Кони Мейсън
Обичай ме страстно (5)

5

Банята никога не й беше изглеждала толкова великолепна, помисли Ариел, протягайки се лениво във ваната, която беше поръчала в мига, щом Джес я остави тук. Стаята, която нае за нея, беше широка и удобна, макар и не чак толкова голяма като онези, в които беше отсядала в източните градове. Запита се колко ли ще струва отговорът на телеграмите, пратени от шериф Хокс. Нямаше търпение да напусне форт Уърт. Според пресмятанията й имаше скрити в корсажа точно толкова пари, колкото да си купи билет до Уейко, и може би още малко, за да купи и някакви дрехи.

Размишленията й бяха внезапно прекъснати от почукване на вратата. Тя каза „да“, защото помисли, че камериерката носи нови кърпи.

— Моля, оставете кърпите на стола, мога да се справя сама — извика тя през рамо.

Джес влезе в стаята, носейки под мишница вързопчето със скромните вещи на Ариел. Беше се отбил в управлението на компанията „Бътърфийлд“ и по пътя към бръснарницата си спомни, че нещата на Ариел са останали в дисагите му. Знаеше, че ще си ги иска. Можеше да ги прати по човек, но поради някаква неясна причина мисълта отново да види Ариел накара адреналина да запулсира по вените му. Това, което видя, влизайки в стаята, накара дъха му да спре.

Извадила единия си крак от водата, Ариел прокара ръка по стройния си прасец, оставяйки следа от разпенен сапун. Ръцете й бяха голи и изкусително закръглени, невинни, но съблазнителни. Гладките й гърди, сякаш от слонова кост, леко стърчаха над водата, а розовите им зърна го накараха да забрави, че законът издирваше тази непоносима сладка магьосница поради всякаква друга причина, само не и за да даде наслада на някой мъж. И ужасно му се искаше той да е този мъж.

— Много ме бива да трия гърбове — проточи лениво Джес. Гласът му беше дълбок и дрезгав, очите му бяха потъмнели от желание.

— Ти! — изфуча Ариел, скривайки се под водата, като остави да се виждат само главата и шията й. Или поне така предполагаше. — Излизай оттук.

Само смъртта би могла да накара Джес да не пристъпи напред, докато не се озова плътно до ръба на ваната. Дива възбуда го разтърси, когато погледна към Ариел. Всяка извивка, всеки прекрасно сложен инч от нея се виждаше съвсем ясно под повърхността на водата. Взря се в нямо благоговение в тъмния триъгълник, увенчаващ срещата на бедрата й. Желание запълзя в слабините му.

— Добре ме чу, излизай оттук. Веднага!

— Ще бъда щастлив да ти изтрия гърба — повтори Джес, изпращайки й дяволита усмивка.

Потопи ръка във водата и нарочно докосна бедрото й.

Ариел си пое дъх на пресекулки. Бушуващите чувства, които предизвикваше допирът на този мъж, я омайваха и плашеха. Може би не беше красив в класическия смисъл на думата, но беше дръзко привлекателен и буквално лъхаше на мъжка сексуалност. Ариел беше имала доста обожатели в Сейнт Луи, но никой не можеше да се сравнява с огромния, жизнен Джес Уайлдър. Особено пък Дентън Добс, мъжът, за когото майка й и вторият й баща се надяваха тя да се омъжи.

— Напълно съм способна да си измия гърба — изсъска тя, опитвайки се да скрие голотата си с тривката, която държеше в ръка.

Чу Джес да се изсмива, дълбоко търкалящ се звук в гърлото му, и тривката моментално й бе отнета.

— Дай ми сапуна.

— Глух ли си? Казах, че мога сама да си измия гърба. Моля те, излез, преди камериерката да се е върнала с кърпите.

Той сам бръкна да търси сапуна, улови го и насапуниса тривката бавно и с наслада.

— Ти си най-вбесяващият, най-дразнещият, най-непоносимият мъж, когото съм имала неудоволствието да срещна!

— А ти си най-упоритата, най-устатата, най-изнервящата малка дива котка, на която някога съм попадал. И си ужасно привлекателна жена, от розовите пръстчета на краката до розовите ти зърна, които така усилено се опитваш да скриеш.

Ариел ахна възмутена.

— Държиш се като уличник и със сигурност не си никакъв джентълмен.

— Никога не съм казвал, че съм — Той застана зад гърба й. — Ще се изправиш ли?

— Обещаваш ли да си тръгнеш, ако се изправя? Мога да викам за помощ.

— Но няма да го направиш.

Подигравателният му и саркастичен тон я накара да поиска да го цапне през лицето.

Победена, Ариел се надигна и кръстоса ръце пред себе си. Нямаше ли край дързостта на този мъж? Нима всички тексасци бяха толкова… толкова… дяволски твърдоглави? Тя трепна, когато усети тривката да докосва гърба й. Всички нервни окончания като че ли заживяха собствен живот от допира му. Дори през плата кожата й усещаше нежните му масажиращи движения.

— Е, толкова ли беше трудно? — прошепна Джес на ухото й.

Той знаеше, че нарочно я дразни, но не можеше иначе. Гневът и безсилието й само я правеха още по-красива и на него ужасно му харесваше да я дразни, да вижда как зелените й очи стават тъмни и заплашителни. Знаеше, че навлиза в потенциално опасна територия, че нарочно пренебрегва инстинкта, който го предупреждаваше да се обърне и да избяга колкото може по-далече от тази омайна малка чаровница.

Но този път той не послуша вътрешния си глас и какво стана? Какво го подтикна да се държи така нахално с Ариел Лийланд… или Тили Каулс… или както там се казваше? Отговорът беше прост, каза си той. Подтикваше го страстта. Искаше я, желаеше я; не можеше да си спомни кога някоя жена му е въздействала така, както нито му харесваше, нито пък точно сега имаше нужда от това. Животът му беше достатъчно объркан и без да се захваща с жена, която беше или изпечена лъжкиня, или невинна девица, изпаднала в неприятно положение. Страхувайки се, че може да се изкуши да потърси истината по най-първичния начин, познат на всеки мъж, Джес внезапно се изправи и излезе от стаята.

— Слава богу, време беше да си тръгнеш! — Ариел изви глава и погледна през рамо, шокирана от това че излизането на Джес я беше смутило. — Непоносима свиня — измърмори тя намръщено.

Все по-явно ставаше, че господ е пратил Джес Уайлдър на тази земя само за да й прави живота непоносим.

Когато след няколко минути пак се чу почукване на вратата, Ариел вече не повтори грешката си.

— Кой е?

— Камериерката, госпожице, донесох ви кърпите. Извинявайте, че толкова се забавих.

Ариел каза на момичето да влезе и я изпрати да си гледа работата, след като беше оставила кърпите на стола. След това поръча да й донесат вечеря в стаята и си легна. Пътуването с Джес Уайлдър я беше изтощило и умствено, и физически. Нека Ели Лу се оправя с него тази вечер, помисли си тя, чудейки се на противоречивите чувства, които гази мисъл предизвикваше у нея. Последната й мисъл, преди да заспи, беше наистина странна за девица, незапозната с тайнствата на любовта. Инстинктът й подсказваше, че Джес Уайлдър би бил прекрасен и страстен любовник, способен да даде на някоя жена изключително удоволствие. За съжаление, тя не беше тази жена — нито пък имаше изгледи да бъде.

Скоро този непоносим негодник щеше завинаги да излезе от живота й. Скоро тя щеше да управлява собственото си ранчо и да докаже на майка си и на втория си баща, че жената може да бъде компетентна точно толкова, колкото и всеки мъж, когато става дума да управлява ранчо и сама да се грижи за собствеността си. Хващайки се за тази спасителна мисъл, Ариел се унесе в сън, изпълнен с образа на високия сребристоок текеасец, който беше продал душата си на дявола.

На следващата сутрин Ариел преброи парите си и излезе от хотела, запътвайки се към канцеларията на компанията „Бътърфийлд“. Разочарована разбра, че дилижансът на компанията пътува само веднъж седмично до Уейко и го е изпуснала само за един ден. Когато разбра, че има достатъчно пари, за да си купи билет, благодари на агента и си тръгна. За щастие нямаше да се наложи да моли Джес за нов заем.

Беше почти пладне, когато Ариел наближи канцеларията на шерифа. Надяваше се той вече да е получил отговор на телеграмите, изпратени предния ден. Спря пред вратата, хвана дръжката, но точно в този момент дочу гласове през отворения прозорец. Единият беше на шериф Хокс, другият — на Джес Уайлдър. Ловецът на глави говореше с гневен тон:

— По дяволите, Кейлъб, тези телеграми не доказват нищо друго, освен че жена на име Ариел Лийланд е тръгнала от Сейнт Луи на 16 юни и може би е пътувала към Уейко, Тексас. Доколкото знаем, истинската Ариел е мъртва и погребана сред храсталаците. Тили Каулс е умна… много умна.

— Да му се не види, Джес, не съм знаел, че си такъв инат. Вярвам, че Ариел е тази, за която се представя. Дори онзи адвокат каза, че чакат Ариел Лийланд в Уейко. Какви доказателства още ти трябват?

— Нещо в тези телеграми идентифицира ли със сигурност Ариел Лийланд? — запита Джес.

— Не, но… какво, по дяволите, се мъчиш да ми кажеш?

— Виж, Кейлъб, защо не телеграфираш на майката на Ариел за положителна идентификация? Рождено петно, например, или нещо такова, което със сигурност ще ни помогне да разрешим тази загадка.

— Ако тази жена е Тили Каулс, как предполагаш, че е узнала всичко за Ариел и може да ни даде имената на майка й, на втория й баща и на адвоката в Уейко? — запита Кейлъб.

Джес замълча. Нямаше отговор. Вече нищо не му изглеждаше смислено. Толкова ли беше овладян от мисълта да хване убийците на Джъд, че вече не беше способен да различи доброто от злото, правото от кривото?

— Не знам, Кейлъб, просто не знам — призна Джес, разтърсвайки озадачено глава. — Но ако има дори малка възможност Ариел Лийланд да е Тили Каулс, няма да я изпусна от поглед, докато не науча истината. Посветих твърде много години от живота си да намеря убийците на Джъд, за да спра точно сега или да допусна грешка, която ще ме забави с месеци.

— По дяволите, Джес, какво искаш да направя? — запита раздразнено Кейлъб. — Не мога да държа жената тук без основателна причина.

— Само няколко дни, Кейлъб, докато телеграфираш за по-съществени данни.

— Съжалявам, Джес, просто не мога да го направя — отвърна Кейлъб. — Ще намина към хотела, като се прибирам довечера, и ще кажа на госпожица Лийланд, че ще я върна в Сейнт Луи със следващия дилижанс. Майка й и вторият й баща поискаха да я върна при тях. Май не са особено доволни, че е дошла в Тексас без тяхно позволение.

— Ти си шерифът — каза унило Джес. — Но тази женичка няма да иде никъде без мене. Ако поради някаква причина слезе от дилижанса по пътя към Сейнт Луи, ще знам, че не е тази, за която се представя.

— Както искаш, Джес, но този път сечеш не онова дърво, което трябва.

Ариел не чака да чуе повече. Беше свободна да си тръгне и нищо друго нямаше значение. Но със сигурност нямаше да се върне в Сейнт Луи. И не искаше такива като Джес Уайлдър да се мотаят наоколо й. Когато напуснеше форт Уърт, щеше да е без знанието на Джес или шерифа. И знаеше точно как ще го направи. Понеже не обичаше да губи време, се запъти към магазина.

Продавачът я изгледа доста учудено, когато тя поиска да купи момчешки дрехи и широкопола шапка. Покупката глътна всичките й пари, останаха й само един-два долара, за да вземе провизии и амуниции. Ариел не беше много запозната с оръжията, но сметна, че нещо подобно няма да й е излишно. Продавачът беше любезен, показа й как да зарежда, да се цели и да стреля с револвера „Смит и Уесън“. Каза й и как да стигне до Уейко, обяснявайки, че пътят е надлежно маркиран и удобен за пътниците.

Колкото до начина на придвижване, Ариел беше помислила и за това. Просто щеше да „заеме“ коня от конюшнята — онзи, на който беше пристигнала във форт Уърт и който някога беше принадлежал на Блеки Роу. Кон, дисаги, седло и всичко, което й трябваше — съвсем свободно можеше да си го вземе. Сметна, че Джес Уайлдър й дължи това заради всичките неприятности, които й беше причинил в последните няколко дни. След като плати покупките, тя взе вързопа и излезе от магазина. За свое съжаление се натъкна на Ели Лу Додж.

— О, госпожице Лийланд, колко се радвам, че пак се виждаме. Дълго ли ще останете в града?

— Здравейте, госпожице Додж — отвърна мило Ариел, макар че вътрешно стисна зъби от яд. — Планирам много скоро да отпътувам от Форт Уърт.

Когато и да е, няма да бъде достатъчно скоро, помисли гневно Ели Лу. Нещо й стана, когато видя Джес с Ариел. Може би беше прекалено подозрителна, но със сигурност щеше да диша по-леко, когато този красавица излезеше от живота на Джес. Тя не знаеше поради каква причина Джес изпращаше Ариел до хотела. — Кажете ми, добре ли познавате Джес Уайлдър?

Ели Лу просто трябваше да зададе този въпрос. Макар че Джес не беше споменал Ариел, когато дойде у тях на гости предната вечер, умът му със сигурност беше зает с някакви мисли. Ели Лу не го беше виждала от месеци, но когато вчера останаха насаме, той не се държа като мъж, зажаднял за женска компания. По едно време се беше извинил, че е зает, и си беше тръгнал, а лекото клъвване, с което се раздели с нея, изобщо не приличаше на горещите целувки, на които тя знаеше, че е способен.

— Изобщо не познавам Джес Уайлдър — отвърна Ариел, нямайки търпение да се измъкне колкото може по-скоро. — Прекарахме само няколко дни заедно и не беше особено приятно.

Ели Лу ахна.

— Вие… какво? Прекарали сте няколко дни с Джес? Насаме? — Добре, че той не й беше казал почти нищо за Ариел, освен че е единствената оцеляла от катастрофата на дилижанса. Ели Лу беше предположила, че Джес просто прави услуга на шериф Хокс, като я води до хотела, и не се беше питала как Ариел е пристигнала във форт Уърт и с кого. Едно натрапчиво подозрение се загнезди в ума й и не искаше да излезе.

— Аз… да, мислех, че знаете. Нали се видяхте с него вчера вечерта? Той със сигурност ви е разказал за мене.

— Имахме да… обсъждаме някои важни неща — намекна Ели

Погледът й подсказваше дълги часове на откраднато удоволствие, което не смееше да разкрива.

— Сигурно — каза сухо Ариел. — Уверявам ви, госпожице Додж, не съм заплаха за вас, що се отнася до Джес Уайлдър. Не можем да се понасяме с него. Освен това, аз заминавам скоро… много скоро.

— Не съм искала да намеквам нищо непочтено — изсумтя Ели Лу, — но ние с Джес сме се разбрали. Аз съм ревнива жена, госпожице Лийланд.

— Ариел.

— Вие сте красива жена, Ариел, и трябваше да бъда сигурна, че няма нищо между вас и Джес.

— Имате думата ми, Джес е напълно ваш. Сега наистина трябва да вървя.

Ели Лу не направи нищо, за да спре Ариел, и тя мина покрай нея, притиснала вързопа с покупки до гърдите си. Отиде направо в хотела и каза на камериерката, че ще си почива и не иска да я безпокоят чак до утре сутринта. Когато остана сама в стаята си, Ариел надяна момчешките дрехи, напъха дългата си коса под шапката и затъкна револвера в колана си. После натъпка всичко останало в една калъфка от възглавница. Като се увери, че фоайето е празно, взе вързопа и слезе по задната стълба, която водеше до уличката зад магазините по главната улица. В края на дългата алея беше конюшнята.

Ариел веднага намери коня, с който беше дошла в града. Беше хубаво животно. Не колкото Боец, но все пак добър кон. След като конярчето го оседла, тя пъхна багажа си в дисагите се приготви да тръгне.

— Ами таксата? — попита момчето. — Ще го върнете ли, или заминавате?

— Джес Уайлдър ще плати, когато дойде да вземе Боец. — Ариел не усети никаква вина заради това, че оставяше Джес да плаща за нейния кон, след невъзможния начин, по който се беше държал с нея. — Отивам на… на гости при приятели в Северен Тексас — излъга тя.

Нарочно говореше с дебел глас и държеше главата си наведена. Нямаше смисъл да оставя следа, по която да тръгне Джес, помисли тя. Нека мисли каквото си иска, когато види, че я няма.

Понеже конярчето познаваше Джес и знаеше, че той няма да се опита да се измъкне от града, без да плати, се съгласи на уговорката. Джес беше довел двата коня тук, значи поемаше пълната отговорност за плащането. Макар че не познаваше това момче, предположи, че е приятел на Джес.

За щастие, на излизане от града Ариел не трябваше да минава покрай канцеларията на шерифа. Не че се страхуваше, че ще я познаят в това облекло. Но все пак въздъхна облекчено, когато намери пътя, водещ на юг, към Уейко, и беше ужасно щастлива, че може да отърси праха на форт Уърт от краката си. Ако имаше късмет, никога повече нямаше да види Джес Уайлдър и сардоничното му лице. Този мъж я тревожеше по начин, който тя не разбираше и още по-малко пък харесваше. Той беше основната причина за спешното й заминаване от Форт Уърт. От разговора му с шериф Хокс тя разбра, че има намерение да я следва навсякъде, а последното, което искаше, беше непоносимата негова компания. Щом шерифът й вярва, защо Джес Уайлдър да не може?

Ариел не искаше да приеме, че е възможно Джес в края на краищата да я открие. Когато разбереше, че я няма, щеше ли да си помисли най-лошото, че е Тили Каулс и е отишла да се срещне с Барт Дилън, запита се тя мрачно. И сама си отговори на въпроса — естествено, че щеше точно това да си помисли.

Без да позволява на мисълта за Джес Уайлдър да я безпокои или да я спира по някакъв начин, Ариел продължи по пътя си чак до смрачаване. Намери група дървета, удобни за подслон, и спря да пренощува.

 

 

Шериф Хокс остави нареждания на заместника си за през нощта и се запъти към къщи за вечеря. Тази вечер всичко беше спокойно, за разлика от събота вечерта, когато каубои от околните ферми идваха в града да пият и да буйстват. По пътя към къщи щеше да се отбие в хотела, за да осведоми Ариел за телеграмите, които беше получил в отговор на пратените предния ден. Освен това трябваше да й каже, че е уредил заминаването й за Сейнт Луи в съответствие с инструкциите, получени от майка й и втория й баща.

Кейлъб не можеше да преодолее упорството на Джес по отношение на красивата брюнетка и се питаше какво ли се е случило през тези дълги дни и нощи, когато двамата са били насаме. А понеже Джес си беше потаен, Кейлъб като че ли никога нямаше да научи. Да събереш тези двамата беше все едно да объркаш олио и вода. Джес беше убеден, че Ариел е Тили Каулс, въпреки че всеки глупак можеше да види, че Ариел не е обикновена разбойничка. Нито беше лека жена, каквато се знаеше, че е Тили. Джес Уайлдър беше прав за много неща, но това със сигурност не беше едно от тях.

Кейлъб спря пред стаята на Ариел с намерението да почука на вратата, но камериерката го спря.

— Госпожица Лийланд си почива, шерифе. Каза да не я безпокоим тази вечер.

Кейлъб се поколеба. Не знаеше дали да настоява да види Ариел сега или да изчака до сутринта, за да й предаде добрите новини. Ако не искаше да я безпокоят, значи със сигурност искаше малко усамотение, помисли си той.

— Ако видите госпожица Лийланд, кажете й утре сутринта да дойде в канцеларията ми — каза Кейлъб на момичето, преди да си тръгне. Ади беше обещала да направи ябълков пай и той не искаше да закъснява за вечерята.

Тази вечер Джес беше неспокоен. Помисли да отиде при Ели Лу, но промени намерението си. Поради някаква причина тя не му изглеждаше толкова привлекателна, както досега. Кога беше станала толкова властна, толкова обсебваща, толкова… досадна? И тъй като реши, че му трябва игрива компания за в леглото, той се запъти към къщата на госпожица Джолийн, избра си една приятна блондинка с живи сини очи, но после внезапно се отказа и си тръгна. Не му харесваше мисълта, че една зеленоока чернокоса жена се намесва в най-интимната част от живота му, но това си беше неоспоримата истина. Понеже беше много рано за лягане, Джес реши да се отбие при Кейлъб и Ади.

Ади Хокс беше весела жена на средна възраст, около четиридесетгодишна, с приятна фигура и пъргава стъпка. Беше родила четири деца и единственото оцеляло беше дъщерята, омъжена някъде на изток. Ади много му се зарадва и настоя непременно да опита ябълковия й пай.

Докато я нямаше в стаята, двамата мъже започнаха да си бъбрят.

— Мислех, че тази вечер ще ухажваш Ели Лу Додж — подметна Кейлъб.

— Още не съм готов да се установя, Кейлъб.

— Чух, че при госпожица Джолийн дошли много хубави момичета, не си ли ги опитал още?

— Кейлъб Хокс, засрами се! — нахока го Ади.

Тя тъкмо влизаше в стаята с пая за Джес и беше дочула думите на мъжа си.

— О, Ади, нали ги знаеш младите мъже.

Джес взе пая, мъчейки се да запази неутрално изражение.

— Той трябва да мисли за женитба и семейство, а не за забавления с леки момичета.

Джес едва не се задави в опита си да не се изсмее на глас.

— Точно това му казвах и аз, Ади. Това негово упорство да хване убийците на Джъд ще го състари без време.

— Знам, че Ели Лу Додж ти е хвърлила око, Джес. Няма да чака вечно — предупреди го добродушно жената.

— И не очаквам това от нея, Ади — отговори замислено Джес. — Фактически, радвам се, че зачекна въпроса. Няма да бъде честно към Ели Лу да я моля да ме чака. Дадох обещание на Джъд, докато кръвта му изтичаше, и имам намерение да го изпълня. Нищо и никой не е достатъчно важен, за да ме накара да наруша тържественото си обещание. Дори Ели Лу.

Поговориха още малко и Ади се извини, разбирайки, че двамата искат да останат насаме. Когато тя излезе, Джес подхвана темата, заради която беше дошъл.

— Какво каза Ариел, когато й каза, че може да замине? Разтревожи ли се, че я пращаш обратно в Сейнт Луи? Където и да отиде, ще я последвам, поне докато не се уверя напълно, че е Ариел Лийланд.

— Не съм я виждал — отговори Кейлъб. — Казала на камериерката, че иска да си почива и никой да не я безпокои до сутринта. И утре няма да е късно да й кажа, че е свободна.

Думите на Кейлъб предизвикаха озадачено изражение на лицето на Джес. Някакво шесто чувство го предупреждаваше, че тук нещо не е наред. Мислеше, че познава Ариел достатъчно добре, за да знае, че ще седи на тръни, очаквайки тези телеграми. Сега заподозря, че е замислила нещо лошо. Ако тази малка дива котка се опитваше да му замаже очите, той щеше да смъкне прекрасната кожа от това нейно възхитително телце!

— Нещо ми казва, че тази жена ми играе някакви номера — намръщи се Джес, недоволен от развитието на нещата.

— Защо мислиш така? — възрази Кейлъб.

— Не знам, просто имам това чувство. Може би си прав. Може би съм станал твърде чувствителен за тази проклета ситуация. Искам да мина през конюшнята, да видя дали Боец е добре, преди да тръгна.

Конярчето, младият Ханк Търнър, тъкмо затваряше, когато Джес пристигна в конюшнята.

— Конят ви е добре, господин Уайлдър — рече Ханк. — Сам се погрижих за него. Дадох му допълнително овес, както казахте.

— Много съм ти задължен, Ханк, но сам ще проверя. Двамата с Боец отдавна сме заедно. Много нещо преживяхме.

Конят изцвили приветствено, когато Джес наближи яслата му. Той го погали по носа и му поговори с ласкав глас, а после понечи да си тръгне. Почти несъзнателно спря пред съседната ясла и вдигна високо фенера над главата си. Яслата беше празна.

— Ханк! — изрева Джес. Ханк дотича веднага.

— Станало ли е нещо, господин Уайлдър?

— Точно така, станало е! Къде е конят, който доведох с Боец? Да не си го преместил в друга ясла?

— Не знаете ли? Приятелят ви дойде за него днес следобед. Каза, че вие ще платите.

— По дяволите! Трябваше да се сетя, че онази малка дива котка ще извади някой номер от ръкава си.

— Н-нещо лошо ли съм направил, господин Уайлдър? Момчето не беше ли ваш приятел?

— Момче? Момче ли каза?

— Да, сър.

Джес изригна ужасна ругатня, но като забеляза смущението на Ханк, добави:

— Не си виновен ти, Ханк. Трябваше да не се отпускам и да бъда нащрек. Това „момче“ каза ли къде отива?

— Да, май каза. Някъде на север, на гости при приятели.

— Приятели! — изфуча презрително Джес.

Почти го бе убедила, че наистина е Ариел. Но последният й номер само потвърждаваше убеждението му, че е Тили Каулс. Най-вероятно отиваше да се срещне с Барт Дилън. Всъщност, всичко сочеше, че е така. Но Джес нямаше да се остави тя да го заблуди. Още на сутринта щеше да тръгне на запад и да хване малката, преди да е настъпила нощта. Нима тя не разбираше колко опасно е за сама жена да пътува в тази дива страна? Кайови и команчи скитаха наоколо, под път и над път се срещаха всякакви разбойници.

Но откъде, по дяволите, му дойде тази мисъл, запита се Джес. Защо ще го е грижа какво ще стане с Тили Каулс? Ако наистина беше Тили Каулс. А Джес трябваше да признае, че в ума му се въртеше съмнение. Затова твърдо реши да я последва. Имаше и много въпроси, останали без отговор, много неща, които не разбираше. Но скоро щеше да разбере. Щом намереше малката дива котка, щеше да изстиска истината от нея.