Кристина Дод
Още един скандал (24)

24

Мадлин просто трябваше да се прибере обратно в спалнята. Тя се концентрира върху стъпките, за да не мисли за нищо.

По пътя кимна на една от госпожиците Грийн. Усмихна й се, забравяйки, че като компаньонка трябва да направи реверанс. Мис Грийн се втренчи в нея, но не каза нищо. Може би защото изражението на Мадлин беше особено. Може би защото залиташе, докато ходеше. Не знаеше. Не й пукаше.

Натъкна се на лейди Табард, която й съобщи, че Тамзин се е оттеглила в спалнята след добрата новина.

— Точно този следобед, преди лорд Табард да е влязъл за играта, лорд Хърт го помоли за разрешение да направи предложение на Тамзин. Ето, казах го. Какво мислите за това?

Мадлин впери мътен поглед в лейди Табард и със закъснение осъзна, че трябва да изкаже поздравленията си. Но лейди Табард я изпревари:

— Лорд Табард й го съобщи и тя въобще не се държа лошо. Мисля, че ще приеме. Да, наистина. Сигурно ще разбере каква чест й е оказана, а пък лорд Табард разправя, че Хърт бил невероятно богат и след смъртта на баща си ще стане маркиз. Да, това ще й прочисти главата от оная история с Джефи. Сигурна съм. Винаги съм искала най-доброто за нея. — Лейди Табард сграбчи ръкава на Мадлин. — С лорд Табард сме ви много задължени, скъпа мис Де Лейси. Тази великолепна възможност изникна благодарение на вашето старание. Казах на лорд Табард, че следващия месец непременно трябва да ви отпуснем още едни почивен ден.

Мадлин не разбираше за какво чак толкова са тези излияния. Едва си спомняше Хърт, Тамзин и неудачната си сватовническа авантюра.

— И да увеличим възнаграждението ви, разбира се — побърза да добави лейди Табард. — Не искаме Тамзин да загуби новата си компаньонка.

— Извинете ме. — Мадлин изхълца и се шмугна покрай матроната. Отиде до спалнята, затвори вратата след себе си, опря се на стената и бавно започна да се свлича надолу.

От леглото се чу подсмърчане. Мадлин застина и се втренчи в плачещата купчинка, просната на юргана. Разбира се. Лейди Табард беше споменала, че Тамзин е тук. Май Тамзин не беше доволна от полученото предложение. А може би страдаше от някакъв друг глупав проблем, който мъчи само осемнайсетгодишните.

Да съчувства на една хлапачка? Нямаше да стане.

Тамзин вдигна глава и се втренчи в Мадлин.

— Какво ти е? — попита тя, подрезгавяла от плач. Погледът, който Тамзин й отправи: нещастен, но загрижен — срина защитните й прегради.

— Трябва да се махна оттук — избъбри тя, разстроена от съчувствието на момичето. — Лорд Кемпиън току-що… току-що…

— Нарани ли те?

Мадлин поклати глава:

— Крещя ли ти? Не, това нямаше да те притесни. — На Тамзин й просветна и тя се изправи: със зачервени и подпухнали очи, с ръце отпуснати в юмруци покрай хълбоците.

— Той те е отхвърлил?

Мадлин кимна.

— Как смее?

Крехкото й самообладание се срина и тя бурно се разрида. През целия си живот не беше вдигала такава олелия, дори когато беше осемгодишна и баща й я забрави в един хан. Тя затисна с юмруци устата си и опита да спре виенето си.

— О, клета ти! — Тамзин скочи и я прегърна. — Хайде, ела. На леглото има място и за двете ни.

Ридаейки жално, Мадлин нерешително пристъпи напред и се хвърли на леглото. За пръв път поглеждаше истината в очите.

Гейбриъл не я искаше. Тя му се беше отдала докрай, а той не я искаше.

Тя стисна завивките и зарева, превита от болка. Тамзин размачка раменете й.

— Всички мъже са гниди и мръсни, вкиснати, безскрупулни свине.

Мадлин кимна и отново ревна.

— Ти… ти наистина си херцогинята, нали?

Мадлин затаи дъх, вдигна глава и погледна девойката.

— Или по-скоро… маркиза Шеридан и бъдеща херцогиня. — Тамзин пъхна кърпичка в ръката й. — Отначало си мислех, че ти си причината за раздялата на нейна светлост с лорд Кемпиън, но когато чух слуха, че ти си истинската херцогиня, осъзнах, че това обяснява нещата: защо си толкова лоша компаньонка и толкова те бива да управляваш… всички. — Очите на Тамзин отново се изпълниха със сълзи. — Заради теб имам успех. Предизвиках сензация. — Момичето с вой се просна по гръб на леглото. — Толкова ме е срам.

Мадлин се изправи на лакти и на свой ред погали Тамзин.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Напротив. Прекарвам си отлично, танцувам и флиртувам, а горкичкия, нещастен Джефи си стои сам вкъщи.

Мадлин спря да я гали.

— Аха. Изпитваш чувство за вина — констатира тя.

— Да-а-а — изхълца Тамзин във възглавницата. — А… лорд Хърт поиска ръката ми от татко и аз с-се з-забавлявах.

— Това е напълно нормално. Хърт е богат и въпреки отвратителния си вкус в облеклото никога досега не е отправял брачно предложение. Това си е триумф за теб.

— Но Джефи…

Търпението на Мадлин се беше изпарило от горещината на собствената й криза.

— Наистина ли смяташ, че Джефи си седи вкъщи и чезне по теб? Бас държа, че сега ухажва някоя хубавица на селските танци.

Изведнъж Тамзин спря да плаче. Тя се изправи и яростно погледна Мадлин със зачервените си очи.

— Говориш като Онази личност. Тя никога не е харесвала Джефи.

— Затова ли се влюби в него? За да вгорчиш живота на мащехата си?

Гневът се излъчваше от Тамзин на вълни.

— Само защото си херцогиня…

— Не означава, че съм лишена от здрав разум. — Мадлин се огледа за чиста кърпичка и накрая и подаде ъгълчето на чаршафа. — Джефи не е за теб. Знаеш го. Ако наистина го обичаше, нямаше да те е грижа кой ти е предложил. Щеше спокойно да танцуваш и да се веселиш, уверена в истинската си любов — и в това, че любимият чака завръщането ти. Но при теб не е така, защото Джефи е просто едно момче, което родителите ти не харесват.

Двете жени премериха погледи.

— Ти открила ли си истинската любов?

— Да. — Долната устна на Мадлин потрепери.

— Ако това е истинската любов, мерси, не ми е изтрябвала — изтърси Тамзин.

— Колко си мъдра. — Мадлин се отпусна на възглавницата. Сълзите се стичаха от очите й, но не облекчаваха болката.

— Може би не съм херцогиня и може би ми липсва здрав разум — Тамзин си пое дъх — но както ви наблюдавах двамата, бих се заклела, че и той те обича.

Мадлин се помъчи да отговори без да заплаче горко:

— Той така твърди, но според него не му се доверявам.

— Това вярно ли е?

— Не! Не! — Но Гейбриъл беше толкова уверен. И съвсем не изглеждаше радостен да я отблъсне. По-скоро беше уморен и унил. Мадлин отново зарови лице във завивките. — Не знам. Струва ми се, че му вярвам, но когато поиска от мен да му поверя отговорност за нещо… — Мадлин махна с ръка — каквато и да е, наемането на градинари, ако щеш, аз не мога, поболявам се.

Тамзин пак я потупа по рамото.

— Значи лорд Кемпиън не те е отблъснал. Не и наистина. Но за да живее с теб, за да се ожени за теб, той настоява ти да му се отдадеш докрай. Да му повярваш от сърце.

При това абсолютно излишно и неискано разяснение Мадлин отново се разрида.

— Ти беше искрена с мен — дръзко изрече Тамзин. — Защо и аз да не ти кажа истината?

Ама че тъп въпрос!

— Защото н-не и-и-искам да я ч-чувам.

— Ха, и аз не исках!

Мадлин през сълзи огледа малката спалня и си помисли за предстоящата вечер, която трябваше да прекара в обкръжението на съпруги, синове и дъщери, докато истинските мъже играят. Помисли си за утрешния ден — сив и скучен. Помисли си за очакването отново да види Гейбриъл.

То бе непоносимо.

— Трябва да си тръгваме.

— Какво? — преглътна Тамзин.

— Трябва да си тръгваме. Сега. Още тази вечер. Тиарата е у мен. Баща ми не е тук. Ти не искаш да останеш. — И въпреки че Мадлин не можеше да спаси всички от нечестивите замисли на мистър Ръмбилоу, сърцето й се бе привързало към Тамзин. Можеше да спаси момичето. Искаше да го спаси.

— Да тръгваме!

Тамзин се плъзна до ръба на леглото и погледна Мадлин със смесица от объркване и надежда.

— Къде?

— В Лондон, за да освободим братовчедка ми Елинор.

Тамзин се стресна при споменаването на това име.

— Запознах се с нея в хана. Тя е истинската компаньонка.

— Да. Много добре. — Мадлин слезе от леглото. — Ще оставим бележка, в която съобщаваме на родителите ти коя съм и къде да те намерят след като приключат с това парти.

— Толкова ще са ти бесни, че си нямаш представа.

— След края на този прием ще са ми благодарни. — Мадлин не можеше да каже повече. — Ще те представя на най-добрите домакини в Лондон като моето специално протеже. Лейди Табард ще изпадне в екстаз.

Тамзин събра ръце пред гърдите си и се втренчи в празното пространство.

— Джефи не ме обича истински, нали?

— Не мога да ти кажа, скъпа. Ти знаеш най-добре от всички.

— Я да си отивам. — Тамзин увеси нос.

— Гейбриъл иска да се махна оттук и сигурно ще е щастлив да научи, че съм си отишла — скръбно додаде Мадлин.

Тамзин намокри една кърпичка и обърса лицето си.

— Мислиш ли, че затова те е отблъснал? За да си тръгнеш? — Тя намокри още една кърпичка и я подаде на Мадлин.

Сърцето на Мадлин направи неочакван скок, когато тя притисна влажния плат до горещото си лице.

— Може би. — Тя си спомни неговото напрегнато, печално изражение и надеждата я напусна. — Не. Не ме приема каквато съм, а аз не мога да бъда някоя друга.

Тамзин критично погледна приятелката си.

— Не мисля, че лорд Кемпиън иска да бъдеш някоя друга. Струва ми се, че иска да бъдеш… по-добра.

— Добре съм си, както съм. Повече не желая да приказвам по този въпрос. — Мадлин грабна пътната си чанта и натъпка няколко дрехи вътре. — Събирай си багажа. Да се махаме.

— Не знам как се събира багаж — тросна й се Тамзин.

— Нито пък аз. Което не успееш да побереш в куфара, прислужниците ще ти го изпратят по-късно. — Мадлин издърпа кутията с тиарата изпод леглото и я постави внимателно сред дрехите. Най-отгоре сложи кобура от черно кадифе и затвори чантата.

Тамзин така претъпка куфара си с дрехи и бижута, че се наложи Мадлин да й помага при затварянето. Те вдигнаха чантите и Тамзин изстена под товара им. После двете жени тихомълком минаха по коридора, надолу по стълбището и през парадния вход.

Натъкнаха се само на прислужници. Всички гости бяха по стаите си и се приготвяха за вечерта.

Здрачът беше превърнал пейзажа в блед безпорядък от дървета и ливади, и на фона му къщата вече не се извисяваше като паметник на лошия вкус, а като надвиснала заплаха. Решението беше взето и Мадлин искаше да си тръгне сега.

Макалистър беше прав. Ръмбилоу бе опасен. Някой щеше да умре.

Мадлин се страхуваше, че този някой ще е невинен и… тя нямаше да се пречка не Гейбриъл, за да не го разсейва. Вярно беше. Чувстваше го. Просто й беше омразно да го остави самичък лице в лице със смъртта.

Тамзин застана на стълбищната площадка и се огледа, сякаш очакваше отнякъде да изникне карета.

— Сега какво правим?

— Отиваме в конюшните…

— В конюшните ли?

— И нареждаме на коняря да приготви една от каретите на мистър Ръмбилоу за пътуването ни до Лондон.

Погледът на Тамзин беше изпълнен със съмнение.

— Да се помъкна към конюшните с целия този багаж?

— Не се тревожи — успокои я Мадлин. — По-силна си, отколкото мислиш, а аз съм бродила из цяла Европа. Конярите са научени да изпълняват нареждания.

Но Мадлин не беше познала.

Фенерите в конюшнята бяха запалени и конете в загражденията бяха изчеткани и сресани, но когато Мадлин обяви, че желае карета, конярят на мистър Ръмбилоу поклати глава.

— Не може.

— Извинете? — Мадлин не можеше да повярва, че съществува подобно нахалство. Тя остави чантата в краката си и разтри схванатата си ръка. — Лейди Тамзин Чарлфорд желае да си тръгне.

— Не може — повтори той.

— Добри ми човече! — Решителният й тон целеше да успокои Тамзин. — Ти си конярят, нали? Ти впрягаш конете, нали? Свърши си работата, и то ей сега!

Конярят щракна с пръсти и нареди на ратайчето, което се втурна към него:

— Тичай за господаря.

— Господаря ли?

— Мистър Ръмбилоу?

— Не. Моя господар.

Мадлин усети, че нищо добро не ги чака.

Тамзин също остави своята чанта в краката си и започна нервно да крачи наоколо, сякаш за пръв път виждаше конюшня — което съвсем не беше изключено.

— Ще говоря с надзирателя ти — заяви Мадлин. — Определено ще разреша този въпрос.

— А кажи с мен ли ша говориш, ма? — Големия Бил излезе с олюляване от сенките. — И к’во ша ми кажеш, мис Висше общество?

Сърцето на Мадлин се сви.

На мъжделивата светлина на конюшнята изпитото му, длъгнесто лице приличаше на лице на труп — с хлътнали бузи и очи. Извитите му устни се хилеха подигравателно, по брадичката му беше набола черна брада, а „уханието“, което го обгръщаше, говореше, че Големия Бил не се е къпал от последната им среща насам.

Той пъхна палци под тирантите си и изплю дълга струйка тютюн толкова близо до Мадлин, че опръска полите й.

Изглежда по някое време между вчерашната разходка и снощното й бягство, обичта на Големия Бил към Мадлин се беше изпарила.

Тамзин застана пред Мадлин:

— Я внимавай какви ги вършиш… човече!

Големия Бил я огледа от глава до пети.

— Ма не си ли сладурче? Що ти е да се чупиш от благородническата си черга?

Тамзин се сви пред наглостта му, но дръзко изрече:

— Това не е твоя работа. Всяка жаба да си знае гьола.

Мадлин положи ръка на рамото й, за да я усмири. В крайна сметка Тамзин го мислеше за нахален слуга. А Мадлин знаеше, че Големия Бил е убиец.

— Аз съм компаньонката на лейди Тамзин. Ще я придружавам до Лондон.

— Няма да я придружаваш, щото никъде не отивате. Никоя от двенките.

Е, това наистина беше грубо.

— Не знаех, че разрешаваш кой от гостите да пътува.

Големия Бил щракна с тиранти.

— Другояче мисля. Ръмбилоу издаде ясна заповед: никой да не излиза без негово позволение. На двенките не ви е позволил.

Нещата бяха по-зле, отколкото Мадлин си представяше. Тя се огледа наоколо. Конярят ги гледаше с опулени очи, а зад него кръг от ухилени главорези очакваше нарежданията на Големия Бил. Мадлин твърде дълго се бе мотала, преди да вземе решение за тръгване. Или може би всички се бяха озовали в капана още в момента на пристигането си.

— Това е абсурд — възрази Тамзин. — Мистър Ръмбилоу не би ни държал тук против волята ни.

— И без друго не ти е изтребвало да ходиш никъде с тая кифла. — Големия Бил прониза с поглед Мадлин. — Не я бива за компаньонка на невинно птиче като тебе. Много е надута и се цоца с лорд, когато може да има мен.

Очевидно Тамзин не разбра какво значи „цоца“, защото в противен случай щеше да е ужасена.

— Да не е луда да има нещо общо с теб! — Тамзин се напрегна под ръката на Мадлин. — Тя е истинска херцогиня!

— Тамзин, недей! — Ох, не. Това беше последното нещо, което Големия Бил би трябвало да знае. Големия Бил — а също и Ръмбилоу.

— Херцогиня? С т’ва ли ти е баламосала? — Големия Бил отметна глава и се засмя, а заедно с него и останалите главорези.

Тамзин нервно премести поглед от Големия Бил към Мадлин, към другите мъже и пак към Мадлин.

— Колко е нагъл — заяви тя. — Той е само прислуга. Не може да ни държи тук. Това се равнява на затворничество, което се равнява на престъпление.

Големия Бил получи тик на едното око.

— Точно така — съгласи се Мадлин без да сваля поглед от Големия Бил.

— Нареждане на Ръмбилоу — повтори той.

— Но, Мадлин, това е невъзможно — недоверчиво възкликна Тамзин. — Този субект очевидно има грешка. Мистър Ръмбилоу трябва да е луд, за да издаде такова нареждане.

— Или престъпник — добави Мадлин.

— Или и двете — услужливо се намеси Големия Бил.

— Но… О! — Тамзин затисна уста с ръката си и огромните й очи се втренчиха в празното пространство.

— Сега тичайте обратно в къщата и ти — Големия Бил посочи с пръст Мадлин — имай грижата малката да си затваря плювалника. Щото иначе идвам и това хич няма да ви хареса. — Той отново се изплю, този път едва ли не върху обувките на Мадлин.

Тамзин изскимтя и отскочи назад.

Обикновено летаргичният темперамент на Мадлин сега избухна. Тя се втренчи право в очите му и не помръдна.

Когато гнусната слюнка джвакна до нея, тя отиде при Големия Бил.

За забавление на другарчетата му, Големия Бил се ухили и взе да издава мляскащи звуци, уж от целувки.

С едно-единствено бързо и плавно движение Мадлин го удари под брадичката с опакото на ръката си.

Главата му изпращя назад и Големия Бил преглътна всичкия си гаден тютюн.

Мадлин отскочи.

Големия Бил се хвана за корема и устата му зейна.

Мадлин сграбчи чантите, връчи едната на Тамзин и нареди:

— Идвай, миличка. Да се прибираме вкъщи преди да са усетили отсъствието ни.