Кристина Дод
Още един скандал (6)

6

Мадлин вървеше по пустия коридор и търсеше нещо, което да постави в средата на розовата фльонга, която беше стъкмила, за да прикрие съсипаната рокля. Истинско цвете, или… Почуди се дали някой лакей няма да пожертва едно златно копче от ливреята си. Целият следобед беше преминал в поправки, а тя не беше добра в шиенето като Елинор, всъщност тя в нищо не беше добра като Елинор, но се беше справила великолепно със спасяването на роклята и беше убедила Тамзин да заеме полагащото й се място в обществото. Не че очакваше благодарност от лейди Табард за заслугите си, но…

Отвори се врата, една ръка се протегна, сграбчи Мадлин и я дръпна вътре.

Тя допусна това отношение, само защото знаеше, че е той. Познаваше докосването му. Познаваше дързостта му.

— Гейбриъл — тя се усмихна хладно. — Каква неприятна изненада.

— И за двама ни. — Той затръшна вратата възможно най-тихо и несъмнено ги затвори в — тя мерна мъжките дрехи и аксесоари — спалната си. В стаята имаше скрин, тоалетка, огледало с подпора. Леглото беше огромно и спокойно побираше двама души, в случай че той решеше да си доведе любовница… Мадлин незабавно извърна поглед. Една врата водеше към балкона, друга — към съблекалнята. По размера на помещението и по удобствата в него, тя разбра, че Гейбриъл е почетен гост.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — Гейбриъл я раздруса.

Тя погледна ръката, която я държеше, и понеже той не я отмести, Мадлин сама я вдигна и блъсна настрани, сякаш се отърсваше от особено гадно насекомо.

— Ти ме довлече тук — обвини го тя.

Гейбриъл сигурно се преобличаше за вечеря, защото сега носеше черни бричове и дълги чорапи, но беше разгърден и около врата му висеше намачкано шалче. Беше заел агресивната поза на Дики Дрискол — конярят, който често й триеше сол на главата заради нейните пусти безразсъдства.

— Игричките ти не минават пред мен, Мадлин. Защо си в Шалис Хол?

— И аз бих могла да те попитам същото. В края на краищата вече съсипа живота на един човечец, като му отне имуществото. — Мадлин побърза да контраатакува, въпреки че след тазсутрешната неочаквано пламенна защита на лейди Табард не искаше да се сражава с него на този фронт. — Вече цялото ли го пропиля?

— Не отговори на въпроса ми, затова ще те питам нещо друго. — Той я огледа внимателно както в гостната, но този път вниманието му бе насочено основно към лицето й. — Защо се правиш на компаньонка на онова глупаво девойче?

Беше й трудно да го погледне в очите. Той винаги прозираше в нещата, но преди любовта смекчаваше остротата на взора му. Сега, лишен от топлина, погледът му виждаше прекалено надалеч, виждаше проклетата несигурност, която Мадлин толкова рядко изпитваше… и с която бе пропита в момента.

— Не ти отговорих, защото не съм длъжна да ти отговарям. — Тя нервно се дръпна от него.

— Значи си замислила някаква пакост. — Присвитите му очи не я изпускаха за миг. Тя отиде до балкона и се взря надолу към алеята, където спираха няколко окъснели карети. — Надявах се, че престоят в чужбина ще те накара да пораснеш, но очевидно това е бил необоснован оптимизъм.

Обвинението му почти я остави без дъх.

— Аз отдавна съм пораснала. Зряла съм по рождение.

— Избяга.

На това обвинение нямаше как да отговори. Беше избягала.

— Но не от отговорностите си — отговори тя, наранена от думите му. — А от теб.

По дяволите. Ама че неуместно признание.

— Защо й е на една зряла по рождение жена да бяга от един най-обикновен мъж?

— Не от мъжа. — Тя си пое дъх. Гейбриъл сякаш изразходваше всичкия въздух в стаята. — От клюките. Исках клюките да заглъхнат.

— Четири години… клюките са абсолютна леш. Гарваните са ги оглозгали до кости.

Тя го погледна и се опита да прочете мислите му. Това никога не е било лесно с него. Думите му бяха двузначни, под всеки смислов слой следваше нов. А когато Гейбриъл изглеждаше така — сякаш води с преднина от две крачки и възнамерява да я запази — дори не можеше да си представи ходовете му. Да не искаше да каже, че буйната страст помежду им е стихнала?

Хубаво. Добре. Така и трябваше да бъде. Изпитваше само облекчение. Само облекчение.

— Така и трябва! — насърчи го тя. — Знаех си, че ще се споразумеем. Не трябваше да вдигам онзи скандал. Беше грешка от моя страна. — Огромно признание, което той със сигурност щеше да оцени по достойнство.

— Беше, и още как.

Е, не го оцени по достойнство. Но сега беше негов ред да се извини.

— Ти наруши даденото ми обещание.

— Какво?

— Закле се, че ще станеш моя жена. Датата беше насрочена. Обявлението беше пуснато в Таймс. Ти не спази обещанието си.

Гневът й кипна съвсем лесно, най-вече заради собствената й вина. Херцогиня Магнус винаги удържаше на думата си. Такова беше кредото на рода — но тя му беше изневерила.

— Не трябваше да играеш хазарт, при положение че знаеше какво изпитвам.

— Беше въпрос на достойнство, скъпа. Ако не бях изкарал онези пари, ти щеше да контролираш брака ни с безмилостно твърда ръка — точно както командваш живота на другите.

Несправедливостта на обвинението му я срази.

— И вместо това сега няма брак. И ако искаш да знаеш, никого не съм командвала. Просто взимам мерки за уреждането на определени въпроси, които хората ги мързи да свършат сами.

— Нима? — тонът му беше присмехулен. — Къде е Елинор?

Мадлин понечи да обясни, но после си затвори устата.

— Нека позная. — Той все така не я изпускаше от поглед, когато тя се приближи до скрина и прокара пръсти по сребърните му четки и канчето му за бръснене. — Изпратила си братовчедка си при мистър Найт, за да поднесе извиненията ти. Винаги си й казвала че, е твърде плаха и сега си я бутнала в дълбоките води, за да плува или да се удави.

— Ще се оправи. — Елинор щеше да се оправи.

— Освен ако не се удави. Мистър Найт е въплъщението на думата „суров“.

За момент Мадлин беше обзета от съмнения. После си припомни храбростта на Елинор пред лицето на огъня — френския артилерийски огън — и се отпусна.

— Ще се оправи. Тя е точно като Джери. Има скрити сили. Просто трябва да ги изрови от себе си.

— Джери. — Лицето на Гейбриъл помръкна.

— Джери. Твоят полубрат. — Тя се усмихна при спомена за свенливия очарователен младеж, който изглеждаше много по-млад от нея, въпреки че бяха връстници. — Как е той?

— Той е мъртъв.

— Мъртъв! — Тя залитна назад, прекалено стъписана, за да изрече обичайните баналности. — Как? Защо?

— Загина при Трафалгар. — Устните на Гейбриъл едва помръдваха, а зелените му очи бяха студени като Северно море.

— Поне си е отишъл като герой. — Глупав коментар, които не донесе никаква утеха на скърбящия брат. Въпреки привидната липса на емоции у Гейбриъл, Мадлин знаеше, че той скърби. Джери, детето от втория брак на баща му, обожаваше по-големия си брат и се опитваше да го имитира във всичко.

Гейбриъл го защитаваше от утайката на обществото. Братята нямаха друго семейство освен себе си.

— Проклета загуба на един достоен мъж — пророни Гейбриъл.

Най-накрая Мадлин успя да изрече думите, с които трябваше да започне:

— Моите съболезнования. И аз съм опечалена. — Тя протегна ръка към Гейбриъл и това беше първият й спонтанен жест, откакто се озова в стаята му.

Той само я погледна.

Тя прибра ръката си и се зачуди какво друго би могла да каже, как би могла да излезе от неловкото положение. Но ситуацията не беше дори по нейните сили, пред нея стоеше циничен, гневен мъж и тя щеше да е щастливка да се отърве от възмездието му без драскотина.

— Съжалявам — повтори тя. — За едно отстъпление понякога се изисква невероятна смелост. — Мадлин закрачи към затворената врата, към свободата. — Нашата кратка среща приключи.

Гейбриъл се изстреля напред. Бързите му движения бяха белязани от онази особена грация, която приковаваше женските погледи в него… и разколебаваше мъжете, готови да го предизвикат. Той й препречи пътя към вратата и заповяда:

— Кажи ми каква работа имаш тук, че се обличаш скромно и се правиш на компаньонка.

Не му ли отговореше, щеше да си остане завинаги в този капан. Пък и наистина, какво значение имаше? Гейбриъл нищо не можеше да й стори.

— Ще спра баща си от участие в тази игра.

— Него го няма.

— Но ще се появи. Мислиш ли, че баща ми притежава волята да остане далеч от подобна игра?

— Възможно е. Той пропиля почти всичко, докато те нямаше.

— С изключение на мен, защото тогава не му бях подръка — добави горчиво тя.

— Беше изкушен.

— Доста си наясно. — В нея се надигна силен гняв, съчетан с подозрение. — Там ли беше? Участваше ли в изкушаването му?

Той настъпи и я притисна между големия скрин и стената.

— Аз… не… играя… комар. — Гейбриъл старателно наблегна на всяка дума.

Това беше такава неистина, че Мадлин едва успя да отговори:

— Последния път, когато те видях, ти току-що бе излязъл от играта с богата плячка. Сега си на път към ново завоевание.

— За разлика от феодалите ви, ваша светлост…

— Не смей да ми говориш така!

— Как? — Той се престори на изненадан. — Ваша светлост? Но другите се обръщат към вас по този начин и вие им отвръщате куртоазно. Освен това сте херцогиня Магнус.

Гейбриъл отлично умееше да я дразни, а сега беше във върховна форма.

— Бъдеща херцогиня и никой друг не се обръща към „нейна светлост“ с такъв тон.

— Ще се постарая тонът ми да погали слуха на ваша светлост.

Мадлин скръцна със зъби. Нямаше да спечели. Не и срещу Гейбриъл.

— Та както бях започнал да казвам, ваша светлост, за разлика от феодалите ви, аз не живея за да ви доставям удоволствие. — Той погали с пръст бузата й. — Освен по един много важен начин.

— Недей. — Тя се отдръпна от докосването му.

— Недей? Защо? Никой не знае какво правихме онази нощ. Казах ти, клюката е мъртва. — Той отново прокара пръст по бузата й. — Но претенцията ми не е.

Този път тя шамароса ръката му. Силно.

— Що за претенция? — Сякаш не знаеше!

— За това, че си моя. Не си ли спомняш, скъпа? — Той се наведе към нея и си пое дъх, сякаш запаметяваше мириса й. — Претенцията ми от онази нощ, когато ти вдигна възхитителна сцена в Алмак.

Разбира се, че помнеше. Дори сега сърцето й ускори ритъма си.

— Не признавам ничии претенции.

— Очевидно, защото в противен случай нямаше да ме напуснеш, след като ми се отдаде.

— Ти ме насили!

— Залъгваме се, а? Ти си невероятна пъзла. Винаги си била пъзла, но го криеш толкова добре. — Гласът му стихна до шепот: — Дори мен заблуди.

— Не съм пъзла!

— Отчаяна страхливка.

— Как можеш да говориш така?

— Как можеш да кажеш, че те насилих? В първия момент ме блъскаше по гърдите. Във втория ме сграбчи и ме захапа, ей тука, за устната. — Той докосна ъгълчето на устата си. — Текна ми кръв.

Гърдите й се вдигаха и спускаха, докато тя безразсъдно се взираше в миналото.

Тогава искаше да го нарани. Да го накаже с болката, която той й беше причинил. Нарече го мерзавец. Комарджия. Сграбчи главата му с две ръце, зарови пръсти в косата му и го захапа. Той изруга, опита да се отдръпне, да си възвърне контрола. Но тя го стисна още по-здраво, облиза малката капчица кръв и изведнъж те се търкаляха на леглото и разкъсваха дрехите си.

Тогава беше полудяла.

Сега погледът й се спря върху гърлото на Гейбриъл, кафяво и гладко, и върху валмата косми, покриващи горната част на гърдите му.

— Една от природните ти дадености, на която най-много се възхищавам — изключвам великолепното ти тяло — е упорството, с което отказваш да видиш фактите пред очите си.

Мадлин погледна лицето му. Той да не й се присмиваше? Но не. Познаваше характера му.

— Роди ли детето ми?

— Не!

— Не ме лъжи, Мадлин.

— Не. Започна ми… Преди да напусна Англия, знаех, че не съм заченала.

— Какъв късмет си извадила. — Той се навъси.

Съвсем не. В момент, когато повечето жени биха се молили на господ за месечното си кръвотечение, тя се разрева, когато редица признаци известиха началото му… и си внуши, че реакцията й е чисто женска емоция. А не любовна мъка. Не отчаяние и печал.

— Четири години се чудих — каза той. — Като последен глупак мислех, че ще се прибереш. Когато разбрах, че съм грешал, вече беше твърде късно. Не можех да те настигна, а се наложи… — Той внезапно млъкна и я притисна още по-натясно в ъгъла. — Какво щеше да направиш, ако беше открила, че си бременна? Или не си го обмисляла? Това да не е признак на прехвалената ти зрялост?

— Щях да се завърна в Англия и да се оженя за теб. — Отговорът й беше непоколебим, защото бе обмислила такъв вариант. Коя жена не би го обмислила? Колкото и да й беше омразна идеята, тя щеше да се завърне, да се ожени за него… и да е нещастна до края на дните си.

— Това първият правилен отговор, който ми даваш.

— Но не го дадох на теб.

Той я наблюдаваше, едното ъгълче на устата му се изви нагоре. Щеше й се да запищи. Вместо това се опита да се изплъзне.

Той я хвана, преди да е направила две крачки. Застана зад нея, улови я за раменете, бутна я към огледалото и я накара да се види.

— Погледни се.

Но тя погледна него.

— Погледни се — отново настоя той. Видя собствените си очи в огледалото. — Не ще забравя първия път, когато те видях. Беше толкова млада. Висока, горда, уверена в себе си, докато другите дебютантки само се преструваха. В онзи миг те пожелах.

Помнеше.

Балът на лейди Ънуин. Той се беше облегнал на стената и оглеждаше най-новата реколта дебютантки, които влетяха в залата с пърхане. Роклите на всички бяха в бяло, розово и светлосиньо. През редиците на момичетата премина шепот: Това е той, граф Кемпиън, прословутият зестрогонец. Прословут, порочен, възбуждащ. От уста на уста се предаваше клюката, че било нужно той само да махне с пръст и дамите се хвърляли в обятията му. Имал силата да съсипва репутации и всяка дама, която удостоял с вниманието си, можела да се счита за щастливка.

Когато Мадлин чу клюката, вече беше твърде късно. Той се отдели от стената, протегна ръка и тя отиде при него. Беше влюбена. И смяташе, че той изпитва същото.

Сега гледаше себе си в огледалото… и виждаше него. Тях. Заедно, все едно бяха нарисувани за брачен портрет. И някаква жестока истина придаваше правдоподобност на тази илюзия.

Опънатата назад коса му придаваше демоничен вид. Зеленото на очите му гледаше присмехулно… и страстно. Устните му… той ги сведе над врата й и се спря на сантиметър от кожата. Дъхът му я милваше. Мадлин искаше да затвори очи и да се отдаде на възхитителното, почти забравено усещане.

Вместо това вдигна ръка и понечи да отблъсне главата му.

Гласът му я възпря:

— Забрави ли? Онази нощ?

Той не говореше за нощта, в която се срещнаха. А за нощта, в която се любиха.

— В твоето собствено легло, скъпа. Любих те в твоето моминско, украсено с финтифлюшки, панделки и джувки девствено легло. Помниш ли? Крачеше из стаята като валкирия, защото още беше бясна на дързостта ми да разруша илюзията ти за сър Галахад, и бясна на себе си, задето вдигна сцена. А аз влязох през прозореца.

— Опитах се да те избутам.

— От втория етаж, да. Скъпа, дивата ти необузданост ме възбужда. Когато хапеш и дращиш… Още имам белези на рамото, където ти заби ноктите си. — Присмехулният му глас събуждаше спомена. — Твоята свирепост — ти я мислеше за гняв.

— Беше гняв.

— Беше страст.

Мадлин нямаше да спечели тази битка. Не беше разпознала нищо от буйния вихър усещания, връхлетял я онази нощ. Всяка емоция беше нова и непозната, тръпчива като младо вино, което удря в главата. Онази нощ тя не беше на себе си… или по-скоро не беше онова, което мислеше, че е.

— И ти беше разярен.

— Просто кипях. Да мислиш, че можеш да отречеш всичко между нас…

— Нищо не съм отричала. — Защо Гейбриъл се държеше така? Защо й говореше тези неща? Защо придаваше такъв ореол на миналото? — Помежду ни нямаше нищо. Нищо, което да е истинско.

— На мен ми се стори, че мислиш другояче, когато обви крака около кръста ми, за да поемеш докрай всеки мой тласък.

— Мълчи. — Тя се опита да запуши ушите си.

Гейбриъл улови китките й и свали ръцете й долу. Дъхът му галеше ухото й, подрезгавелият му глас беше невероятно дълбок.

— Когато екстазът ти дойде, тялото ти ме сграбчи и приласка както никоя друга.

— Не ми говори за другите! — Мадлин опита да се отскубне от хватката му.

— Ревнуваш ли, скъпа?

Как мразеше тази усмивка на лицето му!

— Ти нямаш равна в страстта си. — Без да пуска китките й, той изви ръцете й, за да я задържи в прегръдката си. — Никога няма да забравя звуците, които издаваше — не някакви си тихички стенания, а цели викове на удоволствие. Помислих си, че баща ти ще разбие ключалката и ще ни принуди да минем под венчило с пушката си.

— Татко не си беше у дома.

— Не, разбира се. На него за нищо не може да се разчита. Този подлец както винаги съсипа всичко — добави Гейбриъл с огорчение, извиращо от дълбините на душата му.

— Ти съсипа всичко, не той.

— Отново се залъгваш. Баща ти ни раздели. Твърдиш, че аз съм виновен за раздялата ни, но той остави белези по душата ти.

Това късче истина се вряза толкова дълбоко в сърцето й, че тя затаи дъх от болка.

— Лъжите ти са възмутителни!

— Така ли? — Той я гледаше в огледалото както котката гледа в мишата дупка.

— Добре де! — Тя опита да се откопчи. — Заради баща си не понасям хазарта. Но това е здрав разум. Видях какви поражения нанася комарът.

— Само ако човек не умее да се въздържа. Виждала ли си ме някога да губя контрол? — Гейбриъл се изхили и сам си отговори: — О, да. Веднъж…

Предателското й тяло, зажадняло за милувките му, полудяло от близостта му, реагира… на гледката в огледалото. Той беше прекалено умен за нея. Докато я държеше по този начин, те виждаха едно и също нещо: неистовата руменина по страните й. Гърдите, които се изсипваха от деколтето на семплата й синя рокля. Тръпката, която пробягна по гръбнака й.

Той я придърпа здраво към себе си. Топлината му я сгря като италианското слънце. Мускулестите му гърди се притискаха към гърба й. Силата на желанието му се притискаше към дупето й. Сърцето й го искаше отвъд всякакъв здрав разум и дисциплина.

— Мади.

Беше мечтала как задъханият му глас ще шепне страстни слова в ухото й. За един миг тя затвори очи и си представи, че времето няма значение, че тя е единствената му любов.

— Мади, отвори очи — каза й той.

Тя изпълни нареждането му и видя, че той я гледа като лаком котарак. Без да я пуска, той плъзна длани по ръцете й. Повдигна ги, нагласи ги… и тя обхвана собствените си гърди.

Шокирана, Мадлин опита да се изплъзне от хватката му.

— Не! Чакай. Виж. — Проклетият му съблазнителен глас отново влезе в действие, дъхът му галеше ухото й.

И тя застина. Погледът й се закова на място, всичките й сетива застанаха нащрек.

Той започна деликатно да я насочва. Тя потърка зърната си с връхчетата на пръстите. Дланите й погалиха долната заобленост. Когато той разпери ръцете й и ги притисна към пламналата й плът, тя изстена. Веднъж. Задъхано и кратко.

Доказателството беше налице. Тя нямаше как да отрече онзи стон. Той печелеше. Можеше да й се присмее, стига да искаше.

Вместо това Гейбриъл впери поглед в гърдите й и свали ръцете й. Собствените му ръце се заеха да й доставят удоволствие. Дланите му обхванаха гърдите й и той изпита чисто мъжка наслада от заоблените им форми, от тежестта им… от пробуденото й желание. Той щипна леко зърната между палеца и показалеца си и това я накара да се притисне към него — за да избяга от копнежа, или за да го угаси. Подлудена от желание, тя се заизвива в ръцете му, но той я държеше здраво и започна да целува ухото й, милвайки го с език, а после го подразни със зъби.

Мадлин склони глава на рамото му. С всеки дъх тя издишаше собствената си възбуда и поемаше дивата му страст.

Той раздвижи хълбоци — бавна, чувствена подкана.

— Помниш ли колко хубаво ни беше онзи път? Ти беше девица, Мади, а аз те доведох до тръпките на екстаза. Сега тялото ти се разтваря за мен. Помисли… помисли докъде мога да те отведа тази вечер.

— Не. — Слава богу, че беше запазила някакво подобие на разум. — Не.

Гейбриъл я обърна към себе си, без да я изпуска.

— Не ли? — Той се усмихна като хищник, готов да я разкъса. — Колко дълго мислиш, че ще ми устоиш, ако те нацелувам?

— Не.

— Ето така?

Той плъзна устни по нейните и възпламени спомена за откраднатите мигове в огряната от слънцето градина, за среднощните срещи извън претъпканите бални зали. Докато странстваше из Европа, тя беше целувала други мъже: италианци, испанци и дори един дезертирал френски войник. Мислеше, че другите със сигурност ще изтрият от съзнанието й спомена за Гейбриъл. Но не. Никой от тях не се целуваше като него, никой не се потапяше по такъв начин в акта. Никой от другите не се постара да изучи контура на устата й, не й шепна любовни думи с неугасима жар, не разтвори нежно устните й…

— Стига си мислила за тях — измърмори Гейбриъл. — Сега ще ти покажа за какво да мислиш.

Той подпря главата й с лакът, наведе я назад и безмилостно я завладя с коравите си устни. Дъхът му се плъзна по гърлото й, изпълни дробовете й с неговия въздух, с неговия живот.

Тя лакомо го вкуси и приветства завръщането на страстта, която бе оставила след себе си пожар, ярък като опашката на комета. Тази чувствена атака й напомни първия път, когато се любиха, той внимаваше да не я нарани, но не допускаше съпротива. Вместо това езикът му я принуди да си спомни първичните ритми, които ги бяха уловили в клопката си.

И които сега отново ги впримчиха. Той мушкаше език в устата й като че ли под съпровод на барабан. Когато тя се опита да прояви пасивност, той я атакува още по-усърдно, не я остави на мира, накара я да се присъедини към него в разтърсващия танц на зъби, устни и езици.

Той черпеше удоволствие от нея, но не оставаше назад в даването на удоволствие, а прословутото й трезвомислие, с което толкова се гордееше допреди малко, изчезна под напора на страстното желание. Ръцете й обвиха врата му, раменете му. Тя го дръпна към себе си, сърцето й биеше бясно до неговото. Притисна гърди в неговите, мъчейки се да облекчи болката в зърната си. Искаше да се отрие в тялото му като котка, да го бележи като свой. С ума си знаеше, че той не й принадлежи, но душата й твърдеше, че това е нейният избраник.

Желаеше го. Желаеше да каже „да“.

Той сграбчи полата й, повдигайки я с едно-единствено движение.

Въздухът погали голите й крака. Тя плъзна прасеца си по неговия.

Той се засмя тихо и дъхът му навлезе в устата й.

За един момент я завладя безкраен смут. Той й се присмиваше. Това й се стори непоносимо.

И после той отново я целуна, устните и езикът му бяха майстори на съблазняването. Ръцете му се плъзнаха надолу, разголиха дупето й, за да го повдигнат и нагодят така, че да посреща тласъците му. Дългото, твърдо доказателство за желанието му се притисна в корема й… доста настойчиво. Това беше ласкателно. Това беше изкусително. Това сбъдваше всичките й мечти — как хълбоците му ще се раздвижат пред дверите на тялото й, обещавайки удовлетворение. Тя се гмурна в страстната вълна.

Той вдигна глава и я погледна в очите. Пръстите му докоснаха бедрата й и тя разбра, разбра че той е изцяло погълнат от момента, от нея.

Точно тогава нечия силна ръка блъсна вратата, която се отвори широко.