Кристина Дод
Още един скандал (11)

11

Тамзин безцелно прехвърляше пясък в шепите си и гледаше как слугите раздигат останките от яденето. Дамите извадиха блоковете си.

— Трябва ли да рисувам? Това истински ме отегчава.

— Не и ако не си добра — отвърна Мадлин, докато връчваше кошницата за пикник на един лакей и му благодареше. Когато свърши, отново насочи вниманието си към Тамзин, която седеше на одеялото до нея. — А доколкото разбирам, не си.

Тамзин я погледна косо.

— Доста си отворена за някой, който цял живот е бил компаньонка.

Мадлин се изправи като свещ.

— Отворена? Какво искаш да кажеш?

— Ами… сега например. Тонът ти не може да се сбърка с тона на прислужничка. — Тамзин набръчка нослето си, докато мислеше. — Не се държиш като прислужничка.

О, боже. Как го беше казала Елинор? Можеш да си компаньонка ако си приучена на скромност и смирение. Ако не си склонна да се изказваш по какви ли не въпроси. Ако не искаш другите да ти играят по свирката. Ако не те привлича да командваш.

— По пътя насам ти разговаряше много прямо с лорд Кемпиън.

Момичето беше по-проницателно, отколкото се харесваше на Мадлин.

— С него сме стари познайници. Той и херцогинята…

— …бяха сгодени. Знам, каза ми. Но очевидно си позволявате доста волности един с друг.

Иглички пробягнаха по тила на Мадлин. Гейбриъл беше седнал зад нея и дори без да гледа, знаеше, че я е наблюдавал през целия обяд. Merde! Как не спря да я изнервя с втренчения си, настойчив поглед!

Какво смяташе, че ще постигне чрез този тормоз?

Мадлин се намръщи.

Какво се надяваше, че ще постигне?

— За в бъдеще ще се постарая да се държа прилично.

— Не се притеснявай заради мен — отговори Тамзин. — Беше ми страшно забавно да ви слушам как се карате. Щяхте да се хванете за гърлата.

— Не се караме и нямаше да се хванем за гушите. Просто разисквахме прочувствено определена тема. — Мадлин осъзна твърде късно, че не трябваше да поправя Тамзин. Елинор я беше смъмрила точно заради това нейно поведение. Налагаше се да приключи разговора, преди да се е издала напълно. — Ако не обичаш рисуването, виждам няколко млади дами и господа, които се упражняват в стрелба с лък, и няколко, които играят крокет — маниерно изрече тя.

Тамзин падна на одеялото, превивайки се от смях.

— Видя ли? Дори когато се опитваш да говориш като компаньонка, казваш грешните неща. Ако реша да те разпитам, на теб не ти е позволено да сменяш темата.

— Знам. — Елинор със сигурност никога не отклоняваше въпрос, който Мадлин бе решила да повдигне.

Тамзин хвърли поглед към скалите и изстена.

— Лорд Хърт идва насам.

За пръв път в живота си Мадлин беше толкова щастлива от прекъсването на разговор.

— Усмихни се! Сега ще те пита или дали желаеш ли да се поразходите, или дали искаш да гледаш играта му на тенис.

Тамзин наистина се усмихна, но й прошепна едва чуто:

— Хубав е, но е твърде впечатлен от собствената си важност.

— Той е изключително желан ерген. Мамчето ти ще изпадне в екстаз, ако той реши да те ухажва.

Тамзин погледна към родителите си, които се бяха отпуснали под сянката на тентата. Баща й бъбреше с един от другите комарджии, а мащехата й я наблюдаваше с орлов взор.

— Прекарах с лорд Хърт известно време на пътя и ти казвам, че е надут и помпозен досадник.

— Всички от Хърт Менър са с такава репутация.

— Използва сто думи там, където са нужни десет, а когато не говори за себе си, приказва за дейностите или дрехите на семейството си, което очевидно е най-старото, най-благородното и най-почитаното в цяла Британия. — Тамзин го изучи с поглед, докато той идваше към нея. — А и не намираш ли костюма му за просташки?

Късите ботуши на Хърт от златна кожа бяха в тон със срязаното му в кръста сако със златни нашивки. Кралско-синята му жилетка беше с подплънки на раменете и със златен кант, който влизаше в такъв остър контраст със синьото, че Мадлин я заболяха очите. Високата му яка беше така колосана, че той почти не можеше да мърда главата си, а движенията му издаваха, че под жилетката си носи корсет, за да придобие модния втален вид. Накратко, денди с отвратителен вкус.

— Мисля, че човек, който ще наследи титлата маркиз, голямо богатство и някои от най-хубавите състезателни коне в страната, може да създаде свой собствен стил.

— Значи и ти си на моето мнение — заключи Тамзин.

— Не съм арбитър на елегантността.

— Мисля, че си — проницателно заяви Тамзин.

Мадлин се загледа в полета на рибарчето, което се гмурна във водите и се направи на нечула-неразбрала.

— Хърт ми разказа за конете си.

— Нима? — Това беше добра новина. — В такъв случай си го впечатлила. Семейството на Хърт е лудо по конете и благоволява да обсъжда въпроси като родословието им само с много близки роднини.

— Изпълних указанията ти. Пърхах с мигли, задавах въпроси като ли че ми е интересно и веднъж леко докоснах ръката му.

— По всичко личи, че си свършила добра работа. А и навярно се интересуваш от коне. Фамилията на Джефи не беше ли от коневъди?

Тамзин придоби смутен вид.

— Да, но хич не ми е приятно да слушам за коне.

Мадлин успя да се направи на изненадана.

— Но това ще е голям минус за брачния ти живот.

— Обикновено Джефи не ми говори за коне. Обикновено се възхищава на косата ми и усмивката ми.

— Колко мило. — Колко блудкаво.

— Да. Ето го лорд Хърт. Ще ми платиш за добрия си съвет. — Тамзин протегна ръка и при поклона на Хърт страните й цъфнаха в очарователни трапчинки.

— Милорд, колко се радвам да ви видя.

— Надявах се, че вие и, разбира се, компаньонката ви ще ми окажете честта да се разходите с мен до скалите. — Хърт прокара пръсти през бакенбардите си. — Вие проявихте такъв интерес към еволюцията на средновековния кон в съвременния му, по-деликатен и бърз роднина, че реших, че бих могъл да изясня по-обстойно въпроса за ваше наставление.

— Невероятно мило да се сетите за мен.

— Да, нали? — съгласи се Хърт без капка такт или чувствителност.

Тамзин подбели очи към Мадлин и бъдещият маркиз й помогна да се изправи.

Мадлин криво-ляво стана сама. Като всеки истински Хърт и този беше абсолютен досадник, а потеклото му далеч превъзхождаше чара му. Нищо обаче не можеше да сломи убеждението на един Хърт, че той е най-висшето от всички създания и ако вземеше решение да приласкае Тамзин щеше да е трудно, почти невъзможно да му се покаже, че е сбъркал адреса.

Добре. На първо време Тамзин щеше да страда, но от вниманието на лорда можеше да извлече полза.

Съчувствието на Мадлин обаче трая само докато Тамзин не ги поведе към дървото, под чиято сянка се изтягаше Гейбриъл.

— Лорд Кемпиън, отиваме на разходка, а компаньонката ми си няма кавалер. — Дори не се наложи Тамзин да довърши поканата си.

Гейбриъл стана и се поклони.

— Прекрасен ден за разходка. С ваше позволение, лейди Тамзин, ще се присъединя към компанията ви.

— Великолепно! — Тамзин плесна с ръце и погледна палаво фучащата Мадлин.

Хърт размаха пръст с нехаен маниер, който не му подхождаше.

— Заплюл съм си лейди Тамзин, Кемпиън, но ако компаньонката ви устройва, нямам нищо против.

— Ще бъда повече от радостен да кавалерствам на компаньонката — отвърна Гейбриъл с влудяваща усмивка.

Хърт изобщо не осъзна грубостта си, въпреки че Тамзин беше на път да го отреже.

Мадлин поклати глава. Можеше да се грижи за себе си. Хърт действително щеше да изпита гнева й някой ден, макар че надали щеше да разбере с какво го е заслужил. Тя знаеше, че аристократите не обръщат внимание на прислугата и мислеше, че това безразличие е добре дошло за целите на маскарада й, но тази крещяща обида наистина я засегна и контрастното поведение на Гейбриъл я накара да изскърца със зъби. Нямаше да благодари на Гейбриъл за вниманието му. От друга страна не можеше да изкаже гласно мислите си или да го срита, без значение колко й се искаше. Нуждаеше се от тази възможност, за да поговори с него за информацията, извлечена от Големия Бил — и за кралската тиара. Ето защо последва Хърт и Тамзин по лъкатушната пътека, от която се виждаше брегът.

Гейбриъл сключи ръце зад гърба си и закрачи до Мадлин.

— Изражението ти е доста интересно. Сякаш дъвчеш хрущял.

Палатките се скриха от погледите им и те излязоха в една дива местност, която бавно се спускаше към хълмовете. Златни цветя растяха на малки ярки туфи, сини пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят и никой не можеше да ги подслуша. Никой, освен двойката пред тях. Монотонният говор на Хърт долиташе до слуха им с всеки повей на вятъра, затова Мадлин поизостана, колкото да се усамоти от двойката, но да не я изпуска от поглед.

— Нищо не дъвча.

Очевидно Гейбриъл не й повярва.

— Не обръщай внимание на Хърт. Бас държа, че рита кучето на баба си, когато тя не гледа.

— Откъде знаеш? — Мадлин спря на пътеката.

— Джери го видял. По-късно брат ми му го върнал тъпкано за животинчето. — Съвсем лека усмивка докосна устните му. — Нещастен случай.

Когато Мадлин се запозна с Джери, той беше много щастлив от годежа на батко си и се мъкнеше подире им при всеки удобен случай. Мадлин и Гейбриъл доста внимаваха да не му отправят покани. Те желаеха усамотение, доколкото беше възможно за годеници, и присъствието на впечатлителния, макар и любим брат им идваше в повече.

— Радвам се, че Джери се е погрижил за Хърт. Просто ми се ще… — Глупаво чувство — да й се ще Джери още да е сред живите. Да й се ще да е била по-мила с него.

Но Гейбриъл я разбра.

— И аз. И на мен ми липсва.

Ето пак. Общото им минало, разговорът без думи. Подобни отношения не умираха лесно въпреки волята й.

Поради безмълвното разбирателство помежду им усещаше, че трябва да довери на Гейбриъл разговора си с Големия Бил. Гейбриъл нямаше да се присмее на нейните страхове и имаше властта да използва информацията й.

— Извинявам се за коментарите си на предишната ни разходка. Не знаех, че си участвал в организацията на крайбрежната отбрана. Очевидно добре си оползотворил времето, в което ме нямаше.

— Извиняваш се за вивисекцията на характера ми, а, Мади?

Изглежда Гейбриъл се забавляваше по най-противен начин.

— Сигурно искаш нещо.

Разбира се, че беше така, ала формулировката му я изправи на нокти.

— Не! Да речем, че имам нещо да ти кажа. По пътя за насам Големия Бил…

— Големия Бил?

— Слугата на мистър Ръмбилоу — обясни тя.

— А… Оня, с който говореше. Оня, който се олюлява и крие пистолет в пазвата си.

Кракът й замръзна във въздуха.

— Сериозно? Пистолет?

— Да не мислиш, че е добър човек и скромен слуга?

— Не, и ако благоволиш да млъкнеш за момент ще ти кажа защо.

Гейбриъл млъкна. Стана много тихо.

Мадлин осъзна, че отново я беше накарал да се разприказва против волята й. Как го постигаше? Винаги я проучваше, винаги я ръчкаше и чоплеше, и разглеждаше резултатите като момче, което прави експерименти. Тя реагираше прекалено буйно — дори сега гневът кипеше в жилите й — а и трябваше да го помоли за онази услуга, да му се не видеше. Тя овладя раздразнението си.

— Убедена съм, че Големия Бил ми каза нещо, което е знак, че се задават неприятности.

— Където си ти, там са и неприятностите, моя скъпа Мадлин.

Тя скръцна със зъби.

— Той ми каза, че мистър Ръмбилоу не е от Езерната област, а е родом от Ливърпул. — Тя зачака реакция на удивление, но Гейбриъл само я гледаше отвисоко. Решена да разклати самообладанието му, тя добави: — Каза, че са израснали заедно и че мистър Ръмбилоу за малко не е увиснал на бесилото!

Гейбриъл се разхождаше, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

— Говорила ли си за това с друг?

— Току-що аз самата разбрах. — Тогава тя разбра какво значи безстрастието в думите му. — Знаел си?

— Да кажем, че… не съм изненадан.

Опитвайки се да запази спокойствие на духа, Мадлин погледна океана и чак после човека, за когото смяташе, че ще… ще спаси гостите на мистър Ръмбилоу от евентуалната беда.

— Трябва да предприемем нещо.

— Ние?

— По всяка вероятност тези мъже са престъпници.

— Те без съмнение са престъпници, а ние няма да предприемаме нищо.

— Не просто престъпници, а убийци. Големия Бил каза, че веднъж се е отървал от труп.

Кимването на Гейбриъл беше толкова спокойно, че беше ясно — той още не разбираше.

— В опасност сме — поясни тя. — Ти си в опасност.

— Мога да се оправя. Ти все се забъркваш в разни каши.

Когато прозрението я осени, Мадлин се препъна в един камък.

Гейбриъл я улови за ръката, изправи я на крака и отново закрачи до нея с прибрани отзад ръце като джентълмен, какъвто определено не беше.

Той разбираше всичко, осъзна Мадлин. Винаги е знаел за Ръмбилоу.

— Затова си дошъл на играта. Замислил си нещо.

— Мислех, че според теб съм дошъл на играта, защото съм пристрастен към хазарта.

— Няма значение какво съм казала. — Мадлин махна пренебрежително с ръка. — Това обяснява защо Големия Бил е изпратен по петите ти.

— Да, той въобще не умее да се прикрива.

— И това си знаел?

— Спокойно мога да твърдя, че го отегчих до смърт — съобщи й Гейбриъл.

Мадлин започна да се оглежда наоколо, но Гейбриъл разтърси глава:

— Сега Ръмбилоу ще му свие юздите. В края на краищата какво мога да направя, когато ме придружават две дами и друг благородник? Снощи Големия Бил трябваше да наблюдава Макалистър, но аз няма да му кажа това.

Мадлин не можа да удържи вълнението си:

— Макалистър ти помага? Нека и аз да ти помогна.

— За това са нужни остро око и познания за играта. — Той се усмихна присмехулно. — Всъщност нужно е едно от онези презрени създания, комарджиите.

Тя не му обърна внимание. Той просто я вземаше на подбив.

— Мога да съм полезна в друго качество. Добра съм в стрелбата.

— Вярно е. Виждал съм те да стреляш. Но се надявам, че няма да се стигне дотам.

Отпреди познаваше това неотстъпчиво, упорито изражение на лицето му. Ще трябва да го наблюдава и да го подпомага тайно, когато й се предостави възможност.

— Какво си намислил?

— Да попреча на гнусния план на Ръмбилоу, какъвто и да е той.

— Следователно знаеш, че той има гнусен план, но не знаеш какъв точно — заключи тя.

— Гнусните планове са специалитетът му. — Гейбриъл, скръстил ръце пред гърдите си, имаше безочието да изглежда развеселен. — Откажи се, Мади, нищо няма да ти кажа, а ти няма да помагаш.

Хрумна й една мисъл:

— Не мога да си представя, че си се заровил в дълбоката английска провинция и спасяваш разни надути лордове от собствената им глупост.

— Аз също. Това е много лесен начин да те убият.

— Тогава защо се забъркваш?

— Това не те засяга. — Безразличието му беше абсолютно дразнещо.

Тамзин се обърна към тях, сякаш за да види докъде са стигнали.

— Всичко наред ли е? — извика тя. — Не е ли прекрасна разходката? — Агонизиращият й поглед беше отправен към Мадлин.

Хърт се намръщи сякаш това прекъсване го подразни и отново се върна към отегчителната си реч.

Мадлин не изпита милост. След поканата към Гейбриъл, Тамзин си заслужаваше всеки миг затъпяваща досада от страна на Хърт.

Обаче не заслужаваше да бъде наранена от страшен престъпник.

— Трябва да предупредим всички да се пазят от мистър Ръмбилоу.

Гейбриъл я сграбчи за лакътя и я накара да спре.

— Не, не трябва и няма да правиш подобно нещо. Забранявам. Няма да съсипеш постановката му. Последната година направих всичко, за да набия идеята в главата на Ръмбилоу. Отвориш ли си уста сега, ще започнат да умират хора. Просто ми се довери. И си върви.

— Да замина? — Грубата му команда я свари неподготвена. Не си беше представяла, че ако се озове във властта на Гейбриъл той толкова лесно ще я пусне да си ходи. — Как да изоставя Тамзин и другите? Те са в опасност.

— Не са. Държа нещата под контрол.

— Що за контрол?

— Няма ли просто да ми се довериш?

— Разбира се — изненадано отвърна тя. Щом Гейбриъл имаше план, то той със сигурност беше добър.

Той се поколеба.

— Върви си тогава.

— Не и докато тиарата е застрашена. — Хърт и Тамзин все още бяха в обсега на полезрението й, следователно изпълняваше задълженията си на компаньонка. Мадлин си пое дъх и смело изрече: — Татко още не е дошъл.

— Няма и да дойде, така че тръгвай.

— Откъде накъде? Ще се погрижа за сигурността на двете ни с Тамзин. Освен това имам всички причини да вярвам, че татко ще се появи. Дори е изпратил тиарата като залог. — Тя зачака Гейбриъл да каже нещо, да предразположи молбата й за помощ.

Той едва трепна с мигли.

— Глупаво, но не и изненадващо като се има предвид кой е баща ти.

— Не е редно да обиждаш татко. — Не че думите на Гейбриъл не бяха истина. Това бе причината да не се вслуша в гласа на мъдростта и да напусне Шалис Хол. Дори с нея папа неизменно се забъркваше в неприятности, а ето какви ги беше надробил, когато тя замина в чужбина!

— Моля за извинение. — Гейбриъл свъси вежди. — Ти не обиждаш моето семейство. И аз не бива да обиждам твоето.

— Никога не бих могла да обидя Джери. — Мадлин се усмихна на милия спомен. — Той беше очарователен.

— И млад. Много млад. Много глупав. — Гейбриъл толкова рязко смени темата, че беше очевидно: болката от загубата на Джери още беше прясна. — Вярвам, че щеше да ме помолиш за помощ.

Хърт и Тамзин вървяха без да бързат, докато Хърт я наставляваше по някакъв, по всичко изглежда много важен, въпрос — е, важен за него. Мадлин още повече забави крачка, за да увеличи дистанцията между двойките.

— Трябва да спечелиш тиарата за мен.

Гейбриъл спря на място.

— А, значи за това сме толкова мили?

— Не съм мила, просто те търпя — изстреля тя. После си спомни, че малко четкане няма да дойде зле и добави: — Не искам да те убият.

— Само да ме поочукат. — Ръката му гальовно се плъзна нагоре по рамото й. Гейбриъл се наведе и я погледна право в очите. — Не обичаш комарджиите, но сега имаш нужда от мен. Горката Мади, сигурно ти е било много трудно да ме помолиш.

Значи нямаше да се даде лесно. Вятърът развя кичура, изплъзнал се изпод бонето й. Гейбриъл го прибра на място.

— Искаш тиарата си, нали? Каква цена си готова да заплатиш?

Значи той още я обичаше. Мадлин се почувства неудобно.

— Да заплатя?

— Нали не си си въобразявала, че неморален комарджия като мен ще спечели нещо толкова ценно като кралската тиара и ще ти я даде даром, нали?

Връхлетя я разочарование — въпреки че трябваше да очаква подобно нещо. Тръгна по пътеката, ръцете й висяха неподвижно покрай хълбоците.

— Не, не съм. Мога да ти дам думата си.

— Каква стойност има думата ти? Ти самата си спечелена от мистър Найт. Ти и цялото ти имущество. Ти нямаш нищо.

Тя се втренчи в Гейбриъл с безпомощен ужас. Беше прав, разбира се. Някакво логично късче от ума и доказваше правотата му. Но тя беше потомствена херцогиня. През целия си живот притежаваше повече земи, повече богатства от всеки друг. Дори хазартните пороци на баща й не бяха успели да издълбаят дупка в семейното състояние.

И папа беше пропилял всичко с едно хвърляне на зара.

Но дори тогава тя реши, че ще отиде при мистър Найт, ще налее малко разум в главата му и ще върне нещата в предишното им състояние. Не беше помислила, че преди да предприеме каквото и да е, ще й трябват средства, и то веднага. Тя сграбчи Гейбриъл за ръката:

— Трябва да ми имаш доверие, че…

— Само глупаците взимат нещо на доверие — безизразно отговори той.

Този безмилостен отказ не биваше да я изненадва. Не биваше, но…

— Значи няма да ми помогнеш? — Ръката й се отпусна.

— Не казвам това. Но изисквам… обещание. Обещание, което този път няма да нарушиш.

— Не нарушавам…

— И няма да лъжеш. — Гейбриъл й се закани с пръст. Защото тя нарушаваше обещанията си. Беше нарушила обещанието си да се ожени за него.

— Искам една нощ с теб.

Дъхът й заседна в гърдите. Гейбриъл не говореше сериозно.

— Какво? Не!

— Да. — Той беше сериозен. Очите му бяха пълни с нещо, което би трябвало да е триумф, но по-скоро бе… гняв.

— Ти сам го каза — отговори тя с дрезгав, несвойствен за нея глас. — Бях спечелена от мистър Найт. Това със сигурност пречи на сделката, която искаш.

— Той не трябваше да чака идването ти. Владението е девет десети от закона. — Гейбриъл се огледа. Хърт и Тамзин бяха изчезнали зад хълма. Бяха сами в долината. Той дръпна Мадлин в горичката, притисна я в обятията си и сведе лице към нейното.

— Отивай си — прошепна, после бутна бонето й, което увисна на завързаните под брадичката й панделки, и я целуна.

Не биваше да му позволява това. Вече беше познала вкуса му и се бе оказала твърде податлива на съблазънта му. Но той се целуваше прекрасно! А животът беше станал толкова сложен. Нещата не бяха в черно и бяло. По всички въпроси мнението й беше разколебано. Вече не знаеше на кого да се довери и от кого да се страхува.

Но знаеше, че никога не се е бояла от Гейбриъл. Той я притискаше плътно до себе си, сгряваше я, даваше й да усети силата му. Ръцете й се настаниха на силните му рамене. Очите й се затвориха и тя попадна в мрачния свят на сетивата.

Соленият и хладен бриз щипеше кожата й. Клоните над тях изскърцаха, листата зашумоляха, а в далечината вълните се разбиваха на брега. Слънчевата светлина се промъкваше през листака и я обливаше с топлината си. Устните му се люлееха над нейните, сякаш лекият натиск му доставяше най-голямото удоволствие на света, докато тя сама не отвори устни — съвсем лекичко, колкото да го опита. Само за едно бързо стрелване на езичето.

Гейбриъл улови езика й между зъбите си и засмука връхчето му, облиза го и го прелъсти в устата си. Те се вкусваха и докосваха, отворени един към друг. Мадлин се озова сред вихър от цветове — червено, черно и експлозии от златисто. Пулсът й се ускори, кръвта забушува в слепоочията й, дъхът й се смеси с неговия и двамата станаха едно с вятъра, дърветата и земята. Те се сляха с дивата природа като въплъщение на необузданата и великолепна страст.

Той отдели устни от нейните, изчака да види премрежения й поглед и прошепна:

— Иди си вкъщи като добро момиче, а аз ще ти спечеля тиарата, ако я разиграваме.

Тя се втренчи в лицето му и откри белезите на страстта — подутите му устни, натежалите му клепачи. Бедрата му се притискаха към нейните. Той беше готов и възбуден, а тя искаше да му даде всичко, всичко, за да го е щастлив.

— Обещай ми, Мади — нежно я придума той.

За щастие инстинктите я накараха да прояви недоверие. Тя удължи мълчанието и изчака мозъкът й отново да започне да функционира нормално. Това стана и тя превъзмогна факта, че Гейбриъл я е целунал и приласкал, само защото е целял да й наложи волята си по един деликатен начин. Мадлин вдиша дълбоко свежия въздух, опитвайки се да намери равновесие, защото Гейбриъл, както винаги, я замайваше.

Тя протегна ръка, сграбчи китките му и се освободи от прегръдката му.

— Не мога да си отида вкъщи. Както ти толкова грубо изтъкна, вече нямам дом. — Значи вече нямаше да бъде Мадлин де Лейси от имението Де Лейси? Непоносима мисъл. — Сега трябва да последвам Тамзин преди тя да разбере, че се е компрометирала. — Слагайки по този начин край на дискусията, Мадлин се отдалечи. Съзнанието й бушуваше от мисли за наученото през деня и от планове как да оправи нещата.

Той безпроблемно я настигна и влезе в крачка с нея. Пак бе сключил ръце зад гърба си.

— Тук си в опасност.

Тя наново завърза панделките на бонето си и се изложи на вятъра с надеждата, че хладният въздух ще заличи белезите на страстта по лицето й.

— Ако си тръгна, а баща ми през това време се появи, няма да има кой да го спре от това безумие.

Гейбриъл скръцна със зъби, погледна я внимателно и лицето му почервеня, веждите му се свъсиха, а челюстта му се скова.

— Баща ти няма да дойде.

Тя отвърна на погледа му.

— Няма как да отречем фактите. Ще бъде тук. Влюбен е в хазарта. Само се чудя защо още го няма.

— Ако се появи, ще си поговоря с него — дрезгаво обеща той.

Сарказмът й не закъсня да се прояви:

— Право в десетката. Сигурна съм, че ще те послуша — теб, заклетия комарджия. — Мадлин излезе извън себе си от гняв. — Той ще си въобрази, че желаеш да го отклониш от предизвикателството и така само ще усилиш решимостта му.

Гейбриъл промърмори нещо под носа си, макар че Мадлин го чу много добре.

— Опитах. Наистина опитах — промърмори той, после повиши глас и каза: — Тогава ще платиш моята цена за тиарата.