Кристина Дод
Още един скандал (16)

16

Мадлин затаи дъх и през съзнанието й пробягна мисълта, че предпочита да се изправи пред пистолета на мистър Ръмбилоу. Тя отмести ръката на Гейбриъл от устата си и прошепна:

— Дойдох… ъъъ… за да… — После й просветна. Та тя не дължеше обяснение на Гейбриъл! — Ти какво правиш тук?

Без да пуска ръката й, той я повлече по коридора към друга стая, по-тъмна дори от игралния салон. Чу лекото пращене на кремъка му, видя искрите и най-накрая една свещ засия.

Мадлин разполагаше само с един момент на леко недоволство преди да види гневното му лице.

А той наистина беше бесен. Носеше черна риза, черни панталони и черни ботуши. Устните му бяха опънати в тънка жестока линия, а присвитите му очи блестяха гневно.

Завладя я слаб пристъп на съжаление към мистър Ръмбилоу: ако този човек си въобразяваше, че има шансове срещу Гейбриъл, чакаше го тъжна изненада.

— Какво правиш тук? — отново попита Гейбриъл.

Трябваше да спре да съжалява мистър Ръмбилоу и да започне да се тревожи за себе си. Само веднъж беше виждала Гейбриъл такъв — когато тя вдигна онази срамна сцена в Алмак — и резултатите се оказаха катастрофални. За тялото й, което беше научило толкова много за толкова кратко време. За съзнанието й, което не беше познало и миг покой от онази нощ насам.

Поигра си с мисълта да излъже, но не. Тя беше бъдещата херцогиня Магнус. Да, не беше удържала на думата си. Нямаше към този грях да добави нова лъжа.

— Дойдох, за да открадна тиарата, и мислиш ли, че идеята ти да запалиш свещ, когато Ръмбилоу претърсва къщата, а хората му дебнат отвън, е добра?

— Проклятие, жено! — Гейбриъл взе свещта и с пламъка й запали три свещника, всеки с по четири свещи.

След абсолютния мрак толкова светлина дойде на Мадлин твърде много и тя се почувства уязвима и нервна.

С Гейбриъл се намираха в една малка, но луксозна спалня, вероятно на вдовицата, която и да е била тя. В контраст с претрупаността на останалата част от имението тази стая беше добре наредена с богата, старомодна лека мебел. Стените бяха боядисани в златно и тежки, изумруденозелени завеси закриваха прозорците. Лакираните повърхности бяха отрупани със предмети от шлифован кристал, а балдахиненото легло беше приготвено и очакваше собственика си.

Гейбриъл кимна, сякаш беше много доволен от този факт, улови Мадлин и така я завъртя, че гърбът й се оказа притиснат в една балдахинена колона. Той я държеше в капан.

— Какво правиш? — тя заблъска ръцете му.

— Нямаме друг изход. Ще ни хванат. Номерът е да си помислят, че са ни хванали да правим нещо, което искаме да скрием. Нещо, с което ще могат да ни изнудват.

Мадлин отлично разбираше накъде бие Гейбриъл. Не беше някаква света вода ненапита. Дори знаеше, че е без значение кого са видели хората на Ръмбилоу и по чия вина с Гейбриъл са се озовали в това положение. Значение имаше само да избяга без да я заловят, без да се налага да обяснява на всички коя е и защо е приела фалшива самоличност, да избяга, без да стане една от жертвите на Големия Бил. Тя бодро развърза бонето си и го захвърли на един стол.

— Много добре. Целуни ме и се постарай да вложиш емоция.

Той я изгледа отвисоко и се усмихна. Не жестоко и подигравателно — о, не. Усмивката му беше почти нежна, почти обожаваща.

— Ще го направя, но още има време. Нека Ръмбилоу дойде наблизо.

Значеше ли това, че Гейбриъл няма да я целуне, докато не му се наложи?

— Добра ли се до сейфа? — измърмори той.

— Тъкмо напипах ключалката и видях свещта на мистър Ръмбилоу. — С охота щеше да отговори на Гейбриъл, но и тя имаше въпроси, изискващи отговор. — Проследи ли ме?

— Не. Някой видя ли те?

— Не, но очевидно теб са те видели!

— Мамка му на лошия късмет. — Той вдигна глава и като ли че се ослуша. Някой изтрополя отгоре, но иначе всичко беше тихо. Той отново сведе глава и я попита:

— Помниш ли онази вечер, когато се срещнахме? Ти танцува два последователни пъти с мен и дързостта ти вдигна ужасен шум, но когато вечерта приключи, всички знаеха, че ни е писано да се оженим.

Защо й говореше по този начин? Този тон, нисък и съблазнителен, я изправи на нокти, а тя не искаше да е на нокти. Не и когато той усещаше всеки неин дъх, всеки трепет на тялото й.

— Очевидно са грешали.

Ръката около кръста й беше нежна и в същото време толкова яка, че Мадлин никога не би успяла да се откопчи. А и къде да отиде? Гърбът й се облягаше на колоната, вратата беше безкрайно далеч, Гейбриъл се движеше с измамна пъргавина, а въоръжен мъж обикаляше из коридорите. Беше абсолютно безпомощна. Но…

— Ако няма да се целуваме, защо стоим толкова близо?

— Защото искам. — Гласът на Гейбриъл беше топъл и весел, като пращящият в камината огън през студен зимен ден — и също толкова опасен. Защото освен че дават топлина, огньовете изгарят, а в сегашното си настроение Гейбриъл беше див и първичен, което вещаеше лошо за преследвачите им… и за нея.

— Мади, помниш ли, когато се промъкнахме в градината на бала на лейди Крест?

— Спомени, а, Гейбриъл? — Присмиваше му се, но и тя помнеше. — Мислех, че презираш всеки спомен за мен.

— Да презирам ли? Нито един дишащ мъж няма да презре спомена за теб. Ти оживя в прегръдките ми. — Онази усмивка, която вледеняваше всяка фибра на тялото й, още играеше около устните му. — Въпреки младостта си, ти беше толкова красива и нахакана, толкова самоуверена, че нямаше да се изненадам, ако някой друг те беше научил на любов.

— Не! — Тя се размърда неспокойно. И се прокле, задето бе издала ревниво пазената истина.

— Знаех.

Значи беше все едно.

— Разбрах го, когато те целунах. Ти беше толкова нетърпелива и толкова непохватна.

Мадлин помнеше и това. Веднага бе пожелала да му покаже, че е негова, но си нямаше представа дори за основата на целуването. Устните й бяха нацупени и изопнати, а краката й се тресяха в кожените си пантофки. Сега знаеше — той бе разпознал неопитността й.

— Каква глупачка бях.

— Не, просто беше много млада. Лекът за младостта се нарича „време“. За глупостта няма лек. — Той притисна главата й към рамото си, предлагайки й утеха. — Като се замисля, помня онова велико, арогантно чувство на триумф, че ще бъда първия.

Тя се отблъсна от него, отхвърляйки утешението му. Отхвърляйки Гейбриъл.

— Какво магаре беше. И си.

— Да — призна си той без капка срам.

Двамата я можеха тази игра.

— Коя ти беше първата, Гейбриъл? — подразни го тя.

— Няма значение. — Пръстите му я погалиха, заровиха се в косата й, вдигнаха лицето й към неговото. — Защото ти ми беше последната.

Сърцето й подскочи при това признание.

Тогава той я целуна и не й остана време да мисли за чест или достойнство. Гейбриъл завладя мислите й като устните й — алчно, вкусвайки ги гладно, нетърпеливо, хапейки ги леко, сякаш устата й беше угощение, приготвено специално за него.

За един момент. Отдръпна се, защото Мадлин не отговори.

Може би Гейбриъл, помисли си тя, наистина не желаеше да я целува. Може би пробуждаше спомена, замисляйки някакво гнусно отмъщение.

Изсмя се тихо. Не, той все още я искаше. Искаше да я извади от равновесие, искаше я достатъчно, за да я притисне в ъгъла като огромен вълк, който свирепо ухажва вълчицата си.

— Помниш ли онзи път в библиотеката на лорд Нюкасъл, когато така се целувахме, че ти ме повали на бюрото му? — Очите му блестяха, ала гласът му беше нежен.

Да, Мадлин помнеше, а под ръцете й тялото му беше различно и все пак същото: стегнато, силно, горещо — топлината се излъчваше от кожата му. Пръстите й се плъзнаха по широките му рамене, проследявайки очертанията на мускулите и костите… проследявайки мъжа, когото беше опознала толкова интимно. Той бе тук, но сега беше по-различен, по-голям, по-корав, с отсянка на жестокост, която липсваше преди. Точно сега — а може би и никога — тази жестокост не беше насочена към нея. Но понякога — с поглед, с презрителна усмивка — този мъж я плашеше.

Едно време не би си признала, че нещо я е уплашило. Сега не беше толкова глупава. Въоръжени мъже, мъже с бурно и насилствено минало, мъже, калени от смъртта и страданието — Ръмбилоу и Големия Бил — я плашеха. Не подценяваше опасностите, които криеше сегашната ситуация. Единствено Гейбриъл, мъжа, когото беше отритнала, я разделяше от смъртта.

Гейбриъл щеше да я спаси. Но освен това имаше причина да търси отмъщение. Тя се вгледа в лицето му, омекотявано от прелестната светлина на свещите, но въпреки това ъгловато и изсечено.

— Ще ни застрелят ли?

— Да беше помислила за това преди да излезеш от спалнята си. — Ръцете му се обвиха още по-плътно около нея.

— Щях, ако беше обещал да ми спечелиш тиарата без да поставяш такива долни изисквания.

— Долни? Желанието ми да си легнем заедно в замяна на кралската тиара? — Ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й. — Съвсем не. Надничарят си изкарва надницата.

— Ти не си надничар. Ти си… — Мадлин се поколеба в решителния момент.

— Предполагам, че щеше да кажеш „комарджия“. — Той се наведе и зашепна в ухото й. — Или може би… граф от древен и почитан род. А може би… бившият ти годеник. — Гласът му ставаше по-дълбок с всяка изречена дума. — Или дори… твоят любовник.

— Само веднъж. — Тя го блъсна в гърдите.

— Само една нощ — поправи я Гейбриъл. — Предложих ти да спечеля тиарата, ако си заминеш оттук, но ти ми отказа. Сега е твърде късно. — Тогава, докато ръцете му бродеха по тялото й, на лицето му се изписа удивление. — Боже господи, Мадлин, какво е това? — Той повдигна кобура, висящ на кръста й.

— Пистолет.

— Зная — сопна й се той. — Каква работа имаш с него?

— Нося го, за да се защитавам.

— Един пистолет? Един изстрел? Срещу онези мъже?

— Ако носех десет пистолета, чантичката ми щеше да натежи много. — Понякога мъжката логика беше абсурдна. — Освен това с какво си подсигурил собствената си защита?

— Нож в ботуша и още един в ръкава. — Той огледа кобура, чиято пищна украса скриваше предназначението му. — Много елегантно. Много практично.

— Благодаря. — Колкото и да не й се искаше, тя се разтопи от възхищението му.

— Никой никога не би се сетил, че носиш пистолет.

— Това по принцип не се очаква от една дама. — Тя му позволи да свали кобура от кръста й.

— Защо не го сложи в чантичката си? Или в маншона си? — Той пъхна оръжието й под леглото.

— Пробвала съм и двата начина, но понякога, както тази вечер, предпочитам ръцете ми да са свободни.

Сега Ръмбилоу ходеше точно над главите им. Двамата погледнаха към тавана, сякаш можеха да го видят — или пък той тях. Бяха загазили. Знаеха го, просто не знаеха колко сериозно.

Гейбриъл отново я взе в обятията си.

Пулсът й се ускори — вероятно звукът от стъпките на Ръмбилоу я плашеше.

— Винаги ли си екипиран с нож? — попита тя Гейбриъл.

— Най-малко с един.

— Ами преди, в Лондон? И, тогава ли? — попита тя, очарована от тази нова страна у него.

— Винаги. В случай на неприятности.

— Що за неприятности?

— Уличната измет. А сега… французите. През цялото време ли ходиш с пистолет?

— Ако усещам потребност и ако е възможно да го скрия.

— Препоръчвам ти да го носиш със себе си колкото се може повече, докато трае приемът. — Той постави пръст на устните й, за да спре по-нататъшни въпроси. — Трябва да се съсредоточим върху задачата си. Налага се да убедим Ръмбилоу и кохортите му, че сме любовници.

От вълнение сърцето й прескочи един удар.

— Не мога да го направя.

Той отново се усмихна, но този път това беше онази озъбена, свирепа усмивка, която Мадлин толкова добре бе изучила за последните два дни.

— Дори ако алтернативата е смърт?

— Умееш да убеждаваш. — Умееш да всяваш страх.

— Ще ги заблудим. Помниш ли как за малко щяхме да дадем повод за скандал? Боях се, че горката Елинор ще колабира, докато се опитваше да ни следва.

— И имаше защо. — Мадлин се загърчи, мъчейки се да отслаби хватката му.

— Не мърдай. — Когато отново проговори, гласът му беше сподавен и напрегнат. — Помниш ли какво ти казах, когато си тръгнах онази сутрин?

Помня. Мадлин мразеше тази дума. Тя помнеше, а с Гейбриъл се понасяше по вълната на спомена.

Той се облегна над леглото и се взря в очите й.

— Следващия път ти ще дойдеш при мен.

Докато светлината на деня си проправяше път в спалнята й, тя се задушаваше от чувството за поражение.

— Не.

— Ще дойдеш при мен, защото нямаш избор. — Сподавеният му глас трепереше от напрежение. — Защото съм част от тялото и душата ти, и за теб съм насъщен като въздуха, който дишаш, като вятъра, който гали косата ти.

Мадлин се плашеше от него, не защото смяташе, че ще я нарани, а защото се боеше, че е прав.

— Не!

— Вярвай в каквото искаш. Ще се върнеш при мен.

Затова тя се бе отдръпнала от изкушението, бягайки на Континента, което беше безпрецедентен акт на мекушавост — или на мъдрост.

Гейбриъл вдигна глава и се ослуша, после се приведе над нея като мъжкар, който защитава женската си. Като любовник, който брани дамата си.

— Ръмбилоу е горе на стълбището. — Изражението му беше изключително странно — не онази хищническа усмивка, не онази подигравателно-чаровна усмивка, а усмивка, изпълнена с очакване, която я накара да отстъпи назад.

— Сега ще те защитя. Но за сделката трябва да решиш.

Нямаше накъде да мърда. Беше притисната в балдахинената колона.

— Какво?

— Направи избора си. Плащай исканата цена и утре ще имаш тиарата си. Откажи ми — и я губиш завинаги.