Кристина Дод
Още един скандал (31)

31

Обичаше ли я Гейбриъл?

Мадлин и Ръмбилоу излязоха от мрачния, потънал в мръсотия и паяжини тунел. Мадлин се изкашля при първата глътка чист въздух, но Ръмбилоу не й даде време да изтупа прахта от дрехите си. Той наложи бързо темпо и я повлече към конюшнята.

Мадлин не се съмняваше, че Гейбриъл ще я последва. Той беше почтен мъж, който бе изискал и спечелил доверието й. Тя вярваше, че той ще дойде след нея, но защо? Защото честта му го налагаше? Защото искаше да хване Ръмбилоу и да си отмъсти за Джери? Или защото не можеше да понесе мисълта да я остави в ръцете на Ръмбилоу?

Обичаше ли я Гейбриъл?

Щеше ли някога да узнае? Защото един от двама им можеше да умре.

Чантата я удари по пищялката. От надвисналите сиви облаци ръмеше ситен дъждец. Навъсеното небе бе в унисон с настроението й.

Знаеше какво иска Гейбриъл така, сякаш той ясно й го бе казал. Желанието му беше тя да придружи Ръмбилоу до мястото на рандевуто му, за да може гарнизонът да го плени заедно с кораба, който го чакаше, а после да го предаде на правосъдието. Тя разбираше всичко това, но ако нещо се объркаше — а вече твърде много неща се бяха объркали — и я убиеха, щеше ли Гейбриъл да плаче? Щеше ли да си спомня за нея с обич? Или щеше да я запомни като най-голямото бедствие в живота си?

Тя искаше, тя се нуждаеше от увереността, че неутолимата й потребност за близост, нейният копнеж, нейното желание е споделено. Всичко, което той искаше от нея, тя искаше от него.

Стигнаха до конюшнята и Ръмбилоу разбуди коняря.

— Хей! Приготви кабриолета. Впрегни сивите жребци на Кемпиън. Действай!

Конярят погледна дъждеца, погледна и Ръмбилоу, но криво-ляво се изправи на крака.

— Да, мистър Ръмбилоу, сър. Както заповядате.

Докато конярят се оправяше с кабриолета, Ръмбилоу се облегна на стената и се усмихна на Мадлин.

— Бива си ме, а? Познах те още първия път, когато те видях.

Мадлин остави тежката чанта в краката си и разтри схванатата си ръка.

— Много си те бива.

— Знаех си, че някак си ще ми влезеш в работа, но никога не съм си представял, че ще те спечеля. — Той толкова внезапно се изправи над нея, че тя подскочи. — Дай цуни-гуни.

— Нека първо излезем на пътя — каза тя с най-бодрия си тон, който пазеше, за да разубеждава баща си от налудничавите му планове. — Гейбриъл не е глупак. Скоро ще ни последва по петите.

— Ще му се наложи да разбие вратата на спалнята, а това няма да стане още дълго. Лакеите ми ще се погрижат да е зает с други неща.

Мадлин притисна ръка към гърдите на Ръмбилоу и го изгледа с безмълвно възхищение.

— Мисля, че си планирал всичко превъзходно. Бих казала, че си пипал с ръка на гений.

— Гений? — Той зарови лице във врата й.

— Залъгал си лакеите с обещанието да оскубят семействата на оскубаните от теб комарджии. — Едва се въздържеше да не го цапардоса под брадичката, както бе направила с Големия Бил. Вместо това продължи да говори. — Играчите са толкова загрижени за сигурността на домочадията си, че не отвръщат на ударите, а лакеите толкова се забавляват от обира на стадо богати гъски, че не се замислят дали пък не си отмъкнал залозите.

Ръмбилоу вдигна глава, подпря се на стената и поласкана усмивка затрептя на устните му.

— Умно. Откъде знаеш, че прибрах парите?

Мадлин не знаеше, преди той да потвърди подозренията й.

— Ти си интелигентен и въобще не ти е хрумвала мисълта да заминаваш без тях.

Конярят се показа иззад ъгъла.

— Кабриолетът е готов, сър, но дори с гюрука, пак ще се измокрите. — Той проточи врат към небето. — Ако въобще разбирам нещо от време, дъжд ще се лее като из ведро.

— Все едно. Да тръгваме. — Ръмбилоу улови Мадлин за ръката и я бутна към вратата.

Тя не помръдна.

— Чантата ми. Короната е вътре.

— Добре тогава.

Мадлин грабна чантата — все пак можеше да използва някой ремък, за да завърже Ръмбилоу, ако имаше късмета да излезе победител от схватката им — и бързо се отправи към откритата двуколка. Ръмбилоу й помогна с качването.

— Сам ли ще карате, сър? — попита конярят.

— Разбира се. — Ръмбилоу се покатери и пое юздите без да сяда. Едно изплющяване с камшика и жребците потеглиха.

Движеха се бързо и прецапваха през локвите. Когато оставиха Шалис Хол зад гърба си, Ръмбилоу се взря във вдовишката къща, сякаш се страхуваше, че ще бъде разкрит.

Добре. Значи се боеше от преследване, а ръцете му бяха заети с карането на двуколката.

— Къде отиваме? — Мадлин пренебрегна капките дъжд, които проникваха под кожения навес, и огледа вътрешността на кабриолета.

— При заливчето на Адриан. Корабът се е скрил зад него, а лодката ни очаква на брега. Докато се стъмни ще бъдем във Франция.

Ръмбилоу беше закачил пистолет на колана си и бе закачил пушка в голям, хлабав джоб отдясно на палтото си така, че да е защитена от дъжда.

— Чантичката ти не е особено хубава — подхвърли той с изключително гаден тон. — Може би, ако ми угодиш, ще сменя гардероба ти в Париж.

Париж? Само Париж не.

— В Париж ще ме хвърлят в затвора.

— Колко черен е животът понякога. — Ръмбилоу се направи, че бърше сълзите от очите си.

Значи възнамеряваше да я използва и до няколко дена да приключи с нея. Дали планираше да я предаде на френските власти? Те вероятно щяха да му платят добре за една английска херцогиня, която да предложат за откуп на баща й, който пък я беше обещал на мистър Найт.

— Колко добре си планирал всичко. — Той нямаше други оръжия освен тези, които виждаше. Ръмбилоу разполагаше с два изстрела, тя — с един. Но той не подозираше, че тя въобще разполага с нещо. Следователно Мадлин имаше предимство, но то надали щеше да компенсира силата му и бруталните умения, придобити на улицата.

Каквото и да беше намислил Гейбриъл, по-добре да побърза.

— Не разбирам — поде тя. — Защо не открадна залозите още първата вечер? Защо бяха всички тези преструвки?

— За удоволствие. Беше ми приятно да очаровам всички, и те да повярват, че ги харесвам, че организирам честна игра. — Ръмбилоу управляваше юздите с подчертана елегантност, сякаш се възхищаваше на собствените си умения. — Кеф.

— Мога да разбера, че ти е било забавно. Но да изчакаш последната минута, за да си тръгнеш! Това е… рисковано. — Зад един завой колелата затънаха в калта и кабриолетът се килна. Мадлин настръхна и се приготви за скок, в случай че возилото се катурне.

Ръмбилоу безмилостно налагаше конете и крещеше:

— Не спирайте, лентяи!

Мадлин потръпна. Дощя й се да изтръгне камшика от ръката му.

Сивите жребци най-сетне успяха да изтеглят двуколката.

— Така е по-добре — похвали ги той, после се обърна към Мадлин с нормален глас. — Изобщо не беше рисковано. Големия Бил единствен от всички ме познава достатъчно добре, за да заподозре някоя измама, а глупакът му с глупак ме има за брат.

Соленият бриз духна в лицето й.

— Значи никога преди не си го предавал?

— Никога. Но когато почна да те ухажва, разбрах, че е навирил нос.

— А това е позволено единствено на теб. — Видя гневното изражение на Ръмбилоу и за момент бе обзета от страх, който бързо се замени с чувство на триумф. Искаше да постави Ръмбилоу в положението на атакуван. Искаше да отслаби защитата му.

Той овладя гнева си и й отправи една от онези заслепяващи усмивки.

— Да, това е позволено единствено на мен. — Той я погали по бузата. — Не се тревожи, моя малка херцогиньо. Ще ти хареса с мен.

Превземките му добиваха плашещи пропорции. Мадлин извърна глава и се загледа в брулените от вятъра дървета и храсти. Надяваше се да зърне Макалистър и хората му. Къде се губеха? Беше ли се случило нещо с Макалистър?

Вече бяха много близо до брега. Скоро щяха да пристигнат в заливчето, кръстено на римския император Адриан.

Не можеше да се качи на френския кораб. Трябваше да развърже езика на Ръмбилоу, да го забави с приказки, докато… докато Гейбриъл дойдеше тук. Побързай, Гейбриъл. Побързай.

— Игра до самия край, за да докажеш, че можеш да победиш всеки комарджия, нали?

Ръмбилоу се изкикоти маниакално. Мадлин откри, че сега звукът я плаши не по-малко от преди.

— Особено Кемпиън. Надиграх стария ти любовник, най-добрия комарджия в цяла Англия, и му отнех жената — Ръмбилоу положи ръка върху рамото й. Погали го. — Сега ще се превърна в легенда. Вкусът на победата е сладък и ще ми е почти толкова сладко да те обладая. Имам херцогиня — само за мен!

Призля й, но тя отказа да се поддаде на гаденето.

— При това не си някоя грозница.

— Ще ми завъртиш главата с комплиментите си. — Трябваше да смени темата. — Къде са парите?

— Извадих ги от сейфа почти непосредствено след поставянето им там. — Той посочи зад гърба си. — Заключени са в багажника.

Мадлин се обърна, но не видя нищо, освен кожения гюрук.

— Нищо чудно, че си забранил на всички да напускат имението. Можеха да отпътуват със същия кабриолет, и какво щеше да стане тогава?

— Съвсем правилно. Много си умна за аристократка — снизходително я похвали той.

Думите му, тонът, с който бяха изречени, я вбесиха. Тя се усмихна ледено и отговорът й съдържаше цялото достойнство на нейните род, потекло и история:

— Много си нагъл за негодяй.

Ръката му се устреми към лицето й.

Тя попречи на удара с ръката си, конете затанцуваха настрани и кабриолетът почна да се клати напред-назад. Черното кадифе се залюля и тежкият пистолет вътре фрасна Ръмбилоу по лакътя.

— Гледай си карането! — извика тя, но твърде късно. Ръмбилоу бе непоколебим.

Той жестоко накара конете да спрат и прибра поводите.

— Какво държиш вътре? Дай ми го! — Той сграбчи чантичката.

Мадлин размаха свирепо кадифения кобур и изпита удоволствието да забие тежкия пистолет в ребрата му.

Той падна по гръб с едно осезаемо „Ааа!“

Мадлин скочи към стълбичката. Сърцето й слезе в петите.

Ръмбилоу посегна към нея и успя да я сграбчи за полата.

Наборът на кръста й се скъса. Мадлин загуби равновесие, пропусна стъпалата и падна от двуколката. Калта и протегнатите й ръце омекотиха падането. Удари си лошо корема и изведнъж не можеше да си поеме въздух.

Близо до нея, прекалено близо, конете буйстваха и копитата им я опръскаха с кал. Колелата на кабриолета се въртяха ту напред, ту назад. В главата й пък сякаш стадо други коне започна да думка с копита. Може би ударът беше помътил разума й? Мадлин се претърколи по гръб и криво-ляво се изправи на крака. Бръкна в чантичката, напипа пистолета и го извади.

Ръмбилоу стоеше в кабриолета и се мъчеше да измъкне пушката от джоба си.

Вятърът огъваше дърветата. Дъждът се стичаше по лицето й.

— Пусни оръжието! — заповяда тя. — Горе ръцете!

Беше забравила да извади пистолета от елегантния кобур. Ръмбилоу я зяпна. И се разсмя.

— Иначе какво ще направиш? Ще ме застреляш с чантичката си?

С едно дълго и плавно движение той намести пушката на рамото си.

Мили боже, налагаше се да го застреля! Мадлин дръпна петлето, набеляза го и се прицели в сърцето му.

И точно тогава иззад завоя се появи Големия Бил, яхнал един голям пъстър жребец.

— Копеле! — изкрещя той, размахвайки пистолет. — Мръсно, крадливо копеле!

Пушката плавно се пренасочи и Ръмбилоу простреля Големия Бил в стомаха.

Алени цветя цъфнаха под ребрата на Големия Бил. Той изпищя, нечленоразделен вик на гняв и болка, разпери ръце, сякаш за да прегърне смъртта, и се строполи от коня си в крайпътната трева.

Жребецът се изправи на задните си крака, прескочи бившия си ездач и препусна в галоп право към Мадлин. Тя залази към храсталака, за да се дръпне от пътя му. Жребецът изтрополя толкова близо до нея, че топлият му дъх я лъхна в лицето.

Изправи се олюляване. Постепенно идваше на себе си. Бе изгубила пистолета си.

Ръмбилоу отново се разсмя, сякаш нямаше намерение да спре.

Ужасният му смях — смях на луд — неспирно ехтеше във въздуха. На Мадлин и се прищя да си запуши ушите.

Той издърпа второто оръжие от колана си.

Мадлин започна неистово да се оглежда за пистолета. Зърна черното кадифе в един гъсталак. Зърна как пистолетът стърчи от кобура. Хвърли се към него, ала знаеше… знаеше, че е твърде късно.

Ръмбилоу още се смееше. Видя, че се е хвърлила към пистолета, но продължаваше да се смее.

Тя щеше да умре. Гейбриъл!

Проехтя изстрел. Но тя не почувства нищо. Нито пареща болка, нито немощ. Ръмбилоу спря да се смее. И се олюля. Мадлин сграбчи пистолета си, дръпна петлето, прицели се. — и видя как Ръмбилоу пада със зейнала на гърдите рана. На хубавото му лице беше изписана изненада.

Нещо не се връзваше.

Тогава Гейбриъл препусна насред пътя и всичко си дойде на мястото. Той захвърли димящата си пушка и рухна на неоседлания сив скопец. Гърдите му се надигаха и спускаха.

Той беше убил Ръмбилоу. Беше спасил живота й, а сега я гледаше, сякаш тя беше въплъщението на всичките му мечти.

— Гейбриъл! — Мускулите й, схванати от напрежението, я боляха, докато тя бавно сваляше пистолета. — Гейбриъл! — Тя залитна към него.

Той скочи от коня и тръгна към нея.

Срещнаха се на изкаляния път. Вятърът фучеше, дъждът се лееше все по-силно, но те не забелязваха нищо. Бяха отмъстили за Джери. Бяха освободили света от един негодник с черно сърце. Бяха живи. И се обичаха.

Гейбриъл така я притисна в обятията си, че тя остана без дъх.

Но Мадлин не се нуждаеше от въздух. Нуждаеше се от Гейбриъл. Тя наклони глава и обсипа челюстта му с безумно-страстни целувки. Устата й се напълни с дъждовни капки, можеше да се удави, но не я интересуваше. Не и докато бяха заедно. Гейбриъл плени устните й със своите и я целуна, сякаш тя беше душата му, сърцето му и той не можеше да живее без нея.

Мадлин искаше да говори, да му каже какво изпитва. Вместо това тя се опияни от вкуса на Гейбриъл, от уханието на Гейбриъл, от великолепната топлина, която се излъчваше от Гейбриъл, от невероятното чувство за близост с Гейбриъл.

Най-накрая, след много време, той сведе поглед към нея.

— Щях да бъда по-щастлив, ако не ме ръгаше с този пистолет в ребрата.

— Какво? О! — Тя видя, че още стиска пистолета с побелели пръсти. Не можеше да повярва, че всичко е приключило. — Страх ме беше да го пусна.

— Мади, не ме интересува колко отличен стрелец си, не ме интересува, че си херцогиня и най-сръчната жена, която познавам, следващия път, когато си имаме вземане-даване с негодник, все едно голям или малък, искам да пищиш и да припадаш.

Тя се изкикоти на ниския му и напрегнат глас. Той не се усмихна. Той не се шегуваше.

— Така поне ще знам къде си. Поне ще знам, че мога да те защитя.

Мадлин започна да хълца и погали мократа му буза.

— Безпокоеше ли се за мен?

— Дали съм се безпокоял? — Той се изсмя дрезгаво. — Не разбра ли, че нарочно изгубих играта?

— Подозирах го. Стоях зад теб, нали се сещаш? — Мадлин поклати глава. — Никога няма да узнаеш какво ми костваше да не се разкрещя, като гледах безобразната ти игра.

— Мога да си представя. — Той още не се усмихваше. — Прецаках играта, защото знаех, че ще удържиш на думата си и ще тръгнеш с него.

— Толкова сигурен ли беше? — На Мадлин вече не й беше забавно.

— Закле се, че ще ми се подчиняваш във всичко. Закле ми се преди четири години. Освен това си херцогиня Магнус. — Гейбриъл извърна поглед, сякаш гледката на чувствата, изписани на лицето й, щеше да му е непоносима.

Тя нежно го накара да я погледне в очите.

— А аз знаех, че имаш план.

— План! Сигурно и така може да се нарече. Трябваше ми помощ и без Макалистър ти остана единствената ми надежда.

— Единствената ти надежда? — Мадлин се усмихна. — Това ми харесва.

— На мен пък не. Да съм зависим от любимата жена, да я изпратя на опасност, само защото знам, че тя има пистолет и може да стреля с него! — Гейбриъл поклати глава. Изражението му беше смесица от ужас и отчаяние.

— Наистина нямах нищо против. — Сега, когато добрият край беше оправил всичко, Мадлин откри, че наистина няма нищо против. — Искаше да придружа Ръмбилоу до залива с френския кораб и да го задържа, докато ти дойдеш с войниците си.

— Хвала на господа, че не се наложи.

— Гейбриъл, честно: знаех, че няма да ме заложиш и загубиш, освен ако не се налагаше да спреш Ръмбилоу. Вярвах ти, Гейбриъл. Имах ти доверие.

— Но не мина без съмнения, когато те загубих.

Мадлин се поколеба дали да отговори, но честността я задължаваше.

— Ти ми каза, че не си като татко. И това е вярно. Ти си напълно различен. Мога да разчитам на теб. Ти си отговорът на всичките ми мечти.

Той я погледна и кимна рязко, знак, че е приел тържествената й декларация.

— Можеш да разчиташ на мен, но знаеш ли колко ме беше страх? Как съм яздил без седло като някакъв обеднял рицар, за да ти се протичам на помощ? Как се чудех дали ще стигна навреме? Дали ще те заваря жива? — Той целуна крайчеца на пръстите й. — Чудех се дали ще ми простиш, задето те проиграх, задето те загубих, задето те изпратих на опасност, въоръжена с нищо и никакво пистолетче. Боже мили, Мади, как бих могъл да изкажа…

Зад тях се разнесе слаб шум.

Гейбриъл настръхна и се огледа през рамо.

— Какво… — Мадлин също се огледа.

Големия Бил беше изпълзял до тях и сега се изправяше с пистолет, насочен право към сърцето на Мадлин.

— Кучка — прошепна той.

Тя вдигна своя пистолет и дръпна спусъка.

Големия Бил — също.

Гейбриъл се хвърли пред нея.

Оръжията изтрещяха едновременно.

Гейбриъл рухна върху нея. Тя го улови в прегръдката си и бавно се свлече на колене под тежестта му.

Куршумът го беше уцелил. Мили боже, Гейбриъл бе прострелян.

— Гейбриъл! — Мадлин сви колене и го положи в скута си, мъчейки се да не го изпусне в калта. — Гейбриъл! — Тя притисна ръка към гърдите му и усети дишането му. Той беше жив. Но… Мадлин опипа гърба му и откри раната — малка и ужасна — на дясната плешка. Ръката й се оцапа с кръв, която дъждът скоро отми. — Моля те, Гейбриъл!

Той раздвижи устни.

Мадлин сведе ухо до устните му.

— Какво има? Кажи ми.

— Спри да ми крещиш — бавно изрече той. — Добре… съм.

— Не ти крещя. — Мадлин се изправи. — А и ти не си добре.

— Можеше да е по-зле. — Гейбриъл отвори очи и се взря в сивото буреносно небе. — Можеше да вали.

Мадлин нежно махна шалчето от врата му.

— Не си забавен. — Но поне говореше. И поне щеше да живее — ако успееше да спре това кървене.

— А чувството ти за хумор къде остана? — Той с усилие си пое дъх. — Уби ли го?

Дори не се налагаше да погледне тялото, простряно в храстите.

— О, да.

— Такова е моето момиче. — Гейбриъл мъчително си поемаше дъх. — И аз бих убил за теб.

— Вече го направи.

— Бих дал живота си за теб.

— Да не си… посмял! — Мадлин здраво затегна шалчето около раненото му рамо. — Да не си посмял! — Тя се огледа. Имаше нужда от помощ, а наоколо нямаше никой.

— Дяволите го взели Макалистър! Един път да копнея за присъствието му, и него да го няма!

Гейбриъл се изсмя хрипливо.

— Ще успееш ли да се качиш в кабриолета с моя помощ?

— С твоя помощ. — Присвитите му очи бяха извори на болката. — Остани с мен.

— Разбира се, че ще остана с теб.

— Завинаги.

— Завинаги. — Глупавите сълзи напираха в очите й. — А завинаги е адски много време, но за да видиш колко трябва да оживееш.

— Такова е моето момиче. — Той се усмихна и бавно повдигна ръка, за да отметне влажните кичури от лицето й. — Прощаваш ли ми, задето те заложих? И загубих?

— Разбирах смисъла на действията ти. — За какви глупости се тревожеше този мъж, при положение, че и двамата имаха сблъсък със смъртта, а той бе полегнал на калния път с огнестрелна рана в рамото си.

— Въобще не ми пука за разбирането ти. Искам прошка.

— Прощавам ти!

Той я дръпна за косата към себе си и се взря в очите й.

— Мади, обичам те.

Тя изпсува, когато видя как червената кръв се процежда през финия бял лен.

— Значи ли това, че не ме обичаш?

— Обожавам те. Обичам те. — Тя откъсна лента от колана си и я завърза върху шалчето. — И много ще се развълнувам, че чувствата ми са споделени — когато се озовеш върху легло, а някой доктор вади куршума от рамото ти.

— Значи и ти ме обичаш.

— Щеше й се да му каже да млъква, да си пести дъха, но точно сега помежду им не биваше да съществува нищо недоизказано.

— Винаги съм те обичала. Мислиш ли, че щях да правя онова… с теб… ако не те обичах?

— Какво ли е „онова“? — Гейбриъл малко заваляше думите, но пак се усмихваше.

— Ще ти покажа, когато се пооправиш.

— Ще оздравея бързо.

— Дано. — Мадлин не можеше да устои по-дълго. Наведе се и впи устни в неговите. И двамата бяха мокри и кални, но устните му бяха топли и плътни — и изпълнени с живот.

— Обичам те — промърмори тя. — Обичам те, обичам те.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да. — Преди тя беше казала „да“, но не беше удържала на думата си. Мадлин зачака той да изкаже някакви въпроси, съмнения. Но вместо това той се усмихна.

— Днес?

Очевидно възнамеряваше да оживее достатъчно дълго, за да се замъкне до църквата и част от напрежението й се стопи. Щом Гейбриъл бе решил, че ще живее, значи щеше да живее.

— Забравяш церемонията по трикратното известяване на годежа на неделната служба. Значи трябва да минат поне четири седмици.

Той я гледаше така томително, че дъхът й секна.

— Имам специално разрешително.

— Специално разрешително? — Тя го погледна недоумяващо. — Откога го имаш?

— От четири години. Нося го със себе си навсякъде в очакване на деня, когато ти ще се върнеш при мен. — Той очевидно не усещаше разкъсващата болка, докато я гледаше сериозно с красивите си очи, обрамчени с разкошни черни мигли. — Ожени се за мен днес.

На устата й напираха много неща. Щеше й се да го обвини в свръхсамоувереност. Щеше й се да му каже, че не се е върнала при него. Щеше й се да спаси гордостта си, която той бе стъпкал в прахта с онзи арогантен облог.

Мадлин пъхна ледените си пръсти в ръката му.

— Днес.

 

 

Над Шалис Хол бляскаха светкавици и трещяха гръмотевици. Вятърът виеше над водоливниците и помиташе пушека от комините, а дъждът се лееше като из ведро, пълнейки речните корита и превръщайки пътищата в калища.

Часовникът в коридора удари полунощ. Мадлин седеше в едно кресло край леглото, въртеше брачната халка на пръста си и гледаше съпруга си в съня му. Свещите огряваха изопнатото му лице. Щеше да го боли още дни наред, но — тя докосна хладното му чело — той не показваше признаци на възпаление.

Без да сваля поглед от него, Мадлин отново седна. Тя сгъна крака под себе си, уви ги уви плътно в нощницата и оправи кашмирения шал на раменете си.

Радваше се, че има покрив над главата си в нощ като тази. По-рано днес, докато държеше Гейбриъл в скута си и му се обясняваше в любов, се бе наситила на дъжд и вятър.

Двамата бяха прекъснати най-безцеремонно от куцукащия Макалистър. Свадлив, какъвто си му беше навика, той не спря да се оплаква през цялото време, докато качваха Гейбриъл в кабриолета. По думите му, Макалистър претърсил цялата околност, докато ги намери. Гарнизонът бил задържал френския кораб. Всичко в Шалис Хол било добре с изключение на няколко трупа на „лакеи“ и няколко истеризирали жени. Докато подкарваше двуколката, той се беше оплакал: „Но очевидно не мога да ви оставя сами вас двамцата без да се забъркате в някоя каша.“

Куршумът бе изваден сравнително лесно. Докторът бе обещал пълно възстановяване, ако пациентът пази леглото две седмици и пие обилно говежди бульон и червено вино.

Възрастният свещеник не беше чак толкова доволен, че го викат да бракосъчетава въз основа на документ, издаден от преди четири години, но едно щедро дарение за сиропиталището го беше убедило да проведе церемонията. Макалистър стана кум на Гейбриъл, а Тамзин — кума на Мадлин. Освен това спалнята бе препълнена с насинени и шокирани гости, които станаха свидетели на сватбения ритуал.

Веднага, щом бурята утихнеше, те щяха да си тръгнат, прибрали залозите на сигурно място в джобовете си, и да разпространят новината за невероятната игра, в която лорд Кемпиън преднамерено беше изгубил, за да победи един опасен негодник, да плени френски кораб и, най-накрая, да се ожени за херцогиня Магнус.

Устните на Мадлин трепнаха в усмивка. Венчана. За Гейбриъл. Сега абсурдният облог на баща й не струваше пукната пара. Разбира се, мистър Найт щеше да се подразни, но тя ще му обясни и… Не. Нека Гейбриъл се заеме. Мадлин щеше да приветства нагърбването му с тази отговорност. Вярваше, че той ще се справи доста добре с деликатната и трудна ситуация.

Шумотевицата в коридора я накара да се намръщи. Сякаш не знаеха, че Гейбриъл трябва да почива.

Звукът се приближи. Мадлин си наметна халата и излезе в коридора, за да спре шума. Макалистър докуцука при нея и й подаде запечатан плик.

— Ваша светлост, това току-що пристигна по вашия коняр. Дики е прогизнал до кости и не щя да чуе, като му разправих, че сте си легнали. Целият е в кал, минал е повечето път пеша, и отказва да си тръгне, преди да сте прочели писмото.

Мадлин позна почерка.

— Елинор. — Да не беше болна? Мъртва? Да не би мистър Найт да я бе наранил по някакъв начин? Докато разкъсваше плика, Мадлин бе завладяна от ужас.

Прочете краткото послание, и когато вдигна глава, видя, че Гейбриъл е буден и я гледа разтревожено.

— Какво има, любов моя? — попита той.

— Елинор. Елинор ми пише, че ако не дойда незабавно, утре по пладне тя ще се омъжи за мистър Найт.