Кони Мейсън
Смела любов (1)

ПРОЛОГ

Лондон, 1815

Краищата на пръстите й все по-трудно се захващаха за дерящата грапавина на тухлената издатина. Мъчително вкопчена в слабата нишка на живота, тя обърна глава, за да погледне долу. Под нея нямаше храсти, които да смекчат падането й, само трамбуваната пръст на кръглата алея. Кръв се виждаше на бузата й, където я беше одраскала в непрощаващата тухлена стена. Не биваше да пада. Беше толкова млада; животът й беше твърде скъп, за да го пропилее.

По-добре смърт, отколкото животът, който съдбата й беше отредила.

Трескаво започна да върти глава, търсейки здравите клони на величествения стар дъб, които се бяха извишавали там много преди построяването на къщата. Само преди мигове отчаяно беше оглеждала дървото от прозореца си й го беше възприела като единствената си възможност за спасение. Разперените му клони, гъсто обрасли с пролетна шума, сякаш й махаха и тя безразсъдно беше отговорила на повикването им.

Но изглеждаха толкова далече.

Би ли посмяла да се пусне с едната ръка, за да сграбчи безопасността, която й предлагаха? Ами ако падне? Една усмивка, прекалено цинична за толкова младо същество, изви меките й червени устни. Вече беше преценила тази възможност, но беше отхвърлила заплахата за живота и крайниците си, когато си пое дъх на няколко пъти и се подаде от прозореца.

За какво служи животът, щом й предлага толкова малко?

Преглъщайки страха си, тя освободи едната си ръка — времето изтичаше — и се изви, трескаво посягайки да обгърне най-близкия до нея клон. Усилието й струва скъпоценната й опора, защото теглото й изведнъж стана твърде голямо за другата ръка, за да може да се крепи. Разбирайки, че всеки миг може да падне и да се убие, тя притисна крака към стената и отчаяно се хвърли към дървото. Пръстите й конвулсивно сграбчиха изплъзващия се клон.

Беше го хванала!

Струваше й се, че ръцете й всеки момент ще се измъкнат от раменните стави, но се държеше с отчаяно упорство за слабата надежда, която съдбата й беше предложила. Преметна крака над клона; после с младежка гъвкавост се спусна по дървото. Последният клон беше доста високо. Дори когато се наведе колкото можа, земята си оставаше на шест стъпки от разлюлените й крака.

Светлините в огромната тухлена къща започнаха да гаснат една след друга. Със смелост, родена от отчаянието, тя затвори очи и пусна клона. Тупна на земята и се търкулна, удряйки се болезнено в каменната стена, която ограждаше имението. Понеже беше млада, здрава и гъвкава, спечели от дивото си, импулсивно бягство през прозореца само малко кървави драскотини, натъртвания и вече започващо подуване на единия глезен.

След като се надигна, тя изкуцука през портата, оставена незаключена за удобство на гостите, които бяха посетили празненството. Само за минути потъна в неспокойната мъгла, която се кълбеше на снопове по тесните алеи и по-широките улици на Лондон.

Не погледна назад.

Нито пък съжали, че изоставя величествената къща, обрасла с бръшлян.

Каквото и да й готвеше бъдещето, не би могло да бъде по-лошо от онова, което беше оставила зад себе си.