Кони Мейсън
Чисто удоволствие (17)

17

Мойра се събуди. Беше мрачен сив ден, забулен в мъгла, който изглеждаше унил като самата нея. Корабът отплаваше по пладне и каквото и да се случеше, тя щеше да се качи на него. Не можеше да се омъжи за Джак а не искаше да бъде и негова любовница. След начина, по който се отнесе с нея миналата нощ тя имаше чувството, че вече и не го познава Съзнаваше, че беше наранила неговата гордост, като отхвърли предложението му за брак но не беше очаквала да реагира с такава омраза Всички мъже ли са толкова уязвими? — чудеше се тъжно тя, — или Джак показа истинската си същност?

Наистина тя никога не бе виждала неговата тъмна страна, а само добрата, и се надяваше, че жестоката промяна няма да е за постоянно. За човек който го обичаше толкова силно, колкото тя, беше невероятно, че той се бе държал така коравосърдечно.

Решила да не предизвиква съдбата, като закусва с Джак Мойра използва времето, за да напъха няколко неща в една малка платнена чанта, която намери в килера. Тя се опасяваше, че куражът й да замине ще се изпари, ако отново го види. Изпита дълбоко облекчение, когато погледна през прозореца и видя как Джак влиза в една карета с герба на Ейлсбъри. Каретата изтропали и изчезна в мъглата.

Когато Джили пристигна с поднос с чай и препечена филия, Мойра вече беше скрила чантата под леглото и се бе успокоила.

Все още объркана от това, че откри двамата в леглото, малката прислужница едва поглеждаше към Мойра, докато оставяше подноса и запита дали има нещо, от което да се нуждае господарката й.

— Всъщност има — каза Мойра и придаде на лицето си болезнено изражение. — Имам ужасно главоболие. Помоли Матилда да ми приготви прахче за него, а после се погрижи да не ме безпокои никой. Навярно цял ден ще спя. Използвай случая и прави каквото искаш; няколко часа няма да имам нужда от теб.

— О, благодаря, госпожице Мойра! — каза Джили, изпаднала във възторг. — Колин ми каза, че ще ме заведе да видя семейството си при първа възможност, която изникне. Мама не е добре.

— Непременно замини тогава — насърчи я Мойра. — Кажи на Петибоун, че съм ти позволила да заминеш, за да посетиш семейството си и че Колин ще те закара с файтона.

— Да, мадам. Веднага ще ви донеса лекарството против главоболие. Благодаря ви още веднъж. Толкова се бях разтревожила за мама. — Обърна се, за да излезе, но после се спря. — Изобщо не мисля нищо лошо за вас след… Не ме интересува какво казват някои, вие сте добра жена. — След като изплю камъчето, тя изтича навън.

Изражението на Мойра стана строго, докато наблюдаваше как Джили се втурна през вратата. Думите на камериерката затвърдиха нейната увереност, че тя и Джак са в устата на цял Лондон. Нямаше вероятност скандалът около тях да стихне, докато не се появеше нещо по-забележително и не заемеше неговото място.

Решението й, да напусне Джак, не беше лесно, но тя знаеше, че е добро. Миналата нощ Джак я беше накарал да се почувства като уличница, а на нея това не й хареса. Характерът му беше страховит, а думите му — подли. Как смееше да си помисли, че ще я направи своя любовница против волята й!

Къщата беше притихнала. Джили бе заминала с Колин, само преди минути тя чу как Петибоун и Матилда излизат от къщата, за да напазаруват. Слугите навярно си почиваха в кухнята, пиеха чай и клюкарстваха. Часовникът в салона току-що удари девет часа. Мойра разполагаше с три часа, за да стигне до Лондон Пул и да се качи на пощенския кораб „Емералд Куин“.

Когато отвори вратата и надникна навън, в салона нямаше никой. Тя измъкна чантата изпод леглото, тихичко излезе от стаята и благополучно прекоси предната стълба. Разтревожи се за миг, когато входната врата издаде скърцащ звук на протест, докато тя се прокрадваше навън.

Влажната мъгла прокара ледените си пръсти по нейния гръбнак, но тя й беше признателна, че прикрива крехката й фигура, подобно на сиво наметало. След няколко секунди вече не можеше да бъде забелязана от къщата.

На Мойра й бяха необходими трийсетина минути, за да намери файтон, но тя все пак успя да стигне, преди корабът да развие платната си и бавно да отплава надолу по Темза. Наблюдаваше от палубата, докато гъстата мъгла погълна кораба и заличи брега. Когато погледна към сушата, тя не можа да различи нищо друго освен неясни очертания, които се мержелееха през гъстата мъгла.

Водена от навика, Мойра посегна да притисне медальона си, който винаги я бе успокоявал във време на изпитание. От устните й се отрони вик на уплаха, когато разбра, че той липсва. Загубата му силно я разстрои. Медальонът беше нещо повече от спомен; той беше връзката с нейното минало. Сега тя не притежаваше нищо.

Джак се завърна вкъщи малко преди часа за вечеря. Когато запита за Мойра, му казаха, че има главоболие и е прекарала целия ден в стаята си. Той веднага изпита угризение. Не трябваше да бъде толкова груб с нея предишната нощ но беше толкова ядосан, че се бе върнал обратно в старата си същност, която вече не му допадаше. Но тя беше засегнала неговата гордост и го бе наранила дълбоко, когато отказа да се омъжи за него. Той й бе предложил сърцето си, своя дом, цялото си богатство, а тя отблъсна предложението му.

Мойра разсъждаваше глупаво, че той просто ще си седи и ще я остави да го напусне, но не взимаше под внимание неговото чувство за притежание, щом ставаше въпрос за нея. Тя беше негова; никой друг не можеше да я има. Ако предпочиташе да стане негова любовница, нека да бъде така. Гневът му от изминалата нощ се беше поохладил, но той все още беше решен да я настани в къщата, която бе наел, и да види как ще се чувства тя като държанка. Навярно тогава ще осъзнае какво беше пропуснала, като отхвърли неговото почтено предложение.

Той никога преди това не беше казвал на някоя жена, че я обича — и вероятно нямаше да го повтори след отговора, който получи от Мойра Навярно това, което изпитваше към нея, не бе любов; може би е само луда страст. Не можеше да отдели проклетите си ръце от нея. Проклета да е Мойра с дяволското й твърдоглавие и проклета да е лейди Амелия за това, че ги събра

Вечерта беше унила. Джак очакваше Мойра да се присъедини към него и понеже тя не го направи, той помоли Матилда да забави вечерята. Седеше безмълвен, размишлявайки за отсъствието на Мойра и за собствената си неутолима необходимост от малката свадливка, за която мечтаеше. Накрая търпението му се пръсна. Той повика Джили от кухнята

— Моля те, Джили, съобщи на госпожица Мойра, че изисквам присъствието й на масата.

Джили незабавно се поклони и забързано излезе от трапезарията. След доста време камериерката се завърна. Лицето й пламтеше, а изражението й беше болезнено. Когато застана до Джак, тя скри лицето в престилката си и заплака. Той рязко стана и захвърли салфетката.

— За Бога, Джили, какво пък има сега? Нещо лошо ли се е случило с Мойра?

— Не мога да я открия, милорд. Претърсих навсякъде.

В главата на Джак зазвъняха тревожни звънчета.

— Как не можеш да я откриеш?

— Страхувам се, че е изчезнала, милорд. Липсват някои дрехи.

— Извикай Петибоун! — Джили не се движеше достатъчно бързо и той изкрещя: — Веднага!

Щом чу врявата, Матилда се зададе от кухнята. Петибоун влетя като хала в трапезарията, а Джили едва смогваше да го догонва.

— Джили ми каза, милорд. Нямам представа къде може да е отишла госпожицата.

— Кога я видя за последен път?

Вчера, милорд. Рано тази сутрин Джили й занесе прах срещу главоболие, а Мойра й позволи да посети болната си майка. После Матилда и аз излязохме на пазар. Мислех, че госпожица Мойра е все още в стаята си, но тя може да е излязла, докато всички сме били навън.

— Някой от вас има ли представа къде може да е отишла? — Още малко и щеше да избухне, но внимателно се овладя. Как можа Мойра да му причини това?

Ни най-малка. Освен ако… — добави Петибоун с болезнено изражение. — Днес, когато вземах няколко монети за покупките, открих, че от вашия сейф липсват пари. Мислите ли, че тя може да ги е откраднала? — Той отправи изпитателен поглед към Джак. — Навярно е имала уважителна причина.

Джак му отвърна с убийствен поглед:

— Ти да не би да си в заговор с лейди Амелия?

— Моля?

— Няма значение — Джак се обърна към Матилда. — Мойра спомена ли ти нещо за заминаване?

Силно разстроена, Матилда кършеше ръце.

— Едно време, милорд. След като напуснахме имението на сър Дашууд, тя каза, че отива в дома на своя брат, близо до Килкъни, в Ирландия. Обеща, че ще ме вземе със себе си.

Петибоун изглеждаше разтревожен.

— Това беше преди лорд Джак да ме наеме като икономка — побърза да добави Матилда, като видя ужасеното му изражение.

— Може би е заминала за Ирландия.

— Да запазя ли място на следващия кораб за Ирландия, милорд? — попита икономът.

— Не! — Петибоун се стресна от неговото избухване. — Утре ще се поинтересувам дали някой, отговарящ на описанието на Мойра, е запазил място на кораба, отплаващ днес за Ирландия.

— Ще я последвате ли, милорд? — искаше да знае Петибоун.

— Аз нямам никаква власт над Мойра; тя може да постъпва както й е угодно. Сега можеш да сервираш вечерята, Матилда.

Въпреки че гласът му беше студен и невъзмутим, той се чувстваше така, сякаш току-що му бяха нанесли удар в гръкляна. Не му се вярваше, че би стигнала дотам, че да открадне от парите му, за да си плати билета до Ирландия. Толкова силно ли го мразеше? Дали не бе прекалил, като поиска да му стане любовница? Ако тя не беше отхвърлила предложението му, на него никога не би му хрумнала подобна идея. По дяволите, както искаше тя от него? Когато отхвърли любовта му, той ядосан си я бе взел обратно и й предложи нещо по-непочтено в желанието си да я нарани така, както го нарани тя. Всичко, което постигна обаче, бе това, че я загуби. Адът щеше да замръзне, преди да я последва. Дните на молби бяха свършили.

— Милорд — внезапно Джак осъзна, че Матилда все още тихо стоеше до него.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Матилда?

— Да, милорд, само това. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади някакъв блестящ златен предмет.

Джак протегна ръка и Матилда постави медальона на Мойра в дланта му. Той здраво го стисна, като си представяше, че топлината на тялото й все още е в него.

— Къде намери това? — Веднага забеляза, че крехката верижка е скъсана.

Матилда го погледна право в очите и каза:

— Във вашето легло, милорд. То е на госпожица Мойра. Тя никога не го сваляше. — В гласа и се долавяше нотка на неодобрение.

Джак има благоприличието да се изчерви.

— Знам. Благодаря ти. Аз ще се погрижа за него. Що се отнася до вечерята, Матилда, намирам, че вече не съм гладен. Отивам в стаята си. Петибоун може да ми донесе там един поднос по-късно.

— Както желаете, милорд.

Седнал на едно кресло пред камината, Джак прехвърляше медальона в ръцете си, припомняйки си как я беше виждал да го притиска в напрегнати мигове безброй пъти през изминалите шест месеца. Изглеждаше, че той оказва почти успокоителен ефект върху нея. Освен че някога е принадлежал на нейната майка и на прабаба й, той не знаеше кой знае колко за финия накит. Вероятно той притежаваше сантиментална стойност за Мойра, въпреки че не беше скъп или ценен.

Джак се почувства като натрапник, докато с нокът внимателно разтваряше медальона. Нямаше представа какво бе това, което откри, но със сигурност бе избледняла миниатюра на мъж в униформа. Изображението бе толкова старо, че се бе пропукало на няколко места, но по-голямата му част беше запазена и представляваше приятен на вид младеж, все още в разцвета на своята младост. Поглеждайки го по-отблизо, Джак се изуми от това, че мъжът на снимката му беше познат. Всичко това беше много странно.

Малко по-късно пристигна Петибоун с пълен поднос, който Джак побутна настрана с учудваща липса на апетит.

— Излизам — уведоми Джак своя озадачен прислужник. — Извади ми вечерното облекло и кажи на Колин да изкара каретата на Ейлсбъри. Смятам да се отбия в Уайтс тази вечер и да направя обичайните обиколки.

— Значи излизате, милорд?

Джак рязко повдигна тъмните си вежди:

— Да не би това да е проблем за теб, Петибоун?

— Не, милорд. Просто вие отдавна не сте си позволявал… ексцесии и аз си мислех….

— Тогава бях нехаен, нали?

Щом икономът излезе, Джак смело отправи предизвикателен поглед към мрачните ъгли на стаята.

— Ако можеш да ме чуеш, лейди Амелия, не си прави труда да ме поучаваш. Достатъчно те търпях да ми се бъркаш. Твоята намеса не ми донесе нищо друго освен разбито сърце. Размекнах се и виж какво се случи. Именно нищо. Наследих титлата на херцог, която никога не съм искал, и заради нея загубих една жена.

Дори ако лейди Амелия го чуваше, тя предпочете нито да отговаря, нито да се материализира. Ала Джак не възнамеряваше да привършва своята тирада.

— Реших да възобновя познанството си с дявола. Преизподнята никога не ми се е струвала толкова примамлива, както сега

Той се отправи решително към шкафа с напитките и си наля щедра доза уиски. Повдигна я в знак на тост за липсващия дух и я пресуши на един дъх. Неговият смях огласяше стаята дълго след като той излезе. Нито забеляза, нито чу лейди Амелия, която се носеше във въздуха близо до тавана и го гледаше със съжаление.

Глупав човек. Сега е твърде късно. Не можеш да се завърнеш към стария си начин на живот.

Когато Джак бавно влезе в игралната зала, тълпата притихна. Това беше неговото първо появяване сред обществото, след като номерът му беше разкрит и той наследи титлата на херцог. Нямаше представа как ще го приемат перовете, ала това малко го интересуваше. Точно сега се чувстваше повече като Черния Джак, отколкото като лорд Джак. А Черния Джак не би дал и пукната пара за мнението на макаронените контета, които подскачаха наоколо на високи токове.

Джак се опита да прикрие изненадата си, когато лорд и лейди Креншоу, уважаваните първенци на лондонското общество, го поздравиха сърдечно.

— Ейлсбъри, хубаво е, че ви виждаме отново сред нас. Ужасно съжаляваме за вашия братовчед, наистина ужасно — каза лорд Креншоу.

— Да, наистина — повтори лейди Креншоу. — Ще даваме прием по случай осемнадесетия рожден ден на дъщеря ни следващата седмица. Ще ви изпратя покана. Наоколо не са останали твърде много подходящи ергени с вашето обществено положение. Със сигурност ще получите множество покани.

Семейство Креншоу се отправиха към семейство Гормън; тогава последва приливна вълна от хора, които идваха да го поздравят. Повечето от тях бяха каймакът на обществото и имаха дъщери за омъжване. Преди няколко седмици същите тези хора бяха готови да бранят своите невинни дъщери от Черния Джак Грейстоук Беше забележително какво може да направи една титла за някого.

— Джак, не очаквах да ви видя тук тази вечер. Липсвахте ми, милорд.

Джак се усмихна на Виктория. Бракът по сметка вече не му беше необходим, но това не означаваше, че не би могъл да пофлиртува с нея.

— Изглеждате прелестно тази вечер, милейди. Бях забравил колко сте красива.

Виктория си придаде важност и каза дяволито:

— Свирят валс, милорд. Ще танцувате ли с мен?

Джак пое ръката й и я поведе към съседната зала, препълнена с танцуващи.

— Мислех, че ми се сърдиш, Виктория — каза Джак, докато грациозно я въртеше.

— Така е, но ти си твърде интригуващ мъж, за да ти се сърдя продължително. Беше безобразно, от твоя страна, да ми изиграеш такъв номер. Вярвам, че си показал вратата на твоята малка уличница

В леденостудените очи на Джак проблесна усмивка.

— Мойра вече не е с мен.

— Склонна съм да започнем оттам, докъдето бяхме стигнали, преди да се разделим, без лоши чувства — изгука Виктория с престорена свенливост.

— Вече не търся… съпруга — отговори провлечено Джак. — Все пак, приемам… друг вид… предложения.

Виктория зяпна от яд, но после бързо прикри своето раздразнение. Беше уверена, че ако само веднъж вкара Джак отново в леглото си, щеше да промени мнението му.

Твърде отдавна тя беше опитала изключителния начин, по който се любеше той. Сега й се прииска да не си беше уговаряла среща с лорд Ренфрю по-късно тази вечер. Винаги можеше да го помоли да я отложат, но Ренфрю не беше мъж, когото можеше да разиграва.

— Не съм свободна тази вечер. Отбий се при мен утре.

В пристъп на внезапно просветление Джак осъзна, че не изпитва нищо към лейди Виктория, нито дори мимолетен интерес. Чудеше се дали мъжът, с когото тя щеше да преспи тази вечер, знае, че вече планира следващата си авантюра. Предишният Черен Джак нямаше да го е грижа с кои или с колко мъже спеше Виктория, докато му доставяше удоволствие, щом дойдеше негов ред, ала лорд Джак беше малко по-различен. След като се бе любил с Мойра, която беше чиста и непорочна, преди той да отнеме девствеността й, Виктория му се струваше слабо привлекателна По дяволите, идеше му да извие врата на лейди Амелия за това че му даде съвест.

— Ще се отбия при вас, ако не съм зает — отвърна уклончиво Джак, когато танцът свърши. — Ако ме извините, милейди, мисля да си пробвам късмета на карти.

Той бързо се измъкна считайки се за късметлия, че Виктория не беше негова съпруга На път за залата на картоиграчите поспря, за да се освежи с едно питие. С голямо уиски в ръка си запробива път през мъглата от дима на пурите, докато търсеше маса със свободен стол. На една той забеляза Спенс и се отправи в тази посока.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас, господа?

— Джак! Проклет да съм! — зарадва се Спенс, скочи и издърпа един стол. — Не очаквах да те видя тук Точно както в доброто старо време, а? Уиски ли пиеш? Време беше да се осъзнаеш. Започвах да си мисля, че си се променил.

— Не думай — каза Джак седна и кимна на останалите играчи.

Загуби твърде много. Умът му не беше в картите. Обикновено острият му усет за играта беше притъпен от многото уиски. В устата си усещаше кисел вкус, а главата го цепеше зад слепоочията. Започваше да си мисли, че вече е неспособен за тази проклета поквара. Признавайки разгрома си, той се изправи някак неуверено и заяви, че му стига за тази вечер.

— Ще дойда с теб — каза Спенс. Почувства, че Джак се е умислил и се зачуди какво ли го безпокоеше. Играеше като начинаещ и пиеше твърде много, дори за Черния Джак.

— Няма нужда С каретата съм.

— Рано е още. Ще те придружа до вкъщи и хубавичко ще си по-бъбрим. Доста време мина. Мойра е добре, надявам се.

При споменаването на името й устните на Джак се свиха ядно в тънка линия.

— Ела, ако искаш, но не съм в настроение за глупави въпроси. — Джак се потопи в мълчалив размисъл, който продължи, докато не слязоха от каретата в имението. Петибоун отвори вратата със загрижено лице.

— Бренди, Петибоун, в кабинета — кресна Джак с влизането си.

— Милорд, не мисля…

— Не ти плащам, за да мислиш, Петибоун.

Когато Джак влезе в кабинета си, Спенс се върна назад, за да поговори с иконома.

— Какво става, по дяволите? Какво му е на Джак?

— Госпожица Мойра замина. Негова светлост го приема зле.

— Защо е заминала? Джак беше луд по нея. Тя трябваше само да поиска, и той щеше да сложи целия свят в краката й. Той дори искаше да се ожени за нея.

— Подозирам, че й е предложил, но госпожица Мойра е отказала.

— Дамата има здрав разум. Нямаше да е редно. Херцог Ейлсбъри трябва да поддържа определен стандарт. Бракът му с нея щеше да бъде грешка, за която щеше да съжалява някой ден.

— Спенс, идваш ли, или смяташ цяла нощ да си приказваш с Петибоун? — Гласът на Джак беше изпълнен с нетърпение.

Спенс сви рамене и тръгна към кабинета. След няколко минути Петибоун пристигна с цяла бутилка бренди и две чаши.

— Затвори вратата след себе си, Петибоун, и си лягай. Тази нощ нямам нужда от твоите услуги.

— Какво ти става? — поиска да узнае Спенс. — Никога не съм те чувал да му говориш така рязко. Човекът те боготвори.

— Не заслужавам неговото отношение — каза жално Джак — Аз съм коравосърдечно копеле; нито титлата, нито богатството могат да променят това. Даже лейди Амелия ме изостави.

— По дяволите, Джак, говориш с гатанки. Какво се е случило?

— Ще ти кажа какво се е случило. Мойра ме напусна. Аз съм почти убеден, че е взела кораб за Ирландия, но няма да знам със сигурност, докато не запитам утре в корабното представителство. Помолих я да се омъжи за мен, за Бога, а тя ми отказа.

— Тя е по-разумна от теб — промърмори Спенс. — Приеми факта, че трябва да се ожениш за някоя от твоята класа. Аз харесвам Мойра, знаеш го, но мисля практично.

— Проклета да е практичността! Въобразих си, че съм влюбен в това момиче, Спенс. Тя беше недокосната, преди да отнема девствеността й. Отказа да се омъжи за мен. Разгневих се и поисках да ми стане любовница. Дори отидох и наех къща за нея. Възнамерявах да я настаня в разкош. В гнева си дори си внуших, че всъщност не искам съпруга, че от Мойра ще излезе по-добра любовница.

— Е, и какво стана?

— Трябваше да знам, че не би могла да приеме моите условия. Тя е твърде горда, за да живее като държанка, така че ме напусна.

Джак бръкна в джоба си, извади медальона на Мойра и го запрехвърля в ръката си. Той все още пазеше топлината на нейното тяло. Отвори закопчалката и косо погледна миниатюрата вътре.

— Какво е това? — полюбопитства Спенс.

— Медальонът й. Верижката се е скъсала и Матилда го намери, след като Мойра замина.

— Може ли да го видя?

Джак му го подхвърли със заучено безразличие. Спенс сръчно го улови и го задържа на светлината. Той замислено се вгледа в избледнелия образ на младежа, а веждите му се сключиха съсредоточено.

— Кълна се, че съм виждал точно тази снимка, само че по-голяма.

Джак тръсна глава, за да му просветне. Съжали, че посегна към първото си питие за вечерта. Алкохолът никога не решаваше проблемите. Трябваха му близо тридесет години, за да стигне до това заключение.

— Сигурен ли си? Мисли, човече! Не знам какво означава това за Мойра, но трябва да е важно, иначе тя нямаше да носи лика на този младеж Вземи го и виж какво можеш да откриеш Мъжът носи униформата на английската армия; това би трябвало да е от полза.

Спенс прибра медальона в джоба си и погледна косо към приятеля си:

— По дяволите, хлътнал си по това момиче, нали?

— Може би бях едно време. Сега не знам какво чувствам — мрачно си призна Джак. Никога не съм изпитвал това все едно съм сдъвкан и изплют. По дяволите! Иска ми се да потъна в забрава в благоуханната плът на някоя жена.

Спенс се ухили с разбиране. Това беше Джак, когото познаваше и който будеше неговото възхищение.

Има подходящо място. Мадам Фифи разполага с най-хубавите момичета в града но ти, разбира се, знаеш.

— Няма да помогне — каза Джак със съжаление. — Виктория беше повече от склонна, но разумът ми категорично отхвърли самата идея за това. Да не говорим за тялото ми, което се свива при мисълта да легна с нея или с която и да е друга жена. За Бога, Спенс, Мойра направо ми отне мъжествеността Ако не бях достатъчно начетен, щях да си помисля, че ми е направила някаква ирландска магия. Ти ме видя тази вечер на игралната маса нищо не можах да направя както трябва Уискито има вкус на помия, а превъзходното бренди киселее в устата ми.

Спенс съчувствено поклати глава:

— Тръгнал си по лош път, приятелю. Върви да си легнеш. След като се наспиш добре, нещата ще ти станат по-ясни. Аз ще се опитам да открия каквото мога за мъжа на миниатюрата.

Джак не обърна внимание на съвета на Спенс. Отпусна се на един стол пред тлеещия огън и продължи да се налива с бренди. Петибоун го намери там малко преди зазоряване с глава на гърдите, а една счупена чаша лежеше на пода до него.

Петибоун въздъхна и поклати глава. Точно както преди, помисли си тъжно той, когато Джак се завръщаше у дома след разгулна нощ и беше твърде пиян, за да се добере до леглото си. Разгъна един плетен вълнен шал, който лежеше върху пейката наблизо, внимателно зави Джак и излезе на пръсти от кабинета.

След като затвори тихо вратата, предпазливо се огледа и прошепна в мрака:

— Ако бдиш над него, лейди Амелия, умолявам те, направи нещо. Таях такива надежди за негова светлост.

Той внезапно замлъкна. Изглеждаше смутен от това, че се обръща към някого или нещо, което можеше да не съществува. Отдалечи се с цялото достойнство, което можа да събере. Нямаше да е удобно, ако откриеха, че разговаря с някакъв дух.

 

 

Мойра се почувства зле в момента, в който „Емералд Куин“ напусна лондонското пристанище. Дните, които прекара в тясната задушна каюта, бяха едни от най-нещастните, които бе преживявала. Тя не можеше да си обясни причината. Пътуването по море от Ирландия за Англия й бе харесало много, тогава защо сега се чувстваше толкова зле? Както английският канал, така и Ирландско море бяха спокойни, а въздухът носеше благоуханието на късното лято, но тя продължаваше да повръща, особено рано сутрин.

Когато корабът спря на пристанище Росеъри, беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си.

Стъпването на сушата я накара да се почувства малко по-добре, но не напълно. Влачейки единствената си чанта, Мойра отиде в транспортното бюро и си купи билет за дилижанса до Килкъни. Това й струваше всички дребни монети, които бяха останали в дамската й чанта и Мойра остана без никакви пари, за да си купи нещо за закуска. Не че беше кой знае колко гладна. Стомахът й все още се бунтуваше, а зеленикавият оттенък около устните й свидетелстваше за сутрешното й неразположение.

Дилижансът беше препълнен и Мойра се оказа притисната между една огромна жена, която носеше кошница с храна, и един свещеник, чиито устни помръдваха в непрестанни молитви.

Не помнеше някога пътят до Килкъни да е бил толкова дълъг. Въпреки че дебелата жена говореше непрекъснато, Мойра долови малко от онова, което казваше. Когато любезно й предложи тлъста наденица от своята кошница, на нея й се догади от самата миризма, въпреки че преди бе изпитвала огромна наслада от тази храна.

Не можеше да си обясни чувствителността на своя стомах и положи неимоверни усилия да избегне повторно прилошаване.

Дилижансът навлезе в Килкъни в късните часове на следобеда. Свещеникът и жената продължаваха до Карлоу и Мойра се сбогува с тях, после забърза напред.

Тъй като беше прекарала целия си живот по тези места и добре познаваше селото, не беше изненадана, че магазинерите и съселяните й я поздравяваха по име.

— Значи се завърна, а, момиче? — провикна се бакалинът, когато тя мина покрай неговия магазин. — Брат ти ще ти се зарадва.

— Надявам се, господин Хърлхи — извика в отговор Мойра и помаха с ръка, без да спира. Оставаха още пет мили до фермата на брат й, а чантата тежеше все повече.

— Чакай, момиче, ти все пеша ли ще вървиш?

Мойра спря и се обърна:

— Да Кевин не знае, че пристигам и няма да ме посрещне.

— Ако изчакаш да натоваря тази поръчка за госпожа Бейли, ще те взема с файтона. Мога да завия и да те оставя после.

— Много любезно, от ваша страна, господин Хърлхи.

Малко по-късно Мойра се настани до господин Хърлхи на свободното място във файтона му, заслушана в неговия разказ за всичко, което се беше случило в нейно отсъствие.

— Много жалко за Кайла Макгайър — оплака се той, като поклати посивялата си глава. — Треската я затри за по-малко от две седмици след твоето заминаване. Остави съпруга си с две пеленачета.

— О, не — възкликна Мойра поразена — Горкият Пада! А той успява ли да се справи някак?

Кайла и Пада бяха най-близките съседа на О’Туул. Малко по-възрастен и много по-земен от Кайла, той беше пълната противоположност на своята мечтателна съпруга. Мойра беше сигурна, че Пада е съсипан от смъртта й.

— Майката на Пада се грижи за бебетата но тя е твърде стара и болнава. Носи се слух, че си търси нова съпруга.

— Надявам се, скоро ще си намери — каза Мойра съчувствено. Тя много харесваше Пада и не можеше да понесе това че неговите две дечица ще израснат без майка.

— Почти стигнахме — каза господин Хърлхи, когато се спуснаха надолу по набраздената пътека към фермата на О’Туул.

Когато постройката се показа, Мойра внезапно осъзна колко много са й липсвали не само мястото, но и хората, които живееха там.

Кевин излезе от плевнята щом дочу трополенето на колелата и чаткането на копитата. Файтонът едва беше спрял, когато разпозна Мойра и се затича. Тя скочи и се втурна към него, после се хвърли в обятията му с вик на искрена радост.