Кони Мейсън
Чисто удоволствие (6)

6

Домът на лорд Мейхю, шест месеца по-рано

Мойра влезе в стаята на лорд Роджър със свито сърце. Още от деня, когато постъпи на работа в дома на лорд Мейхю, тя трябваше да се брани от сина и наследника на херцога, чието нежелано ухажване я изпълваше с отвращение. Той настоятелно я преследваше и тя бе принудена да го отбягва винаги, когато си беше вкъщи, което за щастие не се случваше често. Беше развратен и напълно покварен — пороците му предизвикваха непоносимо отвращение. Ако Роджър узнаеше, че тя е разбрала за членството му в зловещия клуб Хелфайър, със сигурност животът й щеше да бъде в опасност.

Мойра бързо свали мръсното бельо от леглото на сър Роджър, без да усети присъствието му. Той тихо се бе вмъкнал в стаята и бе затворил вратата след себе си. Едва чутото щракване на ключалката я накара да се обърне рязко и така тя се изправи лице в лице с мъжа, от който вече се страхуваше.

— Аха, Мойра, колко удобно да те открия в спалнята си.

— Лорд Роджър. Мислех, че ви няма. Ще се върна по-късно, когато е удобно да почистя стаята ви.

Той бе висок и слаб с почти призрачен вид, удължени аристократични черти и безцветни очи — и целият му вид говореше за жестоката му природа. Не можеше да се отрече красотата му. Но през целия си живот лорд Мейхю е бил глезен и нищо не му е отказвано. Не понасяше и не толерираше откази. За един богат аристократ задоволяването на всяка негова прищявка бе въпрос на дълг — не, благородна и напълно удовлетворителна цел в живота на околните. И той непрекъснато се възползваше от това положение.

— Не е нужно да си тръгваш. Предлагам да се възползваме от леглото, докато си тук. Доста дълго време чаках да остана насаме с теб. Да те открия сама в спалнята си, е луд късмет.

Мойра уплашено отстъпи назад.

— Аз съм скромно момиче, милорд — тя се опита да го заобиколи, но той застана на пътя й.

— Ти винаги се държиш по-високомерно, отколкото се полага на момиче в твоето положение, Мойра. Би трябвало повече да цениш вниманието, което ти оказвам. Повечето жени на твое място с удоволствие биха задоволили желанията ми. Ще откриеш, че мога да бъда благодарен.

— Аз не съм като всички жени.

Когато отново се опита да мине покрай него, той се изсмя жестоко и я хвана за ръцете, като насила я привлече към себе си.

— Никъде няма да ходиш. Не си нищо повече от една мръсна ирландска кукличка. Знаеш какво искам, и смятам да го получа. Не се прави на невинна пред мен.

— Пуснете ме! — Мойра отчаяно се бореше да се освободи от ръцете му, но въпреки вида си Роджър бе изненадващо силен. Като сграбчи лицето й в ръце, той залепи устни върху нейните, грубо и жадно захапа долната й устна. Мойра усети вкуса на кръв и отчаяно се задърпа, за да се освободи.

Силата й бе нищожна в сравнение с тази на Роджър. Светкавично бързо той се пребори с нея и тя се озова на леглото, приклещена под тялото му. Гадеше й се от тромавите му влажни целувки и лигавия му език Тя усети как ръката му се промъква под роклята й. Той заметна полата нагоре и откри бедрата й. Прекъсна писъка й, като постави ръка на устата й.

— Какво се опитваш да направиш, да вдигнеш на крак цялата къща ли?

Мойра закима.

— Искаш това, Мойра. Ти просто се инатиш. Дълбоко в сърцето си ти си лека жена. Всички жени са кучки.

Внезапно тя притихна и той помисли, че се предава доброволно.

— Така е по-добре — каза с цинична усмивка Роджър. — Знаех, че ще се вразумиш.

Той махна ръка от устата й, за да може да я целуне. Като събра цялата сила, на която бе способна и напълни дробовете си с въздух, Мойра запищя неистово. Вбесен, Роджър я удари с опакото на ръката си и покри устните й с целувка. Болката я зашемети. Роджър се възползва от замайването й, отметна роклята още по нагоре и разтвори краката й. Вече напълно отчаяна, тя захапа силно устните на Роджър. Той изохка изненадано и я удари отново.

Внезапно вратата се отвори и лорд и лейди Мейхю влязоха един след друг в стаята. Лейди Мейхю покри с ръка устата си и щеше да припадне, ако лорд Мейхю не я беше подхванал.

— Какво става тук? — прогърмя гласът на възрастния мъж. Въпреки че вече бе преминал разцвета си, лорд Мейхю все още изглеждаше внушително. Честен, строг и високо морален, той бе пълна противоположност на садистичния си син и бъдещ наследник

Роджър скочи на крака. Не можеше да си позволи да гневи баща си, който от години го заплашваше, че ще го лиши от наследство в полза на по-малкия му брат. На Малкълм можеше да се разчита, а и той притежаваше всички качества, които липсваха на Роджър. Затова трябваше да прикрива жестоката си природа, за да накара родителите си да се успокоят. Ако някога открият, че членува в клуба Хелфайър или разберат за дълговете му — ще настъпи истински ад.

— Тази ирландска уличница си играе с мен още откакто дойде тук — излъга Роджър. — Просто й давах това, което искаше.

Мойра смъкна надолу роклята си и се вдигна на лакти.

— Това не е вярно, милорд. Аз си вършех работата, когато лорд Роджър внезапно ме нападна. Аз съм добро момиче, не искам… — посочи леглото и направи гримаса — това.

— О, Роджър, как можа? — изплака лейди Мейхю. — Защо поне малко не приличаш на баща си? Или на брат си?

— Не мога да повярвам, че си на страната на тази уличница. За Бога, аз съм твой син!

Лорд Джъстин не бе запознат с подробности за разгулния живот на сина си, но бе чул слуховете за пороците му. А и нищо в държанието на Мойра не подсказваше, че тя е една лека жена, която се опитва да прелъсти сина му.

— Не вярвам, че Мойра е виновна — заключи лорд Джъстин. — Предупреждавам те, Роджър, и то най-сериозно. Това никога не бива да се повтори. Разбра ли? В бъдеще не се занимавай с прислугата. Знам, че имаш любовница някъде и ако изпитваш непреодолими нужди, върви при нея. Ако продължиш да се държиш зле с прислугата, може би ще сметна за най-добре да те изхвърля от завещанието си за сметка на брат ти.

Роджър се вцепени. Той разчиташе да наследи богатството и титлата на баща си и никой нямаше да го лиши от полагащото му се.

— Разбрах, татко. Няма да се случи отново — заля го вълна от разкаяние и мислено жестоко се закани на Мойра да я накара да си плати за това, че така го изложи пред родителите му.

Лорд Джъстин кимна с глава, доволен от отговора на Роджър. Очевидно той не познаваше твърде добре сина си.

— Можеш да тръгваш, Мойра. Сигурен съм, че имаш достатъчно работа.

Трепереща, тя стана от леглото и оправи полата си. Когато минаваше покрай Роджър, той изрече тихо, така че само тя да го чуе:

— Не съм свършил още с теб, кучко. Ще те накарам на колене да молиш за моето внимание.

Мойра мъчително преглътна и избяга от стаята.

Няколко дни по-късно разбра дълбочината на злобата в душата на Роджър. Лейди Мейхю събра всички прислужници в приемната дълго след като бяха приключили със задълженията си. Те се появиха кой повече, кой по-малко облечен, в зависимост от това, какъв етап в приготовленията си за сън е бил заварен. Всички се спогледаха в недоумение, когато бяха информирани, че от кутията с бижута на лейди Мейхю е изчезнала ценна огърлица от диаманти и смарагди. Понеже никой не призна кражбата, Роджър предложи да претърсят стаите им. Малко след това ги изпратиха да се приберат и да чакат лорд Роджър и баща му да направят претърсването.

Мойра седеше като на тръни. Не бе много разтревожена, защото знаеше, че не е виновна, но цялата история я накара да се чувства напрегната и неспокойна. Тя си спомни заплахата на лорд Роджър и се страхуваше от отмъщението му.

Скоро пристигнаха той и баща му. Претърсиха оскъдните й вещи и не намериха нищо. После Роджър я погледна нагло и повдигна тънкия сламен матрак на леглото й. Там намери огърлицата все още в кадифения й калъф. Мойра извика изненадано.

— Не може да бъде! Кълна се, че не съм откраднала огърлицата.

Натъжен, лорд Джъстин я погледна и поклати глава.

— Разочарован съм от теб, Мойра. Явно през цялото време съм се заблуждавал по отношение на теб и затова дължа извинение на сина си.

Роджър не каза нищо. Нямаше нужда. Погледна я злорадо и погледът му обясняваше всичко.

— Не знам какво да правя сега при това положение — каза лорд Джъстин. — Не мога да толерирам подобно поведение в дома си. — Най-добре да уведомя властите и да ги оставя те да се разправят с теб, Мойра. Ще останеш в стаята си, докато дойдат.

— Ще пазя на вратата, за да не избяга, татко — предложи Роджър.

— Съмнявам се, че ще тръгне където и да било в нощ като тази — каза лорд Джъстин, — но може би си прав. Ще отнеме доста време на властите, ако въобще успеем да ги вдигнем по това време.

След като баща му си тръгна, Роджър затвори вратата и заключи отвътре.

— Казах ти, че ще те пипна — той злорадо ликуваше.

— Вие сте сложил огърлицата на майка си в моята стая! — обвини го Мойра, изумена от готовността на Роджър да стигне толкова далеч, само и само за да постигне това, което желае.

— Разбира се. Да не би да си се съмнявала? — призна Роджър без никакво съжаление. Той я побутна назад към леглото.

— По гръб, уличнице. Обзалагам се, че не си разтваряла крака пред един бъдещ херцог. Да удовлетвориш желанията ми ще бъде малко разнообразие от обичайните боклуци, които сигурно си приютявала в леглото си.

От гърлото на Мойра се отрони стон, изпълнен с отвращение.

— Не ме докосвайте! Ако го направите, ще пищя, докато не вдигна цялата къща на крака.

— Не бъди такава глупачка — озъби се Роджър. — Ако се държиш добре с мен, ще накарам баща ми да снеме обвиненията.

— Предпочитам да отида в затвора — заяви Мойра, като се претърколи от другата страна на леглото.

Роджър, който бе отвратителен дори и в най-доброто си настроение, направо освирепя.

— Да не се мислиш за твърде добра за мен? Винаги си се надувала повече, отколкото подобава на една прислужница — той се пресегна да я грабне за ръката. — Жените стават само за едно нещо.

Тя се отскубна.

— Ако не ме оставите на мира, ще кажа на баща ви, че сте замесен в пъклените дела на клуба Хелфайър.

Роджър замръзна, от очите му лъхна смъртна заплаха.

— Какво знаеш за този клуб? — в гласа му трепкаха заплашителни нотки, но Мойра бе стигнала твърде далеч и не можеше да спре:

— Зная, че сте член на този покварен пъклен клуб. Чух как с един твой приятел се хвалехте, че сте изхвърлили в Темза едно момиче, след като сте го отвлекли от улицата и сте го използвали в зловещите си ритуали.

Лицето на Роджър се изкриви в отмъстителна гримаса:

— Ти си подслушвала?

Мойра леко вдигна брадичка:

— Просто чистех пред стаята. Вие не знаехте, че съм там. Чух всяка ваша дума. И ще разкажа на всеки, който пожелае да ме изслуша, колко ниско сте паднал. Репутацията ви, която и сега е под въпрос, ще бъде напълно съсипана. Цялото ви семейство ще бъде отхвърлено от обществото, след като веднъж стане ясно на какви пъклени дела сте способен.

— Много жалко, че няма да имаш никакъв шанс да кажеш на когото и да било — каза Роджър, като отново се хвърли към нея. Движението му бе неочаквано и Мойра почти нямаше време да го избегне. С една ръка запуши устата й, а с другата притисна двете й ръце. — Да не мислиш, че ще те освободя сега, когато разбрах колко много знаеш за мен? Баща ми със сигурност ще ме лиши от наследство. Ти сама предреши съдбата си — той я задърпа към вратата. — Ще кажа на баща си, че съм се съжалил над теб и съм те пуснал да си отидеш. Той ще се ядоса и въпреки това ще подаде жалба до съда, но никой няма да може да те открие.

Страхът превърна очите на Мойра в искрящо злато. Тя съжали, че е предизвикала Роджър. Защо му каза? Защото той я принуди да го направи, сама отговори на въпроса си. Тя разбра, че информацията крие много опасности, и от момента, в който дочу разговора, не бе обелила нито дума пред никого. В каква каша успя да се забърка. Да си беше държала езика зад зъбите. Трябваше да знае, че да заплашва Роджър, е глупаво и опасно.

Той грабна пелерината й от окачал ката, наметна я върху главата й и я измъкна от стаята. В коридора нямаше никой, поведе я по задните стълби надолу към кухнята. По това време на нощта всички си бяха легнали и никой не ги срещна.

Мойра не можеше да се пребори с Роджър, който бе наистина твърде жилав. Повлече я навън в проливния дъжд и я хвърли в каретата. Движеше се плътно зад нея. Изкрещя на кочияша, който сънливо се препъваше, измъкнат от топлото си легло над гаража.

— Заминавате ли, милорд? — сънливо попита мъжът. — Нощта е ужасна.

— Впрегни конете — заповяда отривисто Роджър. — Отивам в имението Дашууд.

Мъжът тръгна да изпълнява заповедта на Роджър, и тогава зърна Мойра, която се мяташе в каретата.

— Какво не е наред, сър?

— Нищо, Стайлс. Нищо не си видял, разбираш ли? Ако искаш да запазиш хляба си, няма да говориш за това.

Кочияшът не беше глупак Имаше топло местенце с уютно легло и едно-две скътани пенита, за да плаща от време на време за вниманието на някоя уличница. Той бе карал лорд Роджър неведнъж до Дашууд и му бе известно, че там във варовиковите пещери се вършат злокобни неща. Но животът му беше мил и не споделяше с никого какво знае. Освен това лорд Роджър му се отплащаше за верността. Ако лорд Роджър искаше инцидентът да се забрави, ще го забрави, макар че не можеше да се отърси от жалост към бедното ирландско девойче, отвлечено, за да стане жертва на незаконни деяния.

— Да, милорд, както желаете. Идвам, само ми дайте минутка да се облека.

— Помогнете! — изкрещя Мойра, когато ръката на лорд Роджър освободи устата и.

— Той няма да ти помогне — изръмжа Роджър, обръщайки се към нея. — Хайде, викай, никой няма да чуе гласа ти в тоя дъжд.

— Къде ще ме водите?

— Тъй като показа колко много знаеш за клуба Хелфайър, реших да те заведа на церемония тази вечер, за да можеш сама да видиш какво става по време на нашите ритуали — той нагло се изсмя. — Ще бъдеш нашата жертвена девица, независимо дали си девствена, или не. Останалите ще са очаровани, макар че надали ще познаеш някого от тях. Обличаме дълги монашески роби с качулки, които скриват лицата ни.

— Не искам да имам нищо общо с греховете ви! — извика Мойра. — Пуснете ме. На никого няма да кажа какво съм чула. Просто ще изчезна. Ще се върна в Ирландия.

— Твърде късно е — каза Роджър, докато каретата изгромоля надолу по пътя. — Успокой се и се наслади на разходката с карета. Може дори да ти хареса това, което ще ти се случи тази нощ, макар да се съмнявам. Ще бъдеш на разположение на всички членове на клуба, или поне на всеки, който те пожелае. Бъди сигурна, че аз пръв от желаещите ще се възползвам от „услугите“ ти.

Мойра затвори очи и потрепера. Дали утре щяха да открият изтерзаното й тяло на дъното на Темза? — зачуди се тя.

— Знам един бордей, който силно ще бъде заинтригуван да ме освободи от присъствието ти след церемонията тази нощ. Кълна се, че няма да видиш повече светлината на деня, заключат ли те там веднъж.

Мойра плътно се загърна с пелерината, обзета от вътрешен хлад, и се отдръпна в най-отдалеченото кътче на каретата. Нощта бе мрачна и студена във вилнеещата буря, но не можеше да се сравни със студа в душата й. Тя бе готова по-скоро да умре, отколкото да се остави да бъде унизена и обезчестена от лорд Роджър и зловещите му приятели. Мойра винаги бе гледала на себе си като на жена с въображение, и да се превърне в жертва, никак не й харесваше. Тя трескаво и отчаяно прехвърляше наум всички възможни начини за бягство.

Когато Роджър се облегна и отпусна глава назад в препускащата карета, отмести поглед към дръжката на вратата, която бе толкова близо, и едновременно с това — безнадеждно далеч. Ако се хвърли изненадващо покрай Роджър, дали би могла да отвори вратата и да скочи навън, преди той да реагира и да я спре? Вероятно щеше леко да се нарани, но ако късметът бе на нейна страна, щеше да се съвземе и да изчезне в нощта, докато Роджър дойде на себе си от изненада.

Щастието се усмихна на Мойра на един завой, когато каретата се люшна настрани и отхвърли лорда, който загуби равновесие. За част от секундата тя направи необходимото. Хвърли се край коленете му, натисна дръжката и изскочи от каретата. Строполи се на земята шумно и изкрещя от болка, когато главата й силно удари паважа. Претърколи се през глава в мръсотията и калта и спря в канавката край пътя. Зашеметена, лежеше неподвижно като мъртва. Всяко мускулче и кост пулсираха от болка, едва поемаше дъх. Невъзможно й бе да помръдне дори, а главата й бучеше непоносимо.

Каретата с тропот спря няколко ярда надолу по улицата. Роджър се появи на вратата още преди да спре напълно. Няколко секунди по-късно към него се присъедини и кочияшът. Двамата заедно тичешком приближиха мястото, където лежеше Мойра.

— Мъртва ли е, милорд? — страхливо попита Стайлс, взрян в мъртвешки бледото лице.

— Виж дали диша — нареди Роджър, твърде изтънчен, за да си позволи да докосне безжизнената купчина в краката си, просната в калната канавка.

Стайлс коленичи и постави ухото си на гърдите на Мойра.

— Не чувам удари на сърцето, милорд.

— По дяволите. Да се махаме оттук, преди да се е появил някой. Баща ми ще изпадне в умопомрачение, ако свържат името ми със смъртта й. Закарай ме до имението на Ренфрю. Имам нужда от мангизи, за да замина за Франция, а той има дългове към мен. Ще се върна, когато всичко отшуми. Ще измисля някаква убедителна история, а ти ще я разкажеш на баща ми. Ако ти е мил животът, забрави всичко, което се случи тази вечер.

Стайлс пребледня:

— Можете да ми имате доверие, милорд. Дума няма да обеля.

Мойра предпазливо издиша, когато чу как Роджър се качи в каретата. Тя бе сдържала дъха си, за да го накара да помисли, че е мъртва. Бог й бе свидетел, наистина се чувстваше така. Когато се опита да стане, тялото й отказа да се подчини и тя продължи да лежи неподвижно под пронизващия дъжд. Реши, че сигурно ще замръзне на този студ, преди да се появи някой. Като събра всичките си сили, тя опита да се изправи на ръце. Умопомрачаваща пронизваща болка проряза тялото й. Изпищя и загуби съзнание.

 

 

Настоящето

Мойра все още пищеше, когато се събуди от ужасяващия сън. Сигурно щеше да умре там, ако Джак не я беше открил. Тя му дължеше живота си и наистина съжаляваше, че не може да му се довери и да му каже, че не той е виновен за нараняванията й.

Внезапно вратата на спалнята се отвори и високата мускулеста фигура на Джак се очерта в сивеещата бледност на отиващата си нощ Той бе нахлузил само панталона си, без да успее да го закопчее в бързината, за да се хвърли в двубой с драконите, нападнали Мойра.

— Какво има? Лошо ли ти е?

Мойра седна в леглото, притиснала чаршафите към гърдите си.

— Няма нищо.

Джак прекоси стаята и се приближи, като междувременно спря да запали свещ.

— Нещо не е наред. Ти пищеше. Чух ясно как писъкът ти ехти чак до гостната. Погледни се, бузите ти са мокри. Да не си плакала? Бледа си като призрак — той замислено присви очи. — Не ми казвай само, че лейди Амелия е идвала при теб. Мислех, че се появява само пред членове на семейството.

— Лейди Амелия? — тя внезапно разбра за какво става дума. — Призракът? Не, нищо подобно. Не осъзнах, че съм извикала в съня си. Сигурно съм сънувала кошмар — добави, нямаше никакво желание да разкаже в подробности съня, който я бе върнал назад.

Джак приседна на леглото й и взе ръката й в своята.

— Искаш ли да ми разкажеш какво има?

— Не мога — Мойра поклати глава.

— Нямаш ли ми доверие? — той нежно изтри една забравена сълза, проблясваща на бузата й. — Защо плачеше?

— Не осъзнавах, че плача. Няма нищо наистина. Съжалявам, че ви събудих.

— По дяволите — изруга Джак, като се изправи рязко. Той жадуваше да остане при нея, но му бе ясно до какво ще доведе това. — Сега поспи. Ще присъстваме на бал във Воксхол тази вечер и искам да изглеждаш възможно най-добре.

Да спи, каза си Мойра със свито сърце. Дали изобщо някога щеше да заспи отново? Какво щеше да стане, когато Роджър се върне от Франция и случайно се срещнат на някое парти? След като внимателно премисли нещата, реши, че е най-добре да се омъжи за подходящ съпруг и да остави името му да я закриля. С тази мисъл тя най-накрая се унесе в сън.

В момента, в който прекрачи прага на стаята си, Джак разбра, че не е сам. Той изстена с досада, когато ефирната фигура на лейди Амелия запулсира с призрачна светлина.

— Сега какво искаш? — попита раздразнен. — Нямам настроение за призрачни разговори.

Небесната светлина, струяща от лейди Амелия, леко потъмня, когато Джак се хвърли на леглото и закри с ръка очите си.

— Защо правиш това с мен? — обвинително запита той. — Животът ми си беше безгрижен и безоблачен до момента, когато ти хвърли мис Мойра на пътя ми. Какво, за Бога, се опитваш да постигнеш? Бях повече от доволен да прекарвам нощите си с бутилка в ръка на игралната маса в компанията на леки жени. Ще се оженя по сметка — това би трябвало да те направи щастлива, защото така къщата ще остане в семейството и ти ще можеш да продължиш да преследваш бъдещите потомци на Грейстоук, ако аз все пак имам наследник. Което е малко вероятно, познавам добре Виктория.

Лейди Амелия преплува стаята и доближи леглото му. Тя погледна надолу към Джак и поклати глава. Усетил близостта й, той махна ръка от очите си и се вгледа в нея.

— Не говориш много, нали? За Бога, послушай ме. Аз говоря на призрак! Е, добре. Какво значение има, след като не можеш да повториш думите ми. Не знам какво да правя с Мойра, нито съм наясно с чувствата си, когато става дума за нея — продължи Джак, сякаш да споделя с един призрак бе най-естественото нещо. — Проклет да съм, ако не изпитвам непреодолимо желание към тази привлекателна ирландска въртиопашка. Не помня друг път да съм бил толкова увлечен по жена. Като се вземе предвид, че не е обичайната неграмотна прислужница, това не ми дава право да желая неща, които са невъзможни. Аз трябва да се оженя за пари.

Лейди Амелия се наведе още по ниско към него и той усети как топлината на ярката й светлина сгрява тялото му. Тя размаха показалец към него, сякаш му се караше за нещо, което е изрекъл.

— Това е твое дело, нали? — обвини я Джак — Ако не беше ти, нямаше да изгарям от желание да държа в обятията си жена, имала твърде много любовници. Чувствата ми, когато става дума за Мойра, са напълно объркани и напълно противоречат на фактите, които знам за нея. Аз поех отговорността за нараняванията й и правя всичко по силите си, за да й осигурим добро бъдеще, но въпреки това нямам никакво желание друг мъж да се появи в живота й. Какво, по дяволите, става с мен? Може би Мойра е и магьосница, не само уличница? Ако мислиш, че по някакъв начин може да ми помогне да спася душата си, то жестоко грешиш. За мен няма спасение. Дяволът вече е сложил ръка на рамото ми.

Лейди Амелия изглеждаше явно разстроена от избухването на Джак Като отметна глава, тя започна бавно да избледнява и да се превръща в сивееща точка, която се стопи пред погледа му. Джак почувства странна празнота, и тя нямаше нищо общо с прародителката му, която вечно си пъхаше носа в чужди работи, нито с нейното явно неодобрение.