Кони Мейсън
Екстаз в пустинята (21)

21

Заради някои неотложни работи около именията на дядо му Марк се върна при Криста едва късно вечерта на същия ден, когато се случи обяснението му с Уилоу. И макар денят му да бе изпълнен с работа, мисълта за Криста не напускаше ума му… колко прекрасно се чувстваше, обгърнат от всички страни от нейната копринена влажност, колко вълшебен бе вкусът и ароматът й. Колко я обичаше! Повече, отколкото би могъл да си представи, че може да обича друго човешко същество. Дори само когато се взреше в красивото й лице, това повдигаше духа му и подхранваше душата му.

— Марк, о, Марк! — възкликна Криста и се хвърли в прегръдките му. — Толкова се радвам да те видя.

С неустоимо опустошителна усмивка Марк призна:

— Мислех, че денят никога няма да свърши. Безброй срещи с посетители, безкрайно множество книжа за подписване… а аз искам само да те прегръщам и да те любя безкрайно. Липсата ти през всичките тези месеци беше непоносимо мъчение.

— За мене също, любов моя — отвърна с трепетен глас Криста. — Последните два дни съвсем промениха живота ми.

— Каза ли на Брайън?

Криста кимна.

— А той какво каза?

Тя изсумтя презрително.

— Не вярвам сърцето му да е сломено.

Марк я изгледа любопитно и запита:

— Какво трябва да означава това?

— Остави Брайън, Марк. Не искам да говоря за него. Достатъчно е само да кажа, че Брайън Кент вече не е част от живота ми и не е особено разочарован от това, че го изоставих. Родителите ми скоро ще се върнат в Англия и когато им обясня, със сигурност ще разберат.

— Къде е Елиса? — запита Марк, като се огледа наоколо.

— С Алън — усмихна се Криста. — Брат ти като че ли доста добре се разбира с нея.

— Надявам се да знае какво прави — подхвърли той мистериозно. — Къде е Ленор?

— Легна си.

— Значи сме сами, Криста. Искам да те любя. Цял ден чаках този момент. — И една ленива усмивка открехна ъгълчето на устата му.

Прочете отговора в чувствения пламък в нейния поглед. Тя леко прокара пръст по ясните линии, очертаващи челото му, по трапчинките, които се открояваха по бузите му, и по рязката, която разделяше брадичката му на две, щом се усмихнеше. Чуплива коса обграждаше лицето му, завеса от гъсти мигли правеше зелените му очи извънредно живи, струящи неустоим пламък. Тя го искаше също толкова силно, колкото и той нея, и за тези чувства не бяха необходими никакви думи.

— Не ме гледай така, сладка моя сирено, защото се изкушавам да те взема тук, на пода — изрече Марк с дрезгав шепот, докато я притискаше към тялото си.

Разтапяйки се в прегръдката му, тя се поддаде на пулсиращата топлина на устните му, които плениха нейните.

Ръцете му бродеха свободно по тялото й, докато устните му я целуваха все по-страстно и дори през стягащите ги дрехи тя усещаше как ускорено бие сърцето му. Една сладка болка започна да извира в долната част на корема й и се разля из слабините й, тя го пожела с такава сила, която по нищо не отстъпваше на изгарящото желание на Марк.

— Ела, любов моя — почти изхълца тя.

Хвана здраво ръката му и го поведе към спалнята си, надявайки се, че Ленор и Елиса няма да се учудят, ако го намерят в нейното легло.

Изведнъж на вратата се почука силно и Марк издаде нечленоразделен звук, нещо средно между израз на неутолима страст и гняв от това, че някой нарушава усамотението им.

— Елиса? — запита той с недоволен глас.

— Не мисля така. Тя си има ключ.

Чукането не преставаше и тя тръгна да види кой е.

— Не отваряй — замоли я Марк, усещайки хладната тръпка на неприятно предчувствие.

Криста замря, нещо в тона му почти я убеди да удовлетвори молбата му… но в този миг позна гласа, който ги викаше през затворената врата.

— Марк! Криста! Знам, че сте вътре. Моля ви, отворете ми. Спешно е.

— Уилоу! — изстена Марк. — Какво иска, по дяволите?

— Марк, моля те, имам нужда от помощта ти!

Уилоу явно бе улучила подходящите думи, защото Марк реагира веднага.

— Пусни я, Криста. Сигурно е изпаднала в затруднение, за да дойде тук.

Ядосана от ненавременната поява на Уилоу, Криста все пак изпълни молбата му. Още с отварянето на вратата Уилоу се хвърли към Марк и той се принуди да подхване пищната й снага, за да не я остави да се строполи на пода. Изруга полугласно, хвърли извиняващ се поглед към Криста и внимателно отмести Уилоу от себе си.

— Отчаяно се нуждая от помощ, Марк.

— По това време на нощта? Как разбра къде да ме търсиш?

— Отидох до къщата ти и след като дълго увещавах Омар, той ми каза къде да те намеря.

— Добре, Уилоу, какво, по дяволите, е толкова важно, че си тръгнала да ме преследваш?

— Можем ли да поговорим насаме? — запита Уилоу, хвърляйки подозрителен поглед към Криста.

— Нямам тайни от Криста — изрече Марк с любезен, но непреклонен глас.

Уилоу сви рамене.

— Щом казваш. Спомняш ли си, че ти казвах, че бащата на Робърт се опитва да ми отнеме наследството на съпруга ми? — Марк кимна. — Този подъл човек претендира, че понеже Робърт няма наследници, всички пари и земи в Корнуол, които е наследил от баба си, трябва да се дадат на по-младия брат на Робърт. Марк, тези земи ми трябват. Всичките ми пари идват оттам. Без този доход съм съсипана. Семейство Лангтри винаги са ме мразили.

— Какво очакваш да направя, Уилоу?

— Нямам си никого, Марк, никого, към когото да се обърна за закрила. Днес получих известие, че след седмица в Корнуол ще има съдебно изслушване. Ако не ми помогнеш, ще загубя всичко. Освен това, и ти имаш известен дял в тези мои затруднения.

Марк несъзнателно сви вежди, осъзнавайки правотата на думите й. Семейство Лангтри бяха намразили Уилоу едва след като бяха научили за авантюрата й по време на отсъствието на съпруга й.

— Не съм вещ в правото, Уилоу. Какво точно искаш от мене?

— Ела в Корнуол с мене. Помогни ми да се преборя.

— Познавам един адвокат в Корнуол, който може да ти помогне. Запознах се с него, когато бяхме ученици. Ще му напиша бележка и можеш…

— Не! — заяви Уилоу и му хвърли укорителен поглед. — Няма да стане! Трябваш ми ти, Марк. Толкова скоро ли забрави какво направих за тебе?

Ярост замъгли погледа на Криста. Да апелира към чувството за дълг на Марк, за да спечели благосклонността му! Тя изобщо не се заблуждаваше, защото познаваше демоните, които подтикваха действията на тази жена. Марк със сигурност не беше толкова наивен, че да се хване в капана й. А може би беше? Отговорът дойде почти веднага и я смая.

— Кога заминаваш, Уилоу?

— Сега! Веднага! Няма време за губене. Корнуол е далече от Лондон.

— Почакай в каретата — нареди той. Гласът му прозвуча рязко, разсеяно. — Искам да поговоря насаме с Криста.

— Разбира се — изрече с триумфален тон Уилоу. — Съжалявам, че това става в неудобен момент, Марк.

Но въпреки тези думи очите й грейнаха от задоволство.

— Няма значение, Уилоу. Изчакай ме отвън, моля те. — В мига, когато Уилоу затвори вратата, Марк прегърна Криста. — Не мога да откажа, любов моя. Ако не беше Уилоу, сега нямаше да сме заедно.

— Умолявам те, Марк, не отивай — замоли го тя, а в очите й блеснаха сълзи. — Не вярвам на тази жена. Тя е способна да направи какво ли не, само и само да ни раздели. — Съзнателно не му каза за неотдавнашното посещение на Уилоу, защото не искаше нищо да влияе на решението му, само любовта му към нея.

— Сигурно разбираш, че не искам да тръгна, но нямам избор. Когато дългът към Уилоу престане да виси над главата ми, ще се освободя от нея. Няма защо да се страхуваш, любов моя. Каквото и да направи тя, то няма да може да ме отдалечи от тебе. Изчакай ме. Когато се върна, ще се оженим веднага. Съдбата ни е да бъдем заедно.

— Марк, настоявам… не, моля те — не отивай. Нека веднъж завинаги престанем да се разделяме.

— Трябва да отида, Криста — заяви той твърдо, насилвайки се да не се поддаде на сърцераздирателните й молби. Разкъсваше се между любовта и дълга. И дългът надделя. Най-малкото, което можеше да направи за Уилоу, беше да й помогне да излезе от затруднението. Имаше цял живот, който да посвети само на Криста.

— Ще се върна веднага щом мога, любов моя. Ще ме чакаш, нали?

— Да… да.

Мигновено си припомни думите на Уилоу, свързани с чувствата на Марк, както и собственото си прибързано обещание да размисли дали да не се откаже от Марк, ако червенокосата красавица успее да го привлече.

— Знам, че сега ми се сърдиш, любов моя, но…

Вратата се отвори и Уилоу надникна вътре.

— Какво става, Марк?

Едва сдържайки нетърпението си, той каза така, че да го чуе само Криста:

— Една седмица, най-много две и се връщам. Алън ще бъде тук да те наглежда.

И излезе, след като с една дълга целувка отне дъха на Криста и я остави замаяна и разтърсена.

— Не се страхувай. Ще се погрижа добре за Марк — подхвърли Уилоу през рамо.

— Сигурна съм — измърмори Криста хапливо и затръшна вратата след нея.

Уилоу и Марк не я видяха как се обляга на рамката, не чуха сърцераздирателните й хлипания.

 

 

Докато Марк отсъстваше, честите посещения на Алън накараха Криста да повярва, че между него и Елиса има нещо повече от просто увлечение. Затова тя не се изненада, когато един ден Елиса плахо й съобщи, че е казала на Алън всичко за своето минало и че той я обича въпреки това. Криста нямаше представа дали на Марк ще му хареса това развитие на събитията, но Алън беше достатъчно възрастен, за да взема сам решенията в живота си.

И като че ли за да усложни обстановката, Ленор призна, че изпитвала привързаност към Омар. Криста нямаше представа докъде ще доведе всичко това, защото нейната връзка с Марк беше изпаднала в сериозно затруднение. Против волята си тя започна да се замисля върху думите на Уилоу. И макар че не се съмняваше в любовта на Марк, се запита докъде ще стигне погрешно разбираната му лоялност, която, както изглежда, заплашваше самата основа на съвместното им бъдеще. Какъв живот ги очакваше, ако трябваше непрекъснато да имат раздори заради Уилоу? Тревогите й не намаляха, когато научи от Алън, че завръщането на Марк се отлага за неопределено време. Без да се изтъкне никаква причина за това. А и откакто замина, той не й беше писал.

След заминаването на Марк целият й живот започна да се разпада, констатира безутешно Криста, седнала срещу слабия, видимо притеснен мъж, който нервно въртеше шапката си в ръце. Тя веднага го бе познала — Сайлас Фаргейт, адвокатът на леля й. Стряскащите новини, които бе донесъл, накараха сините очи на Криста да се изпълнят със сълзи.

— Съжалявам, госпожице Хортън, че нося такива лоши вести — говореше жаловито мъжът, — но тъй като вие сте единствената наследница на вашата леля, съм задължен да ви разкажа как леля ви и съпругът й са посрещнали смъртта.

— Казахте, че е нещастен случай — изхлипа Криста.

— Да, в Италия. Каретата им се обърнала в дълбока пропаст по един тесен планински път. Трагедия, истинска трагедия — поклати съчувствено глава Фаргейт.

— Но леля ми не би могла да остави голямо наследство — настоя Криста, озадачена. — Тя живееше добре, но не беше особено богата. Нали казахте, че аз съм единствената й наследница? Не… не разбирам.

— Ще разберете, госпожице Хортън, когато ви обясня — каза адвокатът с внезапно делови тон. — Защото сър Чарлз, съпругът на леля ви, е починал няколко дни преди нея. Той загинал на място в инцидента, докато леля ви предала богу дух след няколко дни, поради тежките наранявания. Според завещанието на сър Чарлз всичките му имущества преминават във владение на леля ви след неговата смърт, а леля ви е определила вас като свой единствен наследник. Тъй като сър Чарлз е починал първи, сега всичко е ваше.

— Ами наследниците на сър Чарлз? — запита Криста, не можейки да повярва.

— Няма такива. Епидемията от инфлуенца преди няколко години е отнесла всичките му живи роднини. Не са останали дори далечни братовчеди, които да имат претенции за богатството му. Така че вие, скъпо момиче, наследявате огромно състояние от леля си, бог да даде покой на душата й.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Ето тук един документ, в който се изброяват всички пари, стоки, инвестиции, земи и владения. Има дори един замък в Южна Франция, който сигурно ще искате някой ден да посетите.

Криста предпазливо взе листа и се вгледа невярващо в думите, които нищо не й говореха.

— Аз… по-късно ще го прочета внимателно — каза тя смаяна. — Трябва ми малко време, за да го възприема.

— Както желаете, госпожице Хортън — отвърна Фаргейт. — Ще бъда щастлив да продължа да ви служа според възможностите си. Леля ви ми се доверяваше да водя нейните дела, затова с радост бих сторил същото за нейната племенница.

— Да, моля ви, господин Фаргейт. Знам, че леля ми държеше на вас. Ще ви пиша по-късно, след като отмине траурът ми по нея.

— Разбирам — кимна сериозно адвокатът. — И още нещо. Баща ви е получил известие и доколкото знам, скоро ще бъде в Англия, Получил е и пълен списък с владенията ви, така че ще може да ви помогне с инвестициите, когато си дойде.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте, господин Фаргейт, оценявам вашата любезност.

По-късно, останала сама в стаята си, Криста заплака заради безсмислената смърт на леля си, плачеше и защото досега не беше разбрала колко много я е обичала тази добра жена. Съжаляваше, че съвместният й живот със сър Чарлз е бил толкова кратък, но знаеше, че малкото месеци, които са прекарали заедно, са им донесли неизмеримо щастие.

На другия ден тя получи друг удар, този път под формата на писмо от Уилоу Лангтри, доставено от един кочияш от имението й в Корнуол. То беше много кратко и ясно и гласеше:

Марк ще остане тук с мене толкова, колкото аз реша да го задържа. Какво друго доказателство искаш? Ако не си заминала, когато се върнем, ще се погрижа вече никой от изисканото общество в Англия да не те приема.

Нямаше подпис; не беше и необходимо.

Криста смачка писмото и го запокити към вратата, запъхтяна от безсилен гняв. Започна по-добре да разбира колко здраво Уилоу държеше Марк — много по-здраво, отколкото любовта му към нея. Когато Алън дойде да посети Елиса същата вечер, тя му зададе открито въпроса:

— Имаш ли вести от Марк?

Алън се изчерви, ядоса се на брат си, че беше заминал с Уилоу и беше наранил Криста с поведението си. Той доста скоро бе опознал до дъно Уилоу, бе разбрал, че тя е ужасно коварна жена. Това, че искаше Марк, си личеше отдалеч. И макар че брат му обичаше Криста, упорството на Уилоу беше невероятно.

— Не и след последното му писмо, което известяваше за неизбежното забавяне.

Криста прехапа устни с малките си бели зъби.

— Виж, Криста, Марк те обича — изрече младият мъж с твърд глас. — Дългът му към Уилоу няма нищо общо с чувствата му към тебе.

— Бих искала да повярвам на това — каза тя с тъжна усмивка, — но всеки ден, в който Марк отсъства, ме кара да се съмнявам все повече.

— Криста, сигурен съм…

— Не, Алън, не се извинявай заради него. Знам, че Марк ме обича, но не съм глупава, за да подценявам властта на Уилоу. Докато тя се меси в живота ни, едва ли ще можем да бъдем щастливи двамата с него. Тя е решила да осуети плановете ни за брак. И съм склонна да вярвам, че може да го направи.

— Да не би да те е заплашвала? — запита остро Алън.

Тя не успя да отговори, защото се появи Елиса и вниманието на Алън веднага се отклони към нея още от мига, когато тя влезе в стаята. Криста се възползва и веднага се измъкна навън. Имаше много неща, за които да мисли.

Брайън застана на прага, вдигнал едната ръка, за да почука с чукчето, а в другата държеше писмо. Донякъде се учуди, когато Криста дойде да му отвори, но бързо си възвърна наперения вид. Господи, колко красива беше, помисли той, докато очите му се плъзгаха по гърдите й, които се вдигаха и спускаха от вълнение заради това, че го виждаше застанал на прага й. Много късно разбра колко прибързано й е позволил така лесно да му се изплъзне… особено след като бе научил, че неочаквано е наследила огромно богатство. Ако имаше начин отново да я спечели, нямаше да се поколебае да го направи.

— Какво правиш тук, Брайън? — запита Криста със студен и надменен тон.

Не бе забравила обидните му словоизлияния при последния им разговор.

— Получи се писмо от баща ти по дипломатическата поща и понеже е адресирано и до мене, реших лично да го донеса.

И без да чака покана, той влезе и затвори вратата.

— Прочете ли го? — запита Криста и грабна писмото от ръката му.

— Разбира се. Името ми е написано на плика. Баща ти все още смята, че ще се оженим.

Криста бързо пробяга с очи по листа и издаде смутено възклицание.

— Знаят за леля Мери и сега са в Южна Франция. Когато слезли в Марсилия, здравето на мама се влошило и решили да отидат направо в замъка, който съм наследила от сър Чарлз, вместо да рискуват с пътуване през цяла Франция и през Ламанша по това време — изрече тя загрижено.

— Знам — усмихна се Брайън. — Искат да се присъединим към тях в замъка и да се оженим там.

— Веднага ще им пиша и ще им обясня — каза Криста с разочарование в гласа. — Толкова чаках срещата с тях.

— Ами дукът? Не съм го виждал напоследък. И май никой не го е виждал. Да не би толкова скоро да ти се е наситил? Говори се, че е някъде в Корнуол с Уилоу Лангтри. Дори някои смятат това за чиста проба романтично бягство.

Разбира се, помисли си огорчено Криста. Уилоу ще намери начин да направи нещата да изглеждат така, сякаш Марк наистина е избягал с нея. Не беше имало достатъчно време преди заминаването му с Уилоу, за да се разбере за истинските му чувства към Криста.

— Марк наистина замина с Уилоу за Корнуол. Но пътуването е по работа — отвърна тя с остър тон, раздразнена от насмешката в гласа му. — Има ли нещо друго, което искаш да узнаеш? — подкани го тя нетърпеливо. — Ако няма, бих искала да си тръгнеш.

Брайън я изгледа с присвити очи. Може би твърде прибързано се бе отказал от нея, замисли се той пресметливо. Явно в последните седмици високото мнение на дука за нея се е стопило, иначе защо ще заминава с апетитната Уилоу Лангтри?

— Ще отидеш ли във Франция, за да се видиш с родителите си? — запита Брайън, приготвяйки се с неохота да си тръгне.

— Да… може би — замисли се тя.

— Ако тръгнеш, прати ми вест — каза той със сериозен тон. — На драго сърце ще ти уредя заминаването. Високото положение на баща ти в дипломатическия корпус ще гарантира твоето и на прислужниците ти безпрепятствено пътуване с дипломатически ескорт.

— Ще помисля, Брайън — каза хладно Криста.

Когато видя, че тя остава непреклонна, Брайън реши да си признае:

— Бих искал да ми простиш, Криста, всички онези отвратителни неща, които ти наговорих. Бях вбесен. Трябва да признаеш, че имах основание. Можеше още от самото начало да ми кажеш, че не ме обичаш, вместо да ме подвеждаш. Бях склонен да пренебрегна всичко и да се оженя за тебе, каквото и да става. Кажи, че ми прощаваш, моля те — започна да я умолява той с угодлива усмивка.

— Добре, Брайън — въздъхна уморено Криста.

Беше готова на всичко, само и само да се отърве от него, за да може да прочете писмото на спокойствие.

— И ще ми кажеш, ако мога да ти помогна с нещо, нали?

— Да, да, разбира се. Сега си върви, моля те, Брайън. Уморена съм.

Той се задържа един миг зад затворената врата, наслаждавайки се на невероятния си късмет. Може би в края на краищата не всичко беше загубено. Доста приятно щеше да бъде да има всичките пари, които би могъл да си пожелае, както и социалното положение, подобаващо на такова богатство. Не би било зле да има и Криста в леглото си, щом преодолееше отвращението, което изпитваше, при мисълта за всички други мъже, които я бяха притежавали. А пък освен това и тази малка развратница Елиса…

 

 

Минаха още две седмици без никакво известие от Марк. След дълги размишления Криста стигна до мъчителното заключение, че никога вече няма да означава за него нещо повече, отколкото Уилоу. Ако той наистина я обичаше, щеше да намери време да й напише няколко реда през всичките тези седмици или поне да даде някакво кратко обяснение за дългото си отсъствие. Колкото повече мислеше върху мълчанието му, толкова по-ясна й ставаше причината за него. Уилоу бе спечелила онова, към което се стремеше. Изведнъж Криста разбра какво трябва да направи, особено ако това, което подозираше, се окажеше истина.

Напоследък всяка сутрин при ставане едно силно гадене я караше веднага да тича към тоалетната. Не само това, но и женският й период бе пропуснал да се появи. Загрижена, тя се посъветва с Елиса, която потвърди, че лъжата, замислена, за да я спаси от Абдулла, сега бе станала действителност. Тя наистина носеше детето на Марк — без съмнение, заченато при първата им среща преди шест седмици.

Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че Марк не я иска, затова й оставаше само една алтернатива. Щеше да отиде във Франция, за да се присъедини към семейството си. Първоначално се бе надявала да вземе Марк със себе си, за да го запознае с тях, но сега щеше да пътува сама.

След като размисли достатъчно задълбочено, тя реши да приеме предложението на Брайън и да му позволи да организира пътуването й. Съобразявайки се с желанието й, той нае каюти за три жени на борда на кораба „Крал Хенри“, зарадван дълбоко в душата си от факта, че нищо не беше споменато за дук Марлборо или за намерението му да ги придружава. Ако Криста знаеше, че Брайън е наел каюта и за себе си на този кораб, щеше да се вбеси. Но в известието, което й прати, той съобщаваше само датата и часа на отплаването, както и готовността си да дойде да я вземе с каретата си.

Елиса запищя от възторг, а Ленор едва сдържа радостта си, когато научиха за бременността на Криста. Нямаше търпение да поеме в ръце внучето на лейди Емили. Но когато разбраха, че Криста възнамерява да замине за Франция, двете жени се разстроиха и настояха тя да остане в Англия, докато се върне Марк. Криста обаче отказа, обосновавайки се с шестседмичното му отсъствие и с факта, че не е получила никакво известие от него през цялото това време. Освен това, тя копнееше да се види с родителите си и се тревожеше за здравето на майка си. Когато каза, че те могат да останат, ако пожелаят, и двете се възпротивиха. Макар че Елиса беше лудо влюбена в Алън, тя не можеше да забрави това, което Криста беше направила за нея. Ленор мислеше по същия начин, затова двете започнаха да опаковат багажа за пътуването.

 

 

Марк препускаше главоломно, цял в кални пръски, с покарала по челюстта му синкавочерна брада. Омар не изоставаше от него. Предния ден бе получил тревожно съобщение от Алън, който настояваше веднага да се върне. Той го обвиняваше, че е изоставил всичко скъпо заради една жена, която се възползва от чувството му за чест като от основание да го държи плътно до себе си. Суровите думи на брат му го нараняваха, защото Марк беше писал на Криста няколко пъти, но не беше получил никакъв отговор, въпреки че Уилоу го уверяваше, че нейният кочияш е чакал за отговор, но понеже не го е получавал, се е връщал у дома, както му е било заповядано.

Само да не бяха отлагали толкова много това проклето съдебно изслушване за собствеността на Уилоу, кипеше той вътрешно. Струваше му се, че повечето отлагания бяха нарочни. Първото му разочарование бе, когато узна, че познатият му адвокат е на почивка във Франция, затова трябваше да потърси друг, който да представлява Уилоу. Честно казано, този адвокат не му хареса. Макар че нямаше възражения срещу работата му, Марк не му вярваше. И когато го запита за многобройните отлагания, адвокатът не посмя да го погледне в очите, а започна да се позовава на обстоятелствата.

Докато копитата на коня му трополяха по улиците на лондонските предградия, Марк проклинаше полугласно Уилоу, задето се бе опитвала да го съблазнява през всеки от дните, които бе прекарал в Корнуол. За да се защити, той се бе преместил в един хан наблизо, но тя въпреки това изискваше почти постоянно да й обръща внимание, като му напомняше всеки ден — не, всеки час, — че е спасила живота му, и настояваше той да направи същото за нея. Защото ако останеше без пукната пара, за Уилоу това щеше да бъде дори по-лошо от смъртта.

За стотен път той се запита защо Криста не беше отговорила на писмата му, защо не беше споменала на Алън за тях. Когато получи съобщението на Алън, той нямаше представа какво да направи, но сериозният тон на писмото го убеди веднага да тръгне за Лондон, а Уилоу да върви по дяволите. Беше искрено убеден, че с последните няколко седмици напълно е изплатил дълга си към нея.

Наближавайки градската си къща, Марк се разтревожи. Дали Криста е добре, запита се той разсеяно. Защо Алън го караше да се върне у дома с думи, които едновременно го плашеха и ядосваха? Защо Криста не беше отговорила на писмата му? Скоро щеше да прегърне стройното й тяло и да й каже колко много я обича. Как беше възможно тя да се съмнява в него? Разяждан от безпокойство, той спря пред къщата тъкмо в момента, когато вратата ненадейно се отвори.

— Марк, по дяволите, колко се радвам да те видя! — възкликна Алън, забелязвайки брадясалото лице на брат си, уморените му очи и изкаляните дрехи. — Изглеждаш така, сякаш дни наред не си спал и не си си сменял дрехите. Поне прие сериозно писмото ми.

— Прав си — изръмжа Марк. — Нито съм спал, нито съм се преобличал дни наред. След като получих писмото ти, не съм спирал, само си взех малко багаж и сменях конете през целия път. Какво има, Алън? Знаеш ли защо Криста не е отговаряла на писмата ми?

— Ти си й писал?

— Няколко пъти.

— Изобщо не е споменавала за известия от тебе — каза замислено Алън. — Всъщност даже всеки ден ме питаше дали не съм получил вест от тебе. Може да не е получила писмата ти.

— Давах ги на Уилоу, а тя лично ги давала на кочияша си. Той изглеждаше надежден.

Алън не каза нищо, само загледа със странен израз прекалено наивния си брат.

— Накъде си се запътил? — запита Марк, измервайки с поглед елегантната фигура на брат си.

— При Елиса — отвърна смутеният млад мъж с широка усмивка.

— Дай ми време да остържа брадата от лицето си, да се изкъпя и да си сменя дрехите, за да дойда с тебе. Заедно ще разнищим цялата работа.

— Добре — съгласи се Алън и последва Марк в къщата, а Омар вървеше по петите им. — Забравих да запитам, какво стана с процеса на Уилоу? Сигурно е продължил доста време.

Марк изсумтя възмутено.

— Още продължава, но вече не мога да направя нищо повече за нея, освен да й държа ръката и да й съчувствам. Оставих я в ръцете на компетентен човек и съм сигурен, че всичко ще бъде уредено възможно най-скоро.

— А какво каза тя за заминаването ти?

— Разпищя се. Обвини ме, че я изоставям. След като седмици наред й угаждах, мисля, че напълно съм изплатил дълга си към нея. Възнамерявам да посветя остатъка от живота си на Криста.

— Време беше да се свестиш.

 

 

След по-малко от час каретата им, управлявана от изтощения Омар, спря пред дома на Криста. Двамата млади мъже се запътиха към входната врата, докато Омар тръгна към кухнята, където знаеше, че ще завари Ленор. Алън и Марк стигнаха до вратата точно в момента, когато Брайън Кент едва не се сблъска с тях на излизане от къщата.

— О, ваша светлост — ухили се безсрамно Брайън. — Странно е, че ви срещам тук.

Марк въпросително вдигна вежда.

— Мога да кажа същото за вас, господин Кент. Мислех, че Криста ви е разказала за нас двамата. Вече няма причина да идвате да я посещавате.

— Чух, че сте в Корнуол с лейди Уилоу — подметна Брайън, пренебрегвайки забележката му.

— Както виждате, върнах се — осведоми го студено Марк. — Каква точно работа имате с Криста? — Очите му блеснаха като зелени късове лед и Брайън неволно отстъпи назад. — Е? — запита нетърпеливо Марк.

Брайън преглътна конвулсивно.

— Дойдох да кажа на Криста, че всичко е готово за пътуването ни до Франция.

— Какво? — запитаха едновременно с негодуващ тон Марк и Алън.

Алън се обърна към брат си.

— Не знаех нищо за това, братко. Този човек очевидно лъже. Защо Криста ще заминава във Франция с него?

— Защо, наистина — отвърна рязко Марк, опитвайки се да не избухне. — Скоро ще разбера. Алън — каза той, обръщайки се към брат си. — погрижи се господин Кент да стигне благополучно до клуба си.

— Няма да тръгна, без да… — но думите на Брайън замряха в гърлото му.

Яростта по смръщеното лице на Марк го накара да заприлича на ястреб, готов за атака, и Брайън се оттегли драговолно, преди да стане плячка на хищника.