Кристина Дод
Още един скандал (9)

9

Сега Мадлин осъзна, че планът й е бил прекалено елементарен. Вятърът вееше и галеше тревата, докато тя вървеше към морските скали по горския път. Слънцето грееше. А тя размишляваше върху трудностите, усложнили живота й. Когато съставяше план как да спре баща си, не беше взела предвид много неизвестни: стълпотворението от гости на приема, програмата на мистър Ръмбилоу… непредсказуемостта на лорд Магнус.

Защо още го нямаше? Толкова лесно ли щеше да загуби тиарата?

Винаги ли ще трябва да оправя кашите на баща си?

Аристократите водеха шествието и Мадлин беше почти радостна да бъде сред прислужниците и компаньонките. Това й позволяваше да зяпа сърдито Гейбриъл колкото си ще. Гейбриъл, който крачеше сред гостите и говореше с всички, но не спираше при никого. Носеше широка боброва шапка, зелен костюм с черен кант и бастун с голяма златна дръжка. Изглеждаше безразличен към праха, покрил лъснатите му ботуши… безразличен към нея. Тази сутрин не я бе удостоил с нито един поглед. И слава богу.

Мадлин вървеше сама без да се присъединява към някоя компания.

Дори след предателството му, тя продължаваше да смята Гейбриъл за интелигентен. Сега знаеше, че с лека ръка беше връчил десет хиляди лири за съхранение на някаква съмнителна персона. Ама че глупак.

Пукаше й единствено защото пропускът му показваше пропуск в прочутия й здрав разум.

Пропуск, допуснат вчера с визитата й в спалнята му. За няколко минути Гейбриъл беше заличил решимостта й да се изправи срещу него, въоръжена с достойнство и трезв разсъдък. Цялото й предишно негодувание се пробуди под острия му като камшик език и работата стана мътна и дълбока. Трепереше при мисълта за онова, което щеше да се случи ако Макалистър не беше пристигнал навреме. Беше излязла от онази спалня, решена никога да не допуска Кемпиън близо до себе си… докато няколко часа по-късно не чу думите на мистър Ръмбилоу.

Тиарата. Трябваше да си върне кралската тиара. Защо, ах, защо беше повярвала на баща си, че не я е заложил?

Как беше възможно Магнус да изпрати безценната тиара, семеен завет, подарък от Елизабет Първа като залог за някаква си игра на пикет без да има гаранция за почтеността на домакина си? Голото доверие изглежда беше взело ума на всички тези комарджии.

А тя защо не се беше уверила със собствените си очи, че тиарата е в семейния сейф, защо не я беше прибрала и скрила? Ако баща й не веснеше утре до обяд, щеше да поиска — не, помоли — Гейбриъл да я спечели за нея.

Досега не беше искала да се отклони от дълга си с цялото си сърце.

— Мис Де Лейси! Мис, чакайте.

Тя се обърна и видя грубиянина, който вчера я зяпаше, докато разтоварваше багажа. Той се изравни с нея.

Удивена и поизнервена от вниманието му, тя попита:

— Да? Какво има?

— Нищо няма, мис, просто помислих, че двамцата можем да си походим заедно, какво ще кажеш? — Широките му устни се извиха нагоре, а около сините му очи се образуваха бръчици. Явно хулиганът се мъчеше да го докара на очарователна усмивка.

Зъбите му бяха оцветени в кафяво и пред очите й мъжът изстреля струйка тютюн в крайпътната трева. Отвратената Мадлин се зачуди това ли е представата му за добри маниери: плюй по подчинените си, не плюй по дамите.

Много добре помнеше как я беше зяпнал, а днес го беше хванала да наблюдава гостите с преценяващия поглед на джебчия. Въобще не се съмняваше, че престъпните практики са част от недалечното му минало.

— Хей, к’во виждате, мис? — засмя се той и вонята на джин я удари право в носа.

За малко да му нареди да се пръждосва, но когато огледа дългата редица гости, видя, че си няма подкрепление. Виждаше как Тамзин оживено флиртува с някакъв младеж. Виждаше как Гейбриъл крачи в обичайната си поза — с ръце зад гърба и слуша мистър Пейборн, който му говори нещо. Далеч напред виждаше как златната коса на мистър Ръмбилоу блести на слънцето.

Но никой не беше наблизо. Нямаше кой да я спаси. В интерес на истината мъжът не представляваше реална опасност, а Мадлин де Лейси се гордееше, че е жена, която умее да де възползва от възможностите, а това си беше чиста проба възможност. Грубиянинът беше леко пийнал. Ходеше стабилно. Не заваляше думите. Но може би алкохолът беше притъпил сетивата му. Може би, ако го разпиташе с нужната доза финес, щеше да научи нещо за произхода и плановете на мистър Ръмбилоу.

— Ако желаеш, можеш да вървиш до мен — позволи му тя. Грубиянинът цял се ухили и разкри, че му липсва преден зъб.

— Мале, к’ви сме важни, а? Принцеса ли си, ма, к’ва ли си? Ама отива ти. Затуй те избрах сред другите момичета.

Мадлин предполагаше, че трябва да се чувства поласкана.

— Благодаря. На момичетата като мен не им излиза всеки ден късметът с мъжаги като теб. — Меко казано. — Откъде знаеш името ми?

— Поразпитах. Некои пичове вече ти беха взели мерника, ама им подвих опашките. — Дългото му черно палто плющеше и разкриваше бричове, напъхани в дългите до коленете ботуши и мръсна синя риза.

— Разбирам. — Мадлин нямаше търпение да разкаже на Елинор какво е пропуснала.

— Днеска и бездруго трябва да ходя. Следя ей оня там. — Човекът на мистър Ръмбилоу посочи Гейбриъл.

— И защо? — стресна се Мадлин.

— Загадка е тоя тип. Подозираме го. — Грубиянинът кимна, сякаш притежаваше магически трактат.

— Защо? — настоя Мадлин.

— Не млъкваш, а? — Ноздрите на покрития му с червени венички нос се издуха и той я изгледа гадно. — Да не го харесваш, ма? Не е той лъжица за устата ти. Ше ти се напъха в горещата фурна, а като свърши, ше те изхвърли кат мръсно коте. Сички благородници са такива.

Очевидно трябваше да престане да задава въпроси за Гейбриъл и да се поинтересува от вървящия до нея мъж. Но как се разговаря с такива като него?

Тъп въпрос. Както се разговаря с мъжете от елита: с доста щедра доза ласкателство.

— Как се казваш?

Той пъхна палец в гайката на колана си и издърпа панталона си нагоре, размърда вежди като гъсеници и отвърна с преправен глас:

— Големия Бил.

Трябваха й няколко секунди, за да схване смисъла на жестикулациите му, но това обясняваше дръзката му увереност.

— Добре, Големи Бил… а имаш ли си фамилия? Второ име? — добави тя, когато той озадачено набърчи чело. — Името, което е на баща ти?

— Баща ми не са е веснал да ми остави име.

— Разбирам. — Не че беше снобка, една нейна приятелка беше наследила пари от трима благородници, никой от които не беше женен за майка й, но подозираше, че при Големия Бил става въпрос за съвсем различно нещо. — Май животът ти не се е стекъл леко, но ти добре си се справил.

— Аха, вярно е. — Той се намръщи свирепо. — Некои хора — не ми се ще да казвам имена, обаче виждаш ли оня блондин, дето омагьосва тъпите гъски? — си въобразяват, че са много далече от нас, обаче не е вярно. Ама изобщо.

Той говореше за мистър Ръмбилоу. Страхотно! Големия Бил пъхна палци в тирантите си, залитна и се озова по-близо до Мадлин.

— А ти си хитруша.

Дай боже. Дано успее да измъкне от Големия Бил информация без да се насади на пачи яйца.

— Значи си с мистър Ръмбилоу от доста време? — попита тя и се отдръпна.

— Ръмбилоу. — Големия Бил се изкиска. — Ръмбилоу. — Нов смях.

— Какво смешно има?

— Ръмбилоу звучи като име на град, нали? — Големия Бил й смигна.

— О. — Изглежда подозренията на Мадлин бяха оправдани.

— Искаш да кажеш, че това не е истинското му име.

— Не че съм ти го казал.

— Не, не си. — Въпреки че цялата беше в слух, а ушите й щяха да хванат мускулна треска. — Много отдавна ли си с него?

— Аха. Бая отдавна. Обаче виж: въобще не казвам, че е тъп. — Големия Бил набърчи чело и заби поглед в краката си. — Акъл има. Ама ако той е умния, аз съм силния, пък ум без сила не бива, нали?

— Ау, че си умен. — Мадлин отметна косата от лицето си. Въпреки усилията й, къдриците се изсипваха изпод сламеното боне. — Откога познаваш мистър Ръмбилоу?

— От малък. Ти сигурно щеше да кажеш „от цяла вечност“.

Мадлин едва дишаше от вълнение. Това се казваше информация!

— Отраснали сте заедно? Къде?

— В Ливърпул.

— В Ливърпул? Не в Езерната област?

— Откъде ти хрумна?

— Останах с такова впечатление. — Подхранено от мистър Ръмбилоу.

— От Ливърпул сме. Не сме некви селяндури от няква си Езерна област. — Поредната струйка тютюн потъмни тревата край пътя. Големия Бил вдигна палец към мистър Ръмбилоу, чиято златна грива ясно се открояваше над дамите, скупчени около него. — И тогава си беше умник. Все се хвалех с него, поне докато фантетата не го пипнаха. Едвам го измъкнах навреме. Още има белег, да-а.

— Белег? Къде? — Прозрението я осени и Мадлин прошепна: — Да не искаш да кажеш, че са го обесили?

Големия Бил я погледна лукаво.

— Като гледам, не са. Нали виждаш, че е жив, а?

Мадлин хранеше определени съмнения относно произхода на мистър Ръмбилоу, но да разбере, че е бандитствал и за малко не са го екзекутирали, беше съвсем друга работа Това вече не беше глупава игра, от която да спасява баща си — и тиарата на кралицата. Изходът от тази игра можеше да е… убийство.

Мадлин замръзна въпреки топлото слънчево време. Трябваше да предупреди Гейбриъл.

Не. Момент. И сама можеше да се справи със ситуацията.

С въздишка си призна, че това е само едно бленувано пожелание. Имаше нужда от Гейбриъл, за да си върне тиарата и за да спре тази така наречена „Игра на века“ преди да се е случило необратимото. Не се запита защо според нея Гейбриъл може да се оправи с всичко — той открай време имаше излъчване, което й вдъхваше доверие.

За да му помогне, трябваше да изкопчи колкото се може повече информация от Големия Бил.

Въпреки всичко не можа да не изпита известна наслада при мисълта, че ще може да натрие носа на Гейбриъл, като му изтъкне глупостта да повери доверието си и десет хиляди лири в ръцете на един толкова сенчест субект.

— Големи Бил, по всичко личи, че си изключително находчив човек.

Големия Бил се ухили от ухо до ухо.

— Къде си се научила да говориш така?

— Как така?

— Като че ли си по-велика и от най-великата херцогиня. — Погледът му беше изпълнен с нескрито възхищение.

— Надменността е наша семейна черта. — Мадлин не му даде време да се опомни. — Мистър Ръмбилоу често ли организира игри като тази? Игри с толкова високи залози?

— Бива си го по високите залози, но този тук е най-големият. Ще задигне всичко, ще видиш. Години е усъвършенствал тоя план.

Кожата й настръхна.

— Тоя план?

— Аха, ще има кинти, когато всичко свърши. — Той изщрака с тирантите си. — След няколко дни ще мога да си купя луксозна кифла като теб.

Мадлин със сигурност можеше да твърди, че никога досега не е била описвана като „луксозна кифла“. Не знаеше дали да смее или да плаче. Знаеше, че трябва да стъпче претенциите му, но той беше ценен източник на информация, информация, която можеше да спаси нечие богатство.

Нечий живот.

— Значи мистър Ръмбилоу ще спечели Играта? Но това е игра на шанса.

Големия Бил се смя силно и продължително.

— Само да ти кажа, че не сме оставили нищичко на шанса. Нищичко.

Мадлин затаи дъх.

— Не и след онзи път в Скофийлд, когато остана труп, не че не се оправих с него, но Ръмбилоу каза, че това скапало нещата.

Труп. Да не би Големия Бил да й признаваше, че е убил някого? Мадлин погледна оцапаните му пръсти, широките му устни, мазната му коса и разбра, че е извън силите й да контролира този човек. Все едно дали й харесваше или не, време беше за отстъпление.

С облекчение Мадлин видя, че мистър Ръмбилоу се е освободил от младите дами и маха настоятелно с ръка.

— Струва ми се, че мистър Ръмбилоу изисква вниманието ти.

— К’во ли пък иска сега? — Големия Бил изплю всичкия тютюн, измъкна шише от джоба си и отпи голяма глътка. — Изглежда като да е глътнал горещ ръжен.

— Бас държа, че е разтревожен заради твоето бръщолевене — и заради пиенето ти.

Големия Бил предложи шишето на Мадлин. Тя отказа и потръпна от отвращение. Не можа да му се усмихне. Не и след онзи коментар за трупа.

— Беше ми приятно да си побъбрим — побърза да каже тя.

Големия Бил сграбчи ръката й.

— Значи ще се видим довечера като свършиш с господарката ти?

От тази дързост по кожата й пролазиха тръпки.

— Не.

— Бойка си. Това ми харесва. Внимавай. — Той я бутна извън пътя.

Каретите с кошниците храна и гостите, които ги мързеше да ходят пеша, изтрополяха покрай тях.

— О-о-о, господарката ти ше те утрепе с поглед. Май по-добре да си вървя преди да си загазила.

— Май така е най-добре. — Не че Мадлин не можеше да се оправи с лейди Табард, когато му дойдеше времето, но времето още не бе дошло.

След още едно махване Големия Бил бързо закрачи към Ръмбилоу.

Лейди Табард наистина я гледаше яростно, но Мадлин й махна, кимна на Тамзин и с жест й показа, че се справя добре.

Което беше истина. Младата дама беше взела инструкциите й присърце и се държеше като родена флиртаджийка. На младите мъже им трябваше само един подканващ поглед от игривите й очи. Миналото й беше забравено и кавалерите бяха изцяло на нейно разположение. Женкарите се оказаха малко по-трудни, но точно сега Тамзин вървеше под ръка с мистър Дарнел, а Мадлин я държеше под око.

Лейди Табард престана с кръвнишките погледи и благоволи да се отпусне на седалката, говорейки шумно на лорд Табард и сочейки Тамзин. Той кимна одобрително и каретите продължиха напред.

Мадлин обгърна с поглед дългата редица хора, която се точеше по пътя и недалеч успя да види Гейбриъл. Трябваше да говори с него. Да му каже, че се налага да спре тази отвратителна игра и…

Хилейки се, Тамзин се върна при нея, сграбчи, я за ръката и я стисна.

— Мадлин, всички джентълмени ме харесват, а аз просто им се усмихвам и се държа така, сякаш са ми интересни.

— Какво? — Мадлин с усилие пренасочи вниманието си към Тамзин. — О, да. Разбира се. Ти си точно това, което искат.

— Хубава, млада и благословена със състояние — изрецитира Тамзин и за последно махна на мистър Дарнел. — Мистър Дарнел е приятен и според него роклята ми снощи е била най-стилното нещо, което някога е виждал. Казах му, че идеята беше твоя и той се впечатли силно. Може би ще успееш да събудиш интереса му и да се ожениш за него!

— Не съм тук, за да събуждам мъжкия интерес, а за да ти помогна. — Мадлин знаеше, че мистър Дарнел не се интересува от жени. Тази сутрин се беше запознала с камериера му и разбра, че привързаността между двамата мъже е нещо повече от споделяне на еднакъв вкус към красивото облекло.

— Обаче говореше с онзи грубиянин, слугата на Ръмбилоу. — Устата на Тамзин, този чувствен лък, се изви укорително надолу. — За твоята категория можеш да си хванеш нещо по-свястно

Мадлин беше изумена от наглостта на момичето.

— Ако не се лъжа, аз давам съвети относно ухажорите ти — изрече тя с възможно най-аристократичния си тон.

— А ако аз не се лъжа, ти се нуждаеш от съвет относно ухажорите си, щом си склонна да кокетничиш с този отвратителен грубиянин.

Мадлин примигна при това прямо изразено мнение. Не бе осъзнала, че девойчето може да е толкова брутално.

— Не съм говорила с него с цел да го оплета в мрежите си.

— Може би не, но когато една жена говори с един мъж, мъжът винаги си мисли, че жената е запленена от него.

Стресната от толкова мъдрост у едно почти невръстно момиче, Мадлин попита:

— Кой ти го каза?

— Джефи — с очевидна гордост отвърна Тамзин. — Джефи е изключително умен.

Мадлин трябваше да се съгласи. Поне в едно отношение Джефи беше изключително умен.

— Джефи е прав, ти — също.

— Аз? — Тамзин изглежда се поуплаши. — Да, права съм.

— Вече няма да говоря с Големия Бил. — Освен ако не й трябваше още информация.

— Добре. Виж — мистър Ръмбилоу му се кара, задето е говорил с теб.

— Да, сигурно. — Големия Бил бунтовно пристъпваше от крак на крак и изглеждаше разярен, но Мадлин ясно беше чула в гласа му възхищението към неговия водач. Големия Бил нямаше да се разбунтува срещу ограниченията, наложени му от Ръмбилоу. Много лошо: за няколко минути беше научила толкова много от този грубиянин. Същевременно годините на Континента я бяха научили, че има ситуации, за които си трябва специалист. Погледът й се премести към Гейбриъл. Ядосваше се, че миговете минават, а тя няма как да говори с него.

Обаче Тамзин се нуждаеше от напътствията й.

— Зарежи го Големия Бил. Справяш се отлично за някой, който никога преди не е флиртувал. Родителите ти са във възторг.

Тамзин се усмихна самодоволно.

— Ще бъдат толкова изненадани, когато след целия този успех решително заявя, че ще се оженя за голямата си любов.

— Можеш да бъдеш сигурна. — Мадлин също щеше да е изненадана. Досега излизаше, че Тамзин обича своя Джефи заради външността му и защото Мадлин не можеше да каже нищо конкретно без да познава момчето, но смяташе, че Тамзин може да си намери доста по-добра партия. Мадлин беше невероятна сватовница. Щеше да се поогледа…

Погледът й се плъзна по Гейбриъл и — само за миг — тя затвори очи. Невероятна сватовница? А в своя годеж се бе провалила. Извърна глава и когато отвори очи, вече не гледаше в него.

— С Джефи имали ли сте разногласия?

Тамзин се засмя, мелодичен камбанен звън.

— Абсолютно никакви. В пълно единодушие сме по всички въпроси.

— По всички въпроси ли?

Тамзин въздъхна и подбели очи.

— Ами… той иска и след сватбата да останем в околността, за да помага на баща си. Мисля, че майка му и Онази Личност са се наговорили да ме подлудят със съветите си, но аз искам Джефи да е щастлив, затова ще живеем там. Първо ще поспорим и той ще се съгласи на някои отстъпки. — Тамзин се ухили и изпърха с мигли. — Нали се досещаш, че не съм толкова крехка, колкото изглеждам.

— Не, не си. — Гейбриъл привлече погледа й като магнит. Какво трябваше да направи тогава? Компромис ли?

Но не. Той знаеше какво е мнението й за хазарта. И я предаде.

Тя отново погледна Тамзин. Морският бриз си играеше с панделките на бонето й. Ефирната красота и томителните сини очи на девойката представляваха смес от невинност и зрялост. Обичаше неподходящия човек, но измисляше интелигентни планове, за да даде шанс на несъстоялия се брак. В сравнение с това любовта на Мадлин изглеждаше повърхностна, а реакциите й — детински и необмислени.

— Останаха ми още няколко мъже за покоряване. За задоволство на родителите ми ще атакувам титулуваните лордове, които са червиви от пари. — Тамзин прегърна ръката на Мадлин.

— Непременно.

— Ще се чувствам по-сигурно с възрастните джентълмени.

Тамзин подскочи леко и задърпа Мадлин към Гейбриъл.

— Хайде, Мадлин. Готова съм за предизвикателство. Да поговорим с лорд Кемпиън!