Кристина Дод
Още един скандал (22)

22

Мадлин стискаше дървената кутия за бижута. Не можеше да отвори ключалката, нямаше ключ, но знаеше как изглежда тиарата — изтънчено златно украшение със сияен блясък. Майка й я беше носила на представянето си пред кралското семейство и беше позирала с нея за портрета в галерията. Тиарата беше единствената й връзка с майка й — а Гейбриъл я бе спечелил за нея.

Не, тя просто… тя просто си беше загубила ума. За тиарата беше платила със скъпоценното си тяло. Разбира се, Гейбриъл беше спрял акта, заставяйки я да избере него — защото само той можеше да утоли плътската й нужда — така че тя наистина не му дължеше нищо. Нищо.

Но той я беше дарил с толкова наслада, колкото и тя него. Дори повече, защото бе решил да я прелъсти, а Гейбриъл определено знаеше как да достави удоволствие на една жена.

Тя се оказа просто една жена, когато свирепата страст помежду им се разрази, страст, която Мадлин се надяваше, че отдавна е изчезнала. И сега изпитваше… благодарност?

Не.

Удивление?

Абсолютно.

Несигурност?

Бъдещата херцогиня Магнус никога не изпитваше несигурност.

Мадлин вдигна глава и погледна през прозореца. Не. Не изпитваше несигурност. За пръв път от много време насам знаеше точно какво иска. Тя пъхна тиарата под леглото и се приготви да отиде при него.

 

 

Утихнал и мрачен, Гейбриъл извади тънкото острие без дръжка от ръкава си и го остави на масичката до умивалника. Той изу обувките си и ги ритна, после свали чорапите си. Махна жакета, шалчето и ризата.

Също толкова утихнал, също толкова мрачен, Макалистър напълни умивалника с вода и постави до него кърпа, лимонов сапун и хавлия.

Гейбриъл наплиска с вода лицето си и се замисли за предстоящото събитие. Разиграването на тиарата му беше дало възможност да разгадае стратегиите на останалите играчи. Лорд Ачард беше импулсивен и се надяваше най-вече на късмета си. Мистър Грийн беше точен и внимателен с картите — подреждаше ги в низходящ ред отляво надясно. Мистър Пейборн беше добър играч с невероятно лош късмет, но късметът беше нещо непостоянно. Трябваше да внимава с мистър Пейборн.

А Ръмбилоу… Ръмбилоу си го биваше. Той беше най-добрият играч сред тях. Може би защото не се интересуваше дали печели или губи. Така или иначе щеше да задигне парите.

Гейбриъл натопи кърпата във водата, насапуниса я и изтърка врата, лицето и мишниците си. Най-накрая я прокара и по гърдите си.

Сто хиляди лири. Годишният доход на Гейбриъл беше една десета от това, а той минаваше за богат.

Изплакна кърпата и отми сапуна. Хладната вода успокои горещата му кожа и мислите му неизбежно се устремиха към Мадлин.

— Даде ли тиарата на Мади, Макалистър?

— Да. Занесох я в спалнята, която дели с онова младо момиче.

— Момичето беше ли там?

Макалистър пое умивалника, изля го през прозореца и го напълни с чиста вода.

— Само нейна светлост — отвърна той, докато го поставяше пред господаря си. — Ще желаете ли да ви обръсна?

Гейбриъл разтърка с пръсти наболата си брадичка.

— Май да. Доста време ще мине преди следващото бръснене.

— Предполагам, че ще искате гореща вода?

Естествено, че искаше, но Макалистър никога не успяваше да донесе навреме от кухнята.

— Зарежи водата. Какво ти каза, когато й даде тиарата?

— Благодари ти.

Гейбриъл кимна и за момент се зачуди дали може да заключи бившата си годеница в онази спалня, където тя щеше да бъде в безопасност. Но не. Тя бе умна. Щеше да открие път за бягство.

— Узряла е малко от последния път, когато тичаше подире й — съобщи Макалистър, когато допря бръснача до бузата му.

Гейбриъл се обърна към камериера си, зашеметен от признанието му.

— Нима я одобряваш?

Макалистър направи раздразнена гримаса.

— Не съм казвал подобно нещо. Ама е смела за жена. Не е разумна, но е смела.

— Хмм. — Снощи Гейбриъл й постави ултиматум. Ще се върне при него, или пак ще се опита да избяга?

Нямаше повторно да допусне такова малодушие. Ще я проследи и ще я върне, влачейки я за косата — закле се Гейбриъл — макар че това щеше да обезсили искането му тя да се върне при него. Той се усмихна кръвожадно. Блъфираше, разбира се. Щеше да й замае главата по всеки възможен начин, но само ако тя захвърлеше фалшивата гордост и проклетата си независимост, за да се върне при него по своя воля, за да е сигурен, че вече няма да се разделят.

Макалистър извади дрехите на господаря си и скри ножа, за да не се вижда.

— С обучение и здрава дисциплина от нейна светлост ще излезе приемлива съпруга.

— Голям експерт си се извъдил, стар ерген такъв! — смехът на Гейбриъл прозвуча странно, сякаш бе забравил да се смее.

— Като теб, млади глупако. — Но Макалистър беше развеселен, или поне развеселен доколкото е възможно за един начумерен шотландец.

Гейбриъл застана пред умивалника и отново се наплиска. После се погледна в огледалото над масичката, насапуниса брадичката си и вдигна бръснача.

— Ако Ръмбилоу ни заключи във вдовишката къща, защото подозирам, че това е планът, когато му дойде времето, ще дам сигнал с огледалото.

— Ще бдя — отвърна Макалистър и краткото му веселие внезапно секна.

— Вземи коня ми. — Гейбриъл опъна кожата си и прокара бръснача надолу по бузата и по челюстта си. — До Ринейтхед, където е разположен гарнизонът, има двайсет мили. — Той потопи бръснача във водата, за да го изчисти от пяната и косъмчетата.

— Ще ги доведа, а също и вашите хора.

— Почти свърши, друже. — Гейбриъл улови погледа на Макалистър в огледалото. — Почти го пипнахме.

— „Почти“ е най-страшната дума в човешкия език — намусено отвърна шотландецът.

На вратата се почука колебливо.

Двамата мъже се спогледаха предпазливо. Гейбриъл хвана бръснача като оръжие и махна на Макалистър да отвори вратата. Макалистър едва я открехна.

— А, ти ли си била. — Той отвори по-широко. — Момата е — изрече той с явно отвращение.

Мадлин влезе в стаята.

Гейбриъл остави бръснача на масата. Сякаш я беше извикал със силата на мисълта си.

— Отивам за гореща вода. — Макалистър се изниза и затвори вратата след себе си.

Гейбриъл въобще не забеляза, че слугата му го няма.

Мадлин беше красива жена, да я вземат мътните. Висока, пищна, със силни голи ръце и кожа като каймака на кафето. Днес косата й беше прибрана, но той помнеше колко често я виждаше разпиляна по раменете й в последните два дни, а снощи белите чаршафи бяха покрити с черните като нощта кичури. Очите й, големи и сини, бяха обрамчени с мигли, също черни като нощта.

Силното й, ъгловато лице не би могло да се нарече красиво, господарката му беше твърде жизнена, твърде пряма. Но устните й навеждаха един мъж на много мисли, най-вече за порочни, сладострастни забавления. Тя носеше тъмносиня рокля, която очертаваше голите й крака, милвайки ги с пръстите на любовник. Под тънката коприна виждаше мястото, където бедрата й се сливаха в триъгълното възвишение. Ръкавиците й от блестящ бял сатен стигаха до лактите, но прелестната им кремавост беше нищо в сравнение с голата до раменете кожа. Когато погледът й се спря на голите му гърди, Гейбриъл усети омекване в областта на коленете и втвърдяване в областта на слабините. Две доста приятни усещания, които изпитваше единствено в присъствието на Мадлин.

За какво беше дошла? За да му благодари лично? Гейбриъл се сещаше за един много приятен начин, по който тя можеше да му се отплати. Или щеше да настоява да съсипе Ръмбилоу с негова помощ? Не беше познала. Мадлин сякаш се стремеше да избегне погледа му, което за него се оказа неустоимо предизвикателство.

— Добре дошла — поздрави я той. — Не очаквах, че толкова скоро ще се върнеш при мен.

Погледът й се стрелна към него. Изражението й беше леко виновно.

Съвсем не беше лесна тази Мадлин.

— Може би идваш да ми кажеш, че ще се вслушаш в съвета ми да си тръгнеш?

— Не! Защо да постъпвам така, след като бе толкова добър да ми спечелиш тиарата?

— За да си на сигурно място, когато куршумите започнат да прехвърчат? — Гласът му беше натежал от логика и Гейбриъл се обърна към огледалото, за да не й набие — буквално — здрав разум в главата.

Тя вдигна изненадано вежди, после ги навъси.

— Дотам ли ще се стигне?

Той насапуниса останалата част от лицето си и бръсначът влезе в действие.

— Съмнявам се, че Ръмбилоу покорно ще се съгласи да влезе в затвора, да бъде изправен пред съд и да увисне на бесилото.

— В такъв случай не мога да те изоставя.

Защо беше дошла?

— Ситуацията е под контрол — каза той.

— Тогава няма проблем ако остана, нали?

Ах. И тя си имала логика. Преди да отвърне остро, Гейбриъл чу, че ключалката стърже. Той се завъртя и видя как тя издърпва ключа и го поставя на нощното шкафче. Гейбриъл се вцепени от изумление.

— Ти да не ни заключи?

— Колко си прозорлив. — Тя се приближи към него. — Бръснеш се.

— Колко си прозорлива. — Той се извърна, видя отражението й в огледалото и се зачуди какво търси при него. Беше ги заключила. Защо й е да ги заключва? Вариантите бяха малко. Или щеше да го убие, или да му се разкрещи, или… да го люби.

Разбира се, Мади можеше да е намислила някакъв шантав план, който не беше по силите на мъжкия му мозък — и случаят най-вероятно беше такъв.

Мадлин гледаше с нещо като възхищение как Гейбриъл бръсне бакенбардите си и когато той подсуши лицето си, тя бавно протегна ръка и прокара пръсти по гладката му сега буза.

Мътните го взели. Той отново я желаеше. Искаше нещо повече от докосването й върху лицето си. Искаше ръката й да погали гърдите му. Устата й да се сключи около члена му. Тялото й да се трие в неговото… Беше заключила вратата и ако пак го докоснеше, просваше я по гръб и по дяволите принципите му.

— Та, за какво се върна? — дрезгаво попита той.

— За да ти кажа… за да ти дам това. — Без да бърза, Мадлин разкопча най-горното копче на дългата си ръкавица.

Той стоеше като втрещен, стискаше кърпата в ръцете си и не вярваше на очите си, докато гледаше как всяко мъничко, обвито в бял сатен, копченце се изплъзва от илика си. Да не искаше да каже… Беше ли сериозна?

Но пръстите й трепереха, което усложняваше задачата по разкопчаването, а устните й също потрепваха. Тя ту го поглеждаше, ту отвръщаше поглед, сякаш се боеше от реакцията му. Гърдите й се вълнуваха в същия чудесен, хипнотичен ритъм.

За миг Гейбриъл се върна назад във времето, в деня, когато тя бавно и еротично беше свалила ръкавицата си. Тогава не проявяваше нервност, а му се присмиваше, предлагаше му тялото си, сякаш той просто трябваше да я награби и да се възползва докрай. Тогава тя беше неопитна, млада, дисциплинирана във всяко едно отношение — освен когато ставаше дума за него. Дивото желание помежду им се беше възпламенило, когато тя откри изящната си китка и дългите си пръсти.

Изведнъж Мади го извика обратно в настоящето с вика си.

— Merde! — Едно копче се откъсна, защото го беше дръпнала прекалено силно, изтъркаля се по пода и спря в краката й.

Това го изтръгна от вцепенението му. Това го накара да осъзнае значението на действията й.

Тя го обявяваше за победител от войната им.

Връщаше се при него, точно както бе поискал. Той отиде при нея и бутна ръката й.

— Дай на мен.

Китката й вече беше оголена. Гейбриъл я поднесе към устните си и целуна синята веничка, която пулсираше там. Бавна, томителна целувка с вкус на… на страх, на предизвикателство, на припомнена страст и на надежда за бъдеща страст.

— Колко още трябва да разкопчавам? — промърмори той в кожата й и я погледна в очите.

Ароматът се излъчваше от нея на вълни — ухание на свежи цветя и топла жена.

— Зависи дали желаеш да притежаваш ръкавицата ми.

— О, и още как.

— Тогава е твоя — тя вирна брадичка — и аз съм на твое разположение.

— Така ли?

— Върнах се при теб.

Тя беше негова. Беше я завоювал. В усмивката му към нея нямаше добросърдечие. Той разкопча докрай ръкавицата с безмилостна решителност, измъкна я от ръката й и отново я целуна по китката. После зъбите му захапаха нежната кожа.

— Твърде дълго чаках, за да бъда нежен.

— Не искам от теб да бъдеш каквото и да било. — Мадлин положи голата си длан върху гърдите му и го отблъсна. — Сядай. Аз съм капитан.