Кони Мейсън
Насила оженена (17)

17

Габи застана нерешително пред портата на Марсел, хванала чукчето в ръка, а в ума й се гонеха най-различни мисли. Разбра, че влезе ли в дома на Марсел, окончателно губи всяка надежда за помирение с Филип. Но нима той вече не се бе отказал от собственото си дете? Не, помисли Габи и решително повдигна брадичка, Филип не заслужава сина или дъщерята, която щеше да му роди. Взела решение, тя стисна здраво чукчето и се приготви да оповести присъствието си. Но преди да вдигне тежкия му месингов език, един глас зад гърба й я стресна.

— Габи, скъпа! Наистина ли сте вие? Обезумях от ужас и притеснения, когато Сен Сир така ви отвлече в Ню Орлиънс!

Габи се обърна точно в мига, когато Марсел влизаше през портата с неимоверна радост, изписана на красивото му лице.

— Марсел! — изхлипа Габи, разбирайки изведнъж колко много се радва, че го вижда.

— Къде бяхте, скъпа? — запита Марсел, вглеждайки се в бледото й лице. Това, което видя, го накара да изпъшка и той привлече Габи в прегръдките си. — Какво е направил с вас, Габи? Господи, само се погледнете, та вие сте болна! Ако ви е сторил нещо лошо, ще го убия! — изрече със студена ярост Марсел.

Тъмните сенки под очите на Габи подчертаваха виолетовия им оттенък и бледността на лицето й. Кожата й бе прозрачна като фин порцелан. Марсел забеляза всичко това с нарастваща тревога.

Изведнъж Габи почувства замайване, лицето на Марсел започна да се отдалечава и тя усети как бавно се свлича.

Марсел, чието лице издаваше загриженост и любов, моментално прихвана Габи, докато тя се свличаше на земята, вдигна крехкото й тяло и влетя в къщата; положи я нежно на дивана и извика икономката си, нареждайки й да донесе студена вода и чисти кърпи. После започна да откопчава прилепналата рокля на Габи, тръгвайки от ниско изрязаното деколте, и стигна чак до талията, където пръстите му спряха, защото забеляза за пръв път закръглената талия и леко издутия корем. Изскърца със зъби в едва потиснат гняв, но продължи с грижите си, докато икономката Тилди донасяше водата и кърпите.

Марсел отпрати Тилди и нежно изми зачервеното лице и шия на Габи, после продължи да я плиска, докато очите й започнаха да се отварят.

— Габи, скъпа — повика я той нежно, — какво е направил с вас?

Габи премига учудена, че вижда Марсел, надвесен над нея. Опита се да отговори, но той сложи пръст на устните й.

— Не говорете, докато не си възвърнете силите, скъпа. Веднага ще пратя за лекар.

— Не, Марсел! — отвърна Габи, опитвайки се да стане. — Тъкмо идвам от кабинета на доктор Рено!

— Вече сте били на лекар?

— Да, Филип настоя да ме придружи дотам още щом слязохме на брега заради… заради моето… положение — заекна плахо Габи. Розовите петна по бузите бяха първият цвят, който Марсел видя на бледото й лице, откакто я бе заварил застанала пред вратата.

— Филип знае, че носите детето му? — извика смаяно Марсел.

Защо Габи беше дошла при него? Сен Сир със сигурност нямаше да я остави да му се изплъзне сега, когато носеше неговият наследник, помисли той.

— Филип знае, че съм бременна — прошепна Габи толкова тихо, че Марсел трябваше да се наведе, за да я чуе. — Но… но… о, Марсел — изхлипа Габи, хващайки го за ризата, за да скрие главата си на гърдите му. — Той не иска да повярва, че детето е негово!

— Боже господи! И кой според него е бащата?

Габи вдигна забулените си в мъгла очи и Марсел бе шокиран и разгневен, виждайки божата и страданието във виолетовите им дълбини. Дори без да му казва, той знаеше отговора. Но думите на Габи само го потвърдиха.

— Филип вярва, че сме били любовници и че вие сте създали детето ми, преди да напусна Мартиника на борда на „Южна звезда“.

— Ако това беше вярно, щях да бъда най-щастливият мъж на света, скъпа — каза нежно Марсел. Никога досега не бе говорил по-сериозно. Как би обичал дете, родено от Габи и създадено от него! Изведнъж той стисна челюсти, юмруците му се свиха и очите му се превърнаха в студени зелени изумруди.

— Какво ви направи този глупак, след като е решил, че детето, което носите, не е негово? Да не ви е набил? Да не ви е морил от глад? По вида ви може да се съди, че с вас са се отнасяли зле. Да не би… кажете ми, Габи, всичко ми кажете — настоя Марсел със стиснати зъби. — Колкото по-скоро разбера истината, толкова по-скоро ще го извикам на дуел и ще го убия. А когато останете вдовица, ще се оженим.

— Марсел, моля ви, чуйте — изрече плахо Габи. Поради някаква необяснима причина тя не искаше Филип да умре. — Когато разбрах, че ще имам дете, казах на Филип, мислех, че ще се зарадва. Но реакцията му ме зашемети. Той не искаше да повярва, че съм му останала вярна.

— Проклет глупак! — изруга Марсел. — Тогава ли започна да се държи лошо с вас?

Габи си спомни за Норфък и потръпна.

— Не, напротив — призна тя, все още учудена от странното поведение на Филип, след като я бе намерил в дома на Дейзи Уилсън. — Допреди това бях едва ли не затворничка на борда на „Наветрен“. Филип ми взе дрехите и ме принуди да му се подчинявам. Мисля, че беше решил или да пречупи волята ми, или… или да ме убие.

— Сега знам, че не мога да го оставя жив! — изръмжа Марсел. — Колко ли сте изстрадали! Но вие казахте, че той се е променил след Норфък. В какво отношение?

— Да, промени се. Но не преди аз отново да се опитам да избягам. Нямаше как да остана при него и да позволя той да третира собственото си дете като копеле. Затова слязох от кораба, докато Филип беше на брега. Само че… само че…

— Какво има, скъпа? — Като видя колко е измъчено лицето на Габи, Марсел трябваше да добави: — Кажете ми само ако искате.

— Всичко, което стана в Норфък, още ми е неясно, объркано ми е в главата. Бих предпочела сега да не говоря за това.

— Разбира се, скъпа, няма да ви принуждавам.

Окуражена от внимателното отношение на Марсел, Габи продължи:

— Няма нужда да казвам, че Филип ме намери и ме върна на кораба. Не знам защо, но бях болна и още не съм се възстановила.

— Сигурна ли сте, че Сен Сир не е направил нещо, което да ви навреди? Нали не ви е изоставил без грижи, докато сте била болна? — запита остро Марсел, представяйки си живо как Габи лежи болна и безпомощна пред гнева на Филип.

— Не! — отрече Габи, спомняйки си за синините и ухапванията по своето безпомощно тяло, нанесени й, докато е била в безсъзнание, но не искаше да разкрие на Марсел колко жесток е бил Филип. — Докато бях болна, Филип беше нежен и внимателен.

— Ха! Трудно ми е да го повярвам! — изфуча Марсел.

— Вярно е, Марсел, макар че тогава и на мене ми беше трудно да го повярвам. Тогава той ми каза, че няма да ми пречи, ако все още искам да го напусна.

— Филип е казал това? — По лицето на Марсел се четеше открито недоверие. — Намекна ли, че може да се разведе с вас?

— Не! Каза съвсем ясно, че никога няма да се съгласи на развод, че ако избера да… да живея с вас, то ще бъде, без да има развод.

— И вие все пак избрахте мене при тези обстоятелства, скъпа? — извика Марсел и сълзи се събраха в очите му, когато я прегърна. — Никога няма да съжалявате за своето решение, обещавам. Винаги ще ви обичам и ще ви закрилям.

— Почакайте, Марсел! — възкликна Габи, изплъзвайки се от прегръдката му. — Има нещо, което трябва да разберете. Не мога да мисля за времето след раждането на моето дете, не обещавам нищо за съвместното си бъдеще с вас.

— Сега вашето дете е мое поради това, че баща му го изостави — подчерта Марсел. — А когато нашето дете се роди, аз ще ви заведа до Франция и лично ще подам в съда молба за развод.

— И ще направите това за мене?

— За нас, скъпа, за нас. Нима не знаете? Не се ли досещате? Аз ви обичам, обичам ви. Влюбих се във вас още в деня, когато за пръв път ви видях на борда на „Наветрен“ като младоженка, нещастна в брака си. Още тогава се надявах някой ден да бъдете моя. Скоро това ще стане действителност.

Тогава, завладян от перспективата за скорошното сбъдване на най-необузданите си мечти и от горещ прилив на желание, Марсел притисна лице между гърдите на Габи и нежно целуна гладката й плът. Ръцете му се плъзнаха към корема й и той с любов погали растящото вътре дете, което щеше да обича като свое.

— Напълно вярвам, че говорите сериозно, Марсел — каза Габи с растящо учудване. — Вярвам, че ще обичате детето на Филип като свое.

— Нашето дете, скъпа — поправи я той. — Защото аз вече поемам своята отговорност. Няма да се поколебая да пазя вас двамата дори с цената на живота си!

— Вярвам ви, Марсел — изрече уморено Габи. — Но аз по никакъв начин не мога да мисля сега за бъдещето. Объркана съм, измъчена съм и крайно изтощена. Точно сега ми е необходимо вашето приятелство.

— Моят дом е ваш, скъпа. Не искам нищо от вас, не очаквам заплащане, само искам да се радвам на вашата компания и да отгледам вашето дете. А сега — изрече той рязко, смутен от признаците на умора, отпечатали се върху лицето й — е време да си лягате. — Вдигна я с лекота в силните си ръце и я отнесе в стаята за гости, полагайки я нежно на леглото. — Ще пратя Тилди да ви помогне.

Едва тогава Габи осъзна, че роклята й е разкопчана чак до кръста. Но когато видя накъде е насочен пламналият поглед на Марсел, лицето й стана пурпурно пред замечтаните му очи и ръцете й сграбчиха корсажа, за да се прикрие.

— Извинете ме, скъпа — помоли смутено Марсел, — трябваше да освободя дрехата ви, когато припаднахте.

— Разбирам, Марсел — прошепна Габи, изчервявайки се силно.

— Искам да знаете, че никога няма да се възползвам от вас или да направя каквото и да било, което да унищожи чувствата ви към мене. Независимо колко силно ви искам, никога няма да ви се натрапвам насила, както е правил в миналото Филип.

Габи видимо се отпусна при тези думи и уморено въздъхна.

— Благодаря, Марсел. Толкова сте добър с мене. Само бих искала… да мога да ви обичам така, както вие ме обичате.

— И това ще стане прекрасна моя, — усмихна се той уверено.

След като остави Габи в сръчните ръце на Тилди, Марсел излезе от къщата, с мрачен, решителен израз на лицето измина пеша краткото разстояние до пристанището и влезе в една голяма сграда, над чийто вход висеше табела, подсказваща, че това е канцеларията на компанията на Филип Сен Сир. Без да поглежда нито вдясно, нито вляво, той се отправи към една врата, на която бе написано името на Филип. Забелязвайки напрегнатия израз на лицето на Марсел, чиновникът, седнал зад бюрото пред тази врата, не направи нищо, за да го спре, когато той нахлу в личния кабинет на Филип и затръшна вратата след себе си.

Стреснат, Филип вдигна очи, в които обаче не се четеше никакво чувство и погледна Марсел, който се приближаваше с мрачен вид към него.

— Така си и мислех, че ще те намеря тук, Сен Сир — каза Марсел, невероятно спокоен.

Първата мисъл на Филип беше за Габи.

— Какво има, Дювал? Случило ли се е нещо на съпругата ми?

Марсел не можа да не забележи начина, по който Филип наблегна на думата „съпруга“.

— И аз това щях да те питам, Сен Сир. Какво се е случило с нея? Всеки глупак може да види, че е зле. Ако ти не ми кажеш какво не е наред с нея, ще се принудя да ида при доктор Рено за отговор. И ако разбера, че си наранил Габи или детето й, ще те убия — каза Марсел със студена ярост, изненадан от дълбочината на собствените си чувства.

Настана ужасно дълго мълчание, докато Филип внимателно се вглеждаше в лицето на Марсел. После, сякаш удовлетворен от това, което бе видял, изрече:

— Не те обвинявам, че си така загрижен за благополучието на своето дете, Дювал. — Той замълча драматично и когато Марсел не направи никакъв жест, за да опровергае думите му, лицето на Филип се изопна още повече. — Но това не намалява неприязънта ми към тебе. Габриела вече два пъти ме изостави, но този път я пускам да си отиде, защото носи твоето дете. И след ужасните й преживявания в Норфък не ми стигна сила да я накарам да се върне в Белфонтен с мене.

— Но какво се случило в Норфък? — настоя Марсел. — Габи не можа да ми разкаже, без да се развълнува. Стори ми се, че с нея се е случило нещо толкова ужасно, че умът й отказва да го възприеме. И ти си отговорен затова!

Марсел бе озадачен от болката по лицето на Филип.

— Тъй като това засяга състоянието на твоето неродено дете, ще ти кажа точно какво стана в Норфък, когато Габи избяга от „Наветрен“ — въздъхна Филип и в гласа му се прокрадна тъга. — Не мога да ти кажа, че нямам вина, защото когато научих, че Габи живее като твоя любовница тук след моето заминаване, бях побеснял и бях решил да я накарам да си плати за недостойното си поведение спрямо мене. Признавам, че се държах сурово с нея, но никога не бих я наранил физически. Исках само да я пречупя и тя да се превърне в любяща и покорна съпруга. И после се случи най-лошото… тя откри, че е бременна с твоето дете. О, да, опита се да ме убеди, че детето е мое — изсмя се горчиво Филип. — Когато отказах да повярвам на лъжите й, тя избяга от кораба в Норфък и съвсем съзнателно се постави в такава ситуация, която едва не й струва живота, както и живота на детето й.

Присвитите очи на Марсел хвърляха мълнии към Филип. На лицето му се изписа невероятен потрес, когато разбра отвратителните подробности от изпитанието на Габи в дома на Дейзи Уилсън. По едно време Марсел се отпусна на стола и зарови глава в дланите си.

— Боже господи, споменът за подобно безчовечно отношение от тези отрепки навярно разяжда душата й! Как е страдала тя, на каква гавра е била подложена, докато е била упоена! Не мога да понеса мисълта, колко е страдала тази нещастна душа!

— Габи не си спомня какво се е случило в дома на Дейзи Уилсън и ако тя означава нещо за тебе, никога не бива да й казваш какво съм ти разправил днес.

— Аз обичам Габи! — настоя разгорещено Марсел. — Никога няма да й сторя зло, както ти го стори!

— Да — каза Филип уморено, приемайки с готовност вината, която Марсел стовари върху него. — Вярвам, че я обичаш.

— Тогава се разведи с нея!

— Никога!

— Не те разбирам Филип. Обвиняваш съпругата си в изневяра, дори й позволяваш да те изостави заради друг мъж, но отказваш да се разведеш с нея. Какъв мъж си ти?

— Имам си причини — измърмори Филип мрачно. — Сега най-важно е здравето на Габи. Тя има нужда от постоянни грижи. Състоянието й, както казва доктор Рено, е деликатно. Той дори не може да каже със сигурност, дали детето е пострадало от наркотиците, които са й били дадени.

— Загрижеността ти е неуместна, като се има предвид как си се държал с нея в последните месеци. Разбираш, че Габи ще бъде съкрушена, ако загуби това бебе. Тя ужасно силно иска това дете.

Филип трепна, спомняйки си собствената си мъка, когато Габи бе загубила тяхното дете в банановата горичка.

— Кажи ми, Дювал — запита той с някаква извратена настойчивост, — изненада ли се, когато научи, че ще ставаш баща?

Гледаше го така напрегнато, че Марсел се обърка. Ако имаше подходящ момент да отрече, че е имал интимни отношения с Габи, този момент бе настъпил. Но ако отречеше, Филип без съмнение би си поискал обратно съпругата. Затова той не почувства вина заради отговора си.

— Много се зарадвах, когато научих за бременността на Габи — изрече Марсел предпазливо. — Това дете ще бъде добре дошло. Само се учудих, че си се съгласил тя да те напусне.

Думите на Марсел попариха надеждите на Филип. Макар че не бяха това, което искаше да чуе, те само засилиха убеждението му, че Марсел е баща на детето на Габи. Но той не беше чак такъв глупак, можеше да брои. Единствено времето щеше да определи всичко. Изведнъж Филип усети, че Марсел го гледа изпитателно, очаквайки да му разкрие причините, поради които се е съгласил Габи да го напусне. Размърда се сконфузено и каза:

— Разбрах, че ще е грешка да карам Габи да остане с мене против волята си. Смъртта на две жени вече тежи на съвестта ми и аз се страхувам за живота й. По-добре е да живее с тебе, отколкото да умре, опитвайки се да избяга от брак, който й е ненавистен. Дадох й възможност да избира; тя съвсем сама взе решение.

Марсел прие със смесени чувства решителните думи на Филип, макар че се съмняваше в мотивите му да позволи на Габи да си иде; въпреки всичко бе очевидно, че той обича жена си. Но явно говореше съвсем сериозно. Съвършено съзнателно би я оставил да отиде при друг мъж, вместо да й причини божа. Дори само това доказваше колко я обича. Марсел изобщо не се съмняваше, че Филип би приел обратно Габи, макар да е убеден, че носи дете от друг мъж. Следователно, както разсъни той, Филип не бива никога да узнае, че двамата с Габи не са били любовници.

— Поне веднъж в живота си разсъждаваш правилно — съгласи се Марсел.

Филип му отправи смразяващ поглед.

— Не забравяй, Дювал, Габи е все още моя съпруга. Аз никога няма да се разведа с нея. А ако си мислиш да я направиш вдовица, откажи се. Веднъж вече избягах от твоите клопки и мога отново да го направя.

Марсел пребледня. Дали Сен Сир знае за несполучливите му покушения срещу неговия живот, запита се той. Но на глас изрече:

— Твоите подозрения нищо не могат да ти донесат, защото никой не може нищо да докаже. Във всеки случай, за мене няма никакво значение, дали ще се разведеш с Габи. Когато детето се роди, ще напуснем Мартиника.

И без да чака отговор, се накани да си тръгне.

— Чакай! — заповяда Филип и се спусна след Марсел. — Казах ти, че няма да се меся, стига да се грижиш добре за Габи, и говорех напълно сериозно. В замяна искам от тебе да ме държиш в течение на всичко, засягащо здравето й в идните месеци. Като се вземе предвид какво печелиш, аз ти искам всъщност съвсем малко.

— Ако само това ти трябва, за да оставиш Габи на мира, съгласен съм.

Без повече коментари Марсел излезе от канцеларията на Филип така внезапно, както бе влязъл.

Филип седя замислен дълго време, след като Марсел си бе тръгнал. Защо Габи го бе излъгала за отношенията си с Марсел, запита се той с мъка. Защо бе настояла, че детето може да бъде само от него? Изправен пред истината, Марсел не бе отрекъл нищо. Имаше ли и нещо друго, нещо, което не се вижда? Разгневен, разочарован, наранен и объркан, Филип вдигна огромния си юмрук и тупна по бюрото с все сила. Оглушителният звук, който разцепи горната повърхност на бюрото, и болката в ръката прочистиха ума му от мъчителните видения — как Марсел и Габи се отдават на любовни наслади.

На следващия ден Филип се върна в Белфонтен. Когато пристигна, намери Амали, за да му помогне да разсее всички мисли за Габи с умения, в които нямаше равна на себе си. Но дори пламенните й приветствени ласки не можеха да замъглят образа на среброкосата красавица, чиито виолетови очи, обърнати с любов към него, успяваха да разтопят сърцето му.

Верен на думата си, Марсел редовно съобщаваше на Филип за бременността на Габи. Тези доклади явно съвпадаха със съобщенията на доктор Рено, защото той изглеждаше доволен и реши да остане в Белфонтен, вместо да се меси в живота на Габи по време, когато спокойствието имаше първостепенно значение за нейното благополучие. Една от причините за благоприятните съобщения беше това, че Габи осъзна, че няма защо да се страхува от Филип, тъй като той продължаваше да се държи далеч от Сен Пиер. Само като знаеше, че Марсел я обича и закриля, това повишаваше самочувствието й. Достатъчната почивка и изобилието от хубава храна скоро върнаха розовината на бузите й.

Марсел бе извънредно доволен от здравословното състояние на Габи, откакто се бе преместила при него. Все по-често мислеше за детето, което тя носеше, като за свое собствено. Прекарваше голяма част от всеки ден в компанията на Габи и се учудваше как фигурата и лицето й се променят. Талията й растеше заедно с растежа на бебето, а същевременно чертите й омекваха и в неговите очи тя изглеждаше по-красива от всякога. Марсел бе сигурен, че след като детето се роди, тя ще го обикне и той ще постигне съкровеното си желание. Бяха доста свикнали един с друг, повече като брачна двойка, отколкото като приятели. От време на време Габи дори му отпускаше известни волности, които по принцип биваха запазвани само за съпрузите. Тя не протестираше, когато той я целуваше, и не се дърпаше от него, когато я галеше. Марсел особено много обичаше да положи ръка на корема й и да чувства движенията на бебето. В неговите очи Габи не беше нито грозна, нито тромава, нито раздърпана; тя се движеше с грацията и красотата на истинска газела. Но колкото и да искаше да се люби с нея, той сдържаше желанието си. Беше се заклел, че тя никога няма да страда заради него, и след като Филип му бе казал какво се е случило в Норфък, никога нямаше да й се натрапи насила. За първи път в живота си Марсел обичаше без капка егоизъм. В собствените му очи неговата любов към Габи беше далеч по-силна от тази на Филип, който според слуховете отново се бе сдобрил с любовницата си.

Външно Габи изглеждаше доволна. Марсел се грижеше за нея и за здравето й и макар че нямаше яка конструкция, докторът също бе доволен. Вътрешно обаче тя не бе толкова щастлива, колкото би била, ако Филип беше приел своето дете и я бе отвел в Белфонтен със себе си. Тъй като разбираше, че подобно нещо няма да се случи, с наближаването на съдбовния ден тя все повече обръщаше очи към Марсел. Беше се държал толкова добре, толкова мило, че Габи нямаше сърце да му откаже целувките и ласките, за които той копнееше. Сърцето й се стопляше, като виждаше каква наслада получава той, когато усети как бебето се движи в нея. От време на време Габи дори вярваше, че Марсел е бащата на нейното дете!

В Белфонтен Филип се занимаваше с прибирането на захарната тръстика, работеше без почивка и едва късно след смрачаване се стоварваше уморен на леглото, без да е в състояние даже да мисли. Но така бе пожелал. През тези дни мислите му летяха в една единствена посока… към Сен Пиер и Габи. Дори златистото тяло на Амали не можеше да измести Габи от ума му. Щом задоволеше жаждата си с Амали и моментите на блаженство отлитнеха, той й заповядваше да напусне леглото му, отвратен от самия себе си.

Дори Амали не можеше вече да вдъхне на Филип страстта, на която тя знаеше, че е способен; искрицата, огънят на тяхната любов липсваше. Независимо колко го дразнеше и предизвикваше, реакцията му беше все една и съща — автоматична, дистанцирана, безстрастна. Понякога, въпреки че ставаше жесток и се нахвърляше диво върху нея, той всъщност я наказваше със страстта си. Каквото и да правеше Амали, за да му се хареса, резултатите бяха все едни и същи; след като всичко свършеше, Филип я пропъждаше от леглото си, сякаш тя не означаваше нищо за него, сякаш беше само инструмент за задоволяване на страстта му.

Една нощ в началото на август, след като Филип беше получил бележка от Марсел относно здравето на Габи, той седна в оскъдно осветената си стая и пи до късно след полунощ, взирайки се в празното пространство, а на тъмното му слабо лице се бе отпечатал размисъл. Ако не бе така потънал в мислите си, щеше да чуе нежните стъпки в стаята. Едва когато Амали му зашепна тихо на ухото, той усети присъствието й.

— Какво искаш, Амали? — изломоти той. — Тази нощ нямам нужда от тебе.

Амали трепна от суровите му думи, но не му позволи да я отклони от намеренията и, а те бяха да замести Габи в сърцето му.

— Позволи ми да те обичам тази нощ, господин Филип — прошепна тя с кадифен глас, обвивайки златистите си ръце около шията му.

— Махай се! — произнесе неясно Филип и я бутна силно. Изведнъж ръцете му опряха в едни оголени, твърди гърди и Амали изстена, когато той несъзнателно стисна топлите нежни кълба, усещайки под дланите набъбналите, щръкнали зърна. Тя се люшна към него и той я придърпа в скута си, заравяйки глава в нежната извивка на шията й.

— Ти имаш нужда от мене — прошепна Амали с дрезгав глас. — Само от мене. Забрави я, тя не те заслужава. Помисли си колко пъти те предаде. Мисли само за твоята Амали, господин Филип. Само Амали те обича, любов моя. Обожавам те!

— Да — потвърди Филип, вече възбуден от горещата, чувствена плът, която усещаха търсещите му ръце, която потръпваше и се стремеше към неговия допир. Вдигайки Амали от скута си, той се изправи несигурно, и със залитане я отнесе в леглото си.

— Твоята нежна, сладка плът ми принадлежи. Само ти ми остана вярна.

Изговаряше думите неясно, но ръцете му бяха сръчни и сигурни в пътешествието си надолу по кадифеното й тяло. Търсещите му устни я засмукваха и я караха да подлудява от страст, откривайки сърцевината на нейното желание. Страстта на Филип се разпалваше с всяка изминала секунда. Не бе горял в такъв огън от последния път, когато бе притежавал Габи в нощта, преди да акостират на пристанището.

— Ела в мене, любов моя, ела в мене — подканваше го Амали, притискайки се към горещо, пулсиращо тяло на Филип, като разтваряше краката си за него.

Не можейки да се сдържа повече, той се надигна и навлезе в нея със силата на боен чук. Но вместо да изстене от болка при грубото му проникване, Амали извика в екстаз, приемайки всеки безмилостен тласък, насърчавайки го с ръце и устни, докато краката й обгръщаха тялото му и го притискаха по-близо към нея, за да го погълне. Женската й съблазън бе така непреодолима и умела, че скоро нейното гърчещо се, треперещо и овлажняло тяло го хвърли във вихрушката на една страст, където съзнателната мисъл не смееше да проникне. Филип не разбираше какво казва в мига на кулминацията си, но Амали съвсем ясно го чу:

— Габи, скъпа, обичам те, обичам те!

В този миг тя забрави всичко и се отдаде на бурния си изблик.

По-късно, когато Филип задряма, Амали си спомни с горчивина за трескавите му думи и какво означаваха за нея. Тя трябваше да докаже на Филип, че е единствената, която може да го направи щастлив, и че няма нужда от невярната си съпруга. По едно време Амали го усети да помръдва и той отново протегна ръце към нея. Тя веднага го прегърна.

— Искаш ли пак Амали, господин Филип? — запита тя съблазнително и започна да го гали с малките си ръце. — Вземи ме, аз съм твоя. Дори онази бледолика жена, която си доведе от Франция, го разбра в мига, когато ни видя заедно.

Тялото на Филип се напрегна, после замръзна, думите й го шибнаха като с камшик. Той сграбчи раменете на Амали така силно, че я накара да извика.

— Какво искаш да кажеш с това, Амали? Кога Габи ни е видяла заедно? — Очите й се бяха отворили широко, в тях се четеше ужас, тя не можеше да продума. — Отговори или ще те накарам да съжаляваш!

Амали добре познаваше дивия характер на Филип и мрачните му настроения, знаеше, че напълно е способен да я нарани физически. Нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса.

— Госпожа Габи ни видя да се любим онзи ден, когато…

— В кой ден? — запита Филип заплашително.

— В деня, когато тя тръгна към господин Марсел… в деня, когато уби детето ви! — извика Амали с растяща тревога.

— Господи! — изруга Филип и погледна с върховна ненавист към Амали. — Била е така шокирана, че ни вижда заедно, та е изгубила ума си. Нищо чудно, че ме държи отговорен. — Измъчвайки се от угризения, той обхвана главата си с ръце и изстена: — Желая й само да бъде щастлива с Марсел. Поне това й дължа, защото я предадох.

— Нали не се сърдиш на твоята Амали? — запита смаяната квартеронка, не можейки да повярва на късмета си. — Ако бях разбрала, че вече не държиш на съпругата си, нямаше да я предложа на Дамбала. Но пък — и тя се замисли — тя можеше още да бъде тук, ако не бях…

— Дамбала? Какво общо има вашият адски бог с Габи? — изрече той със студена ярост, ставайки от леглото, и запали лампата; всякаква снизходителност бе изчезнала от лицето му.

Амали наистина се изплаши. Думите неволно се бяха изплъзнали от езика й. Само ако Филип не бе открил избягалата си жена в Ню Орлиънс, помисли тя тъжно. Трепна вътрешно, като видя злия поглед в кремъчно-сивите очи на любовника си, и инстинктивно разбра, че е дошло време да плаща за греховете си.

— Кажи ми какво се случи, Амали — заповяда Филип, чието лице се бе превърнало в тъмна, смъртоносна маска. — Какво си направила на Габи, след като заминах, та си я накарала да напусне Белфонтен и да отиде при Дювал? Господи! Тя едва се бе възстановила от помятането и ти си се осмелила да изложиш живота й на риск с твоите езически магии!

— Но нали нищо й няма! — настоя Амали, свивайки се под изпълнения му с ненавист поглед.

Филип бе загубил всякакво самообладание. Гневни пламъци блестяха в очите му. Пред него стоеше човек, който не само бе причинил големи страдания на Габи, но бе предизвикал и тяхната раздяла. С типично мъжко самомнение той изцяло забрави собственото си осъдително поведение през първите месеци от брака им и жестокостите, които й бе причинил напоследък. В неговите очи Амали беше единствено отговорната за това, че бе загубил детето си и в крайна сметка съпругата си.

Без да се поколебае, той нанесе съкрушителен удар по лицето на Амали с отворената си длан. Тя се олюля и се сви, когато го видя, че се готви да я удари още веднъж.

— Моля те, господин Филип, имай милост! — захленчи тя; едната страна на лицето й вече започна да се подува.

Но Филип на изпитваше никакво съжаление. Бе като обезумял, непреклонен, безчувствен, решен.

— Истината, кучко такава! Какво си направила на Габи?

— Ще ти кажа, само не ме удряй пак! — Тя погледна уплашено към огромната ръка и когато я видя, че се отпуска надолу, заговори: — Една нощ аз… накарах да изнесат госпожа Габи от леглото й и да я сложат на олтара на Дамбала.

— Да те вземат дяволите! — изруга Филип. — Ти си искала да я принесеш в жертва на онази… онази змия? — Не можеше да повярва, че Амали ще стигне дотам в стремежа си да се отърве от съперница.

— Не! — отрече тя, борейки се за живота си. — Никога нямаше да я убия. Исках само да я изплаша и тя да те остави. Исках да обичаш само мене. Ние двамата сме едно цяло, господин Филип. Нима това, че сега се любихме, не го доказва? Можеш ли да кажеш, че съпругата ти те задоволява така, както аз? Със сигурност нейната страст бледнее в сравнение с огъня в кръвта ми.

Малката ръка на Амали се плъзна смело по тялото на Филип и обхвана неговата мъжественост.

Тя бе неподготвена за удара му и главата й отлетя настрани.

— Какво стана с Габи на този олтар? — запита Филип; горещите й молби не бяха успели да го умилостивят.

Амали разбра, че той няма да се успокои; щеше да я измъчва, докато не научи всичко, което трябва да знае. Със замаяна от ударите му глава, с почти затворени, подути очи, с пламнали бузи тя разказа всичко, което се бе случило при олтара на Дамбала, без да пропусне нищо с изключение на съвкуплението си с огромния черен роб на земята пред олтара.

— Не мога да повярвам, че си способна на такава жестокост — каза Филип, поклащайки с неверие глава след края на нейния разказ. — Ако Жерар не бе дошъл тогава, кой знае какво щеше да се случи. Виждал съм вашите езически ритуали. Знам в каква лудост изпадат вашите хора при вида на тази проклета змия. Нищо чудно, че Габи е избягала от Белфонтен, сигурно е полудяла от страх.

Докато Филип с широко отворени очи, в които се четеше ужас, се опитваше да си представи бялото тяло на Габи привързано на студения каменен олтар, Амали видя, че има възможност да избяга, и скочи като пантера от леглото. Филип я сграбчи за глезена още преди да бе слязла от леглото, и тя тупна на пода. Той стана и прекрачи през неподвижното й тяло. Когато

Амали не помръдна, Филип се отправи към вратата и извика Жерар така високо, че можеше да събуди всичките прислужници, които спяха на третия етаж.

След минути Жерар се появи на вратата с лампа в ръка и озадачен израз на лицето. Следваше го леля Луиз, облякла пеньоар над нощницата.

— Какво има, господин Филип? — запита сънено Жерар. Силният писък на леля Луиза подсказа на Филип, че е забелязала голото и насинено тяло на Амали, простряно в краката му.

— Какво сте направили на малкото ми момиченце? — извика тя и коленичи до дъщеря си. Когато видя подутото лице на Амали, започна да плаче сърцераздирателно. — Какво сте й направили?

— Само това, което заслужава — отговори студено Филип. — Би трябвало да заповядам да я бичуват. И вие двамата не сте по-добри. Как смеете да скривате отвратителните й деяния от мене! Със сигурност не сте съучастници в тях, нали? Господи! Габи можеше да бъде ухапана от онази отровна змия или изнасилена от онзи роб, обезумял от страст!

— Не — отрече яростно Жерар. — Пристигнах там, преди да й бяха навредили. Амали ревнуваше от госпожа Габи, но никога не би допуснала да я наранят.

— Би трябвало да заповядам да я бичуват или още по-добре да я продам!

Леля Луиз остро си пое дъх и вдигна очи нагоре, така че се виждаше само бялото. Амали, която вече бе седнала с помощта на майка си, се хвърли в краката на Филип, умолявайки и викайки:

— Прости ми, господин Филип! Не продавай своята Амали! Бичувай ме, но не ме продавай, моля те!

Филип погледна без никакво чувство златистото тяло, което някога му бе давало толкова удоволствие, и знаеше, че не би могъл да се застави да обезобрази прекрасната й плът. Имаше само една алтернатива.

— Махнете я от очите ми и я заключете в помещението за слугите — заповяда Филип, без да обръща внимание на смаяния поглед на Жерар.

— Какво ще правите с моето дете, господин Филип? — запита леля Луиз, която за пръв път в живота си усети, че мрази своя господар. — Тя се е родила в Белфонтен. Това е нейният дом. Взехте я, когато беше още дете. Ако поне малко ме обичате, не я продавайте!

— Не искам никога повече да я виждам. След като приберат тръстиката, възнамерявам да я продам в Сен Пиер.

— Но аз ти принадлежа! — захлипа Амали. — Не искам друг господар! Обичам те! Обичам те!

— Ти обичаш само себе си — изфуча Филип, когото молбите й не бяха размекнали. — В Сен Пиер има много хубави публични домове и ще се погрижа да бъдеш настанена в най-добрия.

Побелялото от ужас лице на Амали проследи Филип, докато той се извръщаше с погнуса от нея.