Кристина Дод
Още един скандал (21)

21

Следващия следобед Макалистър, с поднос в ръка, спря и погледна Мадлин.

— Виждам защо не си комарджийка.

Тя спря да крачи.

— Не разбирам за какво говориш. — Тя отново започна да крачи, тъй като не я свърташе на едно място. Краката й протриха пътека в килима на всекидневната, докато съзнанието и се луташе между това, което ставаше точно сега в игралния салон на вдовишката къща и това, което се беше случило снощи.

— Нямаш лице на играч — обясни й Макалистър.

Отчаяна и несигурна, Мадлин продължаваше да си мърмори нещо под носа. Тя погледна към подноса и разбра, че чиниите са мръсни, а сребърните прибори — използвани. Погледна през прозореца, откъдето вдовишката къща ясно се виждаше.

— Ти беше там, нали? Той печели ли? — Тя се приближи до Макалистър с огромни крачки. Той избърза назад рачешката, но беше твърде нисък и твърде стар и Мадлин лесно го приклещи към стената. — Ти знаеш как се играе пикет. Изгледите добри ли са?

— Да, добри са — косо я изгледа Макалистър.

Мадлин си отдъхна с ръка на сърцето. Разбира се, че Гейбриъл щеше да спечели. Какво беше казал? „Играя само за каузата, в която вярвам, и винаги играя за победа.“ Въпреки че тогава нямаше предвид картите. Говореше за нея.

„Върни се при мен.“

— Макар че хич не зная защо си хаби късмета за тебе и тиарата ти, когато ще му трябват за истинската игра — възмутено добави Макалистър.

Хрумна й, че Макалистър е наясно с всичко за плана на Гейбриъл да дискредитира Ръмбилоу. С хитрост или насила, но щеше да измъкне тази информация от него.

— Какво ще стане, ако загуби истинската игра? — тихо попита тя.

— Не знам. — Макалистър се загледа в ъгъла на стаята. Убедена, че лъже, Мадлин го притисна по-плътно към стената. По челото му избиха струйки пот.

— Знаеш, знаеш. Защо Гейбриъл е тук? Не разбирам подбудите му.

Очевидно бе засегнала оголен нерв, защото Макалистър бързо се стопи. Той постави подноса на ръба на масата и се намръщи.

— Не знаеш, а? Че как ще знаеш? Нищичко не вдяваш и никога не си разбирала.

Мадлин знаеше, че прислужникът не я харесва, но за пръв път се сблъскваше с толкова открита неприязън.

— Разкажи ми.

— Какво да ти кажа? Че негово благородие ще си отмъсти? Не, ваша светлост, няма такава вероятност. Никоя женска не може да си държи чавката затворена.

— Да си отмъсти? — Мадлин веднага се хвана за това. — За какво?

Макалистър погали небръснатата си брадичка и я измери с поглед.

— Да, може би ще ти го кажа. Не плана му, разбира се, ама заслужаваш да знаеш какво си причинила на семейството му.

— И какво съм причинила?

— Господарят не отиде ли от любов към теб да печели пари на карти?

— Не знам, заради мен ли е било?

Макалистър не обърна внимание на заядливия й тон.

— А ти не го ли заряза после, и той остана да скърби и да работи, и така хич не видя, че брат му е охлабил юздите?

На Мадлин й се щеше и на това да възрази, но след моментно колебание си затвори устата. Макалистър беше скъп на информация. Нека си говори.

— И къде беше ти, когато Джери се отчая, отиде във флота и там намери смъртта си?

— Джери се е отчаял? — Това изведнъж привлече вниманието й. — Джери! — Той беше такава весела душа, пълна противоположност на мрачния си брат.

— Аха, отчая се — бодро изрече Макалистър.

— Какво предизвика отчаянието на Джери? — Макалистър сякаш не я чу, дотолкова се беше вживял в обидата си.

— Оттогава негово благородие не е спрял да се обвинява и да търси виновника, и да му се заканва лошо, и да мисли как да го хване, но аз знам чия е вината. — Той я изгледа свирепо.

Искаше й се да сграбчи Макалистър като мръсно коте и да изтръгне от него истината.

— Какво е направил Джери?

Макалистър я посочи с пръст право в лицето.

— Тя е ваша, ваша добродетелна и нафукана светлост, и трябва много да ви е срам.

Тя сграбчи пръста му и го изви назад. Когато Макалистър започна да подскача от болка, тя отново попита:

— Какво е направил Джери? — Щом разбра, че е приковала вниманието му, тя го пусна, но остана да стърчи застрашително пред него. За нейна изненада Макалистър изглежда се почувства заплашен, защото спря да я укорява.

— Горкичкият. Знаете как Джери боготвореше негово благородие.

— Да, знам. — Джери боготвореше и нея и сега, когато беше научила за ненавременната му смърт, Мадлин изпитваше вина като тази на Гейбриъл, а според Макалистър очевидно имаше защо.

— Джери искаше да бъде като брат си, и когато Негово благородие си спечели състояние, момъкът забеляза как хората започнаха да го уважават. — Макалистър видя изражението й и брутално добави: — Да, въпреки че му вдигнахте оная злобна сцена и го зарязахте, той си спечели уважението на всички джентълмени със своите интелигентност и хладнокръвие.

— Не съм била злобна — извика Мадлин, настръхнала от възмущение.

— Не сте ли? Можехте да развалите годежа с бележка. Можехте да му го кажете насаме. Но вие трябваше да се разврякате като улична търговка пред елита. Ще си го признаете, ако в грозното ви женско тяло е останала капчица справедливост!

Тя си пое дъх, за да се защити, и го изпусна. Нямаше да го признае пред Макалистър, но той говореше истината. Споменът за скандала не напускаше мислите й не само заради смущението, не само заради резултата, а най-вече заради срама. Беше се постарала да съсипе Гейбриъл. За това нямаше извинение — освен буйния й темперамент. Досега трябваше да се е научила на контрол.

Тя запристъпва нервно от крак на крак и си спомни онази нощ — и последната нощ, и всички нощи на самотен копнеж помежду им.

Върни се при мен.

Достатъчно наплашеният Макалистър я прецени отдалеч:

— Да, дори и ти не можеш си намериш оправдание. Да постъпиш така с един мъж — и то мъж, на когото си казала, че го обичаш!

Тя го беше обичала. А чувствата й същите ли бяха?

— Добре. Добре! — Мадлин разсече въздуха с ръка. — Казвай какво е станало с Джери.

Малкото й излизане от релси очевидно беше удовлетворило Макалистър, защото след един изпитателен поглед той продължи:

— Джери реши да си спечели състояние като брат си. Да го гледат със същия респект, като него, а и такова нещо би разведрило негово благородие от загубата ви. Негово благородие не узна за плановете на брат си, защото беше твърде зает с организацията на крайбрежната отбрана.

— Това със сигурност не е толкова изнурителна задача.

— Не била изнурителна… — Макалистър изпухтя възмутено. — Трепеше се денонощно, оглавяваше патрули и когато свършеше с тази работа… Той снижи глас, сякаш някой можеше да ги подслуша, когато в действителност гостите играеха на парада в библиотеката. — … превозвате с яхтата си мъже и жени през Ламанша, приходящи и изходящи, ако ме разбираш.

— Искаш да кажеш… че е помагал на бягащи емигранти и е превозвал шпиони във Франция? — Това обясняваше мускулите, които Гейбриъл бе натрупал — станало е, докато е вдигал платна и е пускал котва. Мъжете заякваха от подобен труд доста впечатляващо.

— Шшт. — Макалистър се огледа. — Не биваше да ти го казвам. Мътните да те вземат, ти си просто вбесяваща.

— Благодаря. Старая се.

— Отдава ти се лесно като дишането. — Той я изгледа яростно.

Мадлин познаваше такъв тип хора. Хора, на които не можеш да угодиш. Но не знаеше, че и тя е от тях. Беше положила много усилия да се превърне в херцогиня, популярна сред дребните благородници и обичана от прислугата. Очите й се свиха в цепки.

— Ти си мизогин — обърна се тя към Макалистър.

— Не съм! — Макалистър започна да се бие в гърдите. — Презвитерианец съм.

— Не. Искам да кажа… мизогин е човек, който не обича жените.

— Оу. — Той премисли това и челюстта му се размърда. — Е-е, как да не обичам жените — проснати по гръб и със затворена уста.

— Извинявай. Виждам грешката си. — Всяка от думите й беше пропита със сарказъм. — Сега давай за Джери… и Гейбриъл.

Макалистър се върна към разказа си.

— Гейбриъл вършеше цялата работа по крайбрежието и непрекъснато се притесняваше за тебе, дето пътуваше по чужбината в такова смутно време.

— Давай. — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— И тогава някакъв мизерен негодник се докопа до Джери. Играли хазарт. Ограбил го до дупка. Ошушкал го.

Мадлин усети, че й се гади.

— Наследството от майка му?

— Което негово благородие толкова се измъчи да запази непокътнато. Горкият момък не посмял да се изправи пред брат си, присъединил се към екипажа на Нелсън. След Трафалгар го погребали в морето. Бог да дари покой на душата му.

Този весел, засмян младеж беше умрял без никога отново да види Гейбриъл. Мадлин закри уста с ръка и напразно се опита да удържи сълзите си.

Макалистър постави юмруци на кръста си и се изправи на палци, за да се изравни с нея.

— Да, плачи. Съобщиха на негово благородие, че Джери е загинал като герой. Още има кошмари.

Мадлин обърса мокрото си лице.

— Подлецът е бил Ръмбилоу.

— Позна. Брей, колко си умна. — Макалистър наблюдаваше мъката й със зловещо одобрение и й подаде голяма бяла кърпичка. — Сега знаеш. Махай се оттук. Отвличаш негово благородие от дълга му. Той дължи на брат си отмъщение. Джери може да почива в мир и без него, но негово благородие никога няма да се кротне преди Ръмбилоу да си получи заслуженото.

— Знам. Разбирам.

Върни се при мен.

— Баща ти няма да се появи. Докато си тук, вместо да разследва кроежите на Ръмбилоу, негово благородие ще прекара повече време в тревоги за сигурността ти. Ще занеса тиарата в спалнята ти веднага, щом той ми я даде. Тогава — бегом марш вкъщи. — Макалистър вдигна подноса, втренчи се в безпорядъка от чинии на него и за пръв път заговори с ужасяваща искреност. — Ръмбилоу е лош човек, ваша светлост, а това е подла измама.

— Бих могла да помагам на Гейбриъл. — Нямаше да го остави сам пред лицето на опасността.

— Не!

— Знам, че не ме харесваш, но аз съм разумна, мисля трезво и имам отличен мерник.

— Не е това. Или по-точно не е само това. Имам страхотна интуиция за тези неща. — Макалистър я докосна леко по ръката. — Някой ще умре.

 

 

Когато стана ясно, че играта е приключила, всички дами в Шалис Хол се загледаха във вдовишката къща в очакване да видят кой джентълмен е изпълнил обещанието си да спечели тиарата. Стояха на терасата, на прозорците, дори в градината. Лейди Табард не каза нищо на Мадлин, която продължаваше да крачи във всекидневната и все зяпаше къщата, сякаш погледът й можеше да прониква през стените и концентрацията й щеше да помогне на Гейбриъл в играта.

Най-накрая, в четири часа, вратите на вдовишката къща се отвориха и Мадлин видя как мъжете излизат със свалени сака, разкривени шалчета и олюляваща се походка. Гейбриъл излезе последен с Ръмбилоу до себе си. Изглеждаше спокоен, както и преди започването на играта.

Ръцете му стискаха полирана дървена кутия. Не обикновената кутия, в която тя държеше тиарата, а богато резбована кутия с елегантен сребърен мотив и сребърна ключалка.

Дамите около къщата изстенаха.

Мадлин си проправи път до един стол и рухна на него. Тя сведе глава и отправи кратка благодарствена молитва. Кралската тиара беше спасена. Майка й щеше да е доволна. А Гейбриъл…

— Поне лорд Кемпиън е спечелил тиарата — обяви лейди Табард от прозореца. — Всички знаем какъв късметлия е той.

— Да, опазил бог лорд Ачард някога да спечели нещо — раздразнено възкликна лейди Ачард. — С тоя негов никакъв късмет би трябвало изобщо да престане да играе.

— Мама казва, че ако татко не престане, скоро ще ходим гладни — довери една от госпожиците Ачард.

Лейди Ачард й направи знак да млъкне, после се усмихна нервно.

— Знаете как е. Кредиторите не ни оставят на мира. Може би ще трябва за известно време да си отдъхнем на село.

Другите дами кимнаха. Съпрузите им бяха комарджии. Знаеха какво означава „да си отдъхнеш на село“, как се вземат заеми за посрещане на насъщните нужди и как се надхитряват кредитори.

— На лорд Кемпиън лошо му се пише на голямата игра, ако се осланя само на късмета си — каза мисис Грийн.

Мадлин надигна глава и щеше да стане, но откри, че Тамзин я наблюдава. За пръв път тя осъзна, че от доста време Тамзин се е втренчила настоятелно в нея. Защо? Какво предизвикваше любопитството й? Какво знаеше?

Мадлин трябваше да говори с нея, но… не сега. Не и когато изпитваше нужда да излезе и да вземе тиарата в ръцете си. Да погледне Гейбриъл в очите, да му благодари и да му каже… какво? Нямаше представа. Чувстваше се неловко, душевното й равновесие беше разклатено. Бе обвинила Гейбриъл, че е дошъл тук, за да утоли глада на лекомислената си, гибелна мания. Оказа се, че той е дошъл, воден от болката, от мрачната нужда да отмъсти за смъртта на брат си.

Трябваше да каже нещо, да направи нещо. Със сигурност имаше как да утеши Гейбриъл. Щеше да открие как.

Върни се при мен.