Кони Мейсън
Смела любов (14)

13

Притиснала брадичка към гърдите си, свела очи, Тиа крачеше пъргаво към града. Да привлича внимание към себе си беше последното, което искаше да направи. Трябваше да изчезне тихомълком и да остане скрита, докато Деймиън не се откаже да я търси. Той беше човек, който не забравя стореното му зло, но не си отказваше удоволствията на живота. А Австралия със сигурност не предлагаше много удоволствия за изтънчен човек като Деймиън Феърфийлд. Тя трябваше да се довери на провидението да удовлетвори желанието й Деймиън да се върне в Англия след няколко седмици безплодни търсения. Но изчезването не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, помисли мрачно Тиа. Първата й идея беше да се върне в Парамата и да потърси закрилата на Бен. Но тя беше достатъчно умна, за да осъзнае, че Бен би могъл да й даде много ограничена закрила срещу закона, който се отнасяше благосклонно към Деймиън. Затова нерешително се откъсна от тази линия на разсъждения и се съсредоточи върху другите си възможности, които бяха благословено малко. Тогава мислите я отведоха към нещо, което Бен й беше разказал. За разбойниците. Те живееха в храсталаците и фактически беше невъзможно да бъдат открити и обезвредени. Бяха избягали затворници, избрали престъпния живот пред възможността да изтърпят наказанието си. Предприемаха смели набези, ограбвайки нищо неподозиращи пътници, докато се придвижваха между градовете. Ако те можеха да се крият с години в храсталаците, значи и тя би могла да оцелее няколко седмици.

След като реши какво да прави, Тиа осъзна, че имаше някои неща, които трябваше да купи, за да оцелее. Слава богу, че беше имала предвидливостта да вземе парите на Деймиън. Сподави едно изсмиване, представяйки си как ще се развилнее, когато открие, че е бил лишен от малкия си златен запас. Загубата на парите щеше да го разяри почти толкова, колкото и нейното изчезване.

Вдигайки леко глава, Тиа забеляза, че е стигнала до улица, където имаше няколко магазина. Хората бързаха наоколо, без да се интересуват от самотното момче, замислени за собствените си работи. Денят беше студен и ясен и мисълта за топлото огнище, което ги очакваше, след като привършат работите си, ускоряваше стъпките им. Тя избра напосоки един магазин, молейки се продавачът да не любопитства, когато му подаде златна монета, за да плати покупките си. Поглеждайки нервно през рамо, влезе в магазина. И се сблъска с един излизащ клиент. Ръцете му бяха пълни с вързопи, които се разлетяха във всички посоки.

— Гледай къде вървиш, хлапе!

Той се извърна с посиняло лице и зашлеви един шамар през ушите на Тиа.

Тя залитна и замръзна, когато вдигна очи към мъжа. Какъв ужасен късмет! От всички хора в Сидни да попадне тъкмо на Деймиън?

— Моля, извинете, господине — изхленчи тя, преправяйки гласа си, като заговори с лондонския акцент, който беше усъвършенствала през годините.

Наведе се, събра пакетите на Деймиън, сложи ги в ръцете му и се дръпна, за да го пусне да излезе.

Без да си даде труда да отговори, той бързо мина край нея, внимателно отбягвайки контакт с която и да било част от дрипавия хлапак. Беше срещал много такива по лондонските улици и или ги изритваше от пътя си, или повикваше полицая, както подобаваше на добър гражданин, за да ги махне от улицата. Освен това, имаше да мисли за други неща. Да държи в подчинение развратната си съпруга беше едно от тях. Най-напред смяташе да не я бие, но колкото повече мислеше как доброволно се е търкаляла с някакъв си овчар, след като години наред беше избягвала леглото на законния си съпруг, толкова повече се разгневяваше.

Когато се върнеше на кораба, смяташе да я набие така, че да й държи влага до края на живота й. Да не си помисли повече да му се противи. Докато корабът стигнеше до Англия, щеше да се е възстановила напълно и той щеше да знае дали носи копеле. Ако не носеше, щеше да се погрижи тя да зачене неговото законно дете.

Тръпки разтърсиха стройното тяло на Тиа, докато наблюдаваше как Деймиън крачи живо надолу по улицата. Когато стигнеше на кораба, щеше да разбере, че пак му е избягала. Нямаше много време. За щастие, щеше да му потрябва поне един ден, докато проследи къде е отишла, а и нямаше да помисли, че се е насочила към опасните храсталаци. Щеше да допусне, че се е върнала в имението Пенрод, значи точно това не биваше да прави.

— Мога ли да ти помогна, синко?

Тиа трепна силно. Продавачът, след като беше обслужил предишния си клиент, сега обръщаше вниманието си към нея.

— Ъ-ъ… да, господине, праща ме капитанът.

Това звучеше логично и беше най-доброто извинение, за което можа да се сети, за да оправдае златната монета в ръката си.

— Капитанът ли?

— Да, от „Южна звезда“ съм, господине.

— Не си ли малко млад, а?

— Не, господине, не и за каютен прислужник, не съм.

— Какво ти трябва, момко?

Като се огледа, тя избра остър на вид нож в кания, която се привързваше около кръста, малък пистолет и кутия патрони, малко момчешко бельо, чорапи, гребен, четка, сапун, кибрит и одеяло. Когато прибави и някои храни, продавачът я изгледа любопитно.

— Защо, по дяволите, на капитана ще му трябва храна?

— О, храната не е за капитана, господине — усмихна се плахо Тиа. — За мене е. На кораба се яде все едно и също. Капитанът се отнася добре с мене и ми позволи да си купя каквото искам.

За да подсили думите си, тя сложи щедро количество ментови бонбони върху растящата купчина неща на тезгяха. Но когато прибави гърне и тиган към покупките, продавачът започна да се съмнява.

— Нямате ли си съдове на „Южна звезда“?

— Тия са за майка ми, господине. Обещах да й донеса подарък от Австралия. Трябват й съдове.

— Можеше да намериш нещо по-подходящо за подарък на майка си. Нещо, което да й хареса. Съдовете едва ли минават за подарък…

— Майка ми ще бъде доволна — настоя упорито Тиа.

Продавачът почеса оплешивяващата си глава и вдигна рамене.

— Е, добре, както кажеш. — И започна да пресмята. Когато свърши, Тиа му подаде една златна монета. — Нали е злато?

Захапа лъскавата повърхност, изсумтя доволно и наброи рестото. После сложи покупките в един чувал. Тиа кимна и го нарами, затаявайки дъх, докато излизаше от магазина, без да забравя да се поклаща като момче, докато върви. Търговецът я подозираше и тя знаеше, че вече мисли дали да не повика властите и да разбере наистина ли е от екипажа на „Южна звезда“.

Вместо да тръгне на запад към Парамата, тя се запъти на юг, без да подозира, че продавачът стои на входа, гледайки след нея, докато не я изгуби от очи.

 

 

Деймиън се качи с лека стъпка на борда на „Южна звезда“. След като беше заключил Тиа в каютата си, беше прекарал нощта в новия хотел с една много услужлива млада проститутка. Едва наскоро депортирана в наказателната колония, тя беше все още сравнително чиста и го третираше като истински мъж, а не като развратен стар глупак, както беше направила собствената му съпруга. Тази жена така беше раздухала егото му, че сега той беше изцяло доволен от себе си и нямаше търпение да разкаже на Тиа всяка пикантна подробност от ободряващата нощ с проститутката. След това щеше да я набие, докато тя не започне да моли за милост, докато не го замоли да създаде дете в корема й.

Ключът беше още в ключалката, когато той стигна до каютата, в която беше оставил Тиа. Лицето му беше разтегнато в подигравателна гримаса, когато отвори вратата. Но изражението му бързо премина в краен шок, щом откри, че каютата е празна, а после се превърна в нетърпим гняв.

— Не! — изкрещя той с почервеняло от ярост лице. — Не и втори път! Ще убия тази кучка, когато я намеря. После ще се оженя за някоя, която ще ме оцени и ще ми роди деца.

Той се извърна рязко и тръгна да търси капитана.

— Съжалявам, лорд Феърфийлд, нямам представа какво се е случило със съпругата ви — каза капитан Уеъринг. Деймиън умишлено не беше споменал, че е заключил Тиа в каютата. — Баркър беше на вахта днес, може би трябва да питате него. Съпругата ви може да е слязла на брега да купи нещо преди да заминете, знаете ги какви са жените.

— Знам — потвърди Деймиън с горчивина в гласа.

Морякът Баркър не беше видял нищо освен Том, каютния прислужник, който слязъл на брега малко по-рано през деня. Нямало да го забележи, ако не бил го зърнал в гръб как слиза по дъската. А и го видял само в гръб, когато момчето се смесило с тълпата на пристанището.

Вниманието на Деймиън се изостри.

— Каютният прислужник, казвате?

— Да, господине, младият Том.

— На колко години е?

— Не съм сигурен, дванайсет, четиринайсет, може би.

Деймиън се извърна рязко, в ума му беше започнала да се оформя една абсурдна представа. Представа, която ставаше все по-приемлива, колкото повече мислеше върху нея.

Намери Том в корабната кухня да помага на побелелия готвач в прибирането на продуктите. Първото, което забеляза, беше че този Том и Тиа са горе-долу еднакво високи и слаби.

Второто беше ясното чувство, че е срещнал съвсем скоро някого, облечен почти като този Том. Но не се спря на тази мисъл, осъзнавайки, че Том носи същите дрехи като половината момчета в Нов Южен Уелс.

Том видя, че Деймиън стои зад него, и пребледня. Знаеше, че това е лорд Феърфийлд, защото го беше видял да разговаря с капитан Уеъринг в деня, когато негова светлост беше наел каюта.

— Знаеш ли защо съм тук? — запита Деймиън, отправяйки навъсен поглед към Том.

— Н-не, господине, трябва ли?

— Ти ли пусна съпругата ми да излезе от заключената каюта?

Съзнавайки, че животът му зависи от неговия подвижен ум, Том се почеса по главата с озадачено изражение.

— Тя е била заключена в каютата ли?

— Точно това казах. За да бъде защитена, нали разбираш.

— Никой нямаше да й направи нищо лошо на кораба на капитан Уеъринг — възрази възмутено Том.

— Това няма нищо общо. — Деймиън бързо губеше търпение, задето Том нарочно заобикаляше темата. — Ти ли пусна лейди Феърфийлд от каютата?

— Може — призна неохотно Том. — Но се кълна, че не знаех, че вътре има някой, когато отключих.

— Противно малко копеле!

Преди Том да се запази от удара, Деймиън го зашлеви с опакото на дланта си и момчето падна на палубата.

Е, нямаше нужда да правите така — каза готвачът, помагайки на Том да се изправи. Всички на борда на „Южна звезда“ харесваха младия Том, включително капитанът.

— Този малък негодник се меси в неща между мене и съпругата ми. Ще убия това копеле. — Хвана Том за яката и го разтърси така, че зъбите му затракаха. — Къде е отишла? — Внезапно друга мисъл му дойде на ума. — Слизал ли си на брега днес? — Да не би да се беше сблъскал с Тиа когато излезе от магазина?

— Не, Том не е бил на брега два дни — намеси се готвачът, мислейки, че помага на момчето. Не подозираше, че причинява повече вреда, отколкото добро. — Беше в кухнята, помагаше ми.

— Значи — нападна го Деймиън — ти си дал на съпругата ми свои дрехи и тя се е измъкнала на брега, без да я видят.

— Нищо не съм й давал — отрече Том. Това си беше самата истина. Лейди Феърфийлд беше платила за старите му дрехи, не й беше дал нищо безплатно.

— Как е взела дрехите ти?

— Не знам. — И момчето сви рамене. — Нали готвачът ви каза, че му помагах в последните два дни? И не съм сигурен, че дрехите ми ги няма.

Вбесен, Деймиън го заразтърсва отново, но този път готвачът се намеси.

— Ако имате нещо против Том, милорд, нека капитанът да го наказва. Това е неговият кораб и той обича младия Том.

— Няма значение — изсъска Деймиън, хвърляйки убийствен поглед към Том. — Знам, че това копеле лъже. Ако не греша, видях съпругата си в града, облечена в неговите дрехи… или като неговите. Не знам откъде другаде ще намери дрехи за такова кратко време. Бъдете така любезен да кажете на капитана, че ако не се върна, преди корабът да отплава, да свали сандъците ми на склад и ще си ги взема после. Няма да тръгна, докато не намеря непокорната си съпруга… или трупа й — добави той многозначително.

Деймиън претърси основно града. Нае двама стражи и прекара няколко безплодни часа в задаване на въпроси. За огромно свое съжаление не можа да разпита продавача, който беше и собственик на магазина, където се беше сблъскал с „момчето“, което сега подозираше, че е била Тиа. Мъжът беше заминал за Батхърст, за да докара стока, и нямаше да го има няколко дни. Деймиън беше в безизходно положение. Едва тогава той осъзна, че е пропуснал очевидното. Имаше само едно място, където би отишла Тиа. При любовника си. В имението Пенрод. Деймиън тръгна незабавно, вземайки със себе си и двамата наети стражи.

Като за късмет пътуването на Бен до Сидни се беше отложило. Той беше тръгнал в съответствие с плана си, но след като беше изминал не повече от една трета от пътя, конят му беше стъпил в дупка на вомбат и си беше счупил крака. Бен разбра, че е лудост да пътува през нощта, и с огромни угризения допря пистолета си до главата на нещастното животно и сложи край на мъките му. Нямаше друг избор, освен да се върне в имението Пенрод за друг кон. Трябваха му оставащите часове от нощта и част от следващата сутрин, за да стигне пеша до дома си. Беше толкова уморен, че изтощението го накара да легне и да поспи поне няколко часа.

Събуди се по пладне, освежен и готов да се заеме с лорд Феърфийлд и с целия свят, ако се наложи. След като хапна набързо, се отправи към конюшнята. Трима ездачи влязоха в двора. Надявайки се това да е свързано с Тиа, той ги изчака да се приближат. Трепна силно, когато позна Феърфийлд, придружен от двамата мъже, които приличаха на наемни убийци. Тиа не беше с тях и ледени пръсти затанцуваха по гръбнака на Бен.

Феърфийлд спря коня си до него и скочи на земята с пъргавината на млад мъж. Проследяването и наказването на Тиа беше му осигурило цел в живота. Докато преди щеше да се задоволи да я набие и да й направи насила деца, сега търсеше по-трайно наказание. Нямаше съд в тази територия, който да го осъди, задето е убил невярната си съпруга.

— Къде е тя, Пенрод?

Кръвта на Бен замръзна.

— За Тиа ли говорите? Ако вие не знаете къде е, как, по дяволите, аз ще знам? Тя тръгна с вас, не помните ли?

— Естествено, че говоря за Тиа. Къде сте я скрили?

— Не е ли при вас?

— Знаете, че не е. Бях я заключил в каютата на борда на „Южна звезда“ и каютният прислужник я пуснал.

— Направили ли сте й нещо?

— Нищо, което да не си е изпросила — отговори загадъчно Деймиън. — Ако не ми я доведете незабавно, ще се върна с подкрепата на закона. Само че този път ще настоявам да ви арестуват.

— Проклет да сте, Феърфийлд! Нямам представа къде е Тиа. Смятах, че е при вас. Бях тръгнал за Сидни, да се опитам да ви убедя да й позволите да си иде. Тя не ви обича. Не иска да бъде ваша съпруга. Оставете я. Кажете на хората в Англия, че е мъртва, и се оженете за някоя, която ще бъде повече от щастлива да ви даде деца в замяна на това, което можете да й предложите.

— Това продължи толкова време, че вече е въпрос на принцип. Няма да позволя на тази малка кучка да ме надвие. Ще я предадете ли тихо и мирно, или да кажа на моите хора да използват сила? Уверявам ви, че когато я намеря, няма да ви стане приятно.

Казвам ви истината. Тиа не е в имението Пенрод. Тя не е глупава, Феърфийлд. Знае, че тук е първото място, където ще я потърсите. Ако ви е напуснала, трябва да я търсите другаде. Благодаря на бога, че се е измъкнала, преди „Южна звезда“ да отплава и да стане прекалено късно.

— Не ви вярвам — изфуча Феърфийлд.

— Заповядайте, търсете — покани го Бен. Знаеше, че по-възрастният мъж няма да се успокои докато не прерови всяко ъгълче в имението Пенрод.

Деймиън кимна на двамата си спътници, които слязоха от конете и минаха покрай Бен, влизайки в къщата.

— Мисля, че ще се присъединя към тях — каза лордът, ужилвайки се безсрамно към Бен. Очакваше да намери Тиа да се крие в някоя от спалните.

Деймиън и неговите наемници претърсиха къщата основно, от ъгъл до ъгъл, от стая в стая, всяко мислимо място, където някой би могъл да се укрие. Нерешително и гневно той най-накрая допусна, че Тиа не се е върнала в имението Пенрод.

— Ако дойде тук, очаквам да ми я доведете — подметна Деймиън през рамо, докато се качваше на седлото и се приготвяше да тръгне. — Аз съм в Сидни, в хотела.

— Как ли пък не! — изкрещя Бен в отговор. — Никога повече няма да я пипнете, ако имам думата по този въпрос.

Думите му отлетяха, докато тримата мъже пришпорваха конете си. Тропотът на подковите по сухата земя отекна в главата на Бен. Тиа я няма, Тиа я няма, отекваха думите в главата му като литания на страх и надежда Ужасният страх от всичките неизразими неща, които можеше да се случат със сама жена в наказателна колония, засланяше внезапно породилата се надежда, която беше усетил, щом научи, че тя е избягала от Деймиън.

Бягството на Тиа промени плановете на Бен за Сидни. Хрумна му, че тя няма къде да отиде и най-вероятно ще дойде в имението Пенрод, след като Феърфийлд се беше появил и после си беше отишъл. Тя дори би могла да е наблизо и да наблюдава, очаквайки най-подходящия момент. Появеше ли се, той щеше да я отведе в Батхърст или другаде, стига да е далече от Деймиън Феърфийлд, възможно най-далече.

 

 

Тиа се учуди колко просто било да излезе от Сидни. Ако криенето от Деймиън беше толкова лесно, нямаше защо да се безпокои. Беше се отклонила дълбоко в храсталаците, без да се губи, и беше прекарала последните няколко дни в опити да се топли на слабия си огън и да си осигурява храна.

Тъй като се беше грижила сама за себе си в бедняшките квартали на Лондон, тя имаше смелостта да оцелява сама и рядко биваше гладна. Използваше пестеливо запасите си, уби няколко нищо неподозиращи животинчета и веднъж почти успя да улови едно уалаби. Тъй като беше есен, нямаше плодове, макар че веднъж, докато ровеше под гнилите листа, откри някакви плодове, които още изглеждаха годни за ядене. Нямаше представа какви са тези плодове, дали не са отровни, но отхапа малко и реши, че са чудесни. И тъй като не й стана нищо, ги изяде.

Тиа се гордееше с постижението си, защото осигуряването на храна беше нещо, с което малко жени се осмеляваха да се занимават. Ако и когато свършеха провизиите й, би могла да се промъкне пак в Сидни и да попълни запасите си. След седмица в храсталаците без никакви препятствия тя започна да се успокоява. Тъкмо беше запалила огън една вечер с малко сухи дърва и една клечка от кибрита, който беше купила, и сипваше чаени листа в едно канче, когато я сепна неочаквано изпращяване. Скачайки на крака, тя се взря в тъмнината. Високите евкалипти и стройните дървета край тях хвърляха странни сенки на фона на пурпурното небе.

Поемайки си трепетно дъх, Тиа се укори, че е такава страхливка. Не й беше присъщо да се стряска от всяко изшумоляване. Напълно възможно беше това да е някое кенгуру или малко нощно животно, търсещо храна. Надяваше се да не е заблудило се динго, което можеше да бъде опасно, ако е гладно. Ръката й се плъзна към успокояващата тежест на пистолета, напъхан в колана й.

Застанала на пръсти, с напрегнато тяло, Тиа се ослуша за да чуе пак странния звук. Нищо. Всичко беше тихо. Очевидно самотата правеше странни неща с ума й. Доколкото знаеше, беше сама тук, в тази огромна пустош, без никаква компания освен птици и животни. Надяваше се положението да остане такова, поне докато Деймиън се върне в Лондон. Обърна се отново към огъня, отпускайки се назад на пети, за да си сипе чай.

— Искаш ли компания?

Чаят изхвръкна от ръцете й, когато канчето падна и водата се разля в огъня, който засъска. Тя скочи на крака с разтуптяно сърце, когато неколцина мъже се материализираха безмълвно от сенките. Онзи, който беше заговорил пръв, стоеше малко зад нея, придвижил се с безшумната лекота на горски дух.

— Е, само дето разля хубавия чай — каза мъжът, навеждайки се, за да вдигне канчето.

— Кой си ти, по дяволите?

Тиа се върна моментално към уличния език, без да забрави да понижи тона на гласа си, когато заговори. Не се осмеляваше да позволи на тези мъже да разберат, че е жена.

— Тъкмо щях и аз това да те питам.

— Казвам се Том.

— Аз съм Уолс, а това са приятелите ми Доус, Лиън, Стайлс, Крее и старият Кривчо. Викаме му така, щото е куц.

Шестима! Тиа преглътна нервно. Какво щеше да прави сега?

— Сам ли си, момче?

— Ъхъ.

Пресъхналата й уста правеше говоренето трудна работа.

— Момчето не ми изглежда разбойник — изрече Крее. — Хубавичко е, нали?

Уолс, който се оказа водачът, издаде отвратено изсумтяване.

— Не го закачай, освен ако не знаеш, че иска. — Очите на Тиа се окръглиха. — Езика ли си глътна, момче? Кажи ни защо се криеш в храсталаците.

— Аз… избягах от кораба — заекна тя. — Капитанът беше грубиян, не можах да издържа. Знаех, че ще прати да ме търсят, като разбере, че ме няма, затова избягах. Хич няма да му е лесно да намери друг каютен прислужник.

Уолс огледа дребната й фигура в продължение на няколко мъчителни минути. Тиа държеше главата си наведена, гледаше надолу и очакваше решението. Той или щеше да приеме разказа й, или щеше да прозре маскировката й.

Внезапно мъжът като че ли стигна до някакво решение.

— В една лодка сме, приятел, и ние се крием. Можеш да се присъединиш към нас.

— О, не, не искам да ви създавам безпокойство.

— Няма нищо, настояваме.

Беше хваната в капан!