Кристина Дод
Още един скандал (1)

1

Съфолк, 1806

— Виж сега, Мадлин, разбирам, че току-що си се завърнала у дома след четиригодишно отсъствие и желаеш да се отдадеш на заслужена почивка, но се боя, че това е невъзможно.

Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан, бъдеща херцогиня Магнус, отхапа първото си парченце свестен ростбиф от четири години насам, сдъвка го, преглътна го и се усмихна блажено на едрия, червенобузест, приличен на булдог англичанин, който седеше срещу нея на огряната от слънцето маса, сервирана за закуска.

— И защо, татко?

— Заложих те в игра на пикет и загубих.

Мадлин зяпна невярващо и внимателно остави ножа и вилицата до чинията си. Бегъл поглед към слисания лакей й показа, че човечецът беше замръзнал на мястото си точно когато се канеше да налее на Магнус сутрешното му кафе.

— Благодаря ти, Хийтън. Остави каната на бюфета. Ще те повикаме, когато се нуждаем от услугите ти.

Когато Хийтън се оттегли, тя се втренчи в баща си и повтори — бавно, тъй като не искаше недоразумения — думите му:

— Заложил си ме на хазарт и си загубил?

Той продължаваше да се храни спокойно. Сребърните прибори проблясваха в ръцете му.

— Рекох си, че няма смисъл да омекотявам удара. Моята Мадлин е разумно момиче. Винаги съм се хвалел, че не си някоя истеричка.

— Може би не е зле да ми съобщиш повече подробности относно този странен облог — овладяно изрече Мадлин, опирайки се на прехваления си здрав разум.

— Ако лошият късмет не ме беше накарал да кача, когато той беше изтеглил пика…

— Не, татко. — Мадлин си пое дълбоко въздух. — Интересува ме защо ти е било да ме залагаш?

— Ами той го предложи.

— И той е…?

— Мистър Найт.

— И ти се съгласи, защото…?

— Току-що бях загубил богатството ни и всичките ни имения. Само ти ми беше останала.

— Каква удивителна логика. Значи лошият късмет е виновен, че си заложил на игралната маса всичко, каквото имаме — в това число и собственото си дете?

— Да. Тогава да те заложа ми се стори страшно хитър ход.

Мадлин вдигна вежди. Откакто майка й беше умряла преди седемнайсет години, животът й се беше променил. Галеното петгодишно момиченце се превърна в практично момиче, което непрекъснато се разправяше с бедствията, оркестрирани от безразсъдствата на милия му татко. На дванайсет години Мадлин знаеше как да върти домакинството, да организира прием, въобще да се справя с всякакви проблеми.

Но това й дойде като удар посред бял ден. Все пак сърцето й не ускори ритъма си, челото й остана гладко, ръцете в скута й не зашаваха нервно. И преди се беше изправяла пред катастрофи с олимпийски размери — почти до една резултат от нехайството на баща й. И сега нямаше намерение да изневери на спокойствието си.

— Как така?

— В най-лошия случай именията ни щяха да са под твоя контрол или поне във владението на твоя съпруг. — Магнус започна да дъвче бузите си. — Един вид предложих именията ти като зестра.

— С дребната подробност, че ако именията наистина бяха предложени като зестра, щях да познавам съпруга си и да дам съгласието си за този брак. — Разумен довод, с който баща й би трябвало да се съгласи, но кой знае защо нещо я съмняваше, че ще стане така.

— Не отричам, обаче и да познаваше момчето, все тая. Вече беше сгодена веднъж. Обичаше го. И всичко свърши с крах! Как му беше името? Кестенявият младеж с онези дяволски очи. — Магнус се вгледа в позлатения, украсен с херувимчета таван, и погали брадичката си. — Той беше сто пъти по-подходящ от този мистър Найт, но ти го разкара. От изумление Лондон млъкна поне за осем секунди. — Баща й се ухили. — Дотогава не знаех, че си способна на гневни изблици. Как му беше името?

В спокойствието й се появи пукнатина. Когато отговори, ръцете й се свиха в юмруци.

— Гейбриъл Ансел, граф Кемпиън.

— Точно така. Боже, няма да го забравя. Беше великолепна в гнева си! Приличаше на майка ти в някой от стихийните й изблици.

Мадлин не желаеше да слуша такива неща. Не обичаше напомнянията за гнева си, за загубата си на контрол или за онази нощ и онова, което последва. След това за пръв път в живота си беше зарязала благоприличието. Беше странствала по света, за да намери забрава, и се завърна в родината чак когато я постигна. Вече не се сещаше за Гейбриъл. Дори името му не помнеше.

— Майка ти беше точно като теб. Винаги трезвомислеща и уравновесена, но прихванеха ли я дяволите… тогава океани се разделяха. Донесете още пушена херинга! — Последното беше изкрещяно към затворената врата.

Мадлин вдигна звънчето до лакътя си и го разклати. Икономът се отзова моментално. Без съмнение Хийтън беше отърчал в кухнята, за да разгласи невероятната вест сред цялото домакинство. Когато Мадлин се обърна към Апинггън, гласът й беше спокоен и овладян.

— Негова светлост ще желае още пушена херинга.

Дано рибата му запуши устата и той спре с дрънканиците за Гейбриъл. За лорд Кемпиън.

Апинггън се поклони. В стремежа си бързо да заглади поредната „ситуация“ на Магнус, икономът беше закопчал срязания си фрак накриво.

— Да, милейди — отговори той и напълни чиниите им.

Мадлин се съсредоточи върху храната пред себе си. Друга, недотам обръгнала жена, би загубила апетит, но ако Мадлин губеше апетит всеки път, когато баща й пропиляваше семейните богатства, досега да е станала вейка. И за какво?

— Това ли е всичко, милейди? — вежливо попита Апинггън.

— Засега… да.

Въпреки че, помисли си Мадлин, може би трябваше да поиска бухалка за крикет или някой друг тъп предмет, с който да налее малко разум в главата на баща си. Но Магнус отдавна беше изпуснат, знаеше го… И все пак, дали да не опита? Мадлин се славеше с отличния си замах.

— Татко, загуби ли кралската тиара?

— Не! Как да я загубя, след като не е моя. — Магнус определено беше притеснен. — Тя ти принадлежи по право, както и титлата на потомствена херцогиня. Майка ти е с нея на венчалния си портрет. Елизабет щеше да ме преследва от гроба си, ако бях заложил тиарата.

Една далечна прабаба на Мадлин, придворна дама на Елизабет Първа, получила тиарата след като спасила живота на кралицата. Това украшение от масивно злато с инкрустации от скъпоценни камъни струваше цяло състояние както в парично, така и в емоционално отношение. Освен това кралицата издала декрет, според който първородното дете в семейството, без значение на пола си, наследява титлата. Разбира се, през последните двеста двайсет и две години не бяха липсвали херцози Магнус, но също така родът можеше да се похвали с три херцогини — първородни деца в семейството, които носеха титлата по право.

Не можеше да издържи. Трябваше да попита:

— Заклеваш ли се, че тиарата е в сейфа?

Баща й се фръцна:

— Кълна се, че е в сейфа, а както знаеш херцозите — и херцогините — Магнус винаги държат на думата си.

Но не и Мадлин.

— Не знам как съм живял толкова време без теб, скъпа. — Магнус дружески я тупна по рамото. — Какво ще правим днес? Денят е добър за ловуване. А може би предпочиташ да пояздиш до селото и да се видиш със старата си гувернантка, мисис Уотинг?

— Уотлинг — поправи го Мадлин. — Бих желала да ми разкажеш повече за този облог.

— Че какво толкова има за разказване? — Баща й беше искрено озадачен.

— Може би името на бъдещия ми… съпруг? Или ще трябва да му стана любовница?

— Любовница? — възмутено изсумтя Магнус. — Мили боже, дъще, да не ме смяташ за лишен от чувство за приличие?

Мадлин се въздържа от отговор.

— Никаква любовница няма да бъдеш! Оня тип или те взима за жена, или нищо.

— Какво облекчение. — Мадлин се дивеше на бащината невъзмутимост пред лицето на такава финансова и социална катастрофа. — Познавам ли го?

— Не. Той е американец или поне идва от колониите.

— Които извоюваха независимостта си, ако не се лъжа — сухо изтъкна Мадлин.

— Но не за дълго. — Магнус махна пренебрежително с ръка. — Не, Найт пристигна в Лондон миналата година, а семейството му произлиза от тук. Създаде си име в клубовете. Не беше чак популярен, но трябваше да му изляза насреща. Не можах да устоя.

И там беше проблемът. Магнус никога не можеше да устои на хазартно предизвикателство.

— Той е самият дявол с картите. — Баща й се намръщи и млъкна, сякаш нямаше с какво повече да задоволи любопитството й.

На външен наблюдател Магнус би се сторил чудовищно незаинтересуван от благоденствието на единственото си дете. Мадлин знаеше, че това първо впечатление е погрешно. Баща й я обичаше с цялата дълбочина на повърхностното си същество, тоест от негова страна липсваха прояви на загриженост или чувство за отговорност. За щастие Мадлин открай време се беше показала като волева и необичайно разумна представителка на женския пол.

— Млад, стар, професионален комарджия, търговец?

— Виж сега, не е достоен за една потомствена херцогиня, обаче е адски трудно да намерим хора, достойни за нашата черга, да не си кривим душата. Дори майка ти, бог да дари покой на душата й, беше само дъщеря на маркиз.

— Значи той е… джентълмен? Поне доколкото един американец може да е джентълмен?

— Изключителен джентълмен. Безупречно облекло, сака от Уърт, емайлирана кутийка за енфие, къща на Бъркли скуеър, красавец с успехи сред нежната част. — Магнус изтръска парченце белтък от мустака си. — Има онзи ужасен акцент, обаче си е спечелил уважението на мъжете.

Мадлин разбра правилно последния коментар:

— Значи умее да раздава юмруци.

— Боксира се. Убийствен ляв. Добра защита. Смаза Оулдфийлд, а той знае как да се бие.

Мадлин приключи мълчаливо със закуската си, като през цялото време мислеше трескаво. Нямаше намерение да се жени… за никого. Единствената й романтична авантюра беше завършила плачевно. Когато вдигна поглед, установи, че Магнус се мръщи разтревожено насреща й:

— Виж, Мад, не трябва да се взимаш момчето, ако наистина не желаеш. Имам план…

— Не, за бога! — възкликна Мадлин, която добре знаеше, че плановете на баща й обикновено включват хазарт и обикновено се провалят. После си даде сметка, че с грубия си отказ може би е развяла червения плащ пред бика и тактично добави:

— И аз имам план. Ще отида в Лондон, за да обясня на мистър Найт колко нелепа е идеята за женитба помежду ни.