Кристина Дод
Още един скандал (12)

12

— Казал си й какво? — Макалистър намачка току-що изпраното и колосано шалче, което държеше в ръцете си. — Не говориш сериозно.

— Естествено, че съм сериозен. — Гейбриъл измъкна шалчето от свитите пръсти на Макалистър, поклати глава над измачканото парче плат и го захвърли.

— Казал си на мис Аз-съм-херцогинята-и-си-знайте-място-то-в-гьола, че ще й спечелиш кралската тиара и просто ще й я дадеш. А няма ли да я цункаш по задника, или… Чакай малко. — Макалистър присви очи. — Бас държа, че няма да мине без целуване на нечий задник. Твоя задник.

— Колко добре ме познаваш. — Гейбриъл протегна ръка и изчака Макалистър да му подаде ново шалче.

— Значи, вместо да събираш сили за играта, ще похабиш безценно време, за да ухажваш херцогинята, която вече те е захвърлила?

— Не бих се изразил по толкова неласкав за себе си начин, но… да. Вярвам, че и така може да се каже.

— Бих искал да знам с какво толкова те привлича тази жена, че си готов да зарежеш здравия разум. Винаги ти е създавала неприятности, а на теб не ти трябват повече проблеми. Особено сега, когато ще хванеш Ръмбилоу за топките!

— Неприятности? — Макалистър беше прав. Мадлин му създаваше само неприятности.

— Зарежи я — заувещава го Макалистър. — Изпрати я някъде далеч. Свали я по-нататък!

Гейбриъл внимателно уви шалчето около врата си и започна сложния процес по правилното му завързване.

— Тя няма да си отиде.

— И защо не, по дяволите?

— Защото баща й още може да се появи — отвърна Гейбриъл и срещна погледа на Макалистър в огледалото.

Шотландецът се намръщи. Той отлично знаеше какво мисли Гейбриъл за бащата на дамата. Скоро след като Мадлин беше заминала за Континента, Гейбриъл красноречиво и със силен глас беше изразил мнението си за лорд Магнус в пиянския си гняв.

Макалистър не беше разбрал яда на господаря си, защото по принцип не си падаше по човешките взаимоотношения.

— Каза ли й, че може да я убият?

— Тя сама беше стигнала до този извод.

Макалистър зяпна от изумление.

— И тя отказа да си тръгне? — попита той, когато най-сетне затвори ченето си. — Аз се изправям на нокти всеки път, когато видя някой от онези злодеи с пистолети на кръста. На нейно място щях да се омета оттук.

Гейбриъл поклати глава при тази възхвала на малодушието. Макалистър никога не беше бягал от един добър бой.

— Не можеш. Ще ми трябваш преди всичко това да е приключило.

— Хъм — беше неясният отговор. Гейбриъл обаче знаеше, че слугата му е доволен. — Дори сега ти е под носа и не се налага да я преследваш.

— Напротив, налага се.

— Не ми е ясно защо.

И Гейбриъл не беше наясно. Това, което го имаше между него и Мадлин, беше неповторимо и не можеше да се сравнява с нищо в досегашния му живот. Преди четири години, когато за пръв път бяха заедно, тя нямаше представа каква изключителна връзка съществува помежду им. Плътска, чувствена връзка — да. Те бяха полудели от желание един по друг и телата им бяха нетърпеливи да се слеят. Но имаше и нещо повече — те бяха приятели. Споделяха сродни идеали, богато въображение, чувство за хумор — въпреки че сега Мадлин поставяше всичко това под съмнение. Ако той беше от типа мъже, които се скатават и са марионетки в ръцете на жените си, бракът им щеше да успее. Но той беше съвсем друг тип мъж. Вместо това тя вдигна сцена в Алмак и докато сипеше укор след укор, той можеше да мисли единствено за заплахата й да го напусне.

Прие нападките й без да пророни дума.

Когато тя се прибра вкъщи, той направи онова, което много пъти се беше представял — изкатери се по дървото пред прозореца й и влезе при нея, за да я направи своя жена.

Мислеше си, че това ще оправи всичко. Мислеше си, че тя ще познае и приеме собственическата му претенция. Друг път. Тя си отиде и той остана сам, в плен на спомените. Това се оказа по-лошо от предишните му фантазии, защото спомените бяха истински.

Знаеше какви са гърдите й — тежки и заоблени, с прасковено розови зърна, които откликваха на докосването му Знаеше, че златната й кожа е нежна и топла, особено между бедрата й… особено на мястото, където той се зарови. Знаеше, че тя отговаря с ласки на допира му, а дълбоките й стенания му даваха благословията й, дори когато я нараняваше.

Защото той я нарани, когато проникна в нея. За една толкова висока, нахакана и дръзка жена, тя беше много тясна пенисът му бе потънал в топлината й, която го обгърна по такъв неповторим начин, че той все още се будеше от сънища, в които отново се заравяше в тялото й, треперещ от желание. Но въпреки малките й размери, той не я беше пощадил от проникването, защото не можеше — не можеше да се оттегли. Тя му го беше върнала тъпкано: хапа го, забива нокти в гърба му. Тя го беляза като неин, той я беляза като негова.

После го изостави.

— Проклятие! — Той захвърли съсипаното шалче на пода.

— Ще ги съсипеш всичките без да усетиш — Макалистър шляпна ново шалче в ръката му.

Когато Гейбриъл проникна в нея, той я завладя. Утробата й го приласка, хълбоците й се извиха, за да го поемат, краката й се обвиха около кръста му. Движенията й сякаш бяха оркестрирани, за да му доставят удоволствие, защото с всяко помръдване тя го приближаваше до върховния миг на живота му. Когато влезе докрай в теснотата и, Гейбриъл свърши и семето му изригна в утробата й с такава мощ, че той умря от блаженство, но още преди да излезе от нея, пенисът му възкръсна за повторен подвиг. Боже, каква нощ беше само!

Макалистър вдигна голяма олелия, докато изчетка прекрасния, тъмносин жакет на господаря си. Гейбриъл не му обърна внимание.

Тогава видя Мадлин в Шалис Хол — горда както всякога, висока, красива, може би поотслабнала и получи такава огромна и неотслабваща ерекция, че няколко омъжени дами я забелязаха и предложиха услугите си. Но той беше безразличен към услугите им. Той искаше само Мадлин, а да я има беше почти невъзможно.

Макалистър очевидно не одобри усмивката на господаря си.

— Момата не може да остане при теб. Баща й я загуби от онзи американец.

— Мистър Найт не е трябвало да чака толкова. Разбирам го каква игра играе. Да я накара да му дойде на крака — да, това е начин да утвърди властта си, но докато наградата скита из провинцията, той поема риска някой лишен от принципи мъж да изяви претенциите си върху нея. — Картоиграческата етика да върви по дяволите. Гейбриъл открай време знаеше, че тя му принадлежи и никой друг нямаше да го изпревари.

— Кога забрави принципите си?

— Не съм ги забравил. Просто избирам да не ги приложа спрямо мистър Найт. Да си спечелиш съпруга на карти, пропускайки частта с ухажването, е адски лош начин за задомяване.

— Принципите са си принципи. Не можеш да ги пренебрегваш, когато ти скимне. Иначе с нищо не си по-добър от Ръмбилоу.

Гейбриъл беше проучил нещата. Ръмбилоу никога не повтаряше определена измама. Изглежда той изпитваше удоволствие да изненадва жертвите си — и съдиите си. Подземният свят на Лондон и Ливърпул дори се гордееше с постиженията му — но го презираше. Понятието „чест между крадците“ не значеше нищо за Ръмбилоу. Той беше започнал кариерата си с подбрана група интелигентни крадци, които мамеха старите и беззащитните. Но след няколко години, когато вече имаше своя собствена шайка, той направи удар — невероятно голяма измама, която острига до кожа търговци и благородници. Вместо да разпредели печалбата, той измамил главорезите си, а когато силите на реда и закона се намесили, изчезнал с откраднатите стоки и остави съратниците си на бесилките или на заточение.

Макалистър знаеше това. Той беше проследил малцината оцелели, и от разговорите си с тях бе научил всичко, което имаше да се знае за мъжа, когото те наричаха Господаря.

Но нищо, казано от Макалистър, не можеше да промени решението на Гейбриъл относно Мадлин.

— Въпреки това ще се възползвам от нея. Нейната дума, че ще се ожени за мен се изправя срещу думата на баща й, че тя ще се ожени за Найт. Аз имам правото на Първия.

— Трябва да се засрамиш — скръбно изрече Макалистър. — Да се възползваш от жестоката цена, която една отчаяна млада жена е готова да плати, за да запази семейния завет.

— Ти сам не вярваш, че ще ме засрамиш, нали? — Гейбриъл не се срамуваше. Радваше се на падналата му възможност. — През всички тези години баща й е превръщал живота й в ад. Щом тази жена рискува всичко за него, и аз не мога да й попреча, тогава тя ще ми плати за безпокойствата и закрилата.

— Каква глупост.

— Навярно.

Гейбриъл си признаваше, че никога не е бил добър човек. Преди да срещне Мадлин, той беше фустогонец, зестрогонец и разгулник. След като я видя, всичките му дремещи амбиции се обединиха в една — да стане нейният мъж. Обаче откакто Мадлин си замина, той не се отдаде и за миг на някой от пороците, които така й харесаха в онази нощ.

Очевидно един презрителен поглед от прекрасните й очи стигаше, за да пробуди развратника в него.

Той щеше да я има и искаше тя през цялото време да знае, да мисли за това. Искаше непрестанната ерекция между краката му да е съпътствана от течен пожар между бедрата й. Искаше да знае, че ако плъзне глава под полата й и докосне къдрещите се косъмчета, ще открие, че са овлажнели от желанието й… по него. Следобед, когато я целуна, когато я вкуси, той едва се удържа да не я притисне към дървото и да я обладае, пък по дяволите всички останали.

Не го направи, защото беше твърде рано, а и мястото беше твърде публично.

— Ах, това ми се вижда хубаво.

Мина момент преди Гейбриъл да осъзнае, че камериерът му говори за шалчето, и още един, за да се погледне в огледалото.

— Наистина е хубаво. Подай ми жакета и ножа за ботуша ми. — Той вдигна пожълтялата ръкавица от скрина, поднесе я към носа си и подуши леката, застояла миризма на кожа и Мадлин. Усмихна се.

— Да вървим на бала.