Кристина Дод
Твоята целувка (9)

9

— Каква навалица! — порозовялата от вълнение, лейди Гертруд огледа стълпотворението с лорнета си. — Година след година лорд и лейди Пикард успяват да съберат всички на бала си, абсолютно всички. Според някои Пикардови си придават важности, като карат лакеите да обявяват новопристигналите гости както на приемите в двореца. Балната им зала заема почти целия приземен етаж. Според мен е оправдано семейство с пет огромни имения да си придава важност. — Дамата размаха пръст към Ремингтън. — Но не ме разбирайте погрешно, мистър Найт. Богатството и успехът в обществото са две съвсем различни неща.

— Разбира се, госпожо — отвърна той на дребничката жена, която бе уловила лявата му ръка, но си помисли, че богатството помага.

От арката, водеща към балната зала, се разнесе какофония от музика и гласове. Херцогинята, лейди Гертруд и мистър Найт се придвижиха напред в опашката на гостите, очакващи да бъдат представени. Имаше такива, които се блъскаха, мъчейки се да ги прередят. Тримата привличаха много погледи и зад ветрилата се носеше шепот.

— Виж, Мадлин! — възкликна лейди Гертруд. — Всички тебе гледат.

— Знам. — Бъдещата херцогиня стоеше с изправен гръб и неподвижни рамене.

Ремингтън никога не бе виждал някоя жена да се стеснява толкова от собствената си значимост. Никога не се бе радвал толкова, че планът му е сполучил. Елитът обожаваше само едно нещо повече от романтичните любовни истории: скандала. Той щеше да им осигури и двете.

— Може би заради косата ти — промърмори той.

— Всички горят от нетърпение да научат нещо повече за теб и мистър Найт. — Лейди Гертруд погледна племенницата си. — Скъпо момиче, ще се превърнеш в красавицата на бала.

— Намерихте как да ме успокоите — отвърна Мадлин. Изглежда беше изнервена, защото всички се напрягаха да подслушат разговора им.

— Сигурен съм, че годеницата ми става красавицата на всеки бал, удостоен с присъствието й. — Ласкателството се изля от устата на мистър Найт, който мислеше, че така ще я окуражи.

Тя дори не го погледна. Дори не го чу. Ако не я познаваше по-добре, Ремингтън би определил състоянието й като сценична треска.

Не беше свикнал жените да го пренебрегват, а тази вечер годеницата му точно това беше направила на няколко пъти. Беше го отблъснала, а сега се преструваше, че той не върви редом с нея.

— Мадлин — високо я повика той. Тя пак не го чу. Ремингтън улови ръката й, поднесе я към устните си и в последния миг целуна китката й.

Това привлече вниманието й. Тя го погледна като уплашена кошута.

Шушукането около тях се засили.

— Мистър Найт! — Лейди Гертруд не скри неодобрението си. Тя не се интересуваше дали ще я чуят или не. — Да не сте посмели! Действието ви беше много неприлично.

— Не и след като се оженим. — Той също не се интересуваше дали ще го чуят или не.

— Не го правете! — съкрушително отсече лейди Гертруд, но се поправи. — Не и на публични места.

Мадлин само сведе глава и се изчерви. Ремингтън би се заклел, че е видял бисерни капчици сълзи по ресниците й.

За миг — само за миг — той изпита вина. Дяволите да я вземат! Повечето жени, които познаваше, използваха плача като оръжие, като средство да наложат волята си. Неговата херцогиня изглежда се притесняваше от сълзите си и не искаше никой да ги забележи. Включително и той.

Беше проучил щателно Мадлин, преди да я спечели на карти. Всички го бяха уверили, че тя се движи с лекота в обществото, дръзка и открита, съзнаваща собствената си важност, но без да е снобка. Защо годините в чужбина я бяха променили толкова много? Или играеше игра?

— Вижте! Ето го лорд Бетъруърт, но не е със съпругата си. — Лейди Гертруд махна с пръсти в сдържан поздрав. — Мистър Найт, можете ли да се държите прилично, докато отида да се видя с мисис Аштън? Тя винаги е информирана за последните клюки, а на мен ми се налага да опресня знанията си.

— Ще бъда съвършения английски джентълмен. — Безкръвен и досаден.

— Не възразяваш, нали мила племеннице?

Личеше си, че Мадлин не желае да остава сама с него. Обаче очите на лейди Гертруд блестяха и Ремингтън видя как неговата херцогиня загуби битката с егоизма в полза на добросърдечието.

— Вървете, мадам. Тъй като отсъствах дълго от Англия, и за мен ще е полезно да науча всички новости.

— Ще се върна навреме за представянето. Пазете мястото ми, Найт!

— Не се бавете — нареди той със суровия си делови тон.

Лейди Гертруд понечи да му отвърне шеговито, но усети, че е сериозен и побърза да го успокои:

— Разбира се, не съм забравила задълженията си. — Тя почти подскочи от нетърпение да стигне по-бързо при познатата си.

— Недей да се държиш грубо с нея. Не мисли зло никому.

Този укор го изненада.

— Не се държа грубо с нея. Наех я. Плащам й добре, за да съм сигурен, че предбрачната ни връзка няма да се отрази на репутацията ти. Просто й напомних, че има задължения. Освен това чувствам, че си по-спокойна, когато тя е наблизо. — Ремингтън чу как Мадлин рязко си пое дъх. — Не съм ли прав?

Тя извърна глава и не отговори.

Ремингтън откри, че къдриците на тила й, галещи бледата кожа, го разсейват. Може би щеше да преживее подстрижката й… е, нямаше начин, нали? Поне докато косата и не пораснеше отново.

— Ремингтън! — Кларк си проби път до него. — За мен е удоволствие да те видя толкова скоро.

— И за мен. Мога ли да ти представя Нейна светлост, маркиза Шеридан, бъдеща херцогиня Магнус и бъдеща моя съпруга? Ваша светлост, това е мистър Кларк Окснард, президент на банка „Уитингтън“ и човек, когото с гордост наричам свой приятел.

Мадлин се втренчи в Кларк, застинала в гримаса на нещо като неимоверен ужас.

Но Кларк само се засмя и стори поклон.

— Милейди, бях чувал, че приличате на братовчедка си Елинор де Лейси, и ако не го сметнете за неучтивост, бих казал, че това е абсолютна истина. Познавах младата ви роднина години преди тя да напусне Блинкингшър и ако не знаех, че сте херцогинята, щях да ви сметна за нейна близначка.

Мадлин направи тромав реверанс, сякаш едва се държеше на краката си.

— Не, не сме близначки — смутолеви тя.

— Разбира се, че не — побърза да я успокои Кларк. — Вашият годеник ме помоли да кумувам на венчавката ви. Не мога да ви опиша каква чест е това за мен. — Той сложи ръка върху рамото на Ремингтън. — Той е един от най-страхотните хора, които познавам. Вие сте щастливка. Разбира се, и той е щастливец с красавица като вас.

— Вярно е — обади се Ремингтън.

— Ще бъда в църквата, подготвен за всички вероятности — Кларк кимна многозначително на приятеля си.

При това уверение Ремингтън се изпълни с топли дружески чувства както никога досега.

— Кларк, благодаря ти. Ти върна вярата ми в човечеството.

— Съвсем не — ухили се Кларк. — Не смея да загубя най-добрия клиент на банката.

Ремингтън прихна.

„Мадлин“ зяпаше двамата мъже, сякаш говореха на чужд език. Не каза нищо. Не поведе никакъв светски разговор. Не подхвърли нито една любезност. Ако тя се държеше като дърво с всички негови съдружници, Ремингтън сериозно щеше да си поговори с нея.

Кларк обаче не видя нищо нередно в държанието й.

— Най-добре да се връщам. Госпожа Окснард е миньонче, което навалицата ще погълне, ако не съм аз да я пазя. Ако довечера не се срещнем отново, ще се видим на сватбената церемония. За мен беше удоволствие, ваша светлост.

— И за мен, сър — повтори тя и се втренчи в гърба му, сякаш оттеглянето му беше свалило някакъв непосилен товар от плещите й.

— Толкова ли е страшно да вървиш ръка под ръка с мен?

— Какво? — Тя учудено вдигна глава и примигна объркано при въпроса му.

Близостта му я замайваше.

— Ти почти не проговори на Кларк, а откакто пристигнахме тук, не си ме погледнала в очите. — Но сега тя го гледаше. Сега тя го виждаше, защото устните й се разтвориха леко, а миглите й изпърхаха, докато се опитваше да установи зрителен контакт с него.

— Притесняваш се от мен.

— Ни най-малко!

— Облечен съм елегантно, държах се прилично с изключение на целувката по китката. Следователно се боиш, че внушителното ти реноме ще падне, когато хората те видят с мен.

— Обществената значимост на титлата ми е толкова голяма, че дори вие, мистър Найт, не можете да ми навредите. — Тя се усмихна весело, сякаш не вярваше на собствената си дързост. Кожата й грейна, очите й засияха и онези великолепни трапчинки се появиха на страните й.

Но тя е очарователна! — сепна се Ремингтън. Той очакваше тази жена да го предизвика, не да го заплени. Беше го изненадала, беше го сварила неподготвен. И все пак тя бе само една жена — жена, проиграна от баща си, който не даваше пукната пара за нейното щастие. Ремингтън не биваше да забравя, че държи юздите й здраво.

— Усмихваш се твърде рядко. Чудя се защо? — Пръстът му, облечен в бяла ръкавица, докосна брадичката й, заставяйки я да вдигне лице към неговото.

От веселието й не остана и следа. Тя избърса ръка в полата си, сякаш дланта под ръкавицата беше влажна от пот.

— Не обичам баловете.

— Нервна си.

— Не всеки ден съм прицел на общественото внимание.

Но Ремингтън не се остави да го баламосват. Беше чул истината за скандала, пропъдил Мадлин от Англия.

— Според мен досега трябваше да си свикнала. Развалянето на предишния ти годеж е предизвикало пожар от клюки.

Цветът се оттече от лицето й. Вече бе наясно, че той е запознат с миналото й, че знае за сцената, който е направила на граф Кемпиън в Алмак.

Мадлин възвърна самообладанието си и му се сопна:

— Ще ви уведомя, когато преценя, че моето минало ви засяга.

— Ще бъдеш моя жена. — Той й се усмихна нежно за пред гостите, но очите му я гледаха сурово. — Сега твоето минало ме засяга.

— Всеизвестно е, че бракът е двустранно споразумение. Моите тайни срещу твоите. — Тя му се усмихна чаровно и направи подканващ жест към навалицата. — Хайде. Тук е подходящото място за изповеди.

— Значи съселчето можело да реве като лъв. — Те се придвижиха напред в редицата. — Не е нужно да се безпокоиш за Кемпиън. Той е в провинцията.

— Добре — прекалено ентусиазирано изрече тя. — Не искам да го виждам.

— И да искаш, и да не искаш, няма значение. — Вече стояха на площадката за стълбището към грамадната бална зала. Черни мраморни колони се издигаха към синия, украсен с позлата таван. Прозорците бяха високи и тесни. Никой не танцуваше под музиката на малкия оркестър, който свиреше в ъгъла и боязливо се опитваше да заглуши брътвежа на гостите.

Сцената беше готова. Пиесата започваше. Всичко вървеше по план.