Кристина Дод
Твоята целувка (5)

5

Трапезарията беше олицетворение на натруфеността: дълга полирана маса със сивозелена китайска солничка и помпозни картини по стените. Елинор веднага намрази тази кънтяща зала и тайно реши да се надсмее над позьорството на мистър Найт.

За нещастие вечерята се състоя в едно малко и уютно салонче. Кръглата маса беше идеална за трима души: интимността между сътрапезниците се запазваше, но всеки от тях разполагаше с достатъчно пространство пред себе си. Облицовката от полирано дърво отразяваше мекия блясък на свещите, тежките завеси ги пазеха добре от теченията, и най-важното: стаичката беше близо до кухнята и храната

Сребърните прибори звънтяха, мълчанието тегнеше и лейди Гертруд храбро опита да го разчупи.

— Какви са плановете ви за утре, мистър Найт?

— Утре ще отида в банката, за да свърша малко работа. — Той кимна на Елинор. — Приемете извиненията ми, но това е неизбежно, тъй като скоро пристигнах от Америка.

— Няма нищо — измърмори Елинор. — Не възразявам.

— Колко мило от ваша страна. — Под любезните му думи очевидно се криеше пълно пренебрежение към мнението й.

Мистър Найт изпълваше стаята с размерите си и, което беше по-важно, с присъствието си. Той продължи:

— Утре вечер сме канени на бала у лорд и лейди Пикард. Доколкото разбрах, това е събитието на сезона.

— Вярно, мистър Найт. — Лейди Гертруд сключи ръце. — Нямам търпение. От три години не съм ходила на бал.

— Радвам се, че сте доволна. — Той отново кимна, този път към възрастната дама, и по всичко личеше, че очаква и Елинор да изрази удоволствието си.

Но това бе невъзможно. Та тя съвсем не беше доволна! Тя беше ужасена. Да посети най-грандиозния бал на сезона в ролята на херцогиня? Щеше й се да захлупи лице в ръцете си. Независимо дали щяха да я изобличат като самозванка или не, тя щеше да стане център на вниманието. Щеше да трепери от страх цяла вечер.

Както сега. Така се беше гипсирала, че дори не можеше да поднесе лъжицата към устата си, а супата от бичи опашки беше превъзходна.

Трябваше да се измъкне от тази къща. Трябваше да избяга. Още веднъж мълчанието надвисна над стаята. Наруши го единствено лакеят, който пристигна, за да отнесе чиниите от супата и да сервира блюдо с морски дарове.

— Мистър Найт, имате отличен готвач! — възкликна лейди Гертруд. — Не мога да си спомня откога не съм яла толкова вкусни неща, както през последната седмица. — Тя се обърна към Елинор с изражение, което настояваше за отговор. — Не мислиш ли и ти така, скъпа?

— Да, супата беше особено… хубава. — Гласът на Елинор заглъхна. В края на краищата чак сега донесоха второто предястие. — Измисли друга тема. Каквато и да е. Говори за времето. — Как мислите, дали мъглата ще се задържи до сутринта? — Не това!

— Тъй като сме в Лондон, ще отговоря с „да“ — каза мистър Найт. — Ако бяхме в Бостън, бих отвърнал, че се готви буря. Но се боя, че в тази нова среда не мога да разчитам на сетивата си.

Елинор крадешком погледна суровото му и красиво лице. Все едно колко й се щеше да ненавижда помпозната му арогантност, тя бе привлечена от него. Щеше да го забележи, ако той ухажваше Мадлин, и да трепери при всеки негов поглед. Но сега, когато той я обграждаше с цялото си внимание, вземайки я за братовчедка и, главата й сякаш беше натъпкана с памук. Не усещаше вкуса на храната. Имаше очи само за мистър Найт. Как жадуваше да го опита!

— Сигурна съм, че сетивата ви са наред — отвърна тя.

Мистър Найт и лейди Гертруд едновременно се обърнаха към нея.

Елинор заби поглед ви чинията си, където студеният омар я заплашваше с нокти, и я гледаше с малките си оцъклени очета. Какви невероятни баналности беше изговорила. А накрая да изръси тази глупост! Тя се сви на мястото си. Сетивата му? Как можа да коментира сетивата му?

— Надявам се, че спалнята отговаря на вкуса ви.

Гласът му беше дълбок и прекалено овладян — признак, че той се мъчеше да потисне смеха си. От друга страна не беше редно да коментира спалнята й. Той беше само нейния… годеник! Годеникът на Мадлин! И все пак неженените не можеха да разговарят за спални и друга неща от личен характер.

Но пък той бе неин домакин. Интересът му беше оправдан.

— Да, спалнята е прекрасна… — Елинор осъзна, че се държи примиренчески, когато трябва да оказва съпротива. Както й беше казала Мадлин: „Когато те обземат съмнения, ще се замислиш: «Как би постъпила Мадлин в тази ситуация?» И действаш.“ Елинор изправи рамене го погледна строго. — Но бих предпочела да нощувам в собствената си къща. Трябва да съм у дома на Честърфийлд стрийт.

Той отвърна на погледа й… и зачака. Ужасното мълчание се проточи до безкрайност.

Елинор започна да се гърчи и увереността й се разклати.

— Искам да кажа, че цветовете и са хубави. Коминът тегли добре. Чиста е. Много… много е чиста. Харесва ми. — Елинор беше предупредила братовчедка си, че езикът й се връзва с мъжете. Беше я предупредила, че е ужасна страхливка.

— А прислужницата допадна ли ви? — попита мистър Найт, сякаш не виждаше нищо необичайно в разговора им. — Как й беше името?

— Бет. Името й е Бет.

— Тя дойде при нас с безупречни препоръки. Чувствайте се свободна да я използвате като своя лична камериерка.

— Аз… вече го направих. — Елинор се загледа в ръцете му, които опитно измъкваха месото на рака от черупката. Дланите им бяха широки и силни, пръстите — дълги, а формата на ноктите — съвършена. Тези ръце й се нравеха. Как й се искаше да не е така. Как й се искаше да е безразлична към Ремингтън както към всеки друг мъж. Но нещо у мистър Найт изискваше вниманието й.

— Надявам се, че ще я намерите за задоволителна. В противен случай уведомете ме веднага и аз ще уредя въпроса.

— Не ми се иска да ви притеснявам — Гласът й затихваше с всяка изречена дума.

— Ще бъдем съпрузи. Не можете да ме притесните. — Той изглеждаше искрен. Думите му бяха искрени. За жена, чийто живот беше белязан от злобата и пренебрежението, тази искреност беше по-силна от съблазън. — Може да разчитате на мен, докато смъртта ни раздели.

Това не прозвуча ли малко зловещо? Елинор хвърли изпитателен поглед към лейди Гертруд.

Старата дама кимаше и се усмихваше.

— Вашите чувства ви правят чест, Найт. Толкова много мъже занемаряват отношението към съпругите си след брака. Забравят, че жените непрекъснато трябва да се приласкават. Наистина, безпомощните същества от мъжки пол стигат дотам, че да разменят ролите.

Мистър Найт беше от онези мъжкари, които останалите мъже харесват заради уменията им и ненавиждат заради авторитета им — и успехите им с жените.

— Ще се грижа за съпругата си все едно е принцеса от приказките.

— На принцесите от приказките често им се случват доста неприятни неща — измърмори Елинор.

— Но една херцогиня живее като принцеса от деня на раждането си. Винаги има кой да се грижи за нея. Нейният съпруг трябва само да й угажда. — Мистър Найт отпи от виното и се облегна назад, давайки възможност на лакея да отнесе чинията му и да сервира агнешки котлети с фасул. — О, и още нещо. Принцесите от приказките обикновено живеят в някоя омагьосана кула. Когато съпругата се намира в кулата си, мъжът винаги знае къде да я търси.

— Това ми намирисва на затворничество — добродушно подхвърли лейди Гертруд. — Сигурна съм, че не възнамерявате да заключите Мадлин вкъщи.

Елинор си помисли, че Ремингтън я гледа като скъперник, който тайно се наслаждава на богатството си.

Пък и той подмина без отговор думите на лейди Гертруд. Вместо това наля рубиненочервено вино, което идеално се връзваше с агнешкото.

— Ваша светлост, разреших проблема с коняря ви.

Този път Елинор прояви здрав разум и не се огледа за Мадлин.

— Дики Дрискол? — Напълно беше забравила Дики. Трезвомислещият, верен, влюбен в животните четирийсетгодишен шотландец бе коняр на Мадлин откакто Елинор се помнеше. Той беше кръстосал Европа надлъж и нашир заедно с тях и неведнъж ги бе измъквал от трудни положения, бе ги бранил от въоръжени разбойници и бе доказал, че е твърд и непреклонен като скала. — Какво, някакъв проблем ли има с него?

— Дики Дрискол отказа да ви повери на моите грижи. Затова изпратих кочияша и лакеите в къщата на баща ви, а Дики настаних над конюшнята.

Дики беше тук, на Бъркли скуеър. Не я бе изоставил! Не бе толкова сама, колкото си мислеше.

— Какво облекчение се изписа на лицето ти, скъпа моя годенице. Как си се движела в аристократичните среди с такова изразително лице? Не че възразявам, нали разбираш. — Мистър Найт се наведе напред и я дари с толкова чувствена усмивка, че устата й пресъхна, а езикът й залепна за гърлото. — Красивите жени като теб обикновено добре прикриват емоциите си, но ти си отворена книга. Лесно ми е да открия какво ти доставя удоволствие и незабавно да те задоволя.

„Ох, Мадлин, Мадлин, до какво ме докара!“ — изхленчи едно гласче в главата й. Когато братовчедка й беше предложила безумния си план като изход от заплетеното положение, Елинор я бе предупредила, че мистър Найт сигурно ще флиртува с жената, която взема за своята бъдеща съпруга. Е, оказа се права и хубаво щеше да подреди Мадлин, когато се видеха отново.

Но дотогава имаше още време. А тази вечер й се налагаше да спи в къщата на мистър Найт, в едно от леглата му, с ясното съзнание, че този мъж е на горния етаж и мисли за нея… Елинор осъзна, че той говори нещо и наостри уши.

Усмивката му изчезна, погледът му сякаш четеше мислите й.

— Откакто пристигнахте тук следобед, очаквам да ми обясните колко нелепа е идеята за женитба помежду ни.

— Извинете? — Елинор не разбра подмятането му, но усети, че не я чака нищо хубаво.

— За какво говорите, мистър Найт? — Дори лейди Гертруд се обърка.

— Според източника ми това са точните думи, изречени от вас сутринта, когато лорд Магнус ви е съобщил, че ви е загубил в игра на карти. Казали сте: „Ще отида в Лондон, за да обясня на мистър Найт колко нелепа е идеята за женитба помежду ни.“ — Мистър Найт покри ръката на Елинор със своята. — Прав ли съм, мила моя?

Ръката на Елинор се сви в юмрук под дланта му.

— Да не би да твърдите, че някой ви е предал дума по дума какво съм казала?

— О, да. Точно както ми предаде, че баща ви е предложил план как да ви отърве от нежелан брак, а вие сте го успокоили, че и сама можете да се справите с мен. Взели сте вярната си братовчедка и компаньонка, мис Елинор де Лейси, тръгнали сте късно и сте предпочели „Червеношийката“ пред това да замръкнете по пътя… към мен.

Обзета от същински ужас, Елинор отскубна ръката си. Той беше пресъздал вярната последователност на последните два дена.

Той продължи безмилостно:

— Почтен хан, но спокойствието му се нарушаваше от шапката негодяи, които мистър Ръмбилоу беше наел за охрана на приема си, нали? — Въпреки че думите му бяха формулирани като въпрос, мистър Найт очевидно знаеше отговора. — Вечеряхте с лейди Табард и дъщеря й Тамзин, наспахте се добре и на сутринта изпратихте компаньонката си на приема на мистър Ръмбилоу. Не разбрах точно защо, но може би тук е замесена бащината ви склонност към хазарта? — Мистър Найт повдигна вежди и зачака отговор. Такъв не последва и той продължи. — Може би ще ме осветлите по-нататък. Но факт е, че избързахте напред към дома ми на Бъркли скуеър в Лондон.

— Наблюдавали сте ме — Елинор си пое дъх. Той знаеше всичко — с изключение на най-важното: че братовчедките са се разменили.

— Наблюдаваха ви мои доверени хора — поправи я мистър Найт. — Въпреки голямото ми желание да се заема лично, трябва да си изкарвам хляба с пот на челото. — Той подигравателно постави пръст върху устните си. — Само не го казвай на елита.

По-късно Елинор щеше да съжали на спокойствие Мадлин, която си бе въобразила, че лесно ще се справи с този мъж, но сега-засега можеше да съжалява единствено себе си. Ситуацията се усложняваше с всяка изминала минута.

— И защо ви е изтрябвало да ме шпионирате?

— Пийнете вино, ваша светлост, нещо сте бледа. — Той изчака Елинор да вдигне чашата с треперещи пръсти и да отпие глътка.

— Да, мистър Найт, откъде-накъде ще наблюдавате Мадлин? — Лейди Гертруд не отпи, а направо глътна виното си на един дъх, защото и тя беше пребледняла.

— Ще ме прощавате, лейди Гертруд, но съм се убедил, че коварството и арогантността на английската аристокрация нямат край. — Ремингтън се обърна към Елинор. Очите му — сини късове лед — излъчваха заплаха. — Ваша светлост, не вярвам в лоялността ви към мен. Предупреждавам ви: Всяка ваша стъпка е обречена. Знам всяко ваше действие. Скоро ще знам и всяка ваша мисъл — и то преди да се е зародила в съзнанието ви. Запомнете го, драгоценна моя Мадлин, преди да скроите следващия си план да ме изхвърлите от живота си.