеле се бе взривил и оголеният склон бе неоспоримо свидетелство са разрушителната сила на планината. Разкошната джунгла бе станала безутешна, настръхнала сива пустиня от пепел и кал. А от коритото на река Рокселейн бе останал поток застинала лава, донесла смъртта и разрушението в Сен Пиер. Макар че над града се бе изсипала само пепел, придружена от камъни и гореща пара, разрушението бе такова, че умът не го побираше.

Същия ден Филип се намери пред руините на една къща, чиято оцеляла входна врата му изглеждаше някак позната. След като я гледа втренчено няколко минути, той се извърна, за да продължи търсенето. Един стон, слаб като шепот, привлече вниманието му. Обърна се към руините, отново се вслуша и чу звука. Позна, че това е човешки глас. Стреснат, Филип приближи към източника на звука и започна да търси под развалините на една стена. Откри една жена — едва се познаваше, че е човешко същество. Полуживото й тяло бе цялото почерняло, а лицето й бе изкривено от болка. Самият факт, че бе жива и в съзнание, бе истинско чудо. Филип се наведе над измъченото тяло на жената и тя отвори очи. Проговори с дрезгав задавен глас и за Филип не остана никакво съмнение, че слабият агонизиращ звук, който излизаше от устата на тази умираща жена, е гласът на Амали.

— Господин Филип — изстена Амали, вкопчвайки се с почернелите си ръце в него. — Ти дойде за своята Амали! Но е късно, ах, колко късно!

— Не е късно, Амали — излъга Филип, който усети, единствено жал и съчувствие към това окаяно човешко същество, в каквото се бе превърнала красивата му любовница.

— Много късно, много късно — изстена отново Амали. — Прости ми, моя любов. Прости ми, преди да умра!

— После, Амали, недей сега да говориш — успокои я Филип.

— За мене няма да има после. Не мога да се изправя пред бога, ако не ми простиш.

Филип кимна уморено. Нямаше избор, трябваше да изслуша предсмъртните думи на Амали.

— Исках съпругата ти да умре. Много я ревнувах и това уби нея и детето, което носеше, когато тя падна по стълбите. Мислех, че като умре, ти ще се върнеш при мене. — Амали замълча, преглътна мъчително и продължи с накъсан глас: — Но ти не дойде, господин Филип. Чакахте, но не дойде. Намери ли друга да заеме моето място?

— Чуй ме, Амали — прошепна Филип, доближавайки уста до ухото й. — Падането не уби Габи. То само ускори раждането, но тя оживя. Оживя и единият близнак, който носеше. Момче. Но момиченцето не можа да види светлината на деня.

— И… те… оцеляха… от Мон Пеле?

— Не… не знам — призна Филип с тревожен глас. — Не… не съм намерил телата им.

Със сила, каквато понякога добиват хората в предсмъртния си час, Амали дръпна Филип към себе си, докато лицето му се озова на инчове от изкривените й черти.

— Аз отдавна ти простих, че ме продаде. Сега е твой ред да ми простиш.

Ако прошката би донесла мир на Амали, Филип не виждаше защо да й я откаже. Без да усеща друго освен тъга, той изрече:

— Прощавам ти, Амали. Останалото е в ръцете на бога.

Тя веднага го пусна и падна на земята. Златистите й котешки очи проблеснаха със странна светлина.

— Сега ме убий, господин Филип. Убий ме…! Заради… това… което… някога… означавахме… един за… друг… убий ме.

Филип се отпусна назад, взирайки се в почернялото лице, цялото в мехури, и в съсипаното тяло, което някога му бе давало толкова много наслада. Не се и съмняваше, че тя винаги го бе обичала с цялата сила на своето същество. Облада го огромна, непреодолима тъга. Ужасно беше да я гледа как страда… тя щеше да умре скоро. Но как би могъл…

— Убий… ме… моля… те! — зовеше го Амали и думите й го пронизваха като с кама.

Филип се изправи, извади пистолета, който моряците му бяха дали, и се прицели в сърцето на Амали.

— Обичам те — изрече тя само с устни миг преди той да натисне спусъка.

Филип с натежало сърце се върна в импровизираната болница. Отпусна се на земята и подпря гръб на стената. Някой му подаде чаша кафе и чиния с храна. Той автоматично започна да се храни, скривайки чувствата си зад маската на умората. Не бе открил нито следа от Габи или Марсел. По всяка вероятност лежаха мъртви под димящите развалини на града. И на всичкото отгоре току-що бе застрелял бившата си любовница! Филип остави настрана чашата и чинията и зарови лице в дланите си, прекалено уморен, за да плаче, прекалено замаян, за да мисли, прекалено смазан, за да живее. Животът без Габи нямаше смисъл. Дори и мисълта за любимото му имение му Белфонтен не можеше да го утеши.

Като дочу наблизо да говорят хора, Филип се изтръгна от меланхолията. Не можа да не се вслуша в разговора. Вдигна глава и видя как лекарят се приближавало моряците, които носеха човек на носилка.

— Горкият — каза лекарят, поклащайки съчувствено глава. — Не мога да си представя как е оцелял толкова дълго.

— Намерихме го на пристанището… лежеше до половината потопен във водата — отвърна единият от мъжете. — Може би затова е още жив. Водата сигурно го е предпазила да не обгори смъртоносно.

— Ще оживее ли? — попита вторият мъж.

— Няма изгледи — отговори сухо докторът и сви рамене. — Нито един от стотиците жители на Сен Пиер не оцеля след изригването на Мон Пеле.

— Чуйте! — обади се първият мъж. — Какво казва той?

— Сякаш вика някого. Жена му, може би е мъртва. Чуйте! Пак вика! — Лекарят наведе ухо към умиращия. — Габи. Да това е името. Ще му дам нещо да облекча смъртта му.

Филип веднага скочи на крака, цялата умора мигновено напусна тялото му.

— Почакайте! — извика той, стряскайки лекаря. — Мисля, че познавам този човек. Може ли да говоря с него?

Докторът вдигна рамене и безмълвно се приближи до друго почерняло тяло, което носачите току-що бяха донесли в импровизираната болница.

В мига, в който Филип се взря в покритото с мехури лице на Марсел и в пълните му с болка очи, той разбра, че не му остава много време. Наведе се до ухото на Марсел и го повика по име. След няколко минути умиращият фокусира погледа си и веднага го позна.

— Филип! — промълви той с напуканите си устни.

— Габи! — извика Филип с очи, изпълнени със страх. — Къде е Габи? И… и синът ми?

Мина цяла вечност преди Марсел да отговори. През това време Филип сякаш умря хиляда пъти.

— Жива е! И Жан. Качих ги на „Наветрен“ само миг преди да отплава.

— Благодаря, благодаря, Марсел! — изпъшка Филип, усещайки внезапно рязка умора. Минаха няколко минути, преди да възстанови самообладанието си. И изрече: — Каквото и да е станало в миналото, ти го възмезди с твоята алтруистична постъпка. Винаги ще те помня като човека, който спаси съпругата ми и сина ми.

— Твоят син, Филип? — Марсел отслабваше, но в гласа му се долови неверие.

— Да, моят син — повтори твърдо Филип. — Габи по закон е още моя съпруга и това прави Жан мой син, независимо кой го е създал.

Думите на Филип никога не бяха звучали по-решително.

— Как си могъл изобщо да се съмняваш? Никога не бих те помислил за такъв глупак. Габи винаги е била твоя. Никога не е била моя… никога. Жан е твой син.

— Недей да говориш — предупреди го Филип, когато гласът на Марсел секна. — Ще повикам лекаря.

— Не! — възпря го Марсел. — Времето ми изтича. Нека говоря. Но първо ми дай вода.

Филип се огледа, съзря наблизо кана с вода и успя да сипе няколко капки в това, което някога беше устата на Марсел. След няколко минути той заговори отново.

— Грижи се за нея, приятелю. Обичах я повече, отколкото мислех, че мога да обичам някой човек. Обичах и сина ти. Бих бил горд да го нарека мой син. Но така… така е по-добре. Тя никога… не е била… моя. Никога… не ме е… обичала. Винаги… е била твоя… винаги, Филип.

В очите на Марсел се четеше дива, осезаема болка. Филип се обърна, за да повика доктора.

— Не — изстена Марсел, усетил намерението му. — Не още. Изслушай… ме.

Филип бе чувал, че за душата на умиращия е добре да се изповяда, и в този ден разбра, че това е така. Първо Амали го бе помолила да я изслуша. Сега Марсел, изглежда, имаше нужда той да му окаже подобна услуга.

— Върви при Габи, Филип. Тя и Жан се нуждаят от тебе. Аз я обичах. Господи, колко я обичах! — изстена той. — Моята любов към нея беше чиста. Никога… никога не я докоснах, макар че господ знае колко я исках. Повярвай ми, приятелю, аз умирам. Не бих те излъгал.

Филип бе готов да отиде при Габи независимо дали тя е била любовница на Марсел. Това вече нямаше значение. Но предсмъртните думи на Марсел изпълниха сърцето му с радост.

— Аз… не можех да повярвам, че всичките тези месеци си живял в една къща с Габи и…

— Никога! — отрече яростно Марсел, знаейки дълбоко в сърцето си, че добрият бог ще му прости тази лъжа. Не искаше да каже на Филип, че Габи един-единствен път му е позволила да се люби с нея. Той знаеше, че му се е отдала само от благодарност. Във върховния момент бе извикала името на Филип и това доказваше, че Марсел е прав.

— Преди две седмици тези думи щяха да бъдат най-желаните за мене. Днес те не означават нищо. Обичам Габи, каквото и да се е случило в миналото. Само се надявам моята безразсъдна гордост да не е унищожила чувствата, които тя имаше към мене — призна в изблик на откровеност Филип.

Гримаса сгърчи лицето на Марсел.

— Приближи се, приятелю — прошепна той със забележимо отслабващ глас. — Моля те да не казваш на Габи това, което сега ще ти разкрия. След като умра, искам тя да ме запомни с добро.

Филип зачака търпеливо, защото знаеше какво ще чуе.

— Радвам се, че не те убих. Всичките пъти… във Франция, на борда на „Наветрен“, в Ню Орлиънс. Дълбоко съжалявам за смъртта на капитан Стоун. Аз убих и него. Разбрах от Габи, че отива на важна мисия… да купува муниции. Трябваше да го спра. Заповед.

— А инцидентът с капитан Жискар на борда на „Наветрен“? — запита меко Филип. Сега би могъл да изслуша всичко.

— И него също убих. Съжалявам. Не биваше да позволя документите да стигнат до генерал Джаксън. Но се провалих.

— Защо, Марсел? За бога, защо? Ти си чист французин. Толкова много ли обичаше англичаните?

— Парите, приятелю, парите. Баща ми остави Льо Шато с много дългове. Сестрите ми имаха нужда от зестра, за да си намерят съпрузи, достойни за техния произход. Английските пари спасиха Линет и Онор, позволиха им да се омъжат щастливо. Без тях те трябваше да се задоволят с много по-малко. В крайна сметка опитай се да не ме съдиш твърде сурово.

Филип помисли, че Марсел би могъл да намери друг изход от финансовите си затруднения. Но умиращият имаше нужда от поне мъничко достойнство, независимо от греховете си. И Филип изрече на глас:

— Това, което си направил, Марсел, е сега в ръцете на господ.

— Значи няма да кажеш на Габи?

— Не, Марсел, миналото е погребано.

— Благодаря… приятелю. Кажи… й… кажи… й… че я… обичам… — гласът му секна насред изречението.

— Вярвам, че я обичаш, приятелю — отвърна меко Филип, знаейки, че Марсел вече не може да го чуе. — Вярвам, че я обичаше.

Той трепна силно, когато лекарят го докосна по рамото.

— Ваш приятел ли беше? — запита съчувствено, докато затваряше очите на мъртвия.

Филип се поколеба цяла минута, преди да отговори:

— Приятел? Да, докторе, би могъл да се нарече приятел.

— Съжалявам, драги — отвърна лекарят. — Радвайте се, че не е бил близък ваш приятел.

Никой никога не бе изричал по-верни думи.

След пет дни моряците от спасителния отряд напуснаха опустошения Сен Пиер. Не откриха никакви оцелели в пожарището. Когато обезсърчените спасители се качиха на кораба си, за да отплават обратно към Форт дьо Франс, Филип беше сред тях — уморен, мръсен, но невероятно щастлив.

На борда на „Наветрен“ Габи люлееше Жан, даваше му да суче, а после се отпускаше и се наслаждаваше на гледката, която представляваше щастливото бебе. Само Жан й бе останал. След като във Форт дьо Франс научиха, че Мон Пеле е унищожил Сен Пиер до основи, Габи разбра, че Марсел е мъртъв. Ако беше жив, щеше да намери начин да стигне до нея или поне да й прати известие. Една сълза се търкулна по бузата й, докато тя мълчаливо скърбеше за единствения истински приятел, който бе имала. Той я бе обичал повече от Филип, беше й го доказал и бе умрял.

Макар че беше почти напълно сигурна в смъртта на Марсел, Габи нямаше откъде да разбере дали Филип е жив. Ако е бил в Белфонтен, когато вулканът е изригнал, значи не е засегнат. Но ако е бил в Сен Пиер… Габи потръпна. Мисълта за смъртта на Филип я наскърби така, както не можеше да я наскърби мисълта за Марсел. Но независимо дали Филип беше жив или мъртъв, сега това нямаше никакво значение. Сега тя трябваше сама да осигури съществуванието си, да изгради нов живот за себе си и за Жан. Вече го нямаше Марсел да я пази и защитава. Дори последната му мисъл бе отправена към нея и Жан. Преди да се отдалечи от „Наветрен“, бе пъхнал в ръката й пачка банкноти. Сега двамата с Жан нямаше да изпитват затруднения.

Но Габи бе изправена пред една дилема. Капитан Бувие й бе съобщил, че възнамерява да отплава на следващия ден за Сен Пиер, за да разбере дали Филип е оставил някакви заповеди за него. Тъй като Сен Пиер вече не съществуваше, корабите на Филип трябваше да се установят в ново пристанище. Капитанът не се съмняваше, че Филип е жив и здрав, защото, ако беше в Сен Пиер, когато изригна вулканът, със сигурност щеше да посрещне „Наветрен“ в момента на акостирането му.

Габи имаше с какво да си купи билет за Ню Орлиънс или дори за Франция, ако пожелаеше. Онор и Линет щяха да я посрещнат с радост и щяха да ги подслонят двамата с Жан, докато тя намери с какво да се издържа. Защо всичко трябваше да свърши така, запита се тъжно Габи. Бе толкова погълната от мислите си, че не разбра кога Жан се е нахранил и е заспал, отпуснал зърното й и полуотворил розовата си устица с една капка мляко, която се стичаше по брадичката му. Все още не знаейки какво да прави, след като напусне Мартиника, Габи въздъхна тежко, затвори очи и уморено отпусна глава на облегалката на стола.

Луната пращаше ленти от разтопено сребро през илюминатора, но Габи не се събуди. Макар че бе отпуснала леко ръце, тя не изпускаше малкия Жан, който също спеше дълбоко. Когато Филип влезе тихо в каютата, дъхът заседна болезнено в гърлото му; Мускулестото му тяло се наля с нежност. Габи, чието лице наподобяваше това на мадона, бе осветена от бледите лунни лъчи, които галеха тялото й. От нея се излъчваше някаква порцеланова красота, струяща от сребърните й плитки, които сияеха, обграждайки прозрачната кожа, и подчертаваха слабите тъмнолилави сенки под очите. Жан спеше спокойно в ръцете й, притиснал личице до гърдите й. Споменът за собственото му лице, притиснато до тези сметанови кълба, бе запечатан дълбоко в мозъка му. В този миг на Филип му се струваше, че всичко, което някога е мечтал и желал, се въплъщава в тези две спящи тела.

Внимателно, за да не я събуди, Филип взе Жан от ръцете на Габи. Очите му блестяха като диаманти от непролети сълзи, когато прегърна сина си, когото така безразсъдно бе изоставил. Нежно прокара пръст по кадифената извивка на бузката на Жан и се усмихна, когато той отвори уста, търсейки набъбналото от мляко зърно. Филип нерешително остави сина си в люлката, която морякът Лавил бе сковал още когато Габи бе стъпила на борда. Едва след като се убеди, че бебето спи дълбоко, Филип се обърна към съпругата си, взе я полека на ръце, сякаш се боеше, че може да се счупи, и я положи в средата на голямото легло, което предизвикваше у него спомени, прекалено объркани, за да се занимава с тях сега. Усещаше нежния й дъх на бузата си.

Габи се събуди, бе усетила, че нещо не е наред. Две ръце я притискаха здраво към леглото. Тя започна да се бори като обезумяла, заудря с малките си юмруци по твърдите като скала гърди.

— Къде е Жан! — извика почти в несвяст. — Какво сте направили с детето ми?

После позна Филип и очите й се разшириха в неверие и потрес.

— Синът ни е в леглото си, скъпа — изрече нежно Филип, — той спи. Толкова е хубав, почти колкото майка си.

— Твоят син! — изрече Габи, вече напълно будна. — Защо го искаш сега, когато можеше още преди месеци да го признаеш? Нищо не се е променило!

— Имаш право да се гневиш, Габи — призна Филип, превит под тежестта на вината. — Само моята упорита гордост ми попречи да призная сина си. Дълбоко в себе си знаех, че аз съм създал Жан. Дори ако… дори ако Жан не беше от мене, щях да го призная за свой.

— Не мога да повярвам на това, което чувам, Филип — възкликна Габи, смаяна до дън душа.

— Вярно е, скъпа — произнесе разпалено Филип. — Жан е мой син и мой наследник! Обикнах го още от мига, в който се появи на бял свят.

Габи затаи дъх, не искаше да разтърси крехкото начало, което той току-що бе положил, и се взря в лицето му, търсейки да разбере дали не се преструва.

Продължителното й мълчание обезпокои Филип.

— Аз… дали… късно ли е вече? — Изглеждаше толкова нещастен и тъжен, че Габи трябваше да се усмихне. Той не разбра какво означава усмивката й, хвана я за раменете и я притисна към себе си, сякаш уплашен, че тя ще му избяга. — Кажи ми, че не е много късно — замоли я той. — Напълно ли съм унищожил любовта, която някога изпитваше към мене?

Габи не смееше да му се довери заради миналите грешки и предателства, заради горчивите думи, които си бяха разменили. Трябваше й време, за да се ориентира в чувствата си, да разбере причината за промяната, настъпила у него.

— Как ме намери? — запита тя, решавайки, че предпочитала говори за всичко друго, но не и за молбите на Филип да се помирят.

— Марсел ми каза, че те е качил на „Наветрен“ заедно с Жан.

— Значи е жив! — възкликна Габи.

Облекчението и радостната й възбуда накараха лицето на Филип да трепне от болка. Толкова много ли е заобичала Марсел, запита се той с неизказана мъка.

— Не, скъпа — изрече меко на глас Филип. — Марсел умря малко след като го намериха сред развалините на Сен Пиер. Едва успя да ми каже за тебе и Жан. Цял живот ще съм му благодарен. Животът, който дари на тебе и Жан, компенсира многократно оскърбленията, които ми е нанесъл в миналото.

— Беше толкова добър към мене… и към Жан — изхлипа Габи, чието сърце се разкъсваше от болка. — Той ни обичаше, Филип, истински и безрезервно. Можеш ли да разбереш това?

— Да, разбирам го — призна Филип, удивен, че наистина го разбира. — Вярвам, че те е обичал толкова, колкото и аз те обичам. Последните му думи бяха за тебе.

Сега Габи захлипа тихичко, а Филип искаше само да я успокои, затова започна да я гали и да я утешава, притискайки устни към блестящата й коса.

— Плачи за него, ако това чувстваш, любов моя, аз наистина разбирам какво изпитваш. Само знай, че никога няма да направя нещо, което да те накарала потърсиш утеха и закрила от друг мъж. Никой вече няма да те нарани, включително и аз самият!

— И преди си го казвал, Филип — упрекна го Габи; силно искаше да му повярва, но в същото време се страхуваше, че пак ще бъде наранена, ако не сега, то по-късно.

— Знам, че в миналото се държах като надменен негодник. Нарочно обличах в броня сърцето си, за да се пазя от тебе, не допусках никой, още повече аз самият, да разбере колко много те обичам, колко много се нуждая от тебе, колко празен беше животът ми без тебе. Най-много се боях да не би любовта ми да те унищожи, както унищожаваше всички жени, които обичах.

— Не можеш да обвиняваш единствено себе си за смъртта на Сесили. Мисля, че вече сме говорили за това.

— Няма значение. Аз съм виновен — възрази Филип и вдигна широките си рамене. — Ако я бях оставил да си отиде, ако не я бях накарал насила да зачене нежелано дете, ако не я бях обичал така отчаяно, сега щеше да е жива.

— Филип…

— Почакай! — прекъсна я той, вдигайки ръка. — Нека продължа. Смъртта на Сесили е само част от трагедията, която ме съсипва. Има още една смърт, която ми тежи. Смъртта на жената, която обичах дори повече от Сесили.

В ума на Габи изникнаха безброй предположения. Имало ли • е друга жена в живота му, запита се тя с потъмнели очи, чакайки Филип да продължи.

— Обичах майка си така, както не съм обичал друго човешко същество. Докато не срещнах тебе.

Той замълча, събудените спомени впиха болезнено нокти в сърцето му.

— Майка ти? Но…

— Тя умря, когато бях на десет години — прекъсна я Филип. — Аз… тя умря заради мене.

— Но… как…?

— Веднъж двамата с нея пътувахме към Сен Пиер, когато едното колело на каретата се откачи и изхвърча. Тя се обърна и ние паднахме в придошлата от дъждовете река. Аз си ударих главата и изпаднах в безсъзнание, а мама държала главата ми над водата, докато Жерар успее да стигне до нас. Настояла първо да изнесе мене на брега. Когато се върнал за нея, било много късно. Тя така се изтощила от това, че ме пазила да не се удавя, че не могла да се задържи над водата, докато Жерар се върне за нея.

— Лудост е да обвиняваш себе си за смъртта й — извика Габи, разкъсвана от вината, сякаш бе нейна.

— След смъртта на мама баща ми не можеше да ме понася. Знам, че ме обвиняваше, че съм оживял, а мама е умряла. Скоро след това ме изпрати да уча във Франция. Върнах се, за да стана господар на Белфонтен, след като той умря, след цели единадесет години.

— Съжалявам, Филип. Жестоко е било от страна на баща ти да те държи отговорен.

Сърцето я заболя, като си представи отхвърленото дете, прогонено от любимия си Белфонтен, забравено от баща си, както тя бе останала забравена от безсърдечните си родители.

— Тогава намерих Сесили и отново се осмелих да обичам — продължи Филип. — Но… тя не отвърна на любовта ми… в името на любовта, аз съм отговорен и за нейната смърт! Нима не виждаш? — запита той с болка. — Как бих могъл отново да обичам, когато се боя, че любовта ми ще отнеме още един живот? Тогава против волята си се влюбих безпаметно в тебе, в момичето, което се осмели да ми се противопостави.

— По странен начин показваше любовта си — напомни му меко Габи. — Странен, но понякога много нежен. И винаги с ярост, която ме оставяше без дъх.

— Чувствах, че мога да те защитя само като се държа надалече и те подчиня на волята си. Бях решен да те пречупя, да те превърна в нещо, каквото ти никога не си могла да бъдеш. Отначало не исках любовта ти, исках само твоето покорство.

— Но ме обичаше, сърце мое — прошепна Габи, сгушена на гърдите му, а косъмчетата по тях нежно я гъделичкаха. — Само да не бе рушил тази любов.

— Господи, Габи! — извика разтревожен Филип. — Да не би безумните ми страхове и глупавата ми гордост да са унищожили любовта ти? Нима съм загубил и сина си?

— Не… не знам, Филип — призна съвсем искрено Габи. — Толкова много омраза и ненавист са се натрупали между нас. Ами ако Марсел беше мой любовник? Ами Роб?

— Всичко това няма значение. Казах ти вече, миналото е мъртво. Животът ми не представлява нищо без тебе и Жан.

Сякаш за да подчертае думите си, Филип плени устните й, подканвайки ги да се отворят с леки близвания, за да достигне до свежия й дъх. Габи започна полека да реагира; пулсът й се ускори, ръцете и краката й омекнаха, тя се разтопи и се вля в твърдото му тяло. Ръцете му се движеха безспирно по гърба й, притискаха стройните й хълбоци до неговите, обхващаха гальовно нежните й гърди.

Преди Габи да разбере какво става, Филип я събличаше с внезапно омекнали пръсти. Когато тя остана облечена само в сребристи лунни лъчи, той смъкна собствените си дрехи и легна до нея, заключвайки я в плътна прегръдка. Нежното ухание на парфюма й го замая с вълшебни спомени за миналите наслади, които предстоеше да оживеят отново.

— Искам те, скъпа — прошепна той, допрял устни до уханната й плът. — Нуждая се от тебе с всяка фибра на своето същество.

Габи лежеше тихо, толкова тихо, че Филип помисли, че е заспала. Но очите й бяха широко отворени и се взираха в него, дишаше плитко и тежко.

— Не се плаши от мене, любов моя. Никога вече няма да те нараня. Ако не ме искаш, трябва само да кажеш и ще си отида.

Тя не каза нищо.

С доволна въздишка Филип я целуна силно, подари й езика си, а тя го прие жадно. Устата му се спусна към гърдите й, обсипа с нежни целувки първо едната, после другата, а зъбите му леко стисваха втвърдилите се зърна, докато тя не започна да потръпва. Устните му прогориха огнена пътека по корема й чак до влажното място между бедрата. Тя замря, но Филип леко побутна настрани коленете й и повдигна ханша й. Габи издаде стреснат вик, когато почувства езика му, горещ жаден, неуморен. Изви гръб и затисна уста с ръката си, сподавяйки един стон. После хълбоците й се затресоха в див ритъм, докато в мозъка й не започнаха да се възпламеняват искри и тя се затърчи сякаш в несвяст, без да престава да вика, докато разпален до бяло пламък пронизваше плътта й.

Едва когато се отпусна почти без дъх, Филип се надигна и влезе в нея с такава нежност и любов, че тя остана изненадана.

— Тук ми е мястото, скъпа — прошепна той дрезгаво, докато навлизаше още по-навътре.

Колко съвършено бе всичко, колко пълно, избухна възторжена мисъл в главата на Габи. Болката премина в агония, в сладка, блажена мъка, която изпълваше тялото й, докато накрая не почувства, че ще се разпадне. И тя го направи — в същия миг, когато Филип се отдаде на разтърсващата си експлозия.

После, докато лежеше с глава на гърдите й и вече почти задрямваше, Филип дочу как Габи шепне името му.

— Какво има, малката ми? — отвърна той с ленив глас.

— До неотдавна те мразех, но сега…

— Сега ме обичаш — довърши той. — Това ли се опитваше да ми кажеш?

— Така мисля. Но как е възможно?

— Какво е омразата, ако не продължение на любовта? Ти и аз, скъпа, изживяхме цял един живот, изпълнен с омраза. От този ден нататък нека познаваме само любовта.

— Искам да повярвам, Филип. Наистина искам. Само че…

— Ще тръгнем на дълго пътешествие — продължи той, без да обръща внимание на съмнението в гласа й. — Тримата. Където искаш — Англия, Франция, Америка.

В очите му танцуваха пламъчета от щастие.

Очите на Габи заискриха в отговор. Смееше ли да се надява, че след като през всичките тези години не бе познала нищо друго освен тъмната страна на любовта, сега най-накрая ще изживее онова, което Филип така дълго й бе отказвал? Сякаш най-накрая излизаше на дневна светлина от един дълъг тъмен тунел. И в края на този тунел започваше вечността.

Край

Читателите на „Насила оженена“ са прочели и:

Кони Мейсън
Насила оженена (18)

Насила оженена

18

П:Сега и завинаги 5,5

Великолепният негодник 4,9

ГНЛ:Венчило с дявола 5,5

ДУ:Брак за една година 5,1

У:Преди да те срещна 5,3

СМ:Обичай само веднъж 5,3

СМ:Твоята магия 5,4

У:Уитни моя любов 5,4

СМ:Отровни думи 5,3

ШК:Мъжът на моите мечти 5,4

К:Алисия 5,1

ДЗДЛ:Дръзка любов 4,9

СМ:Нежен бунт 5,4

У:Кралството на мечтите 5,4

П:Нещо прекрасно 5,4

П:Ад и рай 5,5

К:Ти ми принадлежиш 5,3

СР:Наследникът 4,9

ДИЕ:Търси се съпруга 5,1

СМ:Да се влюбиш в негодник 5,5

Вкусът на рая 5

Смела любов 4,9

Чисто удоволствие 5

СМ:Покорителят 5,4

Черният рицар 4,9

Ж:Съблазнена от един женкар 4,8

ВНГ:Вкусът на греха 5

Спазарената невеста 4,5

У:Вълшебства 4,7

ШНК:Брачна авантюра 5,1

Кони Мейсън Насила оженена (18)

Метаданни

Данни