Кристина Дод
Още един скандал (27)

27

— По мое мнение лорд Кемпиън е прехвърлил всякакви граници с този позорен облог — с пухтене обяви лейди Табард, докато държеше курс към вдовишката къща. Останалите гости — всички гости — вървяха с нея и повечето кимнаха в знак на съгласие. — Десет хиляди лири срещу едно от притежанията му. Недоумявам какво му е влязло в главата.

Мадлин доумяваше. Гейбриъл искаше да извади Ръмбилоу от равновесие, да събуди отчаяната му жажда за победа. Макалистър още не беше пристигнал с подкрепленията, а бе потеглил преди трийсет и шест часа. Трийсет и шест часа, в които духаше силен вятър, непрекъснато валеше дъжд… и тя не бе спряла да се тревожи. Мадлин слушаше слугинските клюки с надеждата да чуе нещо за Макалистър, но никой не каза нищо за него. Никой не беше забелязал отсъствието му.

Вчера, през дългата светла част на деня, всички се оплакваха, че не могат да отидат до селото и да си похапнат в чайна „Двама другари“. Няколко от по-младите джентълмени пожелаха да си опитат късмета с времето, но лакеите ги разубедиха доста грубо. Това неусетно развали настроението на гостите и над Шалис Хол надвисна мрак.

Мистър Ръмбилоу беше наел една пътуваща трупа да представи „Крал Лир“ неудачен избор според Мадлин. В крайна сметка снощната вечер бе преминала унило и след съобщението на Големия Бил всички се разотидоха по леглата си.

— Татко елиминиран ли е от играта? — жално проточи една от госпожиците Ачард. — Ако е така, не виждам защо трябва да стоим тук. Това място вече не ми харесва.

Мадлин хвана Тамзин да я гледа и й кимна. Тамзин отвърна на кимването й, но не се усмихна.

Младата дама беше пораснала през последните няколко дни.

Мадлин се замисли дали същото не можеше да се каже и за нея.

— Предполагам, че баща ти иска да наблюдаваме финалния кръг, за да разпространим легендата за Играта на века. — Ала челото на лейди Ачард се смръщи озадачено и тя се уви по-плътно в шала си.

Самата Мадлин беше обзета от порив да хукне към вдовишката къща, за да се увери, че Гейбриъл е жив и здрав. Загложди я под лъжичката. Как си беше въобразявала, че ще го зареже тук самичък да се оправя с армия разбойници?

Само защото я беше отхвърлил…

Но според Тамзин той не я беше отхвърлил. Тамзин предполагаше, че Мадлин може да се промени и да изпълни съкровеното му желание: да му се отдаде изцяло.

— Но защо всички трябва да ходим там? — занарежда мадмоазел Вавасьор. — И то рано сутрин? Можех да поспя още два часа.

Това беше вярно. Нареждането да се отправят към вдовишката къща беше пристигнало в девет часа, време, по което повечето гости още не бяха отворили очи. Доста строго се настояваше за присъствието им по един специфичен повод: всички семейства трябваше да дойдат, за да гледат края на играта.

— Значи са останали мистър Ръмбилоу и лорд Кемпиън? — Хърт подсмръкна и попи с кърпичка течащия си нос. — Мистър Ръмбилоу няма шанс. Всички знаят, че умението на лорд Кемпиън с картите не отстъпва на дяволския му късмет. Не знам защо просто не му дадем парите и да се приключи.

— Така може да говори само човек, който изобщо не се интересува от хазарт — мъдро заключи Тамзин.

Хърт я изгледа сякаш тя не беше по-достойна за вниманието му от някое насекомо, но не пропусна възможността отново да вземе думата.

— Разбира се, че не давам пукната пара за картите. — Той отново подсмръкна.

— Що се отнася до мен, нищо не може да се сравни с облог на добро конно надбягване — високомерно добави майка му.

— Разбира се, че не — тихо отвърна Тамзин.

Мадлин вдиша дълбоко чистия въздух и си каза, че да се отдаде на Гейбриъл не е толкова въпрос на зависимост, колкото на кураж. Нейният собствен кураж. Гейбриъл я беше нарекъл страхливка. И да е бил прав, сега вече не беше. Той й се отдаваше щедро, трябваше и тя да се научи на същото. Може би не беше честно все той да поема рисковете в любовната им връзка.

— Стигнахме. — Лейди Табард влезе в преддверието и свали шала си. — Това място ми се струва доста приятно в сравнение с претрупаните украси на Шалис Хол — изненадано възкликна тя и се огледа за Мадлин, сякаш очакваше да чуе напомняне за първата си реакция, когато бе обявила Шалис Хол за величествен.

Мадлин беше твърде заета със свалянето мантото си, което един от свирепите лакеи чакаше да поеме. Тя искаше да види Гейбриъл. Искаше да го види сега.

Друг лакей отвори вратата и посочи игралния салон. Мадлин не разпозна нищо от обстановката, защото онази нощ тук беше тъмно като в рог, а и тя бе влязла през задния вход. На излизане пък беше зашеметена от преживяната страст.

— Семействата, мистър Ръмбилоу — извести най-високият лакей.

— Благодаря ти, Лорн — отвърна Ръмбилоу.

Върволицата гости влязоха в стаята и видяха посивелите, уморени лица на картоиграчите. Мадлин подозираше, че повечето от тях са будували през цялото време, карайки го на бренди и на тръпката от играта. Сега седяха отпуснато в креслата и безмълвно наблюдаваха единствената маса в средата на помещението.

Там център на вниманието бяха Гейбриъл и Ръмбилоу, които се гледаха един друг с карти в ръка.

Мадлин се опи от гледката на любимия: от небрежната му поза, от спокойното му изражение, от нетрепващите му ръце. Изглежда по някое време си беше отдъхнал, защото къдрите на бялото му шалче беше идеално нагласени, а черното му сако беше изгладено. Той беше само с един пръстен, който превличаше вниманието върху ръцете му — точни, сигурни, с дълга пръсти. Играеше за сто хиляди лири както би играл за десет шилинга: хладнокръвно, без видими признаци на напрежение.

Не я погледна. Не погледна никого. Но Мадлин знаеше, че той усеща присъствието й, присъствието на цялата върволица гости.

Докато го гледаше, тя изпита такъв прилив на любов, че тя едва се удържа да не се хвърли в прегръдките му и да заяви на всеослушание, че той е само неин.

Гостите бяха последвани от десетина лакей, които заеха стратегически позиции в помещението.

Опасенията на Мадлин набраха сила. Този миг, този finale, беше станал причина Ръмбилоу да забрани напускането на имението, но какво беше намислил? Пладнешки обир? Жестоко убийство?

Завесите и килимите в игралния салон заглушаваха всеки звук. Играчите си седяха кротко. Комарджиите се бяха умълчали. Когато семействата им отидоха при тях, настана дълбока тишина.

Съпругите целунаха мъжете си и измърмориха някаква преструвка, в смисъл че ще прежалят пропиления в една-единствена игра годишен доход. Унилите потомци се събраха около столовете с очи, насочени към играчите.

Атмосферата в игралния салон беше пропита от напрежение. Страничните наблюдатели се навеждаха напред с всяка игра, гледаха, следяха. Мадлин видя как ръцете на извадените от играта комарджии треперят с хвърлянето на всяка карта, а устните им безмълвно отброяват точките.

Тя мразеше увлечението на баща си по хазарта, което го караше да замени реалния свят с място, където славата и богатството блестяха примамливо, но недостъпно. Магнус го нямаше тук, но тя разпозна същата отчаяна алчност в погледите на тези мъже и почувства, просто почувства как опасността дебне под носовете им, а те са твърде увлечени от играта, за да я усетят. Твърде погълнати, за да ги е грижа.

Мадлин си помисли… сега й се струваше… май не й оставаше друг избор освен да се довери на Гейбриъл, защото не знаеше дали ще може да живее без него. Звучеше драматично, обаче бе изпробвала алтернативата и бе открила, че онова не е живот, а оцеляване.

Тя зачака сигнал от Гейбриъл, за да се приближи до него.

Той не само че нито веднъж не я погледна, ами се люлееше в стола си, сякаш присъствието й въобще не го интересуваше.

Големия Бил, обратно, доста се интересуваше от присъствието й. Той влезе последен, затвори вратата, скръсти ръце и запречи изхода. Отначало тя го беше насърчила, а после го беше отхвърлила по най-грубия възможен начин — като си взе друг любовник. Беше го цапардосала под брадичката и го беше направила за посмешище пред другарите му. Сега той я зяпаше с враждебност, от която я засърбя да измъкне пистолета, който този път беше в багажа й.

Което щеше да й даде самочувствие, но определено не беше умен ход. Във враждебния му поглед тя прочете какво я чака, ако му падне в ръчичките. Големия Бил щеше да я нарани. С голямо удоволствие.

— Мадлин! — Гласът на Тамзин бе нисък и напрегнат. — Ела при нас.

Тя се подчини и Тамзин я скри от полезрението на Големия Бил зад пищните форми на лейди Табард. Мадлин се огледа и установи, че не е единственият компаньон в салона. Никога не й бе хрумвало, че не бива да идва, никога не й бе хрумвало, че някой може да не я пусне. Но какво търсеше тук камериерът на мистър Дарнел? Притесненият млад мъж, който припряно обясняваше нещо на господаря си, изглеждаше не на място. Мистър Дарнел присви очи и недоволно изгледа Ръмбилоу.

Който не му обърна внимание. Че защо да го прави? Тук се чувстваше недосегаем.

Отново се чу равномерното пляскане на картите по масата. За разлика от Гейбриъл, Ръмбилоу показваше признаци на умора от продължителната игра. Русата коса бе залепнала на мокрото му чело. Лицето му лъщеше със сивкав оттенък. Мишниците на сакото му бяха овлажнели от пот.

Мадлин се радваше. Дано страда за всяка изгубена точка. Дано агонизира при всяко раздаване на картите. Дано… тя погледна към лакеите. Към Лорн, който се извисяваше застрашително. Към Големия Бил, който се беше преместил така, че да я гледа. Реалността я зашлеви по лицето.

В случая надеждите и пожеланията нямаха значение. Нямаше значение дали Ръмбилоу ще загуби. Той беше скроил нещата така, че да обере цялата печалба. Как — не й се мислеше.

Гейбриъл разполагаше с план, но този план включваше отряд въоръжени мъже, които трябваше да проникнат в имението под командването на Макалистър, който го нямаше. Ами сега?

А тя с какво можеше да е от полза?

Гейбриъл разкри картите си.

Ръмбилоу също.

Мистър Грийн преброи точките и сметна общия сбор.

— Остава една последна игра и край! — обяви той с треперещ от вълнение глас.

„Невероятно.“ „Необикновено.“ „Удивително.“ — Салонът се изпълни с шепот.

— Абсолютно невъзможно — промърмори лорд Табард. — Кемпиън водеше през цялото време. Или късметът му е изневерил, или…

Мадлин не знаеше какво следваше след „или“, но сега в задушното помещение се възцари очакване. Комарджиите се приведоха напред и напрегнато се вгледаха в Гейбриъл, който разбъркваше картите.

— Сега ли ще се играе за допълнителния облог? — попита Тамзин баща си.

— Още десет хиляди лири от Ръмбилоу или нещо на Кемпиън — кимна той.

Гейбриъл остави картите с лицевата част надолу, вдигна колодата и отново я изсипа на масата в съвършена купчина.

— Време е да обявиш какво ще искаш. — Гейбриъл сякаш се надсмиваше над напрегнатата съсредоточеност на опонента си.

Ръмбилоу се втренчи в Гейбриъл и за един кратък миг Мадлин зърна кръвожадния вълк под лустрото на джентълмена. Тогава чаровната му усмивка отново се появи. Същата онази усмивка, която беше омаяла всички дами по време на пристигането им.

Но сега тя не омая никого. Дамите се свиха, сякаш усещаха нещо нечисто под привидната й сърдечност. Най-накрая погледът му се спря на Мадлин и се задържа на нея.

— Ах, Кемпиън, сещаш се какво искам.

— Представи си, така е. Първо да видя десетте хиляди, после залагам една херцогиня. — Под невярващия поглед на Мадлин Гейбриъл извади ръкавицата от джоба на сакото си и я хвърли на масата. — Спечели я и е твоя.