Кони Мейсън
Екстаз в пустинята (16)

16

Две седмици преди внезапното заминаване на Криста от Константин лейди Уилоу Лангтри вървеше бързо по кея, потърсвайки се от погнуса поради отвратителните миризми и гледки, които пристанището предлагаше на изтънчените й сетива. Колко мразеше Алжир и колко щастлива се чувстваше, че напуска това непоносимо място! След като „Бон ами“ беше нападнат от пиратите и Марк вероятно беше загинал сред вълните, тя бе продължила пътуването си до Алжир. Слава на бога, двата френски кораба бяха прогонили нападателите и „Бон ами“ бе стигнал в сравнително добро състояние в пристанището. В Алжир тя научи, че Марк не е загинал, че бил тежко ранен, но спасен от единия френски кораб и откаран благополучно в Алжир. Не можа да научи нищо друго и често се питаше какво ли е станало с него.

Зад нея вървеше местен носач, който водеше магаре, натоварено със забележително големия й багаж. Наблизо беше закотвена английската фрегата „Лъвско сърце“. Уилоу ускори стъпките си.

— Дяволите да го вземат Робърт, че настоя да дойда на това отвратително място — измърмори тя под нос. — И дяволите да го вземат, че умря и ме остави сама да се грижа за себе си.

Никой не знаеше, че Робърт Лангтри ще умре от белодробна инфекция след пристигането си в Алжир. В онзи момент той бе сметнал, че има само някаква по-сериозна настинка. Но след време „настинката“ се влоши и Робърт се посъветва с един берберски лекар, който правилно определи диагнозата му като последен стадий на болестта. По това време Уилоу вече пътуваше към Алжир и след като пристигна, прекара месеци наред да гледа как Робърт бавно умира. Понеже имаше естествено отвращение към болестите, тя прекарваше възможно най-малко време с болния си съпруг, намирайки си компания сред английските и френските колонисти в чуждестранния квартал на Алжир.

Звънът на вериги я изтръгна от мислите й и тя веднага разбра, че чува стъпките на някоя нещастна душа с оковани ръце и крака, която отива към робството, без съмнение на борда на някой от мрачните испански кораби, закотвени в пристанището. Уилоу отстъпи настрана, за да пропусне групичката. Забеляза с ъгъла на окото си, че тя се състои от петима мъже — четирима униформени войници, обградили петия, окован с тежки вериги, който пристъпваше помежду им като насън. От време на време някой от войниците смушкваше жестоко затворника с върха на сабята си, за да го накара да ускори крачка.

Очите на Уилоу се спряха върху роба и тя помисли, че някога той трябва да е бил невероятен, защото ако беше в добра физическа форма, със сигурност щеше да притежава всичките качества на надарен от природата млад мъж. Вече изостреното й внимание я накара да задълбочи изследването и тя си позволи свободата да го изгледа от глава до пети.

Мъжът беше облечен в размъкнати шалвари, гърдите му бяха голи, изгорели от безжалостното слънце. Нямаше обувки, накуцваше под тежестта на веригите, свързващи подутите му глезени, които кървяха там, където железата бяха протрили кожата. Ръцете му бяха оковани отпред по същия начин. На врата имаше широк железен нашийник, чиято верига държеше водачът на ескорта, еничарски капитан. Уилоу се запита какво ли е направил този мъж, че да заслужи такова сурово отношение. Да не би да е някой опасен престъпник?

Очите й любопитно се плъзнаха нагоре по лицето, което той държеше наведено и чертите му не можеха да се различат. Изведнъж Уилоу замръзна и всичките й сетива настръхнаха в неверие. Какво бе предизвикало у нея чувството, че вече е виждала този мъж? Косата му, дълга и занемарена, проблясваше с тъмния си цвят под пласта мръсотия. Хлътналите му бузи бяха брадясали, лицето му поразяваше с бледността си на фона на изгорялото от слънцето тяло. Дори за нейното неопитно око беше ясно, че робът изглежда много болен. От време на време тих стон се изтръгваше от безкръвните му устни, пот бе избила по нездраво зачервеното му лице. И сякаш за да потвърди предположението й, тялото му се разтрепери неистово. После той се поизправи и Уилоу ахна на глас, когато забулените му от болка очи се вдигнаха и се втренчиха безжизнено в нея.

Смут, последван от неверие, пробягна по лицето й и тя извика името му:

— Марк!

Макар че беше отчайващо отслабнал, явно болен и отпаднал поради жестоко третиране, тя би познала навсякъде тези ярки зелени очи. Какво се е случило в последните няколко месеца, та той да изпадне в такова невероятно положение, изстена измъчено мозъкът й. Беше се превърнал в сянката на мъжа, когото бе познавала съвсем отблизо в Англия и с когото се бе разделила само преди шест месеца. И макар че на Уилоу трудно би могло да се присъди медал за храброст, а и не беше известна с милосърдни дела, нищо не можеше да я убеди да изостави Марк Карингтън на произвола на робския живот. Здравето му изглеждаше толкова силно застрашено, че тя се побоя, че той може да умре дори след часове, ако не му бъде оказана лекарска помощ. Известно беше, че испанците не се славят с добросърдечие.

Побутван от пазачите си, Марк пристъпи напред с див, невиждащ поглед. Дори когато чу Уилоу да вика: „Стойте!“, той като че ли не разбра какво става.

— Стойте! — извика отново тя и мина на арабски — доколкото си беше дала труда да го научи.

Капитан Хаджи погледна през рамо към чужденката, която безсрамно бе оставила лицето си открито. Спря, защото му стана любопитно, и я зачака да изложи молбата си.

— Искате да говорите с мене, господарке? — запита той на горе-долу правилен английски.

Беше го понаучил, доста отдавна, когато Селим бе наел англичанин да им преподава модерно военно изкуство.

— Къде водите този мъж? — запита Уилоу, благодарна, че този невъзможен еничар говори езика й.

— Той е роб и съдбата му не ви засяга.

— Познавам този човек — отвърна Уилоу, посочвайки Марк. — Кажете ми какво е направил, за да заслужи такава съдба.

— Този роб, Ахмед, е враг на Абдулла, великия бей на Константин. Аллах пожела той да служи на испанска галера. Моят господар определи присъдата и аз само изпълнявам заповедите му.

— Не! — протестира яростно Уилоу. — Не виждате ли, че е болен? Погледнете го. По очите му се вижда, че има треска, целият трепери. Няма да издържи и седмица на галерата. Сигурно е търпял лишения и има нужда от грижи.

— Здравето на този човек не ме засяга, господарке — отряза сухо Хаджи. — Получих ясни заповеди и трябва да им се подчиня, иначе ще си понеса последиците. Абдулла не желае робът да живее дълго.

И той нетърпеливо даде знак на хората си да продължат напред.

— Почакайте! — извика Уилоу в отчаяние. Не се отличаваше с особен героизъм или милосърдие, но нещо дълбоко в нея не й позволяваше Да стои безпомощно и да знае, че Марк умира на борда на някоя испанска галера. — Ще ви платя два пъти повече от испанците, ако го продадете на мене.

Капитан Хаджи хвърли многозначителен поглед към Уилоу и умът му заработи трескаво. Съзря възможността да напълни добре джоба си и същевременно да остане верен на дълга си към Абдулла.

— Абдулла има зъб на този роб и иска той да се отдалечи от алжирска земя — заяви той със скъпернически тон.

Не можеше да сключи сделка, докато жената не разбереше добре условията му. И тя ги разбра.

— Отплавам за Англия с вечерния отлив — каза Уилоу, усещайки, че Хаджи ще капитулира.

— Не знам, господарке — поколеба се Хаджи, преструвайки се на загрижен. — Ако става дума само за мене, добре, но — и той изгледа войниците си — има и други. Животът ни няма да струва много, ако Абдулла научи, че сме направили това, за което ни молите.

Уилоу изфуча презрително. Мъжът явно не беше толкова глупав.

— Веднага ще взема Марк… вашия затворник… на борда на „Лъвско сърце“. И — наблегна тя многозначително — ще ви платя три пъти повече от това, което струва той като роб на галера. Можете да поделите парите с вашите хора.

Лицето на капитан Хаджи доби замислено изражение. Ако приемеше великодушното предложение на жената, лесно щеше да намери някой просяк от онези, които живееха на пристанището, за да замести Ахмед и да го продаде на испанския капитан; по този начин щеше да задоволи Абдулла, а част от полученото щеше да даде на своите хора, за да не негодуват. Собствения си дял пък щеше да употреби за добро вложение, защото на пазара бе забелязал едно момиче на не повече от тринадесет години и имаше намерение да го откупи от баща му. Застаряващата му съпруга, изхабена от постоянните раждания, вече не го привличаше. Една по-млада втора съпруга не само щеше да облекчи товара на първата, но и щеше да му бъде стимулираща партньорка в леглото.

— Обещавате ли да го отведете далече от Алжир, господарке?

— Да — кимна енергично Уилоу и погледна към Марк, за да разбере дали той е осъзнал чудотворното си избавление.

Но той се взираше с отсъстващ поглед право пред себе си, отпуснал рамене, и треперещите му крака едва го държаха. Уилоу беше почти убедена, че малко му остава да припадне, и предположението й не беше далеч от истината.

— Тогава съм съгласен, господарке, срещу сума, три пъти по-голяма от това, което обикновено се плаща за здрав гребец на галера.

Хаджи наблегна на думата „здрав“ и когато назова сумата, срещу която беше склонен да освободи Марк от оковите му, Уилоу зяпна смаяна, но мъдро реши да не възразява. На драго сърце щеше да се разори, но да освободи Марк.

Тя махна към носача, който чакаше търпеливо отстрани с багажа й, и му нареди да отвърже шареното сандъче от самара на магарето и да го сложи пред нея. Измъкна едно ключе от чантичката си, отвори сандъчето, извади оттам една тежка кесия и отброи златните дукати, пускайки ги в шепите на Хаджи.

Когато поисканата сума се озова в собствената му кесия, Хаджи побърза да свали оковите от ръцете, краката и врата на Марк и ги хвърли на пазачите. Страхувайки се, че тя може да промени решението си, капитанът се сбогува веднага с нея и подвикна на хората си, а после всички заедно потънаха в гъстата тълпа, населяваща пристанището.

Когато се почувства внезапно освободен от тежките вериги, които го бяха съпровождали неотлъчно през всичките тези безнадеждни седмици, Марк вдигна ръце пред себе си, явно неможейки да осъзнае новонамерената си свобода.

— Марк! — извика Уилоу със сълзи на очи. — Господи, не ме ли позна? Аз съм Уилоу, а ти си свободен. Чуваш ли ме? Свободен! Ще те отведа у дома, в Англия.

Кратък проблясък на разбиране се промъкна в помътнелите от болка очи, но бързо изчезна, заменен от онзи празен поглед, който бе поразил сърцето на Уилоу. Какво не би дала в тези скъпи очи да просветне искрица ясна мисъл! Но пристъпите на завръщашия се разум бързо бяха удавени в прилива на треската. Марк се олюля и щеше да падне, ако Уилоу не се беше спуснала към него, за да обвие ръка около измършавелия му кръст. Но той все пак беше доста тежък товар за нея и тя залитна под тежестта му, озъртайки се трескаво на всички страни, за да намери помощ.

Като забеляза носача, който все още държеше юздите на магарето, тя извика:

— Помогни ми!

Носачът обаче упорито поклати глава, не искаше да има нищо общо с този явно болен човек, почти загубил разсъдъка си от треската. В тази страна, където треската често водеше до смърт, страховете му бяха съвсем основателни.

— Страхливец! — изсъска Уилоу, разбирайки, че няма да получи помощ нито от носача, нито от минувачите, които ги заобикаляха отдалече. Погледна с копнеж към „Лъвско сърце“, закотвен наблизо, и се запита дали може да остави Марк за малко, докато отиде да потърси помощ от английския екипаж. Сметна, че в сърцата им със сигурност ще просветне искрица съчувствие към съотечественика, изпаднал в нужда.

Крепейки с последни сили изтощения и почти припаднал Марк, Уилоу едва не заплака от огорчение, когато един мъжки глас запита:

— Мога ли да ви помогна, господарке?

Мъжът говореше английски много по-добре от еничарския капитан и според обичая на страната беше целият забулен с изключение на очите, така че Уилоу нямаше представа кой може да е той.

— Моят приятел е болен и трябва да го отведа на борда на „Лъвско сърце“, за да се погрижат за него — обясни Уилоу.

— Ще го отнеса, господарке — каза мъжът, вдигна Марк на ръце и го понесе с такава лекота, сякаш тежеше не повече от перце.

Едва тогава Уилоу забеляза, че случайният й помощник е огромен на ръст и изглежда страховито, но страхът й се изпари, когато видя как нежно се отнася с Марк.

— Побързайте — подкани го Уилоу и махна на носача да ги последва. — Надявам се да убедя капитана да вземе приятеля ми на борда.

Омар кимна. Беше я познал и за първи път изпита благодарност към бившата любовница на Ахмед. Винаги бе смятал Уилоу Лангтри за празноглаво, продажно създание, загрижено най-вече за удоволствията си. Но тя бе успяла по някакъв начин да спаси Ахмед от съдба, която беше по-лоша и от смъртта.

Оставен от еничарите на Абдулла да умре в пустинята, Омар въпреки всичко бе оцелял. Без храна, без вода и оръжие, той и шепата предани нему туареги бяха успели да запазят живота си и по чудо бяха спасени от един керван, тръгнал от Фес. Един състрадателен търговец евреин се бе погрижил за здравето им и ги бе откарал до Бискра. След няколко седмици, вече напълно възстановен, Омар бе отпътувал за Константин, надявайки се да научи нещо за Ахмед, Криста и Елиса.

В една кръчма бе срещнал млад еничар на име Рашид, който бил определен да пази един специален затворник. Подозренията на Омар се потвърдиха, когато накара Рашид да се напие и младият мъж призна, че е опитал чаровете на една тъмноока красавица, за да пусне нейната господарка да прекара един час с любовника си, който на следващия ден трябвало да бъде откаран в Алжир и да бъде продаден като гребец на испанска галера. Омар бе излязъл от кожата си. Да продадат Ахмед като роб! Това беше немислимо.

Омар много добре знаеше, че Ахмед по-скоро би предпочел смъртта, отколкото живота в робство. Рашид бе споделил, че Ахмед е бил жестоко бит по заповед на Абдулла, преди да напусне Алжир с конвоя на капитан Хаджи. Омар не можа да научи почти нищо за Криста и Елиса, защото младият еничар не ги беше видял след това.

В следващите няколко дни Омар изгаряше от нетърпение. Накрая успя да купи камила и храна и тръгна по стъпките на своя принц към Алжир. Той обичаше Ахмед като роден син и не можеше да допусне, че ще го изостави. Надяваше се да стигне Алжир навреме, за да научи на кой испански кораб ще бъде Ахмед и да го освободи.

Понеже пътуваше с възможно най-голямата бързина, Омар настигна капитан Хаджи и влезе в Алжир един ден след него. Страхувайки се да не е закъснял, той побърза към пристанището и потърси закотвените там испански кораби. За свой неочакван късмет се натъкна на лейди Уилоу Лангтри, която се пазареше съвсем не по женски със страшния капитан Хаджи.

Отначало Омар не позна Ахмед, който стоеше покорно отстрани, окован в тежки вериги и белезници, защото изглеждаше по-скоро като просяк, а не като горд мъж от кралски произход. Едва когато сделката приключи и Уилоу се огъна под тежестта на безволно отпуснатото тяло на Ахмед, Омар пристъпи към нея и й предложи помощта си.

Когато вдигна Ахмед на ръце, той бе поразен от бледността му и от това, че неговият господар като че ли бе загубил почти цялата си плът. Ребрата му се очертаваха под кожата на гърдите, лицето му бе само кожа и кости. Омар изруга под нос, проклинайки Абдулла заради жестокостта му и капитан Хаджи, задето не беше осигурил на Ахмед поне малко удобство в пътуването от Константин до Алжир.

— Добре е, че го отвеждате в Англия, господарке — изрече вече на глас Омар.

Това шокира Уилоу. Да не би този човек да го познава, запита се тя, защото и на нея гласът му й се стори като че ли познат. Но преди да намери думи, с които да изкаже въпроса си, Омар вече беше стигнал до мостчето на „Лъвско сърце“, пред един разгневен капитан.

— Лейди Уилоу — посрещна я той студено, поглеждайки към мъжа, изпаднал в безсъзнание, когото един огромен арабин държеше на ръце. — Какво означава това?

Уилоу си пое дълбоко дъх и се впусна в обяснения, надявайки се да смекчи възраженията, които той би могъл да изкаже. На всяка цена трябваше да го накара да разбере какво е положението, защото животът на Марк висеше на косъм.

— Капитан Декстър, този мъж е Марк Карингтън, бъдещият дук Марлборо. Открих го преди минути, окован и на път да бъде продаден в робство на един испански кораб. Пазачът му за щастие се оказа алчен и затова успях да постигна освобождаването му.

— Боже господи! — възкликна капитан Декстър, очевидно шокиран. — Как е могло такова нещо да се случи с човек от ранга на Карингтън? Представете си, англичанин да бъде продаден в робство! — Изведнъж на лицето му се изписа съмнение и той запита остро: — Сигурна ли сте в самоличността на този мъж, лейди Уилоу?

— Напълно! — заяви Уилоу така авторитетно, че капитанът не посмя да възрази. — Марк Карингтън и аз бяхме… м-м… близки приятели в Англия.

Декстър вдигна рошавата си вежда, отбелязвайки истинския смисъл на думите й.

— Ще приема думата ви, лейди Уилоу. Какво му е? Изглежда зле.

— Има треска и очевидно е бил жертва на лишения и малтретиране. Няколко седмици почивка и подходящи грижи ще му помогнат да се възстанови.

— Треска! — повтори като ехо Декстър с мрачен тон, умът му отказваше да възприеме тази ужасна дума. — Съжалявам, лейди Уилоу, но трябва да мисля за пътниците и за екипажа си. Просто не мога да позволя на този човек да зарази кораба ми, независимо каква титла има.

Сърцето на Уилоу се сви, но за нейна чест тя се оказа на висота.

— Капитан Декстър, свекър ми има влияние в Англия. Той е пер на кралството и се радва на приятелството на краля. Ако откажете да вземете на борда Марк Карингтън, страхувам се, че кариерата ви ще свърши внезапно. Имате жена и деца, нали? — запита тя със сладък глас. — Разбира се, мнението на дук Марлборо също не е за пренебрегване. Как според вас ще реагира той, ако научи, че сте оставили внука му да умре в чужда държава?

Капитан Декстър има благоразумието да се изчерви. Екипажът и пътниците за него бяха на първо място, независимо от изискванията, които му се предявяваха, но вземайки предвид обстоятелствата, той се оказа извънредно склонен на компромис.

— Карингтън може да се качи на борда само ако корабният хирург го прегледа и ми даде думата си, че треската не е заразна.

Уилоу кимна, нямаше търпение да потърси помощ за Марк.

— Пратете доктора в каютата ми. Може там да прегледа Марк.

Тя махна на Омар да я последва с ценния си товар и мина покрай смаяния капитан, без да му остави време да протестира срещу противоречащото на добрия тон нареждане.

Омар положи полека Ахмед в средата на леглото в просторната каюта на Уилоу. Искаше му се да изчака диагнозата на доктора, но Уилоу го освободи, като му пъхна една монета в ръката и деликатно го насочи към вратата. Не му остана нищо друго освен да излезе от каютата, но той не напусна кораба. Вместо това отиде да потърси първия помощник.

След минути доктор Станли влезе в каютата, отпрати Уилоу с късо и властно кимване и насочи вниманието си към пациента. Прегледа го бързо и вещо, като отвори вратата само веднъж, за да поиска студена вода и кърпи, а след малко прати да донесат гореща вода. Измина един час, преди да излезе с уморен вид от каютата; затвори тихо вратата след себе си и спусна навитите ръкави на ризата си.

— Е? — запита капитан Декстър. — Заразен ли е човекът?

— Карингтън, изглежда, е болен от малария — отвърна сухо докторът. — Има сериозен пристъп, а в последните седмици не е правено почти нищо, за да се подобри положението му. Не е заразен и ще се възстанови, само трябва време и подходящо лечение. Сега, ако ме извините, дългът ме зове другаде.

— Докторе, почакайте! — намеси се Уилоу и го задържа за ръкава. — От какви грижи се нуждае? Той още не може да ме познае, а и не е казал нито една дума. Кога ще дойде в съзнание?

Като видя, че Уилоу е сериозно загрижена, докато Станли забележимо смекчи рязкостта на тона си.

— Карайте го да пие течности, лейди Уилоу, мийте го със студена вода, когато температурата му се повиши. Ще ви пратя хининова настойка, която доста ще го облекчи. Грижете се да се чувства удобно. След няколко дни той ще преодолее треската и вечно ще ви бъде благодарен за навременната намеса. Ако не бяхте вие, този човек сигурно щеше да умре.

Докторът кимна на капитана, обърна се и се отдалечи.

— Думата на доктор Станли ми стига — обърна се към Уилоу капитан Декстър. — Ще приготвя друга каюта за Карингтън.

— Няма да е необходимо, капитане — възрази Уилоу. — В моята каюта има достатъчно място.

— Лейди Уилоу! — възкликна капитанът смаян. — Това едва ли е уместно. Помислете за репутацията си. Наскоро овдовяхте и сте извънредно уязвима в този труден период от живота ви.

— Въпреки това Марк ще остане в моята каюта — настоя Уилоу с предизвикателен тон. — Чухте доктора да казва, че му трябват постоянни грижи. Докато съм склонна да му осигурявам тези грижи, не е ваша работа да си задавате въпроси за моите мотиви или за репутацията ми.

Прекланяйки се пред логиката в думите й, капитан Декстър неохотно се съгласи. Честно казано, в това пътуване корабът му имаше толкова малко екипаж, че в никакъв случай не би могъл да отдели един човек, който да играе ролята на болногледачка на някакъв английски лорд. И той неохотно се съгласи, макар че по челото му се очертаха дълбоки бръчки на неодобрение.

— Криста!

Тревожният вик на Марк събуди Уилоу, която спеше на койка, поставена наблизо, за да не смущава почивката му.

Освен това, треската го караше така да се мята, че се търкаляше от единия край на леглото чак до другия.

Не за първи път той призоваваше тази жена. Уилоу направи гримаса и по красивото й лице се изписа неприкривана досада. Последния път, когато бе видяла Криста Хортън, беше в деня, когато пиратите я бяха пленили. Как я е намерил Марк? И къде?

Уилоу се оказа сръчна болногледачка, грижеше се предано за Марк, караше го да пие течности и да поема храна дори когато поради делириума той отказваше да приема грижите й. След два дни, когато доктор Стенли дойде да прегледа пациента си, доволният му изглед подсказа на Уилоу, че в положението на Марк е настъпило значително подобрение. Той остави още хининова настойка и обеща да дойде пак.

Марк отвори очи и премига, за да пропъди синьо-сивата мъгла и да види по-ясно фигурата, която се очертаваше пред него. Усети, че някой поднася чаша към напуканите му устни, и отпи жадно и с благодарност. Закашля се, направи гримаса и отблъсна остатъка от горчивата течност в чашата.

— Изпий всичко, скъпи, докторът каза, че това ще излекува треската ти.

— Криста? — запита Марк, проклинайки мъглата, която все още забулваше погледа му.

— Аз съм Уилоу, Марк. Уилоу Лангтри.

— Уилоу? — Трябваха му няколко минути, преди мисълта му да се проясни, за да свърже името с нещо познато. Погледът му се избистри дотолкова, че успя да види лицето, което го гледаше с такава нежна загриженост. — Къде съм?

— На борда на „Лъвско сърце“, на път за Англия — каза Уилоу.

Оглеждайки се наоколо, Марк разбра, че наистина се намира в неголяма пътническа каюта, макар че тази беше доста по-широка от обикновените. Лекото полюшване на вълните и скърцането на кораба бяха поредните доказателства, че Уилоу казва истината.

— Какво стана? — запита той и се намръщи от усилието.

— Не си ли спомняш?

Марк поклати глава.

— Можеш ли да ме изслушаш?

Уилоу се опита да не забелязва, че ръцете му треперят или че очите му още са много бляскави.

— Да, моля те — изрече Марк. — Ще ми е по-леко, ако знам истината.

Уилоу му разказа възможно най-сбито как го беше намерила и в какво състояние. Завърши с това, как се бе спазарила за свободата му и как бе спорила с капитана, за да го допусне на борда.

— Дължа ти живота си — прошепна дрезгаво Марк, виждайки Уилоу в друга светлина. — Как мога да ти се отплатя? Ще си получиш парите обратно, но това едва ли е голяма отплата за живота на един човек.

Изтощен от усилието да говори, той не можа да чуе отговора на Уилоу и потъна в благословен сън.

— Ще намеря начин, скъпи — измърмори Уилоу, поглаждайки нежно челото му. — В действителност титлата лейди Марлборо е единствената награда, която ще приема.

От този ден Марк започна да се възстановява. На следващия ден той разказа на Уилоу как Абдулла беше го пленил и затворил, а най-накрая го беше пратил в Алжир, за да бъде продаден като роб в испанските колонии. Не спомена за Криста, защото болката от загубата й още беше твърде силна, сърцето му все още беше неутешимо. Уилоу пък му разказа как съпругът и починал, как тя запазила каюта на борда на „Лъвско сърце“ и как на път за пристанището попаднала на него.

— Скоро ще бъдеш в Англия, където ти е мястото, скъпи — каза тя. — Забрави Константин, забрави Абдулла. Дядо ти ще бъде много щастлив от твоето завръщане.

— Да забравя Абдулла? Никога! Не и след това, което направи на родителите ми. Някой ден, по някакъв начин ще го пратя в ада!

Докато изричаше тези яростни думи, той мислеше за Криста, пресмяташе колко време ще му е нужно, за да възстанови силите си, да се върне в Константин и да спаси жената, която обичаше.

Изведнъж Марк си спомни прибързаното обещание, което беше дал на Криста, обещание, което нямаше намерение да изпълни. Макар че можеше да ускори смъртта му, то беше за предпочитане пред това, да остави Криста да бъде робиня на мъж като Абдулла. Но той не изказа гласно мислите си, не сподели с Уилоу нищо за любовта си към Криста или за решението си да се върне в Алжир.

На следващия ден треската напусна тялото на Марк и повече не се върна. Той започна полека да се разхожда из каютата, стараейки се да възстанови силите си. Но болестта и дългите седмици затворнически живот, заедно с постоянните побои и лишения, го накараха да осъзнае, че възстановяването му ще бъде по-бавно, отколкото се бе надявал.

Малко преди „Лъвско сърце“ да стигне до бреговете на Англия, се случи едно нещо, което забележимо повдигна духа на Марк. Докторът му предложи да прави кратки разходки на чист въздух и Марк на драго сърце се съгласи, за да се спасява поне за кратко от ограничаващите го стени на каютата и почти натрапчивите грижи на Уилоу. Макар Аллах да знаеше, че той дължи на Уилоу живота си, нейното постоянно пърхане около него сега, когато вече възстановяваше силите си, доста го притесняваше. Не смееше обаче да изкаже гласно възраженията си, защото й беше невероятно много задължен.

За негова огромна радост разходките по палубата му бяха полезни не само като физическо раздвижване. Когато веднъж отправи поглед нагоре към вантите, забеляза един моряк, който му се стори много познат. Огромното му тяло, оголено до кръста, се движеше с невероятна за ръста му сръчност. Марк продължи да го наблюдава, докато мъжът се спускаше към палубата, прескачайки последните няколко стъпки разстояние с котешка грациозност. Когато се обърна към Марк, на лицето му се изписа огромна радост, която на свой ред се отрази в невярващата физиономия на Марк.

— Омар! — възкликна той, когато огромният мъж стигна с един скок до него. — Слава на Аллаха! Знаеш ли колко съм щастлив да те видя жив и здрав?!

— Може би също толкова, колкото и аз — отвърна Омар с глупава усмивка. — Макар че си пребледнял и страшно отслабнал, виждам, че ще се възстановиш. Аллах отговори на молитвите ми. Явно лейди Уилоу добре се грижи за тебе.

— Без навременната намеса на Уилоу щях да бъда мъртъв — каза Марк. — Но кажи ми ти как се озова на борда на „Лъвско сърце“.

Омар разказа за малката роля, която бе изиграл в спасяването на живота на Марк и за горещото си желание да остане със своя принц.

— Потърсих първия помощник, разбрах, че имало свободно място, и веднага се наех. Искам само да остана при тебе, за да те пазя и да изпълня волята на баща ти.

— Благодаря ти, приятелю — изрече развълнуван Марк. — Сигурен ли си, че искаш да се върнеш с мене в Англия? Ами племето ти?

— Армията на Абдулла успя да изтреби почти цялото ми племе. Оцелелите се присъединиха към други родове и вече нямат нужда от мене. Ти си моят принц; съдбата ми е свързана с тебе. Дадох дума на баща ти и докато имаш нужда от мене, няма да те изоставя.

— Твоята преданост ме трогва, Омар — отвърна Марк и тайнствена влага забули очите му. — Ще поговорим по-късно, когато времето позволи. Имам много да ти разказвам.

— Почакай… принц Ахмед, ами Криста? И Елиса? Не каза нищо за тях.

Остра болка се изписа по лицето на Марк и на Омар му се дощя да не беше питал.

— Аз… не знам, Омар. Сега това трябва да почака. Ако така ще бъдеш по-спокоен, двете жени бяха живи и здрави, когато ги видях за последно. Макар че — Аллах да ми прости, че говоря така, — бих предпочел Криста да е мъртва.

И без да добави нищо повече, той се обърна и остави смутения Омар да мисли над думите му.