Кони Мейсън
Чисто удоволствие (12)

12

— Влез, госпо’йце — каза тъмничарят, когато почука на вратата на началника на затвора.

Отвори я и блъсна Мойра вътре. Тя залитна, но се задържа, изправи се и зяпна, като видя двамата мъже в стаята. Изстена отчаяно от страх и сърцето й се сви от болезненото усещане, че е обречена на гибел.

— Ти си жена с късмет, мис О’Туул — рече началникът на затвора намръщен, като гледаше Мойра с неодобрение. — Семейство Мейхю оттеглиха обвинението си срещу теб и искат да те вземат обратно в имението си. Малко хора получават такава втора възможност. Използвай я добре, макар че не храня големи надежди. Веднъж откраднеш ли, винаги си оставаш крадец.

Мойра погледна от лорд Мейхю към пазача твърде слисана, за да проговори. Тя искаше да излезе от тази дяволска дупка, затова не се довери на лорда.

— Семейство Мейхю са оттеглили обвинението? — повтори тя вцепенена. — Сигурен ли сте?

— Лорд Мейхю каза, че това е волята на родителите му. Те не искат вече да те съдят. Свободна си да вървиш с него.

Мойра потръпна от самодоволната усмивка на Мейхю. Не искаше да има нищо общо с това дяволско чудовище.

— Ако съм свободна да вървя, предпочитам да не тръгвам с лорд Мейхю.

Той пристъпи към нея по-скоро заплашително, отколкото приятелски.

— Да не искаш да се върнеш обратно в килията? Мога винаги да повдигна отново обвиненията.

Мойра се взираше в него безмълвно.

— Не мисля, че искаш — той грубо улови ръката й. — Да вървим.

Мойра се насили да направи тази първа крачка и остави Мейхю да юди играта. Чак след като вратите на Нюгейт се затвориха зад нея, изрече настойчиво:

— Никъде няма да отида с вас. Пуснете ме да си вървя!

— Хич не си и помисляй — изръмжа Мейхю, докато я дърпаше към каретата си. — Мислех, че като охладиш страстите си няколко дни в Нюгейт, ще си по-склонна да участваш в една от оргиите на клуба. Хитро го измислих, нали? — Лицето му помръкна. — Може би не те оставих там достатъчно дълго.

Мойра заби пети в земята, като се противопоставяше на опитите му да я натика в каретата. Със силен тласък той успя да я подчини и я блъсна вътре като чувал с картофи. Влезе плътно зад нея, тръшна вратата, докато крещеше на кочияша да тръгва.

Мойра се дръпна в най-далечния ъгъл, без да съзнава, че наметката й се бе разтворила, докато се дърпаше пред каретата. Мейхю я погледна и избухна в смях.

— Виждам, че не си прекарала много добре в затвора — Той смръщи нос с отвращение. — Ако Джак те види сега, съмнявам се, че би те погледнал повторно. Изглеждаш като мръсна уличница. Зловонието ти ме оскърбява При това положение дори аз не бих те докоснал.

— Къде ме водите? — попита Мойра, доволна от зловещия си вид и пълните с бълхи дрехи.

— Ще разбереш, като пристигнем. Успокой се. Имаме доста път пред нас. И не мисли да скачаш от каретата. Вече ще съм нащрек Няма да те оставя да ме измамиш отново. Заслужаваш наказание за всичко, което преживях заради теб. Родителите ми бяха така разстроени, че напуснах Лондон, без да им обясня нито дума, и с това загубих доверието им.

Мойра потъна назад в меката седалка, като реши да пази силите си за предстоящите изпитания.

 

 

Уморен до смърт, Джак слезе от каретата с герба на Ейлсбъри. Две седмици бяха минали, откакто за последно видя Грейстоук Манър. Той беше отнесъл тялото на Уил в имението в Дорсет, където го погребаха в семейната гробница. Селският свещеник отслужи опелото в малкия параклис. Жителите на селото и околностите препълниха църквата и дори Джак бе трогнат от службата След това той беше останал да поднесе съболезнования и да се види с хората си.

Струваше му се непочтително да мисли за себе си като за херцог Ейлсбъри, но дали му харесваше, или не, титлата беше негова. Голям брой хора, семействата и домовете им, зависеха сега от него. Титлата всяваше страхопочитание към човек който бе прекарал дните и нощите си в пиене, хазарт и преследване на жени. Странно, тези празни влечения не го бяха примамвали от доста дълго време.

Мойра.

Боже, колко му липсваше тази дяволска жена. Чувството, с което Мойра го изпълваше, прогаряше дълбоко съзнанието му. Тя постоянно го лъжеше, така че накрая той загуби представа кое е лъжа и кое — измислица. Дълбоко го бе наранила с обвинението, че е член на клуб Хелфайър. Държеше се така, сякаш очаква от него да бъде наета за една от техните оргии. Чудеше се защо се е свързала с лорд Мейхю и защо е избрала да повярва на лъжите му. Всички тези въпроси и още много други тормозеха съзнанието му, като утвърждаваха намерението му да открие отговорите им.

— Милорд, слава Богу, че се прибрахте! — Петибоун посрещна Джак на вратата по-бъбрив от всякога. Джили припряно се въртеше около него. Джак веднага настръхна.

— Какво не е наред, Петибоун?

— Мис Мойра, милорд. Най-ужасното се случи.

У Джак се надигна паника.

— Изплюй камъчето, човече! Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Няма я, милорд. Отведоха я насила. Злочестият аз — вайкаше се верният слуга. — Обещах да я пазя, но не успях.

Джак го сграбчи за раменете и леко го разтърси.

— Спри да хленчиш, човече, и ми кажи какво се случи.

— Лорд Мейхю дойде с полиция и я отведоха — додаде Джили.

— Къде я отведоха? — Джак потръпна от страх. Ако беше успял да изкопчи истината от Мойра, можеше да избегне това.

— В Нюгейт — каза Петибоун, като се отърси от обзелото го вцепенение. Много рядко му се случваше да е така емоционално объркан и това показа на Джак колко сериозно е положението. — Този страхливец, лорд Мейхю, я обвини в кражба и полицаите я отведоха в затвора.

— Преди колко време? — попита трескаво Джак. Увереността му се изпари и у него се надигнаха страх и ярост.

— Пет дни — каза Петибоун. — Отидох до затвора с малко дрехи и храна на другия ден, но ме върнаха. Изглежда, не разрешават посещения при мис Мойра, преди да мине делото в съда. Само Господ знае кога ще стане това. Трябва да направите нещо, милорд. Колко дълго ще издържи в Нюгейт? Тя е твърде крехка да понесе ужасните условия в този затвор.

Челюстите на Джак се стегнаха в мрачна закана.

— Ще я измъкна оттам, Петибоун, не се съмнявай в това.

— Бог да ви поживи, милорд — подсмръкна Джили, като изтри сълзите от очите си. — Няма да го понеса, ако нещо се случи на госпожицата.

— Нито пък аз — промълви Джак. — Тръгвам за Нюгейт веднага, след като хапна и се преоблека. Нае ли достатъчно хора за домакинството, Петибоун?

— Бях много притеснен от случилото се с Мойра, за да посветя цялото си внимание на това. Младият Колин е новият помощник кочияш, имаме две нови камериерки и готвач. Нямах време да избера нов иконом.

— Заеми се с това — каза Джак. — Смятам да живеем в Ейлсбъри Хол в Дорсет известно време. Искам незабавно да възстановя Грейстоук Манър. Приготви ми ваната и дрехите, Петибоун. Джили, кажи на готвача да ми сложи нещо за хапване.

Джак прескачаше стъпалата нагори по две. Ако Мойра бе престояла в Нюгейт пет дни, нямаше нито минута за губене.

Два часа по-късно Джак стигна пред вратите на Нюгейт и поиска да се срещне с началника на затвора.

— Съжалявам, лорд Грейстоук. Жената, за която питате, вече не е в затвора.

Джак погледна началника на затвора с ледени очи.

— Опитвате се да ми кажете, че е била освободена или ми намеквате нещо друго? Тя не е — сърцето му спря за миг — издъхнала…

— Не, не, нищо подобно — увери го началникът. Хич не се безпокоеше да излъже новия дук на Ейлсбъри. — Обвинението срещу нея беше оттеглено и тя бе освободена вчера. Всъщност престоят й тук беше кратък.

Джак повдигна вежда и хладно попита:

— Какво обвинение?

— В кражба. Мис О’Туул бе обвинена в кражбата на ценно бижу от нейния работодател. Лорд Мейхю дойде вчера тук и помоли обвинението да отпадне. Графът, неговият баща, е великодушен човек Освободих мис О’Туул и я поверих на лорд Мейхю. Неговите родители щедро предложиха да я приемат обратно на работа при тях.

Джак се опита да не покаже описването си, макар да му беше трудно. Очевидно Мойра бе запазила в тайна от него абсурдното обвинение в кражба по причини, които само тя знаеше. Той се подсмихна при тази мисъл. Мойра може и да беше лъжкиня, но не беше крадла. Той усети някаква измама тук и подозираше, че мошеникът Мейхю е забъркал гнусната интрига. А Мойра пък бе попаднала в безскрупулни ръце. Тази мисъл никак не го успокои.

— Благодаря ви, господин началник. Ще посетя семейство Мейхю незабавно. Налага се спешно да говоря с младата дама.

Двадесет минути по-късно Джак стоеше във фоайето на дома на семейство Мейхю и чакаше стария граф. Той се появи след десет минути и покани Джак в кабинета си.

— Какво мога да направя за вас, лорд Грейстоук? Ужасно съжалявам за вашия братовчед.

— Благодаря — каза Джак. Мъжът отсреща му допадаше. Как бе възможно такъв достоен човек да създаде син като Роджър? Той премина направо към темата, която го вълнуваше, без да губи време в празни приказки. — Имате ли прислужница на име Мойра О’Туул във вашето имение?

Графът погледна с подозрение Джак.

— Защо се интересувате от това момиче?

— Лично е. Тя тук ли е?

— Вече не. Момичето открадна ценна огърлица на жена ми. След като я открихме между вещите й, Мойра остана заключена в стаята си до идването на полицая. За жалост синът ми Роджър я съжалил и я пуснал да си върви. Трябва да кажа, че бях много разстроен. Затова той отпътува тъй спешно за континента, предполагам, за да избегне моя гняв. Мойра, изглежда, се изпари във въздуха, но аз се почувствувах задължен да повдигна обвинение срещу нея.

— Знаехте ли, че Мойра е била арестувана и отведена в Нюгейт преди няколко дни?

Графът погледна изненадан.

— Имате думата ми, не. Защо не съм бил информиран?

— Синът ви е уредил всичко. Няколко дни по-късно лорд Роджър се е върнал в затвора и е помолил обвинението да отпадне. Казал е на началника на затвора, че вие сте променил решението си и сте пожелал да дадете на Мойра още една възможност.

— Вече ви казах, не е така — повтори графът. — Но какво общо има Роджър тук? Не съм го виждал с дни. Той не живее вече с нас, скоро влезе във владение на наследството от баба си.

— Надявах се да намеря Мойра тук. Но ако вие не сте я виждал, то очевидно лорд Роджър я е отвел някъде другаде. Имате ли представа, къде би могло да бъде?

— Ни най-малка. Знам, че той я харесваше. Може би я е настанил някъде като своя наложница, но това би ме учудило. Дълго мислих, след като Мойра изчезна, и реших, че тя може и да е крадла, но не е уличница, както Роджър намеква. — Той тъжно поклати глава. — Понякога не разбирам собствения си син. Има дива жилка в кръвта си, която ме плаши. Надявам се да намерите младата дама. Моята жена откри колието, така че, предполагам, няма нанесена вреда. Имам желание да й дам втори шанс, ако тя пожелае да се върне да работи при мен.

— Това е благородно, от ваша страна, милорд, но Мойра няма да се върне, след като я намеря. А аз ще я намеря, уверявам ви. Ако видите лорд Роджър, кажете му… всъщност аз ще му кажа.

Страховете на Джак бързо растяха, след като напусна градската къща на Мейхю. Ако Мойра не беше у тях, то Роджър я бе отвел някъде с цел, за която дори не искаше да помисли. Но очевидният отговор проблесна в съзнанието му с болезнена яснота

Клуб Хелфайър.

Дали Мейхю не я бе отвел в имението Дашууд? Дали не бе определил Мойра за жертва на гнусния апетит на „апостолите“ в следващата им оргия? Или пък вече бе пожертвана, преминала ритуала на пъклените им обреди — невинен ангел всред гнездо на усойници?

 

 

Мойра опита с всички сили, но не можа да се задържи будна. Изтощена телом и духом, тя заспа в ъгъла на каретата, свита, колкото може, по-далеч от лорд Мейхю. Не знаеше колко дълго е спала, но когато се събуди, каретата забавяше ход. Тя скочи и погледна през прозореца.

Здрачаваше се и успя да зърне луната високо над огромно тухлено здание с размери на дворец. Оскъдната светлина в прозорците не бе гостоприемна. Имаше нещо мистериозно и заплашително в това имение.

— Къде сме? — попита, когато лорд Роджър сграбчи лакътя й и я изблъска навън в мига, в който каретата спря.

— Съмнявам се, че знаеш къде, дори да ти кажа. Чувала ли си някога за имението Дашууд?

Мойра поклати глава.

— Това е домът на Сър Франсис Дашууд от Медменхам в Бъкингамшир — каза Мейхю. — Посветените се събират тук във варовиковите пещери зад имението на всеки две седмици за своите ритуали. Ти ще бъдеш гост на Сър Франсис до следващото им събиране след два дни. Ела, той те очаква — избута я към входа на къщата

Намръщен слуга отговори на повикването на Мейхю.

— Сър Франсис ви очаква — каза той, като погледна надолу през дългия си нос към Мойра. — Следвайте ме.

Дашууд се бе разположил в едно голямо кресло и съзерцаваше чаша бренди. Той вдигна поглед, когато Мейхю, който дърпаше Мойра зад себе си, влезе.

— А, Мейхю, това ли е малката, която ще ни осигури следващото забавление? Май няма какво толкова да се види, а?

— Не е много за гледане в този момент, но след като се измие, ще останеш доволен. Тя е далеч по-красива от проститутките, които обикновено наемаме, или онези плашливи, малки мишки без живец в тях, които отвличаме от улицата.

Дашууд взе щипка енфие, смръкна няколко пъти и се втренчи студено в Мойра.

— Не можеш ли да говориш, момиче?

— Мога да говоря много добре. Искам да се махна оттук. — Нейната смелост бе похвална, но не бе приета добре.

— Ти не ми ли каза, че тя ще е сговорчива? — попита смръщен Дашууд. — Не можем да си позволим неприятности със закона. Вече имахме проблеми с жените, които отвличаме от улицата, въпреки че повечето бяха проститутки и добре се позабавляваха с нас и парите, дето им дадохме.

— Не се притеснявай. Мойра няма да има възможност да се срещне с пазители на реда Имам планове за нея след предстоящото ни събиране.

— Много добре — съгласи се Дашууд. — Ще бъде много освежаващо да се позабавляваме с някоя различна от досегашните уличници. Тя девственица ли е?

Мойра ахна, изумена от въпроса на Сър Франсис.

— Е, казвай! — изръмжа Мейхю, стискайки болезнено ръката й. Въпреки опасното й положение тя гневно избухна:

— Това не е ваша работа! Искам да си вървя, и то веднага!

Дашууд цъкна, извънредно изненадан от избухването на Мойра.

— Харесвам жените с дух. Тя ще се справи, Мейхю. Всъщност ще е страхотна. Ще я оставя в ръцете на моята способна икономка, докато се приготвим за нея. Уилкис претърсва Лондон за уличници, които искат да се присъединят към веселбата ни, но малката Мойра ще е звездната ни атракция.

Дашууд вдигна звънец от съседна масичка и силно го разтърси. След малко висока безлична жена на средна възраст се появи на вратата.

— Позвънихте ли, сър?

— Да не си глуха, Матилда? Разбира се, че позвъних — грубо изрече Дашууд. — Отведи това момиче и го измий. Тя ще остане заключена в гостната, докато ми потрябва. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Матилда кратко. — Нещо друго, сър?

— Това е всичко.

— Няма да ида! — запъна се Мойра. — Не можете да ме задържате против волята ми.

— Започваш да ми досаждаш, мила моя — каза Дашууд с едва прикрита прозявка. — Отведи я, Матилда.

Матилда изгледа Дашууд с необуздана омраза, след това грабна ръката на Мойра и я повлече през стаята навън. Мойра се опъваше, колкото можеше, но силата на икономката бе невероятна. Матилда повика за помощ и икономът се присъедини към тях. Двамата заедно успяха да усмирят Мойра нагоре по стълбите.

Веднага след като излязоха, Дашууд смръщи лице.

— Матилда става все по-груба от ден на ден. Ако й нямах доверие, че ще прави, каквото й наредя, и ще си държи езика зад зъбите, бих я освободил.

— Как може да си сигурен, че няма да проговори за това, което става тук?

Дашууд се изсмя противно.

— Матилда е братовчедка на покойната ми жена. Преди години, когато беше в бедствено положение, я взех и й дадох работа като икономка. Без мен щеше отдавна да гние в затвора за дългове. Тя ми дължи своята лоялност и знае какво ще й се случи, ако не държи устата си затворена. Тя ми е необходима, за да се справя с непокорните жени, водени тук за наше удоволствие. И вече е станала твърде веща в усмиряването им.

— Тогава съм спокоен, че този път Мойра няма да ми избяга — каза Мейхю. — До два дни се връщам за нашето събиране тук.

— Очаквам го с нетърпение — каза Дашууд, като гледаше към стълбите.

 

 

Джак крачеше неспокойно. Дълбоки сенки притискаха танцуващата светлина на свещите, докато пресичаше стаята от единия до другия край и обратно. Сънят бе лукс, който той не можеше да си позволи. Нямаше и най-смътна представа как да отведе Мойра от апостолите на Сатаната, ако тя бе действително попаднала в техни ръце, както подозираше. Спря, взря се през прозореца навън, но едва виждаше улицата през лепкавата мъгла, която прииждаше откъм реката. Тъкмо се бе обърнал, за да се върне към противоположния край на стаята, когато я видя. Честно казано, никога не се беше радвал така да види някого. И сега очакваше лейди Амелия в момент на ужасна нужда.

— Какво трябва да направя, милейди — попита. Гласът му бе изпълнен с толкова мъка, че призракът приближи до него. — Не мога просто да се втурна презглава в пещерата и да освободя Мойра с голи ръце. Кажи ми! По дяволите, никоя жена не заслужава да бъде използвана за удоволствие на някой мъж, освен ако сама не желае това.

Лейди Амелия сякаш сияеше отвътре и така предаваше своето съгласие.

— Мойра твърдо заяви, че Мейхю я отвращава — продължи Джак когато призракът наклони глава на една страна и се заслуша. — Съвсем очевидно е, че е сложил колието на майка си в стаята на Мойра, за да я подчини на волята си. Нямам представа какво се е случило онази вечер, когато я намерих на улицата, но твърдо съм решил да разбера. Ужасът тогава не позволи на Мойра да ми се довери.

Лейди Амелия разпери грациозно ръце.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли? Ако трябва, ще наема цяла армия и ще отида в имението Дашууд да освободя Мойра.

Използвай ума си.

Думите бяха безплътни, но Джак ги чу ясно, сякаш жената ги бе произнесла на глас.

— За какво говориш?

Лейди Амелия се развълнува от неспособността на Джак да я разбере.

Не се опитвай да се пребориш, присъедини се към тях.

Както преди, призракът сякаш му внушаваше мислите си телепатично, не ги изричаше на глас. Но посланието бе кратко и ясно. Джак вече знаеше точно какво трябва да направи. Усмивката му озари стаята, когато се обърна да благодари на своята призрачна посетителка. Честите посещения на убедената в правотата си прародителка правеха живота му по-интересен, макар и доста неспокоен. И по някаква странна причина след всяко посещение гибелта, изглежда, се отдалечаваше повече в сравнение с предишния път. Може би, в крайна сметка, той не бе далеч от избавлението.

Уви, Джак потърси с поглед лейди Амелия, но тя сякаш се бе разтворила в сенките и след нея остана само меко сияние. Джак въздъхна уморено и се изтегна на леглото. Нищо не можеше да предприеме до зори, освен да се моли Мойра да не пострада. Но отлагането с всеки изминал миг рисуваше в съзнанието му ужасяващи картини на насилие над Мойра, станала невинна жертва на развратните обреди на апостолите в Хелфайър клуб.

Джак тропаше на портата на Фенуик Хол, докато накрая недоволен иконом не му отвори. Бяха изминали два часа след изгрев слънце, време, в което каймакът на обществото спеше сладък сън.

— Лорд Грейстоук, необикновено рано е — оплака се той. — Лорд и лейди Фенуик са в провинцията, а лорд Спенсър спи. Ще му кажа за вашето посещение, като стане.

Джак отмести стъписания мъж

— Кажи на Спенс, че искам да го видя незабавно. Много е спешно. Ще чакам в кабинета му.

Като не виждаше никакъв начин да убеди решителния Джак да дойде в по-разумно време, икономът се примири и изрече с достойнство:

— Много добре, милорд, ще кажа на лорд Спенсър, че сте тук.

Джак се полута, докато намери кабинета, и се изтегна в едно кресло. Не пропусна да се пошегува с мързеливия навик на Спенс да спи до обяд, че и по-късно.

— По-добре стана така, Джак — каза Спенс, като влезе и затегна колана на халата си. — Ти кога се върна? Знам, сигурно си бесен от слуховете, които се носят за Мойра Проклетият Мейхю! Ако не се бе върнал от чужбина и не я беше видял във Воксхол, нашата малка пакост щеше да успее. Мойра трябваше да ни каже за него.

— Едва вчера се върнах. Ти знаеше ли, че Мойра е била отведена в Нюгейт? — направо започна Джак.

— Какво? Как може да я пратят в затвора заради малката ни лудория. Ние сме толкова виновни, колкото и тя. Какво ще правим?

— Тя не е била в Нюгейт заради нашите глупости, Спенс. Работата е по-сериозна. Била е обвинена в кражба на колието на лейди Мейхю, докато е работила у тях. Той е довел полиция у нас, измъкнали са я, докато ме е нямало, и са я отвели в затвора.

— Мойра не е крадла — възмути се Спенс.

— Така е — съгласи се Джак. — Втурнах се към затвора веднага, щом се върнах в града и там ми съобщиха за обвиненията, които са били отправени срещу нея и че е отпътувала с Мейхю.

Спенс се намръщи.

— Така ли? Не мога да повярвам.

— Тя изпитва отвращение към него, Спенс. Ако Мейхю я е отвел, било е насила.

— Но защо? Мейхю е… Боже, не би могло… Той няма да посмее да я отведе в имението Дашууд, нали? Ти знаеш, както и аз, че Мейхю е член на клуб Хелфайър и че те участват в развратни ритуали, за които се събират всеки две седмици някъде в околността.

— Мисля, че точно това е имал предвид Мейхю, когато е поставил колието в стаята на Мойра. Тя е отхвърлила ухажването му и затова отмъстителността му е приела тази грозна форма.

— Какво можем да направим?

— С мен ли си?

— Да, по дяволите. Кажи ми какво да направя.

— Засега нищо. Трябва ми повече информация. Както знаеш, Дашууд и Уилкис ме преследват от месеци, за да се присъединя към клуба им. Винаги съм отказвал, защото нямах желание да ускорявам пътешествието към собствената си морална гибел, като се присъединя към тези негодници. Но изведнъж се сдобих с настойчиво желание да участвам в техните редици. Ще посетя Дашууд да му съобщя за желанието си да присъствам на следващото им събиране.

— Аз какво да правя? Как мога да ти помогна?

— Ти си прекалено праволинеен, Спенс. Те никога няма да ти повярват, че искаш да се присъединиш към групата им. Но твоята помощ ще бъде добре дошла, като започна да обмислям бягството на Мойра. Това би могло да бъде много опасно. Разбрах, че за да запазят участието си в тайна, членовете на клуба се обличат в роби и си слагат качулки на главите, които откриват само очите им. Те няма да очакват някой да ги безпокои. Ние ще сме въоръжени и маскирани, когато влезем вътре. Ще взема една роба и за теб и ще решим как да действаме, след като говоря с Дашууд. Подозирам, че единственият начин да спасим Мойра е да се смесим с тях по време на събирането им.

— Смятай, че съм с теб, Джак Това ще бъде приключение, дори по-голямо от онова, да представим Мойра за дама и да гледаме как дендитата се умилкват около нея. Кога ще се видиш с Дашууд?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отнеме три-четири часа бърза езда, за да стигна до имението в Бъкингамшир. Чух някъде, че той постоянно се крие в провинцията и много рядко идва до Лондон. Ще се свържа с теб веднага, за да подготвим плана си. Ще поогледам наоколо, докато съм там. Кой знае, може да открия нещо.

 

 

Беше късно следобед, когато Джак наближи имението Дашууд. Дори на дневна светлина къщата имаше зловещ вид. Един млад слуга незабавно дотича, за да вземе поводите от ръцете на Джак и предложи да заведе коня в конюшнята. Джак отказа, защото нямаше намерение да остава по-дълго, отколкото бе нужно да се включи към ужасния им клуб и да разбере кога ще е следващата им сбирка.

Дашууд и Уилкис бяха в приемната, когато грозен слуга въведе Джак Дашууд го погледна, без да прикрива учудването си.

— Ейлсбъри, каква приятна изненада. Ти си яздил целия този път, за да ме видиш? Дали полученото наследство не е променило възгледите ти по определени въпроси?

— Всъщност да — каза Джак, като се усмихна учтиво. — Вече съм пер с достатъчно средства, за да задоволявам всичките си прищевки. Сега разбирам, защо клуб Хелфайър привлича мъжете с богатство и положение в обществото. Сетих се за вашите усилия да ме включите в редиците си и реших да се съглася. Разбира се, ако предложението е все още в сила.

Дашууд и Уилкис размениха тревожни погледи.

— Може би бях недискретен, като споменах клуба. По онова време, мислех, че мъж с репутацията на Черния Джак ще се втурне с радост в редиците на апостолите. Но сега ти си пер и може да не си толкова склонен да участваш в нашите церемонии.

— Това, че съм пер само изостря апетита ми за пикантни забавления. Клуб Хелфайър звучи чудесно за моите… ъ-ъ… вкусове. Та, какво ще кажеш, Дашууд, мога ли да се присъединя?

— Седни, Ейлсбъри. Разбираш, че се изисква изключителна дискретност от членовете ни, нали?

— Не съм доносник, Дашууд — кимна Джак.

— Не всички наши членове се познават един друг — добави Уилкис. — Облечени сме в роби с качулки, които се слагат, преди да влезем на мястото на срещата. Разбира се някои не се притесняват от разпознаване, но ние предлагаме анонимност на участващите, ако те го желаят. Трябва да си готов да участваш в церемонията по посвещаването ти, ако искаш да се присъединиш.

Вниманието на Джак се изостри.

— Церемония по посвещаване?

— Точно така — увери го Дашууд. — Всички нови членове минават един вид начална проверка на лоялността.

— Какво трябва да направи някой, за да издържи тази проверка? — внимателно попита Джак.

— Не гледай на това чак толкова сериозно — засмя се Дашууд. — Ние съществуваме за удоволствие, не сме зли, нито демони на дявола. Просто организираме оргии и оставяме фантазията ни да се забавлява с всеотдайни момичета.

Джак се прозя, сякаш от скука.

— Бях чувал разни истории за жени, отвлечени от улицата. Доста често, за да бъде вярно. Но не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против малко невинни игри, стига никой да не бъде засегнат.

— Използваме най-вече проститутки в оргиите и церемониите — обясни Дашууд. — От време на време се налага да търсим жени и от други места. Със сигурност никой няма да потърси онези малки сплашени мишки, които взимаме от улицата понякога. Обикновено им предлагаме пари и те са напълно щастливи да ни задоволят. Ако не… — Той рязко повдигна рамене.

Джак нищо не каза, защото много добре знаеше какво се случва на тези, които не искаха да участват.

— Кажете ми нещо повече за тази церемония. Какво се изисква от мен?

— В нашата зала има повдигната каменна плоча, наречи го олтар, ако искаш, върху която извършваме жертвоприношенията. Имай предвид, че никой няма да пострада. Опитваме се да намерим девственици за церемониите, но не винаги успяваме. Когато няма такива, използваме истинска кръв, за да имитираме девствена. Ще се погрижим да имате под ръка малко в една стъкленица, която ще разлеете, когато прониквате през девствената ципа на жената, независимо дали тя я има, или не.

Джак се опита да потисне отвращението си.

— Да разбирам ли, че церемонията по посвещаването се състои в обладаването на жена върху жертвения олтар пред очите на всички? Колко забавно.

Дашууд и Уилкис размениха доволни погледи.

— Знаех, че ще сте съгласен, като разберете за какво става дума — възкликна Дашууд. — Дълго чаках да се присъедините към клуб Хелфайър. Ние живеем за удоволствието, съществуваме, за да се отдадем изцяло на екзотичните си фантазии. Ако сте съгласен, може да ви въведем още при следващото ни събиране. Ще се срещнем утре вечер точно в полунощ при пълнолуние. Дори имаме специална жена за вас.

Джак се опита да скрие вълнението си.

— Специална жена? Някоя здравата работила проститутка, предполагам — той се прозя. — Мисля, че ако трябва…

— Не проститутка, Ейлсбъри. Тази жена я доведе един от най-доверените ни апостоли. Може би дори е девственица. След като ти я имаш, останалите ще са достигнали такава степен на възбуда, че ще са готови да се сбият за нея, но привилегията, да е втори, принадлежи на този, който я е довел при нас.

— Значи, момичето е съгласно.

Уилкис гадно се изсмя.

— Ще бъде.

Имаше пред вид билките, които понякога използваха, за да контролират желанието на жената. Джак никак не хареса това, което чу.

— Не ми се нрави идеята да се използва сила. Нито пък ще се занимавам с жена, която е травмирана или насилвана. Ще пазя репутацията си. Не искам името ми да се свързва с някоя, която ще излезе оттук в съмнително състояние. Ако желаете да се присъединя към вашите обреди, трябва да ми обещаете да не наранявате жената по никакъв начин, включително психически, преди да бъде моя.

— Трябва да призная, Ейлсбъри, че включването ви между нашите апостоли може само да издигне репутацията ни — забеляза Дашууд. — Имате обещанието ми, че жената няма да бъде наранена по никой начин. Можем ли да разчитаме на вас утре вечер?

— Да. Не бих пропуснал моето посвещение за нищо на света. Някакви инструкции преди церемонията?

— Ще получите роба и качулка на тръгване. Ще ви упътя как да стигнете до варовиковите пещери, там ще си ги сложите, преди да влезете. Просто следвайте тунела, който води към голямата зала. Там се събират всички посветени. Ще видите каменния олтар в средата на залата. Бъдете всред тълпата, докато доведат жената и аз съобщя, че обредът по посвещаването ви започва. Когато освободя жертвата и я положа на олтара, това ще е знак, че тя е ваша по какъвто начин пожелаете. Платените уличници ще влязат, когато приключи посвещаването и вие ще можете да продължите да се забавлявате с тях.

Джак се протегна, като сви юмруци, за да се въздържи да не размаже лицето на Дашууд.

— Ако това е всичко, джентълмени, тръгвам.

Беше толкова доволен, че Дашууд, изглежда, не знаеше за връзката му с Мойра. Нямаше търпение да се прибере в къщи и да каже на Спенс какво бе научил.

Изведнъж някакво раздвижване във фоайето задържа вниманието му. Вече станал, той бързо се отправи навън от приемната., Плътно зад него крачеха Дашууд и Уилкис. Дашууд бързо мина напред и го избута настрани.

— Как, по дяволите, е излязла навън? — прогърмя, когато видя Мойра да се боричка с иконома.

Сърцето на Мойра се сви. Тя толкова отчаяно искаше да избяга, че беше изхвръкнала от стаята, когато икономката бе отворила вратата, за да й донесе вечеря. Беше блъснала Матилда с всичка сила и се бе затичала надолу по стълбите. Тя чу гласовете в приемната, но не им обърна внимание, защото забеляза, че предната врата не се охранява. Но нямаше късмет. Икономът излезе от задната част на къщата, видя Мойра и я грабна, преди да стигне до вратата.

— Пусни ме! — крещеше Мойра. — Не можете да ме държите тук против волята ми. Има закони срещу такива деяния.

— Много добре, Плънкет. Отведи я горе — каза Дашууд. — А на теб, млада госпожице, нека поясня, че членовете на клуба са над закона. Те са толкова могъщи, че той изобщо не се намесва.

Внезапно, докато се бореше яростно в свирепата хватка на Плънкет, Мойра съзря Джак. Тя толкова силно се стресна от това, че го вижда в имението на Дашууд, че отведнъж клюмна.

— Света Дево. Вие!