Кони Мейсън
Смела любов (20)

19

Към средата на следобеда водата на първия етаж стигаше до глезените. Големия Джон пренесе на няколко пъти ценности, храна и вода към втория етаж, а после отиде в конюшнята и обора, за да види животните. Бен стоеше на стража на импровизираната дига, която работниците бяха построили от торби с пясък. Очакваше реката да прелее по-късно през деня или най-късно на следващия. Кейси с децата си беше в едната спалня и ги занимаваше, докато Кейт беше отвела малката Моли в другата спалня, за да си подремне. Само Тиа се разхождаше напред-назад из стаите, взирайки се през прозореца, защото се безпокоеше за Бен. Не се беше връщал в къщата от рано сутринта. Макар че й беше казал да не слиза от горния етаж, тя не обърна внимание на предупреждението му и слезе по стълбите, забелязвайки, че водата вече изцяло е заляла пода и бавно се надига. Шляпайки през калната вода, стигаща до глезените й, Тиа внимателно отвори предната врата с надеждата да зърне Бен. Той не се виждаше никъде, но Големия Джон вървеше към хамбара и тя го извика. Ако не можеше да намери Бен, за да отговори на въпросите й, може би Големия Джон знаеше какво става. Импулсивната й природа я накара да излезе на двора. Големия Джон я чакаше, неодобрително намръщен, когато видя водата да се плиска около глезените й и да завлича полите й.

Горе малката Моли не беше спокойна. Активно, умно и импулсивно дете, тя видя, че майка й спи спокойно до нея, и реши да пробва крилете си. Стана от леглото и излезе в коридора. Никой не се размърда. Тя надникна в стаята отсреща и видя другите деца да спят, налягали на едно легло. Кейси се беше отпуснала на един стол и дремеше. Моли стигна до стълбището и се вгледа в тъмната, плискаща се вода. Любопитството я завладя и когато видя полуотворената врата, примамливостта на неизвестното стана прекалено силна. Тя полека слезе по стълбите., Като повечето деца, и Моли обичаше да си играе във водата, а тук имаше повече вода, отколкото беше виждала досега в краткия си живот.

Сближили глави в оживен разговор, Тиа и Големия Джон не видяха как Моли се плиска весело във водата на двора. Макар че водата стигаше до коленете й, тя не се страхуваше. Малко неща плашеха безстрашното момиченце, то твърде много приличаше на майка си.

След като получи някаква информация от Големия Джон, Тиа се върна в къщата, вдигайки учудено вежди, когато забеляза, че предната врата е широко отворена. Можеше да се закълне, че я е затворила, но после разбра, че силата на водата може да я е открехнала, ако не е била зарезена както трябва. Тиа нямаше представа какво я накара да се обърне и да огледа двора, преди да влезе в къщата. Сякаш някаква непреодолима сила й беше заповядала да направи така. Онова, което видя, когато се обърна, накара кръвта във вените й да потече ледена.

Малко по-нататък, на място, където брегът беше укрепен с торби пясък, стоеше малката Моли Флечър. Тя беше изгазила през водата и се беше качила на дигата от торби, пълни с пясък, взирайки се като омагьосана във водовъртежа.

Тиа ахна ужасена и за миг краката отказаха да се подчинят на мозъка й. Големият Джон вече се беше върнал в наоколо нямаше никой друг, който да стигне детето, преди… преди… Божичко, не! Раздвижвайки вцепенените си крака, Тиа се затича, към реката. Вода и кал я спъваха, дърпаха полите й и я бавеха. Много се бавиш, предупреждаваше я мозъкът й. Моли всеки момент можеше да падне в реката. Тя не можеше да позволи да стане така! Не биваше да я вика, помисли Тиа. Разбираше, че може да стресне момиченцето и то да загуби равновесие. Надяваше се да стигне до нея, преди да се е случило нещо ужасно. Надеждите й рухнаха, когато видя как Моли залита, размахва ръце и се смъква по насипа право към водовъртежа.

Едва тогава тя изкрещя:

— Моли!

И продължи да вика детето по име.

Стигна до брега задъхана и полуприпаднала от страх. Трескаво се заоглежда, молейки се детето да не е паднало във водата. Видя парче от роклята на Моли закачено на един клон и извика от страх. После я видя. Моли се боричкаше във водата на няколко стъпки от брега, бялото й личице беше обърнато към Тиа, докато течението я отнасяше надалече.

Тиа изкрещя и реагира инстинктивно. Пое си дълбоко дъх и се гмурна в разпенената река. Не помисли за собствената си безопасност или за бременността си. Мислеше само за невинната малка Моли, която със сигурност щеше да се удави, ако някой не я спаси. И за Кейт, която нямаше да може да понесе загубата на любимото си дете.

Големия Джон чу писъците на Тиа се затича откъм хамбара. Поглеждайки към реката, зърна нещо да се бори във водата. Втурна се натам и замръзна в ужас, като видя как Тиа се бори отчаяно да се задържи над водата, докато течението я отнасяше надолу. Когато видя малката Моли насред въртопа, той прокле неумението си да плува. Всичко, което можеше да направи, беше да гледа безпомощно как Тиа и Моли се отдалечават, отнасяни от силното течение.

Големия Джон се затича покрай брега, мъчейки се да не изостава, и се опита да ги издърпа, но водата ги носеше в средата на реката. Тиа плуваше, отчаяно опитвайки се да стигне Моли, която от време на време изчезваше под тъмната повърхност само да изникне отново след съкрушителна пауза. Внезапно Моли потъна и Тиа се гмурна след нея, страхувайки се, че детето няма да изплува. Водата беше мътна, клони и боклуци се закачваха за косата и дрехите й. Камъни деряха плътта й, течението я подмяташе като парцалена кукла.

Обхваната от паника, Тиа осъзна, че трябва да изплува на повърхността, иначе ще загине. Помисли за малката Моли, толкова весела, толкова обичлива, и се застави да продължи търсенето. Главата й туптеше, дробовете й се пръскаха, тялото й жадуваше за въздух. В мига, преди да бъде принудена да се издигне на повърхността, нещо меко и пухкаво докосна носа й. Тя рефлективно посегна и се изтласка към повърхността. Главата на Моли изплува до нея, дългата й кестенява коса беше омотана в пръстите на Тиа.

Тя се задъха, закашля и започна да плюе вода, за да прочисти гърлото си. Беше уморена, толкова уморена, че едва имаше сили да прегърне Моли, докато течението ги отнасяше надолу по реката. Погледна към пребледнялото личице на детето, страхувайки се, че не е оцеляло от изпитанието на водата, и беше възнаградена с лека въздишка, когато от устата и носа на Моли излезе малко вода.

— Дишай, Моли, дишай — подкани я Тиа, притискайки гърдите на детето. /

Погледна към брега и с благодарност видя, че Големия Джон тича покрай реката, опитвайки се да ги настигне. Устата му беше отворена, викаше нещо, но ревът на водата заглушаваше думите му. Тиа изведнъж разбра, че той не може да плува, и надеждите й угаснаха. Силите й намаляваха, не можеше повече да се бори с водата.

Внезапно нещо я блъсна в гърба и тя извика от болка, почти изпускайки Моли. Обърна глава и видя плаваща купчина клони и отпадъци. Цялата тази маса се беше заклинила срещу едно паднало в реката дърво. Макар че можеше всеки момент да се разпадне, Тиа използва свободната си ръка, за да се вкопчи в нея. Поне за момента това осигуряваше слаба надежда за оцеляване за нея и малката Моли.

Бен прекрати за миг тежката си работа, за да се взре в надигащата се река. Знаеше, че всеки момент ще прелее, но ако нивото на реката не се вдигнеше с повече от една-две стъпки, щетите нямаше да бъдат големи. По-рано сутринта беше довел някои от работниците си малко по-надолу по реката, за да укрепят брега. Бяха направили всичко възможно, за да защитят брега на реката точно пред къщата и Бен се надяваше, че заграждението от торби с пясък по-надолу по реката ще спаси поне малко от посевите. Внезапно забеляза с крайчеца на окото си, че някой тича покрай брега, размахва ръце и вика нещо, което не можа да разбере. Когато мъжът наближи, Бен позна Големия Джон.

Кръвта му замръзна. Разбра, че в къщата е станало нещо лошо, за да хукне Големия Джон да тича така. Кейт ли е започнала да ражда? Сега едрият ирландец сочеше към реката и Бен сви вежди, когато се вгледа в разпенената вода. Изглеждаше страшна, студена и мрачна като смъртта. Тогава ги видя. Издаде задавено стенание. Големия Джон стигна до него и изпъшка някакво късо, несвързано обяснение.

— Тиа, дръж се! — викна Бен, правейки фуния с дланите си. Тя не го чу. Но по някакво чудо го видя и надеждата се възроди у нея.

Принуждавайки полуделия си ум да разсъждава нормално, Бен изпрати един от работниците да изтича до хамбара за въже. Но в същото време прецени, че той няма да се върне навреме. Дървото, на което се бяха натъкнали Тиа и Моли, вече започваше да се разклаща от бързото течение. Ако то го повлечеше, купчината отпадъци щеше да се разцепи и Тиа и Моли щяха да бъдат повлечени в реката на сигурна смърт. Имаше само едно нещо, което можеше да направи, и Бен не се поколеба.

— Отивам при тях — извика той, докато сваляше обувките и жакета си.

Големия Джон изглеждаше сломен.

— Не мога да плувам, но мога да помогна. Кажи ми какво да правя.

Бен помисли за миг, после каза:

— Влез във водата колкото можеш, без да те повлече. Ще ми трябва помощ, за да ги изкарам на брега.

Големия Джон кимна, страхувайки се, че течението ще повлече Бен и той ще бъде също толкова безпомощен, колкото Тиа и Моли. Загледа тревожно как Бен се гмурва във водата.

Той заплува бързо, силните му ръце разсичаха мътната вода. Големия Джон, който гледаше от брега, преживя момент на силна уплаха, когато водовъртежът притегли Бен, но той бързо изскочи на повърхността и продължи да плува. Почти не беше спал в последните двадесет и четири часа, но като видя Тиа и Моли, които всеки момент можеше да загубят живота си, във вените му бликна прилив на адреналин. Обичаше Тиа прекалено много, за да я изгуби сега. А малката Моли беше любимата дъщеря на най-добрия му приятел. Животът им означаваше твърде много за него, за да ги остави да умрат, без да положи свръхчовешко усилие да ги спаси.

Тиа гледаше с нарастваща тревога как Бен скача в реката и плува към тях. Когато водовъртежът го дръпна под повърхността, тя изстена, разсърдена, че е тръгнал да жертва живота си за тях, но същевременно обичайки го, задето се опитваше да ги спаси. Тогава той изплува на повърхността и отново се насочи към тях. Моли хленчеше и се мяташе, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на Тиа. Тя не беше сигурна още колко ще успее да задържи детето.

— Дръж се, скъпа! — дочу тя думите на Бен над рева на водата и мъничка искра надежда пламна в гърдите й.

Щеше ли да стигне навреме до тях? Като по чудо той се приближаваше все повече и повече, борейки се с течението, неустрашим, решителен.

Задъхваше се, когато стигна до тях. Лицето му беше цялото мокро, вода капеше от косата му, сивите му очи бяха потъмнели от изтощение. Но на лицето му се четеше несъмнена радост, че е стигнал до нея и Моли. Тиа обаче знаеше, че битката е спечелена само наполовина. Нямаше как да изтегли и двете наведнъж до брега. В този момент тя взе решение.

— Скъпа. — Вода излизаше от устата на Бен. Той плуваше наоколо й, боейки се да се хване за дървото, за да не поддаде под тежестта му. — Слава богу. Можеш ли да се държиш за мене, докато ви тегля с Моли към брега?

Гледайки реалистично на положението, тя поклати глава.

— Няма да стане, Бен. — Изтощението личеше в треперещия й глас. — Не можеш да ни изтеглиш двете наведнъж. Вземи първо Моли. Аз мога да се задържа, докато се върнеш за мене.

Очите й го умоляваха, докато той клатеше глава в енергично отрицание.

— Тиа, не…

— Моля те, Бен, моля те.

Тя бутна Моли към него и Бен нямаше друг избор, освен да поеме детето. Изпитото му бледо лице и широко отворените очи го изпълниха с тревога, болезнената истина го удари със силата на боен чук. Силите на Моли бяха на изчерпване, той трябваше да я отведе на безопасно място. Ако се опиташе да ги извлече наведнъж, имаше вероятност да загуби и двете.

Мисълта, че оставя Тиа, го съкрушаваше, но тя можеше да се държи по-здраво за дървото, отколкото малката Моли, която се беше отпуснала безволево в ръцете му.

— Ще се върна, скъпа — обеща той, държейки Моли плътно до гърдите си, и заплува с всичка сила към брега. — Обичам те.

Думите му стигнаха до нея с рязък порив на вятъра, който блъсна дървото, правейки положението й още по-несигурно.

Тиа се хвана за дървото с огромна воля, неотменна част от характера й. Тя имаше детето на Бен, за него трябваше да живее и за живота, за който винаги си беше мечтала — живот с мъжа, когото обичаше. Безпокойство накара челото й да се набръчка, докато наблюдаваше как Бен се бори с прииждащата вода, залита, а после отново укрепва. Изглеждаше почти свръхчовек, докато се бореше с течението и вятъра, сръчно избягвайки плуващите отпадъци, които го блъскаха. Ликуващ вик се изтръгна от устните й, когато видя Големия Джон да нагазва в разбунената вода и да издърпва Моли от ръцете на Бен.

Тогава надеждите за собственото й спасение значително нараснаха. Може би не беше пресилено да повярва, че Бен би могъл да направи още едно чудо и да я спаси от водния гроб. В този момент дървото изведнъж се откъсна и се спусна по течението. Купчината клони и отпадъци, която я държеше, се разпадна и я остави на милостта на водата. Тогава и тя се понесе по течението.

Краката на Бен трепереха, ръцете му се тресяха, когато хвърли Моли в ръцете на Големия Джон.

— Някой трябва да я отнесе бързо в къщата. Има нужда от незабавна помощ.

Думите му бяха сбити, лицето строго. Молеше се да има необходимата сила, за да се върне при Тиа и благополучно да я изкара на брега. Или щеше да го направи, или да умре, опитвайки се да го постигне.

Напълвайки дробовете си с въздух, Бен се обърна, за да се гмурне отново във водата. Беше вдигнал ръка, за да даде сигнал на Тиа, че идва, но видя само празно пространство там, където тя беше преди миг. Усети вик на ужас да се надига към гърлото му, когато осъзна, че дървото е поддало и Тиа пак е останала на милостта на жестокото течение. — Не! О, господи, не!

Викът му беше подхванат от вятъра и се разнесе над водата като пепел. Дори не виждаше къде е Тиа, нямаше представа къде я беше отнесло течението. Излезе на брега и се затича покрай реката, последван плътно от Големия Джон, който вече разбра какво става.

Тогава той я видя да се люшка безпомощно в бързото течение. Осъзна, че ако влезе във водата, няма да я настигне. Всичко, което можеше да направи, беше да тича по брега и да не я изпуска от поглед. Тиа бързо се приближаваше към едно място, където реката се стесняваше, образувайки вирче, в което той беше плувал като дете. Изведнъж Бен си спомни за евкалиптовото дърво, което растеше успоредно с водата и клоните му стигаха почти до средата на реката. Двамата с Деър го бяха използвали като трамплин и си спомни, че здравият му ствол можеше да издържи тежестта на няколко мъже едновременно. Слава богу, дървото още си беше там.

Евкалиптът беше враснал в брега като упорит часови. Бен стигна там само миг преди да зърне Тиа да се носи към него. Покатервайки се на огромния клон, който докосваше развилнялата се вода, той стигне до края му и се надвеси, за да хване Тиа, когато мине край него. За свой ужас обаче се беше надвесил прекалено навън, затова загуби равновесие и падна в реката.

Тиа беше видяла надвисналия клон, преди да стигне до него, и беше разбрала, че това е последната й надежда за оцеляване. Вече нямаше сили да се бори с течението. Тогава видя Бен на края на дървото, протегнал ръце, за да я измъкне от реката, и за един миг помисли, че краят на изпитанието й е дошъл. Разбра, че той ще падне, секунди преди това наистина да се случи; видя тялото му да се протяга много навън, да се залюлява и да пада в реката. За щастие, той не загуби присъствие на духа и не пусна клона.

О, господи, ще умра, помисли Тиа, когато видя Бен да се бори, за да се измъкне от водата. Следващата й мисъл беше енергично отрицание. Не, ще живея! Трябва да живея! Не беше оцеляла три години сред лондонската измет само за да умре безславно в една придошла австралийска река. Сега беше под дървото; то беше толкова близо до водата, че би могла да се пресегне и да го докосне.

С последни сили тя протегна двете си ръце и хвана дебелия клон. Грапавата кора надра нежната й кожа, но тя не усети нищо. Всичко, което усещаше, беше силата на течението, която я дърпаше за краката и дрехите. Тогава внезапно почувства ръката на Бен около кръста си, усети как той я притиска към себе си, без да обръща внимание на течението, което заплашваше и двамата.

— Няма да те пусна, скъпа — обеща той, докато пръстите му се впиваха в ребрата й.

Почувства се малка и уязвима под силата на ръката му. Той бе учуден, че тя има присъствието на духа да действа обмислено пред лицето на подобна опасност. По своя си типичен, храбър начин, повече или по-малко сама се бе спасила от водната заплаха. Тя се обърна и се взря в очите му с такава съвършена неподвижност и очакване, от което в очите на Бен се надигнаха сълзи.

— Знам, че нямаше — прошепна тя с пребелели устни.

Тогава Големия Джон се покатери на дървото, закрепвайки се за ствола с дългите си крака, и огромните му ръце се протегнаха към тях. Бен вдигна Тиа към него, а после се покатери обратно сам, когато Джон тръгна към брега, следван от Тиа. След броени минути всички стояха на брега. Бен се втурна и грабна Тиа, прегръщайки я здраво; устата му беше изпъната в тънка линия.

— Глупаче такова храбро — изрече той срещу устните й. — Защо? Защо направи такова нещо? Можеше да те загубя.

Тиа усещаше крайниците си натежали, тялото й беше като упоено. Тя се взря в очите на Бен. Премига, после пак. Сълзи ли имаше по лицето му? За нея ли плачеше Бен? Наистина ли толкова държеше на нея, че мисълта да я загуби му причиняваше такова ужасно страдание?

— Моли — успя да каже тя задъхана. — Направих го за Моли. Това бяха последните й думи, когато краката й поддадоха и тя пропадна в бездната на мрака.

— Добре ли е? — запита тревожно Големия Джон.

Лицето на Тиа беше бяло, устните й посинели от студа, тя се беше отпуснала в ръцете му, но сърцето й биеше силно и равномерно.

— Само припадна — отвърна Бен. — Ще я занеса в къщата. Работниците да не спират, усещам, че реката скоро ще прелее. — Той грабна Тиа на ръце и я понесе към къщата. — Ще се върна веднага щом се уверя, че тя е добре.

 

 

Тиа отвори очи, протегна се и изпъшка. Всяка кост в тялото й я болеше. Усещаше се пребита, сякаш след най-голямата битка в живота си. Тогава си припомни. Беше се борила, едва не беше загубила живота си. Но беше оцеляла. Ръцете й се стрелнаха към корема. Беше ли оцеляло детето й? Не чувстваше никаква болка, никакво безпокойство, нищо, което да сочи, че ще загуби детето си. Очевидно то беше добре защитено в утробата, й, за да оцелее след ударите, които Тиа беше получила от придошлата река.

Тя погледна през прозореца и видя мрачната светлина на здрачаването. Цял ден ли беше спала? Къде бяха всички? Добре ли беше Моли, след като едва не се беше удавила? Къде беше Бен? Като че ли в отговор на нейния въпрос вратата се отвори и Бен влезе в стаята, носейки лампа.

— Будна си. — Гласът му трепереше от облекчение. Кейси му беше казала, че Тиа ще се събуди, щом тялото й си отпочине достатъчно, но той още се тревожеше за нея. — Как се чувстваш?

— Все едно, че ме е влачил кон.

— Цялата си посинена, скъпа, съмнявам се дали има по тебе място, което да не е натъртено, но си жива и това е важното.

— Благодаря ти, че ме спаси.

Бен изпръхтя подигравателно.

Не съм. Пак успя да се спасиш сама. Ти си едно изобретателно малко момиче и благодаря на бога за смелостта и решителността ти. Ако не беше посегнала към онова дърво, реката щеше да те отнесе.

— Нямаше да мога да вися дълго на дървото без твоята помощ — каза Тиа. — И ти спаси Моли. Как е тя? Оправи ли се?

— Още няколко минути във водата щяха да бъдат фатални за детето — разкри Бен, — но благодарение на твоята смелост тя е жива и ще се възстанови напълно. Какво те накара да скочиш в реката? Това можеше да означава смъртта ти.

— Аз… знам — изрече Тиа, въздъхвайки на пресекулки. — Но не можех просто да стоя и да гледам, без да правя нищо. Нямаше никого наблизо, аз трябваше да я спася. Направих това, което трябваше.

— Направи това, което малцина други биха се опитали, и те обичам все повече заради това. Но ако беше загинала, не знам дали бих могъл да живея без тебе. По дяволите, Тиа, обичам те!

Тя се втренчи в него, сякаш го виждаше за първи път. Лицето му беше бяло под загара, би се заклела, че вижда около очите му бръчици, каквито нямаше преди. Изтощението му беше очевидно, но онова, което наистина издаваше силата на чувствата му, беше изражението в сивите му очи. Сурово страдание, ужасно безпокойство, нежност, и…и, да, любов. Любовта беше там, за да я види цял свят, и тя вече не съмняваше в нея.

— Бен…

— Не, скъпа, каквото и да имаш да ми кажеш, може да почака. Имаш нужда от почивка, а аз трябва да се върна при реката. Скоро всичко ще свърши и тогава ще имаме цял живот само за нас двамата.

Той я целуна нежно по устата и излезе.

— Внимавай!

Бен се обърна и й прати смущаващата си усмивка.

— Не се безпокои за мене, скъпа, сигурен съм, че ако закъсам, ще ме спасиш. И се отдалечи.

Тиа се усмихна потайно, докато наблюдаваше как Бен излиза от стаята й. Предположи, че би могла да почака малко, преди да му каже за детето, но така, както се чувстваше сега, й се щеше да го изкрещи на целия свят. Като си помислеше за бебето, което растеше в нея, тя се сети за малката Моли и внезапно реши, че трябва лично да се увери, че детето е добре. Не мислеше, че Бен ще я излъже… освен ако не е смятал, че е по-добре да не узнава истината точно сега.

Ставането от леглото беше най-трудното, което Тиа беше правила от много време насам. Скачането в развилнялата се река беше лесно; изправянето с натъртените кости изискваше много повече смелост и решителност. Боляха я места, които дори не знаеше, че съществуват. Измъкна се от леглото, стигна до вратата, отвори я и излезе в коридора. Под вратата на Кейт светеше и тя полека тръгна към светлината. Отвори вратата и видя Кейт надвесена над Моли, която лежеше бледа и отпусната на леглото. Сърцераздирателен вик се изтръгна от устните на Тиа.

Кейт се обърна, видя Тиа и се усмихна приветствено.

— Моли е много добре, Тиа, благодарение на тебе. Ние с Робин няма да можем да ти се отблагодарим както трябва.

— Изглежда толкова… толкова безпомощна — изрече тихо Тиа.

— Изтощена е, и ти си. Защо не си в леглото?

— Трябваше лично да се уверя, че Моли е добре.

— Ти си най-храбрата жена, която познавам.

— Всеки щеше да направи това, което аз направих.

— Не, не всеки, само ти. Бен е много щастлив, че те има. Някой ден, когато имате собствено дете, ще разберете колко ценно е това малко същество за вас.

— По-скоро, отколкото си мислиш — изрече меко Тиа. Наведе се, за да отмести косата от челото на Моли, и не усети объркания поглед на Кейт.

— Тиа! Да не си… да не би вие с Бен…

Тиа се усмихна.

— Да, аз нося детето му. Наскоро разбрах.

— Боже господи — изрече зашеметена Кейт. — Знаела си, че си бременна, и въпреки това скочи в реката? Ами ако… ако… сигурна ли си, че си добре? Нищо ли не те боли, няма ли… кървене?

— С изключение на ударените места, драскотините и схващането съм добре. Тялото ме боли, но това е естествено. Не мисля, че съм навредила сериозно на детето си.

— Бен знае ли?

— Нямах възможност да му го кажа. Аз… дори не съм му казала, че ще се омъжа за него.

Кейт се засмя възхитено.

— Така му се пада. Години наред се подиграваше на Деър и Робин, че са се заробили със съпруга, и се заклеваше, че ще си остане ерген. Но не мислиш ли, че е време да го избавиш от нещастието му? Знам, че иска да се ожени за тебе, и отдавна щеше да го направи, ако се беше съгласила. Той те обича, Тиа.

— Знам. Предполагам, че винаги съм знаела. И аз го обичам. Винаги съм искала един ден да се омъжа за него. Детето само ускори нещата.

Точно тогава Моли се размърда и отвори очи. Видя Тиа и протегна ръце. Тиа извика и прегърна момиченцето. В този миг тя разбра, че беше постъпила точно както трябва, дори ако това беше струвало живота на нероденото й дете. Тогава Моли изведнъж се отпусна в ръцете й. Обезпокоена, тя погледна към Кейт, която каза, че детето пак е заспало. Успокоена, Тиа се обърна, за да излезе, но спря, когато Кейт се прегъна на две и извика от очевидна болка.

— Кейт, какво има? Детето ли е?

Очите на Кейт се преместиха към краката й, където се беше образувала локва. Лицето й беше пепеляво, устните стиснати. Тя само кимна.

— Ще извикам Кейси.

— Робин — изрече задъхано Кейт, докосвайки я по ръката. — Искам Робин. Той беше с мене когато се роди Моли, и обеща, че ще бъде тук, когато това дете се роди.

Очите на Тиа се разшириха Тя знаеше как се чувства Кейт. Когато нейното време дойдеше, и тя искаше Бен да бъде при нея.

— Веднага ще пратя да го повикат. Детето няма да се роди скоро, а фермата на Деър не е далече.

— Благодаря ти, Тиа, благодаря ти за всичко.