Кристина Дод
Още един скандал (20)

20

Гърдите на Гейбриъл бурно се повдигаха, докато гледаше простряната под него Мадлин. Все още бяха слети. Тялото й все още го приласкаваше, а беше заспала.

Как го правеше? Как му се изплъзваше всеки път, когато си мислеше, че я хванал?

Но този път не беше отишла далеч, а ако беше честен — което в момента горещо му се искаше — тя беше спала малко, а той я омаломощи.

Усърдно се бе трудил, за да я омаломощи. Да я разбие. Да получи капитулацията й.

Защото това беше капитулация.

За нещастие сега знаеше, че безусловната капитулация от страна на Мади чисто и просто означава обявяване на война. Искаше да я разкара от това място заради нейната собствена сигурност, а тя настоя да остане. Ами тази вечер — ама че лош късмет, да го хванат с нея. Ръмбилоу като нищо можеше да ги застреля и двамата. Вместо това се беше засмял, представяйки си как ще нареди злополучните си гости, като разкрие истината за заниманията им през тази нощ.

Затова Гейбриъл беше обърнал лошия късмет в добър. Беше се възползвал от принудителната им близост, за да й докаже, че все още е господар на тялото й. Ето защо я беше масажирал, привиквайки я към докосването си, и многократно я бе довел до оргазъм. Ето защо беше скръцнал със зъби, правейки предложението да спечели тиарата за нея без да я притежава напълно — и при това се беше приготвил за отбой. Тя трябваше да проумее, че той е единственият мъж за нея. Гейбриъл щеше да се погрижи за това.

Когато пенисът му излезе от нежната й мекота, тя простена в съня си.

Той също искаше да изстене. Между краката й беше рай, рай само за него. Дали и утре щеше да си спомни претенцията му?

Не. Разбира се, че не. С бягството си на Континента любимата му беше доказала колко често и безмилостно трябва да й се напомня, че е негова. А нощес! Боже господи, когато я беше видял да се промъква към вдовишката къща по ливадата, го завладя такъв гняв към нея — и към себе си. Не му беше хрумнало, че тя може да го изпързаля, като сама открадне тиарата.

А трябваше. Трябваше да се досети, че тя няма кротко да се поддаде на изнудването му. Мадлин никога не се поддаваше кротко на каквото и да е в живота си — мътните я взели!

Гейбриъл стана от леглото, наметна я с одеялото и отиде до вратата. Още беше заключена, столът подпираше бравата, кърпичката беше затъкната в ключалката.

Той си обу панталона и обмисли положението. Щяха да останат тук, докато Ръмбилоу не ги пуснеше да избягат. Гейбриъл се надяваше, че това ще стане преди останалите гости да се разбудят, но Ръмбилоу щеше да определи момента според собствените си планове.

Утре започваше Играта на века.

Днес Ръмбилоу се беше уверил, че гостите са отпуснати, сърдечни и доверчиви. Заведе играчите в салона със сейфа, който съдържаше дървената кутия с короната. Извади ключа от джоба си, пъхна го в пищно орнаментираната ключалка и им показа тиарата, която се гушеше вътре. Гейбриъл я бе поел в ръцете си и сам изпита тежестта на златото и диамантите. Съблазнително нещо бяха скъпоценностите. Отвличаха вниманието на човек от съдбовни въпроси. Въпроси на живот и смърт.

Ръмбилоу беше поканил играчите да разгледат масите, за да се уверят, че са приготвени за честна игра. След няколко засмени отказа всички отидоха да ги разгледат, но ничий интерес не можеше да се сравнява с този на Гейбриъл. Всичко изглеждаше от добре по добре, а Ръмбилоу ги увери, че преди всяка игра непременно ще има проверка.

Утре по пладне всеки щеше да постави залога си в сейфа. Щяха да разиграят тиарата. След обяд по семейному, играта щеше да започне в девет часа вечерта.

И така, какъв беше планът на Ръмбилоу този път?

Гейбриъл изследва спалнята повторно. Този оглед беше щателен за разлика от първия. Ръмбилоу беше хвърлил доста усилия, за да придаде на стаята уют. Очевидно хранеше нещо повече от желание да предостави на комарджиите място за почивка в случай на нужда. Какво ли беше то?

Може би в стаята имаше нещо скрито. Нещо, с чиято помощ Ръмбилоу да спечели играта. Гейбриъл разгледа внимателно всяка мебел поотделно. Леглото, раклата със завивките, писалището, нощната масичка… прекрасни мебели без необичайни белези или скрити кухини. Под леглото нямаше нищо освен пистолета на Мадлин в изработения по поръчка кобур от черно кадифе. Гейбриъл се ухили, докато го поставяше до ножовете си на масичката край леглото.

Той отново се огледа из стаята, мъчейки се да мисли като измамник, като мошеник. Вдигна килимчетата, разгледа ги отзад, провери подовете най-подробно. Нищо.

Обиколи стаята. Стените бяха прясно боядисани, с мраморен ефект, който заслепяваше окото. Ръмбилоу бе наел експерт, и то за стая, която не беше главното му обиталище. Само една дама, и може би мистър Дарнел, щяха да оценят подобно майсторство, а кракът на дамите нямаше да стъпи сред тези стени. Освен ако и Ръмбилоу не планираше прелъстяване? Може би и той желаеше да си спечели съпруга като мистър Найт…

Гейбриъл поклати глава. Не. Ръмбилоу се гордееше със своята оригиналност. Дано нарастващото му чувство на безнаказаност да доведе до падението му.

Гейбриъл отново обиколи стаята, разглеждайки стените, мъчейки се да види… Ето. Стената, която граничеше със следващата стая. Или… трябваше да граничи със следващата стая. Тук мраморният ефект се разваляше, както никъде другаде в стаята, от спираловидна шарка, а писалището беше поставено точно пред това място. Гейбриъл вдигна свещник, за да го види по-добре. На стената имаше дълга, тънка гънка, която стоеше като подутина. Върху нея имаше тапети, мраморният ефект бе наложен върху тях, но — Гейбриъл притисна ръка към ивицата — тук имаше врата. Врата, която водеше до… докъде?

Колко стара бе къщата? На двеста години или някъде там? Времената на Кромуел бяха довели до създаването на много тайни убежища и може би това беше обикновено скривалище. Или… може би бе вход към таен проход? Таен проход, който водеше извън къщата. Към конюшните. Или към крайбрежието. Към бягството.

Нищо чудно, че Ръмбилоу беше наел това грозилище. То беше идеално за плана му, който беше да… по дяволите, Ръмбилоу нямаше да осъществи големия удар и да си остане в обществото. Не и този път. Щеше да си улесни живота. Щеше да открадне. Да задигне залозите, да се измъкне по тайния проход, да се качи на кораб с гарантирана печалба от сто хиляди лири.

Дързостта на този замисъл остави Гейбриъл без дъх. Разбира се. Гейбриъл приемаше, че негодникът желае да остане в Англия, да устрои още игри като тази, да се опива от победите си, докато обществото не охладнее към него. Но на Ръмбилоу не му пукаше за Англия. Със сто хиляди лири можеше да отиде където си поиска и дълго да си живее царски. Завинаги, ако бъде внимателен.

Тогава защо още не го беше направил? Защо не беше задигнал парите насила и не беше изчезнал?

Защото искаше да заблести, да увековечи легендата за Господаря.

Доволен от обяснението си на Ръмбилоу и мотивацията му, Гейбриъл се върна при леглото и се втренчи в Мадлин. Не можеше да стори нищо, за да се измъкнат оттук. Ръцете му бяха вързани.

Така че… той захвърли панталоните и се вмъкна при нея в леглото.

Преди играта им да свърши, той щеше да разпали у нея такава силна любов, че тя просто да не може без него — все едно какви предизвикателства й отправя. Все едно какви омразни неща я принуждава да върши.

Все едно какво.

 

 

Точно преди зазоряване Гейбриъл събуди Мадлин, като й прошепна на ушенце:

— Още един път.

Тя се гушеше в голото му тяло, гърбът й опираше в гърдите му. От него се излъчваха топлина и сила, които, в съненото й състояние, го правеха неустоим за нея. Мъжествеността му се притискаше в дупето й. Мадлин се пресегна и погали твърдата му дължина.

Той улови ръката й.

— Не така. Лице в лице. — Той я търколи по гръб и се наведе над нея.

На светлината на свещите, с разрошената си коса и клепачи, натежали от съня и страстта, този мъж предизвика слюнкоотделянето й.

— Искам да знаеш на кого се отдаваш — прошепна той точно преди да я целуне. — Искам да виждаш лицето ми.

 

 

— Съмна се — каза Гейбриъл, докато завързваше панделките на бонето под брадичката й. — Ще се промъкнем обратно в имението и никой няма да узнае какво се случи.

Тя недоволно плъзна поглед по него — напълно облечена и уверена.

— С изключение на Ръмбилоу?

И в най-дивите си фантазии той не може да си представи какво се случи наистина. — Гейбриъл плъзна палец по долната й устна.

— Не се цупи, Мади. Никога няма да издам с какво ме дари през изминалата нощ.

— Ръмбилоу ще знае. — Тя вдигна кадифения кобур, завърза дългите панделки на няколко ката, и му придаде вид на дамска чантичка.

— Ръмбилоу няма да ни създава проблеми. В коридора няма никой. Можем да си вървим.

— Но ти ще знаеш. — Гадеше й се при тази мисъл.

— Няма как. — Както винаги Гейбриъл пристъпи твърде близо и се втренчи право в очите й, изисквайки вниманието й, когато тя не би желала нищо повече от това да е далече от него. — Аз не съм някакъв закоравял комарджия, попаднал в клопката на играта. Играя само за каузата, в която вярвам, и винаги играя за победа.

Причерняваше й от изтощение. Твърде малко сън и твърде много вълнения.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Ти решаваш. — Той измъкна една дамска ръкавица от джоба на жакета си. — Познаваш ли я?

Мадлин я позна и се шокира. Отпусната, пожълтяла от времето, символ на един невероятен миг от живота й.

— Това е твоята ръкавица. Ти ми я даде. Каза, че понеже не можеш да ми дадеш ръката си, би трябвало да задържа ръкавицата като символ на любовта ти. — Той претегли тежестта й в ръката си. — Оттогава винаги я нося с мен.

Мадлин тихо простена от болка. Гейбриъл й напомни за собствената й низост. Би предпочела да се направи, че онзи момент въобще не се е случвал. Моментът, в който бе нарушила обета си.

— Онази нощ, когато отнех девствеността ти, те предупредих, че аз няма да се върна при теб, че ти ще се върнеш при мен.

Какво й казваше? За какво говореше?

— Тази нощ… тази нощ беше откровение. Не се брои в моя или в твоя полза. Но оттук насам ще чакам да се върнеш.

— За да платя дълга си?

— Не се прави, че не ме чу снощи. Няма дълг. — Той натисна брадичката й. — Искам да се върнеш при мен. Защото ти искаш. Защото се нуждаеш от мен. Защото ме обичаш. — Той бавно я погали по лицето и се отдръпна. — Върни се при мен.