Кони Мейсън
Смела любов (8)

7

Бен се върна у дома в прекрасно настроение. Беше купил едно украшение за Тиа и нямаше търпение да й го подари. Много беше доволен от себе си и от нея, не би могъл да намери по-отзивчива любовница. Тя беше всичко, което някой мъж би могъл да желае от жена — и това, което правеше цялата картина още по-изключителна, беше сигурността, че той пръв я е въвел в света на чувствената удоволствие. Бен наистина се беше учудил, че тя е девствена, особено като знаеше в какви ужасни условия е живяла. Да приеме самоличността на момче беше гениален ход, но той не беше сигурен колко време би издържала с тази маскировка.

Джийвърс му отвори вратата. Загрижената физиономия на иконома и умисленото му изражение накараха сърцето на Бен да падне в петите, защото той веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, Джийвърс? Можеш да ми кажеш.

— Съжалявам, господине, нямах представа… искам да кажа, бях зает и дори за миг не съм си и помислял, че тя ще…

— Станало ли е нещо с Тиа? — Първата му мисъл беше, че човекът или хората, които я следяха, са я отвлекли в негово отсъствие. Изруга глупостта си, че я е оставил без надзор. — Нали й няма нищо?

Зададе въпроса почти с надеждата да се е случил някакъв инцидент, а не някой да я е отвлякъл и да й е причинил физическа вреда.

— Няма я, господине, изчезна безследно. Бях в задната част на къщата и когато отидох в стаята й малко по-късно, за да я проверя, тя не отвори вратата. Търсих я навсякъде в къщата, но не можах да я намеря.

— Може да е отишла на пазар? — предположи оптимистично Бен, макар че в сърцето си знаеше, че пазаруването е последното, с което би се заела.

— Не мисля така — изрече полека Джийвърс. — Нищо не липсва от гардероба й, нито една от новите рокли, които й купихте.

— Сигурно не е излязла от къщата необлечена.

— Проверих и гардероба ви, спомних си, че когато я доведохте тук, тя беше облечена като момче.

— И?

— Всичко си е на място.

— По дяволите!

Вземайки стъпалата две по две, Бен се качи на горния етаж и влезе в стаята на Тиа. Беше точно както му разказа Джийвърс. Докато търсеше из гардероба, той забеляза, че всичките й дрехи са окачени спретнато вътре.

— Тиа!

Хукна от стая на стая, викайки я по име. С всяка изминала минута гневът и тревогата му нарастваха. След като едва не я бяха отвлекли, тя не разбираше ли, че е опасно да излиза без придружител? И най-напред, защо е излязла, замисли се Бен озадачено. Не я беше наранил. В действителност й беше доставил удоволствие. И беше получил повече удоволствие, отколкото можеше да си припомни. Неблагодарно момиченце, помисли той. Толкова му беше приятно с нея, беше отишъл да й купи подарък, а тя изчезва веднага що той се обърне гърба.

Тогава една ужасяваща мисъл влезе в мозъка му и отказа да бъде изтикана. Ами ако онези главорези са я хванали? Все още не знаеше защо я търсят, но това не намаляваше страховете му… или гнева му. Нещастна неблагодарница! Когато я намери, ще я натупа здравата. Ще й посини задника. Представи си го. Това малко, дръзко дупенце, голо и извиващо се, когато я метне на коляното си…

По дяволите! Втвърдяваше се, щом започнеше да мисли за това съвършено малко седалище, а би могъл да си представи и още десетки хубави неща, които да направи с нея, вместо да я набие. Но най-напред трябваше да я намери. Спусна се по стълбите, мина покрай изумения Джийвърс и излезе навън. Запъти се към най-отвратителната част на Лондон, сигурен че Тиа, ако е избягала по собствено желание, се е върнала към живота, с който е свикнала. Тъй като носеше пистолет, както и нож в ботуша си, а и още беше светло, той се чувстваше в сравнителна безопасност.

Макар че го срещнаха десетина подозрителни типове, пет-шест окъсани проститутки и неколцина съмнителни просяци, не намери и следа от Тиа. Когато се опита да получи информация срещу няколко монети, срещна малко по-добър прием, макар че прояви достатъчно разум да не вярва на нито едно от лукавите създания, които беше запитал. За съжаление, като че ли никой не беше виждал някакво момче да скита из улиците. Или ако бяха виждали, описанието, което даде Бен, подхождаше на още десетки такива момчета.

Той скита из улиците дълго след полунощ, докато не започна да вали силно и това го принуди да изостави търсенето си. Но на следващия ден се върна там, по-решен от всякога да намери Тиа. Ужасяващата мисъл за всички страшни неща, които можеше да й се случат, едва не го подлуди. Тя беше твърде красива, твърде женствена, за да продължава да се маскира като момче. Рано или късно някой щеше да я разкрие и тя щеше да попадне в ръцете на мъже, които щяха да я похитят без никаква милост.

Тази ужасна мисъл накара вътрешностите на Бен да се сгърчат болезнено. Тиа може и да беше проклета, но не заслужаваше такъв живот, какъвто беше водила преди съдбовната им среща. Как можеше да предпочита такова долно съществувание, когато той й предлагаше нещо много повече, запита се сърдито Бен. Защо беше избягала, след като й беше казал, че ще се грижи за нея и никога повече няма да й се налага да краде, за да се прехранва? Не беше ли обещал да се погрижи за благополучието й, когато дойде време да се върне в Австралия? Бягството й имаше ли нещо общо с мъжете, които се бяха опитали да я отвлекат?

Въпроси. До един без отговор. Беше спал много малко в последните два дни, беше се хранил дори още по-малко, защото нямаше време да яде, докато обикаляше бордеите, за да търси едно дребничко момиче, което като че ли беше престанало да съществува. Да не би да си я беше измислил? Да не беше създание на мечтите му? Не, изсумтя той решително, представяйки си всяка умопомрачителна подробност от любенето им. Тя беше като живак в ръцете му, топла и прекрасна, толкова чувствителна, че страстта й поддържаше неугасващ огън в ума и тялото му.

Когато Бен се върна у дома късно тази нощ, го чакаше съобщение. Джийвърс го осведоми, че е било донесено от капитана на един кораб, който наскоро се върнал от Нов Южен Уелс. Пишеше Рой, бащата на Бен. Макар да беше уморен, Бен отвори плика и се зачете. Заради това, че пътуването от Англия до Австралия траеше много, той беше получавал много малко писма от семейството си и през дългото му отсъствие можеше да се е случило какво ли не.

За щастие, никаква катастрофа не се беше стоварила върху семейството му, но въпреки това новините бяха поразителни. Баща му, Рой Пенрод, настояваше Бен веднага да се върне в Нов Южен Уелс — колкото може по-скоро. Рой, отскоро женен за еманципантката Мод Линч, искаше да заведе невестата си на продължителен меден месец в Англия и Европа и даже смяташе да прекара остатъка от живота си в Англия. Оставяше процъфтяващата си овцевъдна ферма под управлението на Бен, тъй като по-големият му син Деър имаше повече имот, отколкото би могъл да управлява, обширно имение и растящо семейство, за което трябваше да се грижи.

Бен остана като ударен от мълния. Това беше най-лошият възможен момент за завръщане в Австралия. Имаше прекалено много недовършени работи, за които да се погрижи. Не искаше да тръгне, преди да намери Тиа, но и не би могъл с чиста съвест да се противопостави на желанията на баща си. Беше отсъствал вече две години, в края на краищата, и беше пропилял времето си в лекомислени занимания, докато баща му и Деър работеха за прехраната си. Щом имаха нужда от него, значи щеше да замине, както баща му молеше. В един момент от живота си Деър беше прекарал известно време в Лондон, точно като него сега, само че се беше върнал със съпруга. Бен се надяваше да не очакват от него да повтори постъпката на брат си, защото щяха да бъдат сериозно разочаровани.

 

 

— Значи, реши да се върнеш, а? Да не те е подгонил законът?

Еднооката Берта изгледа Тиа със здравото си око, отбелязвайки чистите дрехи и здравата розовина на бузите й, които забележимо бяха напълнели през седмиците отсъствие.

— Намерила си си най-накрая мъж, а? — запита тя проницателно. — Така ми изглеждаш. Надявам се да си е струвало. Защо се връщаш?

Тиа трепна. Берта беше единствената е изключение на Бен, която знаеше самоличността й, и тя зависеше от нейната добра воля, за да не научи никой друг тайната й. Досега се радваше на благоразположението й, защото беше най-добрата джебчийка и й носеше пари. Но същевременно изобщо не се съмняваше, че Берта би я продала, ако получи добра цена.

— Върнах се, друго не ти трябва да знаеш — изрече Тиа намусено.

Единственото око на Берта проблясва злобно. Никой не можеше да обвини тази купчина кожа и кости, че има нежно сърце. Никой не знаеше как точно беше загубила едното си око и малцина се бяха осмелили да я питат. Висока и слаба, тя беше сръчна и имаше на разположение цяла армия просяци. Можеше да натопи всекиго само с едно намигване, докато в същото време предлагаше закрила срещу пари. Къпеше се рядко, косата й стърчеше на всички страни в объркани сиви кичури. Един поглед към нея би бил достатъчен за цял живот неспирни кошмари.

Берта обаче беше развила любов към Тиа от самото начало, ако някой би могъл да я обвини, че крие нежност във вкамененото си сърце. Но само докато очакваше от нея да й носи пари.

— Внимавай какво говориш, хлапе — предупреди я Берта, като се извъртя без никакво предупреждение и цапна Тиа с опакото на дланта си. — Помни, в безопасност си само докато аз казвам, че е така. Много от приятелчетата ми с удоволствие биха научили, че си момиче.

— Прости ми — измърмори Тиа, докато се надигаше от пода. Не биваше да забравя, че сега се зъби на Берта, а не на Бен. Знаеше, че Бен никога не би я наранил умишлено, но нямаше такива гаранции за Берта. — Чакай да видиш какво съм ти донесла.

Извади парите, които беше взела от джоба на Бен, и ги подаде на жената.

— Добре, така повече ми харесва. Сядай, хлапе, има ядене ей там на щайгата.

Берта се беше разположила в една къща, пълна с плъхове, отдавна изоставена от предишните си собственици. Спеше на парцалив сламеник и раздаваше правосъдие сред разпадащи се руини и рушащи се стени. През зимата беше студено, през лятото горещо и Тиа наричаше това дом цели три непоносими години. Онова, което правеше положението й още по-плачевно, беше фактът, че доскоро се беше наслаждавала на удобство. Но то не беше за нея. Не и сега, не и когато я застрашаваше много по-голяма опасност, ако останеше с Бен.

На следващия ден Еднооката Берта я прати на улицата да практикува занаята си. Но тя не можа да се застави да обере нечий джоб, нито да отмъква храна от уличните продавачи, нито пък да краде монети от магазинчетата. За това трябваше да благодари на Бен Пенрод. Единственото добро нещо, което произтичаше от завръщането й при съмнителната компания на крадците, беше, че враговете й не биха могли да я открият. Нито пък Бен.

Бен…

Името й припомни толкова прекрасни неща, които й причиниха по-скоро болка, отколкото удоволствие. Това арогантно прасе беше такъв красавец, че само като го гледаше, оставаше без дъх. Решимостта му да избягва брака я беше учудила, но тя се беше съгласила да играе неговата игра, защото наистина вярваше, че ще я прати в затвора, ако му откаже. Оттогава беше започнала да го опознава като подлец и измамник, чиято дяволска усмивка беше омагьосала половината жени в Лондон. Другата половина пък искаха да заемат леглото му. И за да стане положението още по-лошо, тя му беше позволила да я съблазни. Трябваше да го намрази, но, господи, колко беше хубаво. Нищо чудно, че Бен Пенрод беше толкова популярен в Лондон. Беше много добър любовник.

Защо избягването на брака се беше превърнало в мания за него, питаше се тя. Не че го обвиняваше; и тя самата нямаше особено високо мнение за тази институция.

Тази вечер Еднооката Берта беше бясна, когато Тиа се върна, без да й донесе никакви пари. Ако нямаше бързи крака, би се озовала просната на пода с разбита челюст. Но тя вече знаеше какво да очаква и беше избягала, вместо да се остави Берта да я пребие. Заброди из улиците, копнеейки за комфорта в прегръдките на Бен и проклинайки съдбата, която беше направила живота й толкова труден.

 

 

В деня, след като беше получил известието, че баща му го вика да се върне в Австралия, Бен уреди да тръгне с първия кораб, заминаващ за Нов Южен Уелс. За късмет корабът принадлежеше на Джереми Комбс, отдавнашен приятел, женен за бивша затворничка, която беше прислужвала в дома му едновременно с Кейси, съпругата на Деър. Корабът на Джереми — „Марта“, трябваше да отплава с полунощния отлив, натоварен с ром, чай и подправки. След като се поздравиха и размениха информация за семействата си, Бен си запази каюта.

— Можеш да дойдеш на кораба когато искаш — каза Джереми, доволен, че ще има приятел, с когото да споделя пътуването.

— Има нещо, което трябва да свърша най-напред, Джереми — каза Бен.

Мислеше за Тиа и за факта, че все още не я беше открил. Никога нямаше да си прости, ако не я намереше и поне не й предложеше нещо, за да направи живота й по-лесен. По дяволите, беше достатъчно богат, за да й даде пари да отиде във Франция или където поиска. Достатъчно далече, за да не я намерят враговете й… макар че той още нямаше представа кои са те.

— Не закъснявай, приятел.

— Ще бъда тук, Джереми, можеш да разчиташ. Ще пратя багажа си по прислужника.

Бен побърза към дома си, за да даде указания на Джийвърс ’ да опакова сандъците му. После тръгна пак из бедняшките квартали, все още таейки надежда, макар и слаба, че ще открие Тиа. След два дни търсене и разпитване на безброй безименни и безлики мъже и жени той започна да се страхува, че Тиа е завинаги изгубена за него, и тази мисъл му причини странна болка. Болка, каквато беше сигурен, че досега не е изпитвал, нито пък би изпитал отново.

Едва тази сутрин беше научил от Джийвърс, че парите, които държеше в бюрото си за покупки за домакинството, ги няма. Отначало почувства облекчение, че Тиа поне има някакви пари да си купи храна, но, от друга страна, след като по-размисли, се ядоса. Крадецът си остава крадец, помисли той презрително. Малката вещица чисто и просто е чакала удобен момент да грабне парите му… макар че господ знае, бяха доста малко. Може би именно представата, че е могла да го напусне с такава лекота след страстната нощ, която бяха споделили, го ядосваше най-много. След като я намери — ако я намереше, — заслужаваше да я натупа.

Бен беше толкова погълнат от мислите си, че не забеляза жената, която се беше промъкнала боязливо до него. Едва когато тя докосна ръката му, той се обърна към нея. Превръзката на окото изпъкваше на слабото й изпоцапано лице. Бен веднага разбра коя е тя. Еднооката Берта. Беше чул Тиа да споменава за тази вещица.

— Ти ли питаш за едно хлапе? — запита Берта с писклив глас, от който косата на Бен настръхна.

— Да, имаш ли някакви сведения за мене?

— Е, зависи, приятел. Сведенията на старата Берта не са евтини.

Бен извади шепа сребърни монети от джоба си.

— Това става ли?

Единственото око на Берта пламна алчно. Но тя беше достатъчно умна, за да знае, че там, откъдето идват тези пари, има и още.

— Нека да са повече.

Бен се направи, че мисли върху думите й. После бръкна пак в джоба си и извади една златна монета. Берта посегна към нея, но Бен бързо я дръпна далече от нея.

— Откъде да знам дали информацията ти е вярна?

— Познавам хлапето, за което говориш — намекна хитро Берта. — Не е като другите хлапета, ако ми разбиращ какво искам да ти кажа.

Бен знаеше какво означава това.

— Говори. Къде да я намеря? И не се опитвай да ме измамиш, иначе ще съжаляваш.

— Това хлапе нощува при мене. Пазя го това изтърсаче колкото мога — изскимтя угодливо Берта.

— Обзалагам се. Къде живееш?

Тя го упъти как да намери един изоставен склад.

— Това копеленце не се появи снощи, обаче аз не съм виновна.

— Не си е дошла ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че това неблагодарно същество избяга снощи и не се върна.

— Ако си направила нещо…

— Нищо не съм направила — изрече намусено Берта. — Само ела в склада, подозирам, че гладът ще подгони това неблагодарниче към къщи.

После, преди Бен да успее да й зададе още въпроси, тя грабна златната монета от ръката му, обърна се и изчезна. Тъй като вече имаше информацията, той не тръгна да я гони. Не го беше грижа нито за Еднооката Берта, нито за парите. Имаше само няколко кратки часа, за да намери Тиа, и поне сега знаеше, че е била видяна в старите си обиталища. Ако Еднооката Берта казваше истината, Тиа щеше привечер да се върне в склада. Бен се надяваше да е навреме. И че отсъствието й предната нощ не означава, че й се е случило нещо неприятно или че не се е хвърлила презглава в ситуация, с която не е била готова да се справи.

Бен намери склада, за който му беше разказала Еднооката Берта, сравнително лесно и се прикри в сенките край входа, очаквайки появата на Тиа. Когато се стъмни и тя не се появи, той започна да се безпокои. Времето му изтичаше и ако не се качеше на борда на „Марта“ преди полунощ, корабът щеше да замине без него. Следващият кораб за Австралия трябваше да замине след няколко седмици, затова не можеше да си позволи да се бави и да закъснее за качването. Заваля дъжд — мъглива завеса, която го смрази до кости и го изпълни с леден страх за благополучието на Тиа.

 

 

Когато заваля студеният дъжд, Тиа стигна до неизбежното заключение, че да се върне Берта беше за предпочитане пред това, да прекара още една нощ на открито под ледените дъждовни капки. Единствената й алтернатива беше да отиде при Бен и независимо колко много го искаше, не можеше и дума да става за такова нещо. Опасността не беше отминала. Опасност за него и за самата нея, което включваше и сърцето й, също както тялото й. Да отдаде сърцето си на Бен Пенрод беше рисковано и безполезно. Беше се научила по трудния начин, че не бива да се доверява на мъжете.

Навеждайки глава срещу острите иглички на дъжда и щипещия студ, Тиа полека тръгна по опустелите улици в посока към склада, който беше единственото убежище, с което разполагаше в този момент. Мъглата беше толкова гъста, че тя не усети каретата, която я следваше, или мъжа, който се беше притаил, треперейки, край входа на склада. Просто се радваше, че е наближила мястото, където ще получи топлина и комфорт, колкото и съмнително да беше на вид.

Когато каретата се приближи към нея, вратичката се отвори и двама мъже изскочиха от нея. Стъпките им бяха заглушени от трополенето на дъжда и когато сграбчиха Тиа изотзад, тя беше напълно неподготвена за атаката. Успя да издаде задавен вик, преди една мръсна ръка да запуши устата й и да я дръпне към очакващата карета. Но това беше достатъчно, за да алармира мъжа, който се укриваше край входа. Измръзнал и отчаян, Бен почти се беше отказал от надеждите си, когато забеляза дребната, свита на две фигурка, предизвикваща вятъра и природните стихии.

Зловещата черна карета се беше появила от мрака като предвестник на съдбата, карайки космите по тила на Бен да настръхнат. В мига, когато спря до Тиа, той разбра, че тя е в опасност. Когато видя двамата мъже да изскачат от каретата, се задейства моментално, накарвайки премръзналите си крайници да отговорят на повика за максимална бързина. Пистолетът в колана му беше зареден за стрелба и скочи в ръката му като по магия.

Живописната картина се разви като в забавено движение. Единият от похитителите се обърна и получи куршума на Бен право в гърдите си. Другият мъж пусна Тиа и атакува Бен. Беше почти толкова висок, колкото него, но с не толкова силни мускули. Имаше обаче инстинктите на закоравял уличен боец. Бен беше на висотата на предизвикателството, след като беше покорил Сините планини и суровата пустош на Австралия. Борбата беше кратка, но брутална. Двамата мъже получиха значителни удари, но в края на краищата главорезът не беше достоен противник за Бен, който се бореше не само за своя живот, но и за този на Тиа. Когато нападателят се просна в краката му, Бен се обърна към Тиа с изкривено от гняв лице.

— Негодница такава! — изсъска той през зъби. Беше уморен, гладен, премръзнал, пребит и извън себе си от притеснение, че думите му удряха като юмруци. — Защо избяга?

— Аз… аз…

Зъбите й тракаха от студ и страх, тя трепереше от глава до пети. Внезапно целият гняв се оттече от едрото тяло на Бен. Огледа се и изруга, когато видя как каретата потегля и изчезва. Очевидно кочияшът не възнамеряваше да сподели съдбата на другарите си.

— По дяволите, сега какво ще правим? В такава нощ, в този квартал няма да намерим друга карета. Почти полунощ е.

— П-полунощ ли? — заекна Тиа, все още неспособна да изрази благодарността си или да подреди мислите си. — Какво трябва да стане в полунощ?

— Ела — каза Бен, хващайки я за китката, и я дръпна след себе си. — Ако побързаме, може да успеем.

— По дяволите, Бен, за какво говориш? Къде ме водиш? Студено ми е, мокра съм и съм прекалено уморена, за да направя и две крачки, без да припадна.

Отговорът му беше едно приглушено изръмжаване, докато в същото време той ускоряваше ход, принуждавайки я да подтичва след него.

— Знам, че си ми сърдит, Бен, но си тръгнах за твое добро.

— И парите ми ли открадна за мое добро? — подметна той през рамо.

— За това ли ми се сърдиш? Че съм ти взела парите? Ще ти ги върна, кълна се. Тези няколко монети не може да означават за тебе толкова много.

— Не са парите, Тиа, а… По дяволите, мълчи и бързай, че може да не успеем.

Тиа се дръпна рязко.

— Не и преди да ми кажеш къде ме водиш. Ако е към затвора, имам право да знам.

Затвора ли? Ако не бързаше толкова да се качи на „Марта“, преди да е дошло време за отплаване, той щеше да спре на място и да се разсмее. Последното място, където искаше да я заведе, беше затворът. По дяволите, дори не би могъл да понесе да я остави в Англия. Нямаше време да помисли за това и дори не беше сигурен, че го иска, но си оставаше факт, че Тиа не беше в безопасност в Лондон и беше немислимо да я остави тук.

Вместо отговор той силно я дръпна за ръката, принуждавайки я да престане с въпросите и да го следва. Тя се задъхваше, тичаше и пъшкаше, останала без никакви сили. Бяха стигнали на пристанището и тя разбра къде отиват.

— Какво… ще правим… тук? — изохка тя.

Бен само изсумтя. После видя кораба. „Марта“. Беше целият осветен и той виждаше как неколцина мъже сноват по палубата, приготвяйки се да вдигнат платната. Дъската още беше на място, очаквайки последния пасажер. Облекчението на Бен беше огромно. Той дръпна Тиа след себе си по дъската. Джереми ги посрещна, когато двамата стъпиха на палубата.

— Още една минута и щеше да си закъснял, приятел — ухили се Джереми, приветствайки Бен на борда. — Кое е това момче?

— Можеш ли да вземеш още един пътник, Джереми?

— Няма празни каюти, Бен — каза морякът, като изгледа любопитно Тиа.

— Хлапето ще бъде в моята каюта.

Тиа беше твърде зашеметена, за да каже нещо или да протестира. Какъв беше този кораб? Закъде пътуваше? Защо Бен я беше довел тук?

— Тогава, разбира се, можем да поемем още един пътник. — Бен се обърна към светлината и Джереми погледна лицето му. Пое си дъх шокиран.

— Господи, какво е станало с лицето ти?

Бен трепна, внезапно осъзнавайки болката, и вдигна ръка към пребитото си лице. Едното му око беше подуто и почти затворено, устната му беше разцепена, носът му като че ли беше смазан.

— Трябваше да видиш другия — каза той и се ухили широко. Заболя го и изпъшка.

— Има вода в каютата ти, върви се погрижи за раните си — каза Джереми. — Сандъците ти пристигнаха по-рано, в последната каюта, в края на коридора. Ами момчето? Има ли багаж?

— Не — отвърна Бен, отказвайки да погледне моряка в очите. — Дрехите му са опаковани в сандъците ми.

И бутна Тиа към тяхната каюта.

— Къде ме водиш? — запита тя, когато си възвърна дар слово. — Няма да се махам от Англия.

— Ще идеш където те водя — изрече той троснато.

Бяха в малката каюта, определена за тях, лице в лице, разярени и решителни.

В последните няколко часа Бен беше стигнал до поразителния извод, че не може да остави Тиа в Лондон. Животът й беше в опасност. Той самият не можеше да остане в Англия да се грижи за нея, защото трябваше да се върне у дома. Единствената алтернатива, както я виждаше, беше да я вземе със себе си и да я държи в безопасност, докато не разгадае мистерията й.

— Тръгвам си… сега — обяви тя, отваряйки вратата.

Когато Бен не я последва, тя му метна самодоволна усмивка и се затича по стълбата, водеща към палубата. Когато стигна до мястото, където трябваше да бъде дъската, тя замря в смаяно мълчание, виждайки как водната шир става все по-голяма и по-голяма, а Лондонското пристанище се смалява в далечината. Докато двамата с Бен бяха спорили долу в каютата, „Марта“ беше вдигнала котва и беше отплавала с отлива.

— Австралия ще ти хареса — изрече Бен, заставайки зад нея.

— Дяволите да те вземат! Ти си един проклет тиранин, Бен Пенрод. Никога не съм казвала, че искам да ходя в тая проклета езическа страна.

— Искаш да те оставя на произвола на онези, които толкова много искат да те хванат ли? Което, ако си забравила, така и не благоволи да ми разясниш. И ако бях на твое място, щях да внимавам какво говоря. Не искам хората да казват, че съм се оженил за уличница.

— Оженил! Ти… ти си полудял. Не съм ти съпруга и двамата знаем, че няма вероятност да стана.

— Ще бъде дълго пътуване, Тиа, а хората не са глупави. Скоро капитанът и другите пътници ще започнат да си задават въпроси за тебе. Ако те представя като моя съпруга, нещата ще бъдат много по-прости, в края на краищата. — Тази идея му беше хрумнала внезапно, но му хареса. — Досега само Джереми те е видял, но няма да каже как си се качила на борда на кораба му.

— Ами дрехите? — запита Тиа, изненадана, че той я иска, макар да няма никаква полза от това.

Можеше да се прави на момче и тук, както го беше правила в Лондон.

— Донесох всичко, което бях ти купил в Лондон — изрече самодоволно Бен. — Смятах да дам нещата на Кейси, защото повечето от тях изобщо не са обличани.

От предишните им разговори Тиа знаеше, че Кейси е съпругата на Деър, а Бен я смяташе за образец на красота и добродетел.

— Очевидно нямам избор и трябва да отида в Австралия, но имам известен контрол над действията си — изрече тя, сваляйки каскета си, за да разтърси златистата си грива от букли. — Няма да ти бъда любовница. Ще споделяме каютата, но само със сила можеш да ме принудиш — и се изчерви — да ти позволя да използваш тялото ми. Ако бях искала да бъда играчка на някой мъж, щях да си остана… е, няма значение, тази част от живота ми отмина. Щом стигнем в Австралия, ще си намеря работа и ще си създам нов живот, само за себе си. Без никакви мъже да ми усложняват живота. Може би си прав — допусна тя неохотно. — Може би заминаването за Австралия е най-доброто, което мога да направя.

Бен зяпна, загледан в Тиа. Шест месеца в една каюта и да не се люби с нея? Глупости.

— Ще видим, скъпа, ще видим — усмихна се той загадъчно.