Кони Мейсън
Обичай ме страстно (1)

1

Тексас, юли 1875

Вратата на преобърнатата карета се отвори с трясък.

— Излизай оттам, копеле, заедно с твоята мадама!

Ариел изстена, замаяна, но все пак осъзнаваща властния глас, който гърмеше над нея, издавайки заповеди, лишени от всякакъв смисъл. Дали не принадлежеше на единия от двамата разбойници, които ги преследваха, когато каретата се обърна, запита се тя отпаднало, опитвайки се да побутне тежестта, която я затискаше. Какво ставаше с ръцете й, защо не можеше да ги помръдне? Възвръщайки полека съзнанието си, Ариел погледна нагоре и видя, че единият от пътниците беше паднал върху нея при преобръщането на колата. Беше шерифът, който нае дилижанса в Тексаркана, водейки със себе си двама затворници. Затворниците, един мъж и една жена, бяха с белезници и пътуваха така през цялото време след Тексаркана.

— Чуваш ли ме? Излизай оттам, Дилън!

Ариел бавно вдигна очи към мъжа, който преди миг беше отворил вратата, внасяйки нова заплаха в дивото пътешествие, което тя беше предприела без съгласието на майка си. Присвила очи под яркото слънце, Ариел видя едни крака да заемат мястото на вратата. И какви крака! Обути в сини панталони от дебел, груб плат, те като че ли се извисяваха незнайно докъде, а ботушите, стъпили здраво от двете страни на отвора, очертаваха краищата на вратата. От това, което можеше да види, Ариел реши, че мъжът е висок, а ако можеше да се съди по мощните прасци и бедра, останалата част от тялото му навярно беше маса от мускули. Какъв беше той? Разбойник? И защо я наричаше „мадама“?

— Излизай оттам… всичко свърши, Дилън. Проследих те от единия до другия край на Тексас и няма да позволя вие двамата да ми се изплъзнете точно сега. Чух, че са ви хванали в Тексаркана и ви водят към форт Уърт. Добре, че тръгнах по този път, та да се погрижа двамата да стигнете там живи и здрави.

Мъжът клекна и надникна в преобърнатата кола. Това, което видя, сигурно не му хареса, защото изруга диво.

— Къде е той? Какво, по дяволите, е станало с Дилън?

Ариел премига, надявайки се, че вече се е събудила и всичко е било само един ужасен кошмар. Още откакто напусна дома си в Сейнт Луи преди няколко седмици, я преследваха само неприятности. Понеже майка й и вторият й баща й бяха забранили да отиде в Тексас, за да поеме управлението на ранчото, оставено от баща й, наложи се тя сама да урежда тайно пътуването си и да замине без тяхно знание. Никак не й се искаше да се измъква тайно зад гърба им, но нищо нямаше да й попречи да изпълни последното желание на покойния си баща да живее в неговото ранчо близо до Уейко, в Тексас.

Преживя само обикновени за всяко пътуване затруднения като лошо време и невероятно изровени пътища, преди да стигне граничния град Тексаркана. Докато чакаше дилижанс, който да пътува за Форт Уърт, успя да научи, че спътниците й ще бъдат един шериф и двама затворници, които той трябва да отведе на съд във Форт Уърт. Отначало Ариел помисли да изчака друг дилижанс, но началникът на станцията я увери, че шериф Гор е напълно способен да се справи с двамата затворници, защото и двамата бяха оковани и нямаше изгледи да създават проблеми. Поразтревожена, но изгаряща от нетърпение да стигне до целта си, Ариел бе решила да се качи на този дилижанс въпреки силните си колебания.

Върховната ирония дойде, когато двама разбойници се впуснаха да преследват дилижанса някъде между Тексаркана и Форт Уърт. В отчаяно усилие да избегне нападателите кочияшът бе подкарал конете в бесен галоп. По едно време хлътнаха в къртичина и едното колело отхвърча. Дилижансът подскочи, превъртя се и след това Ариел не помнеше нищо. Свести се от грубия глас, който й заповядваше да излезе от колата.

Мъжът, клекнал пред нея, гледаше към вътрешността на колата така, сякаш беше извънредно изненадан от това, което вижда. Едрото му тяло запречваше слънцето и тя не можеше да види лицето му. Въздухът около Ариел посиня, когато той изригна такива ругатни, че ушите й пламнаха.

— Няма го тоя проклет кучи син! Можеш да си заложиш сладкото задниче, че няма да се отървеш от мене, Тили. Каквото и да ми говориш, и двамата сте виновни. Много ми се ще да знам къде е изчезнал Барт Дилън в тази пустош. Много жалко за шериф Гор, беше добър човек. — Докато изричаше тези думи, той избута настрана безжизненото тяло на шерифа.

Ариел въздъхна, поемайки така мечтания въздух, след като мъртвата тежест се бе отместила от нея. Макар още да й се виеше свят, би се заклела, че мъжът я беше нарекъл Тили. Коя беше тази Тили?

— Ранена ли си? — Остротата в гласа не остави у Ариел ни най-малко съмнение, че състоянието й е последното, което го занимава в момента.

— Не… не мисля… но не съм…

— Дай ми ръка, ще те измъкна оттук.

Тя се поколеба. Мисълта да се остави на милостта на този суров странник накара тръпки да пролазят по гърба й. Но той не и остави избор, а грубо я издърпа през вратата на преобърнатия екипаж, докато краката й все още оставаха вътре. До този момент не беше забелязала, че ръцете й са оковани. Тя ги загледа в недоумение, после вдигна очи към мъжа.

— Не… не разбирам. Защо съм в белезници? Кой сте вие?

Мъжът клекна до нея и тогава Ариел за първи път можа добре да го разгледа.

Първото й впечатление беше, че е едър. Извисяваше се над миниатюрната й фигура като ястреб, готов да я изяде жива. Изглеждаше мършав, опасен, корав. Видът му подсказваше неспокойна и темпераментна натура; сребристосивите му очи издаваха интелигентност и плам, загорелите му скули изпъкваха над твърдата, ясно очертана брадичка. Устата му беше широка, с плътни устни. Износена широкопола шапка стоеше килната към задната част на главата му, беше облечен в кожен жакет, карирана риза и здрави сини панталони, толкова впити, че можеше и да са нарисувани.

Гарвановочерната коса стигаше до яката на ризата му, на тесните му хълбоци беше запасан пистолет. Нещо в него подсказваше необикновена убеденост и целеустременост, неспокойна енергичност и сила. Тогава Ариел стреснато осъзна, че той е красив. И е най-привлекателният мъж, когото някога беше виждала. Тя изпусна накъсан, неравен дъх, с внезапно стиснато гърло, връхлетяна от непреодолимото мъжествено привличане на непознатия и стресната от необичайната си реакция.

— Кой сте вие?

Ленива усмивка се плъзна в ъгълчето на плътните му устни, макар че в гласа му не се долавяше никаква веселост.

— Джес Уайлдър. Познаваш ли това име?

— Не, а трябва ли?

— Може би ще се сетиш за името на брат ми. Джъд Уайлдър. Би трябвало, ти и Барт Дилън го убихте.

Ариел ахна невярващо.

— Какво! Да не сте луд? Кой е Барт Дилън?

— Колкото и да ми се правиш на невинна, ще увиснеш на бесилото. Къде е приятелчето ти? — Острият му поглед претърси околната пустош. — Не може да е отишъл далече. Той ли уби шериф Гор? Ще намеря копелето, няма значение къде се крие. Винаги съм знаел, че е хитрец, но да те изостави… това трябва да ти покаже какъв мошеник е.

— Кой сте вие? Какъв сте?

— Джес Уайлдър… не ме ли чу, като ти казах? Ще те отведа във форт Уърт да те съдят за обир и убийство. В цял Тексас има разлепени съобщения за издирване. Доста време ви преследвах нас двамата с Дилън и имах невероятния късмет да ви спипам, преди някой ловец на глави да ме е изпреварил.

— Вие сте ловец на глави?

Потрес и отвращение оцветяваха думите й. Ариел беше чувала за тези безмилостни мъже, които живееха от лошия късмет на другите.

— Освен другото — призна загадъчно Джес. — Съмнявам се, че миналото ми ще те интересува.

Зелените очи на Ариел се разшириха, когато Джес се изправи в целия си внушителен ръст от над метър и осемдесет и скочи на земята с грацията на дива котка.

— Ка… какво ще правите?

— Ще те извлека оттук и ще заровим мъртвите. Хайде Тили, скачай, ще те хвана.

Пак това име! Явно Джес Уайлдър я бъркаше с някоя си Тили. Ариел имаше намерение да разсее заблудата на този нахален ловец на глави.

— Правите сериозна грешка, господин Уайлдър. Не съм никаква Тили. Казвам се Ариел Лийланд, от Сейнт Луи.

— Разбира се, Тили, а пък аз съм Исус Христос. Хайде, момиче, мръдни си задничето.

Ариел стисна устни обидена. Никой никога не й беше говорил така непочтително. Този мъж беше суров, груб и невъзможно арогантен. Не разпознаваше ли почтените жени? Тя беше завършила най-доброто девическо училище в Сейнт Луи, където ходеха само момичета от елита, беше се движила само в най-изисканите кръгове. Беше получила добро възпитание от майка си и втория си баща, макар че и родният й баща щедро беше помагал за издръжката й.

— Непоносим сте! — изкрещя яростно Ариел. — Явно никога преди не сте срещали истинска дама. Настоявам да се отнасяте към мене учтиво и любезно. Можете да ме наричате госпожица Лийланд.

Джес бутна шапката още по-назад към тила, взирайки се с присвити очи в раздърпаната красавица, учуден и донякъде възхитен. Дощя му се да се изсмее на глас, но нещо з изправените й рамене и в упорито вирнатата брадичка го възпря. Ако не знаеше, че гази жена е хладнокръвна убийца, почти можеше да й повярва. Никога не беше очаквал, че Тили Каулс може да е толкова красива. Или толкова млада.

Да не беше объркал нещо, почуди се той. Това омайващо красиво създание наистина ли беше Ариел Лийланд, както твърдеше? Или само една добра актриса? Трябваше да признае, че е привлекателна, въплъщение на женствеността с всичките си грациозни извивки, лъскави черни плитки и гневни зелени очи, обещаващи удоволствия, от които всеки мъж би могъл да изгори. Джес беше шокиран от прилива на страст, който пламна в слабините му, и се опита да си припомни, че Тили Каулс и Барт Дилън бяха убили брат му и с един замах го бяха лишили от единствения му останал роднина.

Подтикнат от жажда за мъст, Джес беше напуснал работата, която обичаше, за да стане ловец на глави. Беше дал под наем къщата във форт Уърт, където двамата с Джъд бяха живели, беше се отказал от работата си на щатски шериф и беше потеглил да търси убийците на брат си в тексаската пустош. Джъд беше негов помощник-шериф и съдбата го изпрати в банката по време на онзи обир на мястото на Джес. Сега Джъд го нямаше и Джес се беше заклел, че ако трябва, ще посвети остатъка от живота си, за да изправи пред съда убийците на брат си, идентифицирани като Барт Дилън и Тили Каулс. Беше прекарал последните две години, стремейки се да изпълни тази си клетва.

— Съжалявам, ако езикът ми те обижда Тили. Сега излизай — заповяда грубо той.

Поради някаква причина това момиче ужасно го дразнеше. Изобщо не беше онова, което очакваше.

Джес допълни думите си с действие, посегна, хвана я за ръцете и я извлече от преобърнатия дилижанс. Здраво вкопчена в широките му рамене, Ариел се плъзна покрай твърдото му тяло, от което сетивата й се наостриха и в резултат цялата се изчерви. Отвори смаяно уста.

— О!

Джес също го усети и тъмните му вежди се вдигнаха въпросително, озадачени от спонтанната си реакция към една жена, която си печелеше прехраната с грабежи и убийства. Хвана я през кръста и я отмести.

— Не ми прави номера, Тили — предупреди я той заплашително. — Не можеш да ме омаеш с женските си чарове. Колкото и да е привлекателно тялото ти, не се интересувам от него. Пръскай си магиите където щеш, няма да ти е от полза.

Лицето на Ариел почервеня.

— Ти, долна, гнусна змия! Ти… ти…

Не можеше да намери думи. Вдиша окованите си ръце и замахна право към лицето на Джес.

Той се дръпна назад, но късно. Глухият звук от удара и червеното петно на лявата му буза дадоха достатъчно удовлетворение на Ариел. Доволна усмивка се разля по лицето й.

Реакцията на Джес беше бърза и брутална. Той сграбчи раменете й и я дръпна към себе си така, че телата им се докоснаха.

— Никога повече не го прави — изсъска той през зъби. — Позволена ти е само една грешка.

Лицето му издаваше едва сдържана заплаха и Ариел инстинктивно отстъпи пред яростта му.

— Човек не може безкрайно да си играе с търпението ми, Тили, а ти вече ме докара до крайност.

— Колко пъти да ви казвам, че не съм Тили Каулс? — извика Ариел, разгневена не по-малко от него. — Аз съм Ариел Лийланд. Пътувам към Уейко, за да получа наследеното от баща ми ранчо.

— Няма значение как те наричам, Тили. Знам коя си и каква си — изфуча Джес отвратено. — Ако искаш да те наричам Ариел, добре, но това нищо не променя.

Той я отхвърли назад. Тя залитна, после се изправи, но окованите ръце й пречеха да пази равновесие.

— Защо не ме изслушаш, грубиян такъв? Защо си толкова сигурен, че съм Тили Каулс?

— Знам, че Тили Каулс и Барт Дилън са се качили на дилижанса за Форт Уърт в Тексаркана заедно с шериф Гор. Шериф Гор е мъртъв, Дилън го няма, но ти си тук, затова престани да плещиш глупости за Уейко и някакво си наследство. Знаеш ли къде се е изпарил Дилън? Защо те остави тук?

— Имаше един мъж и една жена с шерифа — изрече бавно Ариел, — но не знам как се казваха. Почти не говореха, а ние с шерифа се шегувахме. Не… не знам какво е станало с тях. Загубих съзнание, когато колата се преобърна. Като се свестих, ти ми заповядваше да изляза, а тях никакви ги нямаше. Тили Каулс дребна ли беше? С черна коса?

— Добър опит, Тили или както там се казваш. Много добре знаеш, че Тили е дребна и с черна коса, точно като твоята. Какво се е случило с дилижанса? Защо се преобърна?

Ариел набърчи чело.

— Преследваха ни разбойници. Кочияшът подкара по-бързо, натъкна се на нещо и колата се преобърна. Последното, което помня, е че политнах настрана. Моля те, свали тези белезници. Пречат ми. Как са се озовали от ръцете на Тили Каулс на моите?

— Ти ми кажи. Защо Ариел Лийланд ще носи белезници?

— Къде е кочияшът? Той може да ти каже, че не лъжа.

— Мъртъв е. И пазачът. Затиснати са под колата.

— Имам документи! — спомни си внезапно Ариел. — Има документи и писма, адресирани до мене, там вътре, в пътната ми чанта, има и пари в дамската ми чантичка.

Джес се гордееше, че е почтен мъж. Поне това можеше да й отпусне — да не избързва с обвиненията… Хвърли кос поглед към нея, покатери се на колата и изчезна през отвора. Ариел го чу как рови вътре и след малко го видя да подава глава оттам.

— Сигурно ме вземаш за глупак. Нищо не намерих вътре, само трупа на шериф Гор. Никаква пътна чанта, никаква дамска чантичка. И не само това. Гор не е умрял в инцидента. Бил е застрелян в гърба. Ти ли го направи?

Ариел преглътна, отправяйки към небето безмълвна молитва за душата на мъртвия шериф. Как да убеди този жесток ловец на глави, че е невинна?

— Не… не съм убила шерифа, разбира се. Казах ти, не съм Тили Каулс. Багажът ми трябва да е вътре в дилижанса. Потърси отново.

Джес пак пъхна глава вътре. Когато излезе след няколко минути, беше страшно намръщен.

— Дяволска жена — измърмори той. — Недей пак да ме лъжеш!

— Бяха там, кълна се! — извика Ариел разтреперана. — Ако не можеш да ги намериш, значи са ги откраднали мъжът и жената, които търсиш.

— Опитай пак, Тили, обяснението ти не издържа. Колко жалко, че Дилън не те е взел със себе си, когато се е изпарил, но аз ще го настигна. Няма значение колко време ще ми отнеме. Ще намеря копелето и ще го закарам на бесилката. Той уби единствения човек на света, към когото наистина бях привързан. Седни там на сянка. — И Джес махна към мескитовите храсти. — Имам малко работа.

— Какво ще правиш?

— Ще погреба мъртвите.

— Не ме оставяй така. Намери ключа и освободи ръцете ми.

— Не ти вярвам, жено. Докато си окована, няма да ме застреляш, докато погребвам шерифа, кочияша и пазача.

Ариел напрегна ума си, за да си припомни всички обидни думи, които знаеше. Но за съжаление те се бяха изпарили.

— Чакай! — извика тя. Джес се поколеба, но се обърна и я погледна. — Защо не ми вярваш?

Отчаяната нотка в гласа й едва не го размекна, но той се насили да си спомни, че това е жена, която живее от грабежи и убийства.

Изгледа я недоверчиво и извади от джоба си прегънат на четири, доста захабен лист хартия, внимателно го разгърна и го тикна под носа й.

— Виж сама. Рисунката не е много ясна, но описанието приляга съвсем точно.

Огънят, излъчващ се от сребристосивите му очи, я омагьосваше. Ариел бавно сведе поглед и се взря в афиша. Веднага забеляза, че снимката на Тили Каулс вероятно е правена от лош фотограф. Беше толкова мътна, че можеше да бъде която и да е жена… дори тя. Описанието обаче даваше подробни сведения за Тили Каулс. Дребна, метър и шейсет, с дълга черна коса и зелени очи.

— Не — прошепна Ариел объркана.

Описанието беше като нейното, но отговаряше на външността и на стотици други жени, включително тази, която се беше качила на дилижанса в Тексаркана.

— Доволна ли си, Тили?

— Ариел — натърти тя с тихо достойнство.

— Разбира се, колко съм глупав. Доволна ли си, Ариел?

— Това не съм аз.

— Сестра ти, може би? — подразни я Джес, но ъгълът на устата му се изви презрително.

Обърна й гръб.

— Господин Уайлдър, невинна съм. Направихте сериозна грешка.

— Сигурно. Сбърка и брат ми, като влезе в банката онзи ден, когато ти и Дилън решихте да я ограбите. Не си тръгвай, Тили — извика той подигравателно, — ще се върна да те взема.

И се отдалечи въпреки оскърбеното й ахване.

— Казвам се Ариел.

— Със сигурност си много упорита жена — подхвърли той през рамо.

— А ти си едно непоправимо копеле.

— Внимателно — предупреди я Джес. — Показваш си боята.

Ариел пъхтеше в безсилен гняв, докато Джес отново се пъхна в колата. След малко избута тялото на шерифа и го извлече настрани от дилижанса.

Намери телата на кочияша и пазача затиснати под обърнатия екипаж. Като размисли как може да е станал инцидентът, стигна до заключението, че левите колела вероятно са пропаднали в дълбокия коловоз, образувал се от неотдавнашните проливни дъждове, и затова колата се е подхлъзнала, а после се е преобърнала. Почуди се дали наистина някакви разбойници са преследвали дилижанса, както твърдеше Ариел, без да съзнава, че умът му вече е приел името, с което тя му се беше представила. Това със сигурност обясняваше как се е измъкнал Барт Дилън, но защо е изоставил Тили? Освен ако не е била припаднала и той не е искал да затруднява бягството си. А не можеше да не знае, че го преследват ловци на глави. И то отдавна. Може би не е искал да се навърта наоколо достатъчно дълго, за да го хване някой от тях.

Пазачът и кочияшът за съжаление не бяха имали късмет, тежката кола ги беше затиснала. Въпреки че Джес беше достатъчно силен, не можа да я отмести и да измъкне телата.

Ариел кипеше в тих, безсилен гняв, докато гледаше как Джес се опитва да помръдне дилижанса. Мускулите на бедрата и раменете му се издуваха от напрежение, породено от извънредно трудната му задача. Тя нарочно отмести поглед, внезапно смутена от начина, по който впитите му панталони очертаваха стегнатите полукълба на седалището му, щом се наведеше. Изглеждаше достатъчно силен, за да я смаже с една ръка, помисли Ариел и потисна внезапна тръпка.

Всичко в този мъж говореше за сила и мощ; а Ариел беше достатъчно умна, за да разбере, че той представлява за нея такава опасност, за каквато никога не си беше помисляла. Беше много едър, много силен… и по дяволите, много привлекателен.

Накрая Джес се отказа от усилията си да измъкне двамата мъртъвци изпод каретата. Вместо това взе лопатата, закрепена отзад на колата, и изкопа плитък гроб. Спечената от слънцето земя беше твърда и той доста се изпоти, докато свърши с копаенето. Ариел гледаше настрани, докато той претърсваше джобовете на шерифа, сваляше значката и накрая го положи в трапа, засипвайки го с пръст. Джес погледна към нея и видя, че се е извърнала.

— Имаш късмет, Тили… ъ-ъ, Ариел. Можеше да паднеш от колата и да те затисне като кочияша и пазача. Колко жалко, че не погребах сега любовника ти.

— Любовник? Как смееш!

Да, любовник, помисли Джес с безмълвен присмех, питайки се как ли е могла да позволява на онова копеле да я докосва. Докато не си спомни, че и тя е също толкова достойна за презрение. Поради някаква странна причина му беше трудно да повярва, че Ариел е убийца, преследвана от закона. Изглеждаше му толкова млада, толкова невинна, толкова… недокосвана!

Дръж си ума над пояса, Джес Уайлдър, укори се той. Такава красива и сексуално привлекателна жена като Тили Каулс съвсем не беше невинна, би използвала всякакви възможни трикове, за да го накара да я пусне, а сам господ знаеше, че той никога не се беше смятал за светец. Нито пък беше от камък. Не биваше да забравя, че тази Тили Каулс може да не е дръпнала спусъка на оръжието, убило брат му, но беше също толкова отговорна за безсмислената смърт на Джъд, колкото и Барт Дилън.

— Този мъж не ми е бил никакъв любовник! — повтаряше упорито Ариел. — Не съм го виждала, преди да се качи на дилижанса в Тексаркана. Сега ми се иска да бях послушала инстинкта си и да бях изчакала следващия дилижанс.

Започваше да му звучи като латерна, повтаряше безспир едно и също. Колкото и безполезно да беше.

Джес я изгледа раздразнено. Ариел безстрашно му отвърна.

— Много ти знае устата — забеляза той, приближавайки се към мястото, където беше седнала Ариел. — Ако си мислиш това, което аз мисля, че мислиш, по-добре недей. Няма да стане.

— Една дама не може да повтори това, което си мисля — отвърна заядливо Ариел.

Джес отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Дама ли? Една дама не би пътувала с Барт Дилън.

— Казах ти, не познавам никакъв…

— … Барт Дилън — изсумтя Джес, довършвайки изречението й. Посегна и я издърпа да стане.

Ариел изправи гръб и протегна ръце.

— Освободи ме.

Джес я изгледа въпросително.

— Откъде да знам, че няма да избягаш? Или че няма да се опиташ да ме застреляш в гръб?

— И къде ще ида? Дори нямам кон. Или оръжие. Освен това — каза тя, измервайки го с поглед, — ти си два пъти по-едър от мене. — И му хвърли предизвикателство, което Джес не можеше да пренебрегне. — Да не те е страх от една жена?

— Не, но тебе със сигурност трябва да те е страх от мене, жено.

— Ще изглеждаш много глупаво, когато разбереш, че не съм Тили Каулс.

— Да стигнем дотам, тогава ще му мисля.

Пътят до Форт Уърт ще е дяволски дълъг, помисли Джес, когато мекото седалище на Ариел опря в мъжествеността му. Мислеше, че може да спаси поне единия от конете, но тези, които не бяха загинали на място в катастрофата, бяха твърде лошо ранени, за да стават за яздене. Видя се принуден да избави нещастните животни от страданията им и да качи Ариел на собствения си кон, тоест да я настани пред себе си на седлото.

Докато се занимаваше с конете и след като махна белезниците от ръцете на Ариел с помощта на ключа, който беше намерил в джоба на шерифа, тя ровеше в сандъка си, за да намери някакви дрехи. Уви ги в една фуста заедно с гребен и калъп сапун и настоя Джес да ги пъхне в дисагите си. Той не беше чак толкова безсърдечен да й откаже това удобство. Дори намери бонето й на дъното на каретата и й го подаде, осъзнавайки, че иначе тази нежнобяла кожа ще пострада от силното тексаско слънце.

— Намери ли някакви документи в сандъка си? — запита Джес, мъчейки се да отвлече мислите си от облака гарваново-черна коса, развяваща се около лицето й, и мекото й тяло, което така отчаяно се стремеше да не се докосва до неговото.

Ариел упорито тръсна глава.

— Казах ти, документите и парите ми бяха в дамската ми чантичка, а нея я няма. Останаха ми само малко, защипани на… няма значение.

Джес изхъмка. Беше й дал възможност да докаже самоличността си, но до момента тя не можа да му покаже нищо, което да го накара да промени мнението си. Тили Каулс беше умна, признаваше й го, и най-добрата актриса, която беше срещал. Почти беше успяла да го убеди, че е Ариел Лийланд… почти, но не съвсем. Най-малкото, една дама няма да тръгне да пътува сама през тексаската пустош. Разбойниците яздеха необезпокоявани между градовете, индианците от племената кайова и команчи все още предприемаха нападения.

— Къде ме водиш? — запита Ариел.

Надяваше се да е някъде, откъдето да телеграфира до Сейнт Луи и да потвърдят самоличността й. Майка й и вторият й баща щяха да се ужасят, като научат, че са я сбъркали с някаква престъпничка. Бяха против пътуването още от самото начало и изрично й бяха забранили да напуска Сейнт Луи. Но Ариел беше решила да им докаже, че грешат, и да поеме юздите на ранчото „Лийланд“. Щом баща й е имал достатъчно вяра в нейните способности да управлява любимото му ранчо, тя не можеше да го продаде, както настояваше майка й.

Майка й смяташе Тексас за нецивилизована територия, населена с индианци и разбойници, а вторият й баща, Том Брейди, беше напълно съгласен с нея. Затова майка й се беше разделила с баща й Бък Лийланд и го беше оставила в Тексас преди години, когато Ариел беше още дете. После се беше развела с него и се беше омъжила за Том Брейди. Понеже Ариел още нямаше навършени двадесет и една години, трябваше да действа сама и тайно да си осигури пътуването с дилижанс до Тексас. Колкото и да не й се искаше, замина, без да каже на майка си, само остави бележка, с която да обясни действията си.

— В затвора във Форт Уърт има една килия, надписана с името ти — каза Джес след дълго мълчание.

Нарочно се бавеше с отговора на въпроса, който му зададе Ариел, защото му беше извънредно трудно да се съсредоточи, когато мекото й задниче така предизвикателно подскачаше, притиснато до твърдите му бедра. Раздвижи се на седлото.

Проклятие, помисли си унило. Толкова отдавна не беше имал жена. Първото, което щеше да направи, след като пъхне Тили в затвора, щеше да бъде само едно — посещение в публичния дом на госпожица Джолийн. Всяко от момичетата й би могла лесно да му източи соковете. Да, точно от това имаше нужда, да се потъркаля в чаршафите с някоя порядъчна курва. Хич не му и трябваше да си точи зъбите за жена като Тили — или Ариел, или както там предпочиташе да се нарича. Трябваше да тегли чертата, а доколкото си спомняше, никога не беше спал с жена, търсена за убийство и ограбване на банка.

След резкия отговор на Джес Ариел повече не продума. Какво можеше да каже, след като вече беше казала всичко? Явно едрият, упорит тексасец беше прекалено твърдоглав, за да я чуе. Но и тя не падаше по-долу. Не го ли беше доказана, като замина сама от Сейнт Луи? Джес Уайлдър си беше намерил майстора, кипеше Ариел в безмълвен гняв. И когато разбереше грешката си, тя нямаше да го остави да му се размине. Щеше да си плати, задето се отнася с нея като с обикновена престъпничка и… и курва!

— Жадна съм — изрече тя. — И гладна.

— Наблизо има станция за дилижанси, можем да спрем там да хапнем нещо и да се освежим — каза Джес. — Трябва да съобщя за инцидента и за убитите. Иначе ще се чудят какво е станало, след като дилижансът не пристигне навреме.

Надеждите на Ариел възкръснаха. Станцията означаваше хора, а хората — помощ. Някой трябваше да убеди този безмилостен ловец на глави, че е хванал не когото трябва.

— Кога ще стигнем там?

— След три-четири часа — пресметна Джес, вглеждайки се с присвити очи в далечината. — Ще взема кон за тебе, за да яздим поотделно. Макар че Боец не се оплаква, двойният товар го бави, а това никак не ми харесва.

— Нямаш търпение да се отървеш от мене, така ли? — подразни го Ариел.

— Можеш да се обзаложиш. Колкото по-скоро те тикна зад решетките, толкова по-скоро ще си получа парите.

Ариел изпусна остро дъх.

— Невъзможен си! Толкова малко ли означава човешкият живот за тебе?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос — върна атаката Джес, святкайки застрашително със сребристо-сивите си очи. — Колко хора сте убили с твоя любовник? Най-малко шест, за които знам, включително брат ми.

— Изглеждам ли ти способна да убия някого? — нападна го Ариел.

— Външността лъже — каза Джес с равен тон.

Твърдата нотка в гласа му накара тръпки да пробягат по гърба й. Изпита съжаление към нещастниците, които можеха да се нарекат врагове на Джес Уайлдър. Той беше суров, упорит и беше невъзможно да бъде разубеден, когато си втълпеше нещо. И все пак… все пак тя не можеше да отрече мощното му магнетично излъчване или да подцени чисто животинската му привлекателност.

Няколко мъже я бяха ухажвали, но досега тя се бе противила на перспективите за брак. На двадесет години още търсеше онзи изключителен мъж, който щеше да види стойността и като жена, като самостоятелен човек, а не като негово продължение. Но Джес Уайлдър със сигурност не беше този мъж, помисли тя презрително. Беше груб, непоносим, кавгаджия и ужасно твърдоглав, за да се вслуша в гласа на разума. Мразеше го заради това, което й беше причинил.

Джес стисна зъби и съсредоточи вниманието си върху всичко друго, само не и върху начина, по който тялото му реагираше на жената, притисната така интимно към него. Знаеше, че тя се опитва по какви ли не начини да го предизвика, но нямаше да се остави шмекериите й да го заблудят. След първите няколко мили Ариел се бе отпуснала на гърдите му, изтощена от преживяното. Такава една дребничка, а беше преживяла инцидент, който като нищо можеше да я убие.

Джес изведнъж осъзна, че тя спи и се размърда, за да я облегне по-удобно до себе си. Устните й бяха полуотворени, лицето й зачервено от слънцето и красотата й потресе Джес. Мислеше, че Тили Каулс трябва да е загрубяла и не особено красива, с лице, носещо белезите на непривичния живот, който си бе избрала. Разбойническият живот едва ли би могъл да се отразява благоприятно на красотата и младостта. Свежата миловидност на Тили Каулс обаче беше маска, прикриваща черна като ада душа. Но това, което наистина го тревожеше, беше как тялото му тръпнеше навсякъде, където се докосваше до нея. Пътуването до Форт Уърт щеше да бъде дълго и трудно. Той въздъхна, отправяйки поглед нагоре. Горещо се надяваше да му стане по-добре, когато получи на разположение още един кон.