Кони Мейсън
Смела любов (13)

12

Тиа го погледна през гъстата завеса на миглите си.

— Защо? Защо да има значение? Изражението на Бен стана жестоко.

— Проклет да съм, ако знам. Освен дето само като помисля, че друг мъж те докосва, полудявам. Наречи го ревност, наречи го мания, но никога преди не съм се чувствал така.

— Би ли го нарекъл любов? — осмели се Тиа.

— Аз… — Объркан, той седна до нея на леглото, вглеждайки се в лицето й със същото съсредоточаване, с което се вглеждаше и в сърцето си. — Любовта е чувство, което не познавам. Знам, че те искам. Не само днес, но и утре, и всичките дни след това. Не е ли достатъчно?

Смущаващо остра усмивка изви устните на Тиа. Признанието на Бен беше най-близкото до това, което някога й беше казвал в смисъл, че не му е безразлична. Беше толкова упорит, че думата любов не присъстваше в речника му.

— Това би могло да бъде начало за нас — забеляза тя замислено, — а не край. О, боже, люби ме, Бен, люби ме. Люби ме за последен път, преди Деймиън да се върне и да ме отведе.

— Лесно е да те любя; трудно е да обясня чувствата си. Освен това, много ми харесва да се любя с тебе. — Думите му изкараха нов поток от сълзи, които потекоха по бузите й. — Не плачи, скъпа, ще измисля нещо.

Чувството отслабваше гласа й, докато от него не остана само шепот.

— Обичам те, Бен.

Тихата сила на нейните думи разтърси чувствата му, оставяйки го прекалено зашеметен, за да отговори нещо свързано. Как можеше тя да го обича, след като се беше държал така безотговорно към нея? Може би просто му беше благодарна, че й е обещал да я измъкне от това окаяно положение. Макар че господ знае, че нямаше никаква представа какво ще направи, за да я освободи от ноктите на Деймиън. Не отговори с думи на прошепнатото любовно признание на Тиа, предпочитайки вместо това да й покаже колко му е скъпа.

Тя се опита да не покаже, че е разочарована от невъзможността Бен да отговори с думи на стряскащото й признание. Трябваше да знае, че той й е дал всичко, което можеше, когато казваше, че много държи на нея. Тогава мислите й се разбягаха, когато устата му покри нейната. Целувката му отначало беше нежна, но после стана твърда и свирепа при мисълта, че Тиа трябва да отиде при друг мъж.

Устните й вкусваха неговите, ноздрите й бяха изпълнени с неговия аромат, ушите й чуваха само острото му дишане, докато устата му обсипваше с дразнещи целувки устните, очите и носа й. Тя не осъзнаваше, че той я съблича, докато не почувства студения въздух да дразни голата й кожа.

Устните му се отделиха от нейните, за да се плъзнат по голото й рамо, пленявайки розовото връхче на гърдата й. Ръцете му забродиха по цялата дължина на изящното й тяло, търсейки всяка чувствителна точка, оставяйки плътта й трептяща от интимното му докосване. Тя затвори очи и се поддаде на зашеметяващите усещания, който бушуваха в нея, болезнено осъзнавайки, че този последен път с Бен трябва да продължи завинаги.

Той се отдели от нея, надигна се на колене и се съблече. Тиа започна да диша накъсано, докато наблюдаваше как силното му тяло изплува от дрехите. Той я остави да се нагледа до насита, докато тялото му не започна да набъбва и да пулсира, и нуждата да я докосне не стана толкова свирепа, че събуди болка. После се озова върху нея, притискайки я към меката повърхност на дюшека, обграждайки я с разтопената лава на топлината си.

Покри едно дръзко щръкнало зърно с устата си, засмука малката чувствителна пъпка и я захапа леко със зъби, докато ръцете му нежно галеха корема й, вплитайки се в пухкавите златисти косъмчета там, където се събираха бедрата й, разделяйки треперещата влажна плът на вътрешните й устни. Тръпки на блажена топлина пробягаха през нея, когато неговите пръсти влязоха в нея и палецът му започна да гали с кръгови движения пъпката на желанието, която намери там.

Сладка, възхитителна агония се набираше в нея, карайки я да се гърчи и да се извива срещу ръката му. Внезапно тя закопня да му даде същото удоволствие, каквото той й даваше. Ръката й обви тила му, вкусвайки гладката, гореща повърхност на кожата му, откривайки костите и сухожилията на раменете му. Тогава ръцете й слязоха надолу, минавайки по тъмните косми на гърдите му, над възлестите мускули и ребрата, по тясната, стегната талия. Тя дръзко се притисна до него и видя с удоволствие как очите му потъмняват от наслада, когато хвана твърдата дължина на члена му. Когато Бен ахна, ръката й замря.

— Не, скъпа, не спирай. Не мисля, че бих могъл да понеса това.

Пръстите й започнаха с нова жар да изследват твърдостта му, невероятната му дължина, силата и крехкостта на твърдия стълб на мъжествената му сила. Тя го чу как започва да диша ускорено и видя как очите му се затварят от силата на усещането. Внезапно той отстрани ръката й.

— Стига! Сбърках. Ако не спреш сега, няма да мога да ти дам удоволствието, което заслужаваш.

Бен вплете пръсти в нейните, разпервайки ръцете й настрани. Гърдите му докоснаха нейните, когато се наведе над нея и устните му погалиха всяка протегната ръка от рамото до лакътя, а после до пулса, биещ хаотично на долната повърхност на китките й. Космите по гърдите му дразнеха набъбналите й зърна, силната дължина на мъжествеността му беше като покрита със сатен стомана, докосваща корема й. Топлината му, ароматът му я поглъщаха. Обхващайки гърдите й, устата му започна да им се възхищава. Вълни от жива наслада бушуваха в нея, когато тя се раздвижи неспокойно под него, стягайки бедра, за да сдържи бурния натиск, който се набираше в нея. Гърдите я боляха. Сърцето биеше яростно. Тя гореше. Усещаше кръвта си гореща и гъста като затоплен от слънцето мед.

— Разтвори крака, скъпа.

Ръцете му се преместиха под нея, обгръщайки нежните кълба на седалището й, докато я вдигаше и я отваряше. Очите му блеснаха като диаманти, когато сведе глава и я вкуси. Тиа се размърда, тялото й затрептя в съзвучие с неотстъпните му набези. Не можеше да си представи, че друг мъж освен Бен ще прави това с нея. Би умряла, преди да позволи на Деймиън… О, боже… Пръстите на Бен галеха мъничкия център на страстта й, докато езикът му навлизаше в нея отново и отново.

Тя извика. И втори път.

Тогава Бен влезе в нея, запълвайки я, ускорявайки кулминацията й, като влизаше и излизаше неспирно и светкавици прескачаха от нейното тяло към неговото и обратно. Мускулите му бяха обтегнати, лицето му представляваше маска на агонизиращо удоволствие, докато тласъците му продължаваха в търсене на върховните дълбини на близостта.

— Тиа — изпъшка той накрая, навлизайки дълбоко в нея, за да се задържи там, докато див трепет разтърси тялото му.

Тя усети как семето му сгорещява вътрешностите й и изпъшка от удоволствие. Ръцете й сграбчиха гърба му, краката й не го пускаха, тя не искаше да излезе от екстаза на яростното им съвкупление. Дълбоко в сърцето си Тиа знаеше, че това е последният път, когато двамата с Бен ще бъдат заедно по този начин, и искаше това да продължава колкото може повече.

Той не можеше да повярва на това, което току-що беше изпитал с Тиа. Изглеждаше невероятно, че Бен Пенрод, познавач на жените, неуморен и опитен любовник, е бил сведен до трепереща маса плът и кости от едно младо, неопитно момиче, едва напуснало училищната скамейка. Тиа го беше довела до такава степен на осъзнатост, че просто докосването й го превръщаше в пепел и само един изгарящ поглед на невероятните й синьозелени очи унищожаваше самообладанието му. Какво име би могло да бъде дадено на тази дълбоко емоционална реакция, която усещаше с Тиа, запита се той. Ако това беше любов, той не беше сигурен, че ще оцелее от тази чужда за него емоция.

— Прегърни ме, Бен — прошепна тихо Тиа, когато той се отдръпна и легна до нея.

Очите й бяха широко отворени и уплашени. Ужасяващата мисъл да се отдели от него беше като нож, пронизващ сърцето й.

Привличайки я в обятията си, той изсуши сълзите й с целувки, усещайки се почти толкова ограбен, колкото и тя. Минутите и часовете се изплъзваха прекалено бързо; той още не беше намерил решение на дилемата на Тиа и беше обзет от страшното подозрение, че решение не съществува.

Вместо да говорят, те пак се любиха, този път по-нежно, без дивата буря, която ги беше подтиквала първия път. Заспаха, събудиха се на разсъмване и отново се любиха. Нямаше нужда да говорят. Какво можеха да си кажат, което вече да не си бяха казвали? Деймиън щеше да се върне, за да си вземе Тиа, и нямаше нищо, което Бен би могъл да направи, освен да я остави да си тръгне. Тиа го знаеше, Бен също, но и двамата не го приемаха.

Деймиън не дойде на следващия ден. Напрежението беше непоносимо, Бен и Тиа очакваха ужасната раздяла, която никой от двамата не желаеше. Тя не заговори отново за любов, смяташе, че е безнадеждно. Щеше да се зарадва, ако беше научила, че макар Бен да не беше произнесъл думите, неговото сърце се беше отворило за това чувство, срещу което толкова дълго се беше борил. Най-обезсърчаващо беше да знае, че часовете планиране и внимателно размишление не бяха открили начин да попречи на Деймиън да предяви претенциите си върху Тиа. Вечерта двамата си легнаха и отново се любиха с почти трескаво отчаяние, знаейки, че когато се събудят на следващия ден, Деймиън несъмнено ще пристигне в имението Пенрод. И двамата го знаеха, но не продумаха и дума за това.

Беше в средата на следобеда, когато Деймиън се появи. Не беше сам. Придружаваха го двама полицаи. Бен ги познаваше. Единият беше мъж на име Райкър, а другият — Клемънс.

— Казах ви, че ще се върна, Пенрод — изрече подигравателно Деймиън, бутвайки Бен настрана, за да нахлуе в къщата. — Този път доведох закона със себе си. Къде е тя? Къде е моята съпруга?

Тиа чакаше в приемната, не искайки да се изправи веднага пред съпруга си. Когато чу името си, се сви вътрешно и зачака Бен да въведе Деймиън при нея. Не чака дълго. Деймиън нахълта в стаята без покана, а двамата полицаи и Бен го последваха. С разтреперани колене Тиа се обърна, за да застане с лице към него.

— Значи тук си била — избухна Деймиън. — Няма да ми избягаш този път, законът ще ме подкрепи.

Полицаят Райкър погледна Тиа с изписано на лицето съчувствие.

— Този мъж ваш съпруг ли е, госпожо? Той представи брачно свидетелство, но бих искал да чуя какво имате да кажете, преди да взема решение.

Обхваната от паника, Тиа погледна умолително към Бен. Изражението му беше изпълнено с такава непоносима мъка, че тя веднага разбра, че молбата й за помощ е безполезна. Тя беше съпруга на Деймиън и според английските закони му принадлежеше.

— Да — изрече Тиа с тихо достойнство. — За мое огромно съжаление, Деймиън Феърфийлд е мой съпруг.

Очичките на Деймиън се присвиха заплашително, когато хвърли свиреп поглед към нея.

— Готова ли си за тръгване?

— Не, никога няма да бъда готова.

— За бога, Феърфийлд, не виждате ли, че Тиа не иска да има нищо общо с вас? — извика Бен, стискайки юмруци, докато ноктите му не се забиха до кръв в дланите.

— Няма значение какво иска тя. Единственият начин да имам наследниците, които са ми необходими, е да заставя Тиа да изпълни съпружеските си задължения. Няма мъж, който да не иска наследници, нито закон, който да ми откаже това право.

— Не можете ли да направите нещо? — обърна се Бен към полицаите. — Този човек ще я малтретира. Познавам хората като него, прави им удоволствие да причиняват болка на по-слабите от тях.

— Не го слушайте — изсъска Деймиън. — Той безсрамно се е възползвал от съпругата ми. Тази жена е уличница, но съм решил да й простя и да я отведа със себе си в Англия. Кой ще ме обвини, ако я държа затворена, за да сложа край на безсрамното й поведение? Щом ми роди няколко деца, ще се укроти. Тиа потръпна.

Никой полицай не повярва на ужасните неща, които Деймиън каза за Тиа — тя изглеждаше толкова млада и невинна, — но беше в дома на друг мъж, представяйки се за негова съпруга, и законът беше на страната на оскърбения съпруг.

— Лорд Феърфийлд има достатъчно доказателства, че тази жена — лейди Феърфийлд — е неговата съпруга. Има право да я отведе където пожелае — каза Райкър. Другарят му кимна в знак на съгласие. — Ние сме тук, за да се погрижим да не попречите на закона, господин Пенрод, не да отсъждаме. Много уважаваме семейството ви и ви предлагаме да не правите нещо, с което да го изложите.

— Бен… господин Пенрод… няма да причинява неприятности — каза Тиа, изпращайки към него предупреждаващ поглед. — Аз съм готова да тръгна с Деймиън. Ще взема нещата си.

— Побързай — викна подире й Деймиън. — Купил съм билети за „Южна звезда“ за завръщането ни в Англия и капитанът любезно се съгласи да ни позволи да заемем каютата си три дни преди отплаването.

Изправеният гръб на Тиа и гордо отметнатата назад глава не издаваха страданието, което изпитваше. Но Бен знаеше. Резките й движения, неравните стъпки, плиткото дишане даваха да се разбере колко не иска да стане истинска съпруга на Деймиън, издаваха ужаса й от безогледното му отношение, отвращението й от задължението да му ражда деца. И нямаше нищо, което той да може да направи, за да я спаси.

Тиа се върна почти веднага, носейки малка чанта с дребни лични принадлежности и наметната с топла наметка. Лятото беше преминало в есен и въздухът беше хладен, с обещание за зима.

— Само това ли имаш? — запита Деймиън остро. Тиа просто вдигна рамене. — Няма значение, ще ти купя всичко, от което имаш нужда. Очевидно Пенрод е бил стиснат любовник.

Хвана я за ръката и я дръпна грубо към вратата. Тиа се препъна и едва не падна.

— Вижте, Феърфийлд, няма нужда да бъдете груб — намеси се Бен.

Буреносни облаци се събираха на лицето му и ако Деймиън го познаваше по-добре, щеше да прояви здрав разум да се вслуша в предупреждението.

Тиа вече не е ваша работа.

— Докато не напуснете имота ми, всичко което става тук, е моя работа.

— Не е необходимо да се отнасяте зле с дамата, лорд Феърфийлд — каза полицай Райкър, опитвайки се да обезопаси потенциално експлозивната ситуация.

Той познаваше семейство Пенрод от няколко години и всички бяха много темпераментни. Включително съпругата на Деър, огненокосата Кейси.

Деймиън разбра, че използването на ненужно насилие над Тиа кара полицаите да го виждат в неблагоприятна светлина, и незабавно промени отношението си. Можеше да си позволи да бъде великодушен и опрощаващ пред другите, защото скоро щеше да има Тиа за себе си и би могъл да я накаже за свое удовлетворение, задето го беше изложила на сватбения им ден. Няколкогодишното й търсене му беше струвало цяло състояние; тя скоро щеше да усети гнева му. Тиа щеше да му бъде истинска съпруга, дори ако трябваше да я подчини с всекидневен бой. Кой да помисли, че покорното дете, което беше избрал за съпруга, ще излезе такова упорито момиче с повече смелост, отколкото мозък?

— Не бих помислил да нанеса физическа вреда на съпругата си — каза той, усмихвайки се подкупващо. — Не съм склонен към насилие.

Бен изстена, искаше да разкъса дребното копеле парче по парче. Мисълта как той сграбчва с мазните си, потни ръце гладката, неопетнена плът на Тиа, го накара да потъне в студена пот. Тиа можеше да се е примирила с факта, че принадлежи на Феърфийлд, но той не се беше примирил. Някак си, по някакъв начин щеше да я освободи от този непоносим грубиян, който се беше оженил за нея, когато е била много млада, за да се възпротиви.

— Не се тревожи, Тиа, ще убия това копеле, ако те нарани. — Гняв и безпомощна ярост натежаваха в гласа му.

Тиа се обърна и го погледна, запомняйки завинаги бронзовия цвят на кожата му, целуната от слънцето, начина, по който черната му коса прилепваше момчешки на тила му, сивите му очи с неповторимия си сребрист блясък. Тогава Деймиън я настани в двуколката, докато полицаите се качваха при тях. И на двамата не им харесваше това, което правеха, но бяха се клели да пазят закона.

Със застинало в строги линии лице, Бен наблюдаваше как Тиа излиза от полезрението му и от живота му. Да й позволи да си отиде беше най-трудното нещо, което някога беше направил. Ужасно го болеше. Като знаеше, че е завинаги, това почти го убиваше. Вече нищо нямаше да бъде същото. Как можеше да стои така и да позволи Тиа да му бъде отнета? Вдигна глава, отвори уста и издаде дрезгав вик, който отприщваше цялата му мъка, задето не можеше да помогне на Тиа когато тя се нуждаеше толкова много от него. Не, за бога, избухна той, размахвайки юмрук, за да подчертае думите си. Никой нямаше да му отнеме Тиа.

 

 

След час Бен нахлу в дома на Деър с яростта на жестока лятна буря.

— За какво, по дяволите, е всичкото това, Бен? — запита Деър, когато брат му го намери в една от стопанските пристройки.

Кейси го следваше по петите, дошла веднага след като Бен беше нахълтал в къщата, търсейки Деър.

— Отиде си, Деър. Това лигаво копеле дойде и си я взе. Ще я отведе в Англия.

— Кой си е отишъл? За какво ми говориш?

— Мисля, че говори за Тиа — предположи Кейси, опитвайки се да разбере развълнуваните думи на Бен.

Никога досега не го беше виждала такъв. Беше разбит. Очите му бяха помътнели, лицето му беше застинало в маска на неизмерима мъка и неверие.

— Влез в къщата, Бен, за да обсъдим нещата подробно.

— Няма време — изхлипа той. — Дори не знам защо съм тук, освен може би да искам съвет от големия си брат. И даже не знам дали ще го последвам. По дяволите, Деър, отчаян съм. Не мога да му позволя да отведе Тиа, но нищо не мога да направя.

— За кого, по дяволите, говориш? — запита Деър раздразнен. — Ще бъде добре да ми разясниш кой е отвел Тиа и защо.

— Съпругът й — каза Бен, задавяйки се от думата. — Лорд Феърфийлд.

— Дяволите да го вземат!

Деър изглеждаше видимо разтърсен.

— Отвлякъл си жена от съпруга й? Защо ми каза, че си й предложил брак, когато си знаел, че това е невъзможно?

Зелените очи на Кейси се разшириха съчувствено, но тя сдържа езика си, очаквайки Бен да обясни.

— Не знаех — настоя Бен. — Не и преди Деймиън Феърфийлд да се появи на прага ми..Поради някаква причина Тиа не сподели с мене тази скъпоценна малка информация. Избягала от съпруга си в деня на сватбата.

— Това ми звучи като дълъг разказ, Бен. Предлагам да се върнем в къщата, преди да започнеш да разказваш. Освен това, ходенето ще ти даде време да се охладиш.

— Не искам да се охлаждам — възрази Бен. — Искам да отведа Тиа далече от това копеле. Тя ми разказа всичко, Деър, и не искам тази свиня да я докосва. — Въпреки това той позволи на брат си да го поведе към къщата.

След като влязоха вътре, се оттеглиха в стаичката на Деър, където можеха да поговорят насаме.

— Е, Бен, да чуя — каза Деър, когато седнаха.

Бен започна да разказва такива невероятни неща, че на Кейси й беше трудно да повярва. Но тя не се съмняваше в правдивостта на разказа му, нито във версията на Тиа за съпруга егоист.

— Тиа е най-смелата жена, която познавам — каза тя съвсем сериозно. — Не знам дали бих имала смелостта да живея нейния живот.

Деър й отправи един поглед, толкова изпълнен с любов, че Бен се отвърна.

— Храбростта е нишка, свързваща всички жени, обичани от мъжете в семейство Пенрод. Разбира се — изрече той донякъде строго, поглеждайки към брат си, — предполагам, че Бен обича Тиа.

Това беше по-скоро въпрос и изискваше отговор. Бен се намръщи и се замисли.

— Не съм сигурен, че знам какво е любов, но съм ужасно сигурен колко боли, когато загубиш някого, на когото много държиш.

— Това е най-нескопосното обяснение в любов, което някога съм чувала — укори го Кейси.

— Никога не съм изпитвал такова чувство към никоя друга жена — призна тържествено Бен. — Това важи ли?

Кейси се усмихна.

— Това е любов, Бен, но си много упорит, за да си признаеш.

— Сега, след като чувствата на Бен бяха докрай изследвани, нека да опрем до фактите — изрече Деър. Практичен и опасен, Деър беше братът, който се беше изправял пред много врагове през целия си живот и беше ги побеждавал. Беше спечелил Кейси независимо от обстоятелствата и знаеше какво изпитва Бен заради загубата на жената, която обичаше. — Законът е на страната на лорд Феърфийлд. Той има пълното право да предявява претенции върху съпругата си. Повечето хора ще го сметнат за светец и ще хвалят великодушието му, задето е простил на съпругата си.

— Той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И е брутален садист. Ще я подчини с бой. — Бръчките по лицето на Бен станаха по-дълбоки, устата му се стегна в тънка бяла линия, сивите му очи станаха толкова студени, че Кейси потръпна. Никога не го беше виждала толкова решителен. В този момент поразително приличаше на Деър.

— Той е съпруг на Тиа — напомни му Деър. — Сигурен ли си, че тя иска да бъде спасена от законния си съпруг? Очевидно е богат и може да й предложи много.

— Тя го ненавижда. Този човек ще направи живота й истински ад. Ще го убия, ако й посегне — изрече заплашително Бен.

Деър въздъхна. Беше се чувствал по същия начина, когато лейтенант Потър беше отвел Кейси.

— Какво ще правиш?

— Ще отида в Сидни, преди „Южна звезда“ да отплава, и ще върна Тиа в имението Пенрод.

— Не мисля, че това е разумно — посъветва го Деър. И той би направил същото при тези обстоятелства, но положението му на по-голям и по-мъдър брат го убеждаваше, че трябва да предупреди разгорещения си по-малък брат. — Можеш да се озовеш зад решетките или дори нещо по-лошо, зависи от настроението на Феърфийлд. Според закона той е в правото си, знаеш го.

— Ще я заведа в Батхърст — заупорства Бен. — Или на юг. Селища никнат из цяла Австралия. Откриват се нови територии, ние с Тиа можем преспокойно да изчезнем там.

— И да напуснеш имението Пенрод?

Бен се поколеба. Никога не беше допускал, че нещо ще бъде по-важно за него от имението Пенрод.

— Ще се върнем, когато Феърфийлд замине от Австралия. Той няма да остане тук завинаги; прекалено много обича разкоша си.

— Може би — допусна Деър, но без вътрешно убеждение.

— Отивам в Сидни, Деър.

— С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Предполагам, просто исках да поговоря с някого.

— Ще изчакаш ли до сутринта? — запита Кейси.

— Не, тръгвам веднага. Не знам какво може да направи това копеле на Тиа, когато останат насаме.

— Внимавай, Бен — предупреди го Кейси.

Той я прегърна, а после се обърна към брат си. Двамата се прегърнаха топло.

— Грижи се за имението Пенрод, ако… ако не мога да се върна поради някаква причина.

— Не се безпокой, братче — увери го Деър. — Имението Пенрод няма да пострада в твое отсъствие, независимо колко време няма да те има. Но, моля те, не действай прибързано. Без тебе Тиа няма надежда да получи свободата си.

 

 

Тиа мълча почти през цялото пътуване до Сидни. Мислите й бяха объркани, мрачни и страшни. Беше се направила, че е съгласна с желанията на Деймиън заради Бен. Знаеше, че ако се противи, Бен ще пренебрегне опасността за себе си и ще й се притече на помощ. Не само имаше вероятност да направи нещо безразсъдно и глупаво, но и да свърши в затвора, задето се е опитал да я защити. Тя обаче нямаше намерение да позволи на Деймиън да я върне в Англия. Или щеше да се самоубие, или да го убие, преди да му позволи да легне с нея. Мисълта да роди дете от него беше толкова отблъскваща, че накара кожата й да настръхне.

Макар че полицаите се опитваха да се държат любезно, тя не искаше да се впуска в незначителни разговори и когато стана очевидно, че не й се говори, те се отказаха от опитите да я въвлекат в разговор. Тя трябваше да крои планове. Планове които включиха изплъзване от Деймиън и укриване, докато той не се върне в Англия. Тя знаеше, че той няма да я търси вечно, защото Австралия не беше място, където да се чувства добре. Рано или късно щеше да се умори от суровите условия и да се върне в Лондон. Без нея, както силно се надяваше.

Беше тъмно, когато оставиха полицаите и продължиха към залива на Сидни. „Южна звезда“ беше единственият английски кораб на пристанището.

— И така, Тиа, най-накрая сме сами — изсъска подигравателно Деймиън, скачайки долу, като я дръпна да слезе. — Сега ще си платиш за тези дълги години страдание, които ми причини. Вече можеше да имам наследник, ако ти беше прилежна съпруга, а не своеволна малка уличница.

— Не съм уличница — възрази предизвикателно Тиа.

— А как наричаш онова, което си правила с тоя мръсен овчар?

— Обичам Бен. И той не е мръсен овчар. Той е повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш.

Така ли мислиш? Сигурен съм, че ще откриеш, че съм достатъчно мъж, за да посея семето си в тебе, въпреки, че полето е било доста разорано, преди да пристигна.

Увивайки ръка около тънката й талия, той я задърпа по дъската за качване. Посрещна ги само вахтеният и дори да беше забелязал явното нежелание на Тиа, не каза нищо. Деймиън я поведе направо към каютата им, една от най-големите, предназначени за пътници. Щом може да си позволи най-доброто, той го взема, помисли Тиа уморено. Деймиън отвори вратата и я бутна вътре така силно, че тя се удари в бюрото. Той затръшна и заключи вратата зад себе си и скри ключа в джоба си. Усмихна се така злобно, че Тиа потръпна, опасявайки се, че възнамерява веднага да пристъпи към наказанията.

— Ще викам — каза тя, отстъпвайки назад.

— Вахтеният е получил достатъчно възнаграждение, за да се направи на глух. И тъй като екипажът е на брега, а другите пътници още не са се качили, виковете ще ти спечелят само най-сурово наказание.

Устата му се изви жестоко, докато полека разкопчаваше жакета си. Свали го и го хвърли настрана.

— Какво ще правиш?

— Ще консумирам брака ни, скъпа. Време е, не мислиш ли? Всичко, което трябва да направиш, е да си отвориш краката и да си мислиш, че се правиш на курва с Бен Пенрод. Разбира се, може да се наложи да те набия, за да се представяла върха на възможностите си. — Той измъкна колана от гайките. — Ако имаме късмет, семето ми ще даде плод незабавно.

Отчаяна, Тиа изрече единственото, което можа да измисли, за да го накара да промени намеренията си.

— Може вече да нося дете от Бен! Наистина ли искаш копелето на друг мъж да наследи титлата и богатството ти?

Деймиън посиня и червендалестото му лице стана тъмнопурпурно.

— Невярна малка кучка!

Замахна и я удари с опакото на дланта, изливайки гнева и разочарованието си в този силен удар. Горчивият вкус на кръв изпълни устата на Тиа, когато тя залитна и се удари в койката. После падна на пода, взирайки се в Деймиън със замътени очи.

— Хайде, бий ме — осмели се тя, — това няма да промени нищо. Пак те мразя и пак е възможно да нося дете от Бен.

Деймиън пристъпи заплашително към нея, но размисли. Макар че ужасно искаше да я накаже сурово, не искаше да я нарани сериозно, докато не му роди син. За разлика от покойната му съпруга тя беше силна и в добро здраве, затова трябваше да я държи в такова състояние, докато не послужи на целта му. Имаше и други начини да я наказва, без да повреди способността й да зачева. Той се обърна рязко с гневно изражение на лицето.

— Ще има да съжаляваш, че си оскърбила доброто ми име благосклонността ми. Вече няма да блудстваш. Ще останеш в добро здраве само докато ми раждаш деца. Когато загубиш тази способност, ще бъдеш жестоко наказана заради греховете си.

— Да спя е тебе ще бъде достатъчно наказание — изстреля необмислено Тиа.

— Ще изчакам, докато не получиш безспорно доказателство дали носиш копеле в мекия си корем; ако е така, ще се отървем от него, за да мога да посея собственото си семе. Ако не си бременна, това ще стане много скоро. — После той спокойно отключи вратата и излезе от каютата, като се погрижи да заключи след себе си.

След като Деймиън излезе, Тиа се загледа с ужас в затворената врата. Беше му се изплъзнала този път, но разбираше, че рано или късно ще трябва да си плати за всичките щети, които беше причинила на егото му и на кесията му. Молеше се дано не носи дете от Бен, защото Деймиън щеше да намери начин да го премахне и това щеше да бъде убийство. Тя по-скоро би умряла, отколкото да убие детето на Бен. Надигна се предпазливо от пода и опипа натъртената си буза. Беше подута и чувствителна, сигурно вече посиняваше. Имаше право. Не само бузата, но и окото й започваше да посинява.

Приседна на тясната койка, страхувайки се да заспи, защото Деймиън можеше да се върне и да й направи господ знае какво. На разсъмване изтощението я надви и тя се отпусна, поддавайки се на настояванията на тялото си за малко почивка. Събуди се на следващата сутрин, но сякаш изобщо не беше спала. За щастие, той не се беше върнал.

Тиа се заоглежда из малката каюта, внезапно съзирайки сандъка на Деймиън в ъгъла. Подтиквана от отчаяние, тя веднага отвори капака, без да има ясна представа какво търси. Каквото и да е… нещо, което да й помогне да избяга. Отначало не намери нищо. Но после забеляза малка кесия под пласта дрехи. Ахна доволно, когато намерите вътре има доста много златни монети. Не беше сигурна, но може би щяха да й помогнат да избяга. Бързо натъпка кесията в корсажа си и затвори капака на сандъка. Тъкмо се беше върнала на койката, когато ключът изтрака в ключалката и вратата се отвори.

Тя скочи, готова да се бори с Деймиън, но се озова лице в лице с едно момче, което толкова се стресна, като я видя, колкото и тя.

— Извинявайте, госпожо — изрече плахо момчето, — мислех, че каютата е празна. Дойдох да се уверя, че всичко е наред, преди да пристигнат пътниците. Това ми е работата.

— Кой си ти? Как влезе?

— Казвам се Том, аз съм каютният прислужник. Ключът беше на вратата, така че влязох. — Внезапно той осъзна какво означава това и се взря опулено в нея. — Заключена ли сте била, госпожо? — Очите му станаха още по-големи, когато забеляза посиненото и подуто лице на Тиа. — Дявол да го вземе, госпожо, кой ви подреди така?

Ръката й се вдигна към лицето и тя осъзна как изглежда. Срамът почти я накара да обясни нараняванията с нарочна лъжа, но искрицата съчувствие в очите на момчето я убеди, че ако каже истината, ще бъде мъдър избор.

— Съпругът ми ме удари.

— Ама че грубиян! — Момчето си имаше мнение за мъже, които удрят беззащитни жени, и нямаше нищо против да го изкаже. Беше търпял брутално отношение и грубости от безжалостни мъже и знаеше точно какво представлява това. — Защо съпругът ви ви е заключил в каютата?

— Това е дълга история — каза Тиа. Умът й заработи трескаво, хващайки се за благоприятната възможност, за която толкова се беше молила. — Трябва ми помощ. Ще ми помогнеш ли?

Момчето почеса ръждивата си объркана коса и набръчка чело, заприличвайки на съсухрена маймуна.

— Не знам дали мога, госпожо. Какво ще искате от мене?

— Помогни ми да избягам. Съпругът ми е грубиян. Мога да понеса боя, но…

Тя остави изречението да увисне във въздуха, внушавайки на момчето какви още ужасни начини има някой побойник да нарани деликатна жена. Но тя го молеше да изложи и собствения си живот на опасност.

— Аз… не знам, госпожо.

Незначителното му колебание даде на Тиа основателна надежда.

Благодарна, че се беше сетила да претърси сандъка на Деймиън, тя бръкна в корсажа си и извади малката кесия, която беше скрила там. Измъкна една лъскава златна монета и я показа на момчето, надявайки се така да си проправи път към свободата. Когато очите му станаха на панички, тя разбра, че го е спечелила.

— Това ще бъде твое, ако ми помогнеш. Ще прибавя още една, ако изляза от кораба, без да ме открият.

— Дявол да го вземе! — Страхът на Том изчезна, когато видя колко щедра е Тиа. Двете златни монети биха осигурили за него, майка му и по-малката му сестра храна и подслон за няколко години. И той нямаше да трябва пак да плава по море, това беше най-хубавото. Би могъл да остане у дома и да се грижи за безопасността им. Би трябвало да служи десет години на кораба, за да спечели еквивалента на тези две златни монети. — Как да ви помогна?

— Съпругът ми сигурно ще се върне всеки момент, затова трябва да се махна веднага. Но имам нужда от момчешки дрехи. Имаш ли още един кат дрехи?

— Да, носени са, но са чисти. Да ги донеса ли?

— Да, моля те, и побързай.

Момчето хукна и след няколко минути се върна с едни сиви дочени панталони, бяла риза, достатъчно широка, за да скрие гърдите на Тиа, и тежко палто. Дори й предложи чифт кожени ботуши с износени токове и подбити пръсти, както и вълнена шапка, която изглеждаше така, сякаш напълно ще покрие главата й. Когато Тиа посегна към дрехите, Том задържа ръката й, в случай че реши да не му даде възнаграждението. Тя пусна монетата в отворената му длан.

— Изчакай вън да се преоблека — каза тя, нямайки търпение да се махне, преди Деймиън да се е върнал.

Отне й само няколко минути да надене премяната на Том. Последното, което направи, беше да нахлупи вълнената шапка колкото може повече, така че тя закри челото и веждите й. После излезе при Том в коридорчето.

— Провери палубата — инструктира го тя, когато той се закатери по стълбата.

Момчето протегна шия, огледа се и бързо се дръпна назад.

— Всичко е чисто. Вахтеният гледа към кърмата, така че няма да ви е трудно да минете край него. Няма да ви пита нищо, ще мисли, че съм аз и отивам на брега с някаква поръчка за капитана. Късмет, госпожо.

Тиа се усмихна, после му подаде не само втората обещана златна монета, но прибави и трета.

— Дявол да го вземе! — облещи се Том, но преди да си възвърне дар слово, за да благодари както трябва, Тиа се изкатери по стълбата и тръгна небрежно към дъската за слизане, като си напомняше, че трябва да подражава на момчешка походка.

Вече беше свикнала с това, тъй като години наред се беше представяла за момче. Но още не беше извън опасност. Всичко би могло да се случи, преди да напусне кораба.

Щастието обаче й се усмихна. Никой не я спря. Тя държеше главата си наведена и вървеше пъргаво, слизайки по дъската, а после се потопи в тълпата, гъмжаща по кея.