Кристина Дод
Твоята целувка (26)

26

На следващата сутрин Елинор отвори очи, за да открие, че напълно облеченият Ремингтън се е надвесил над нея, подпрян на юмруци от двете страни на главата й. Изражението му съвсем не беше нежно.

— Защо не ми каза, че Магнус е бил тук?

Тя примигна и се опита да фокусира погледа си върху бясната му физиономия, но все още беше обвита в пашкула на снощната наслада.

— Ами… изобщо не се сетих. — Тя отметна един рошав кичур от бузата си. — Защо?

— Не искам този човек да стъпва в къщата, докато ме няма.

— Но той ми е чичо. Не мога да го изпъдя. — Поведението на Ремингтън я объркваше. Той носеше тъмносин пътнически костюм, който му стоеше перфектно. Русата му коса беше грижливо пригладена назад, разкривайки гладко обръснатото му лице. Той миришеше великолепно — на сапун и пролетен въздух. Да, този изключителен мъж беше невероятно чист, но светлосините му очи бяха студени и дистанцирани.

А тя беше гола, чорлава и сънлива. Изобщо не изглеждаше перфектно и Елинор недоволно прие факта, че Ремингтън може да стане от брачното ложе, без да му пука за страстта, която споделиха през нощта, докато тя… тя го обичаше.

— Искам да изтъкна, че нямах кой знае колко време да ти предоставя списъка с нашите гости. Пък и ако се беше оженил за Мадлин, Магнус щеше да е доста чест гост в дома ви. Нали знаеш, че е неин баща. — Досега Елинор никога не беше използвала такъв остър тон с когото и да е.

— Знам, как да не знам. Прекрасно знам какво представлява.

Повечето мъже харесваха Магнус. Той беше шумен, весел, хазартен тип, пияч и безразсъдно щедър — както и да го погледнеш, мъжко момче. Но Ремингтън очевидно презираше херцога, може би защото го беше бил на карти, и по-важно — очевидно му нямаше доверие.

Снощи Ремингтън бе споменал нещо, което я беше озадачило, и което тя беше пренебрегнала под напора на страстта. Тя извика фразата от дълбините на паметта си.

— Какво искаше да кажеш с това, че и преди коварното ми семейство се е опитвало да те убие?

— О! — Устните на Ремингтън се извиха в подигравателно-болезнена гримаса. — Значи най-после събра две и две.

Тя мислено претегли несъответствията, парченцата, които подсказваха, че Ремингтън има по-голям план, отколкото признава. Тя надигна глава от възглавницата и го погледна.

— Да не би да си излъгал на карти, за да спечелиш ръката на Мадлин?

— Не — безизразно отвърна той. — Винаги играя честно.

Тя се изправи до седнало положение и придърпа одеялото към себе си.

— Но сигурно си заложил страшно много.

Ремингтън се изправи, скръсти ръце на гърдите си и се взря в нея.

— Заложих корабната си компания.

— Цялата компания? — Но той не беше играч, който се поддава на страстите си. На бала на Пикардови лейди Гертруд беше подметнала нещо подобно, когато видя, че той дори не поглежда към игралния салон. Елинор внимателно премери думите си. — Защо искаше херцогинята?

— Знаеш защо. — В очите му се четеше цинизъм. — Пари. Нима това не е най-баналната причина? Пари и власт. — Но тя сама не си вярваше.

— Власт. Да. Власт над най-важния член на рода Де Лейси. Власт над живота и смъртта. Властта херцог Магнус да ми играе по свирката.

Тя примигна при гневния му тон. В съзнанието й нахлуха различни мисли и тя хитро поде:

— Никому не би хрумнало да иска власт над херцога. Той е като неизправно оръжие. Няма никаква гаранция, че ще извърши това, което се очаква от него. Ето, проигра дъщеря си в игра с някакъв случаен непознат. Дали постъпката му е достойна за любящ баща? И все пак той обича Мадлин.

— Аз не бях някакъв случаен непознат. Бях планирал срещата много старателно.

Думите му потвърдиха подозренията й.

— За пари и власт — повтори тя.

— Какво те интересува?

Тонът му беше заплашителен и нямаше нищо общо с прекрасния любовник от изминалата нощ. Елинор се почувства наранена от хладното му пренебрежение, но поне си имаше своята гордост. Щом той показваше безразличие, и тя щеше да му отговори със същата монета.

— Струва ми се много странно, че един богат и привилегирован американец идва в Англия, за да се влее в редиците на висшето общество посредством женитбата си за херцогиня.

Ремингтън я погледна с присвити очи. Изражението му беше неразгадаемо.

— Тази сутрин си много любопитна.

А той защо беше толкова потаен? Защото криеше нещо.

Всичките й илюзии рухнаха. От все сърце се беше надявала, че снощи помежду им се е зародила връзка. Не любовна, поне не от негова страна, но преживяното удоволствие значеше нещо. Сега Ремингтън сурово я отблъскваше и враждебността измести съжалението.

— Както ти сам каза, ние сме необратимо женени и няма как да избегнем примката на брака. Нима ми е забранено да знам какво се мъти в главата на съпруга ми?

— Интересуваш се до какво се домогвах чрез женитбата си с бъдещата херцогиня Магнус? — Усмивката му я смрази като ледения северняк. — Търсех отмъщение.

Какво беше направил?

По-лошо, тя какво беше направила? В що за интриги се бе заплела поради глупавата си любов към него?

— Ти ме излъга!

— Какво? — Някой започна да дращи по вратата. Ремингтън я погледна озадачено и отиде да отвори.

Лизи размаха опашка и се втурна вътре с щръкнали уши, радвайки се да ги види, без да усеща враждебната атмосфера.

— Какви са тези приказки, че съм те излъгал? — настоя Ремингтън.

Елинор потупа леглото и кучето направо литна на дюшека.

— Излъга ме. Попитах те защо искаш да се ожениш за Мадлин и ти ми каза, че заради пари и власт. Ако ми беше казал истината — заради отмъщение — никога нямаше да се омъжа за теб.

— Да не намекваш, че весело трябваше да си призная колко искам да си отмъстя на рода ти? Жено, това е най-глупавото нещо, което съм чувал.

Елинор отблъсна сутрешната порция ласки на Лизи и я почеса зад ушите.

— Намеквам, че поне донякъде трябва да поемеш отговорността за брака ни.

— Поемам я, скъпа, поемам я. Вярвай ми, изцяло осъзнавам своята… — той се поколеба.

Глупост. За малко щеше да каже „глупост“.

— Вина. — Той отиде до прозорците и дръпна завесите. — Знаеш ли историята за лейди Присила и любимия й?

Навън облаците се бяха разсеяли и слънцето грееше. Но тук, в спалнята на Ремингтън, мрачните емоции нагнетяваха атмосферата и Елинор чувстваше, че сега ще бръкнат в стари рани.

— Да… донякъде. Колко странно, че си се сетил за нея. Толкова много време не я бях чувала, а ето два пъти през последната седмица някой ми напомня за трагедията.

Ремингтън се обърна към нея и на светлината лицето му изглеждаше сурово както никога допреди. Дори Лизи изскимтя и се кротна.

— И кой друг ти е говорил за това? Бас държа, че Магнус.

— Съвсем не. Въпросният човек беше лорд Фанторп. Бил неин годеник.

— Че е бил, бил е. — Очите на Ремингтън се свиха в цепки.

— Словата му бяха изпълнени със сърдечна болка. — Горкичкият.

— Той е бил един от заподозрените. Знаеше ли този факт?

Тя потрепери. Сви колене към гърдите и ги обгърна с ръце.

— Този хилав старец? Глупости!

Ремингтън очевидно се раздразни от пренебрежението й. Тръгна към нея, но после се върна обратно, сякаш се боеше да се озове твърде наблизо.

— Тогава той не е бил нито хилав, нито старец, а Присила е щяла да пристане на друг.

Загадката ставаше все по-заплетена с всяка изречена дума. Елинор внимателно огледа съпруга си, който стоеше — огромен и плашещ — с гръб към светлината.

— Откъде знаеш? И какво те е грижа?

— Аз съм синът на другия, с когото тя е щяла да избяга.

— О-о-о! — Изведнъж й просветна. Елинор се втренчи в него, докато осмисляше информацията. Вярваше му. Ако баща му е имал неговата външност, всяка жена на света сигурно е била готова да зареже здравия разум и да му пристане. В края на краищата нали самата тя точно това беше направила?

— Не изглеждаш изненадана — подхвърли той.

— Напротив. Просто… започвам да разбирам. Не всичко, но нещата си идват на мястото. — Манията на Ремингтън вече не й се струваше толкова странна. — Трябва да призная, че лорд Фанторп ми разказа съвсем друго нещо. Той твърди, че някакъв мъж без титла се влюбил в лейди Присила и когато тя отказала да избягат, я убил.

Ремингтън се усмихна криво.

— Фанторп не е искал хората да узнаят, че годеницата му е предпочела друг.

— Предполагам, че си прав. Той определено изглеждаше доста озлобен. Значи според теб той е убил лейди Присила в пристъп на ревност?

— Бил е задлъжнял. Зестрата на леля ти му е била нужна.

— Значи… няма как той да е убиецът. — Лизи се сви на кравай в краката й — топло, живо същество, което се радваше на близостта й, което беше щастливо да е тук — пълен контраст с вихъра от зловещи спомени, които танцуваха във въздуха.

— Точно така. След смъртта й трябвало да избяга на континента, за да се спаси от кредиторите си. Оженил се за една много по-възрастна от него италианска графиня и след смъртта й се завърнал в Англия с парите й, повечето от които вече е пропилял.

— Лорд Фанторп каза, че престъпникът бил депортиран в Австралия. — Елинор го погледна и ясно видя вродената му самоувереност. — А ти си американец.

— Когато баща ми отслужил повинността си, той заминал за Бостън, където бил прехвърлил част от богатството си, и започнал наново.

— Фанторп каза, че името на мъжа било Джордж Марчънт, фамилията ти не е Марчънт — възрази Елинор, която държеше да изясни всичко.

— Убиецът е бил твърдо решен да прикрие всички следи на вината си, затова е поръчал семейството ми да бъде изтребено да крак. — Елинор си пое ужасено дъх. — Промених фамилията си.

— Мили боже. Толкова съжалявам за загубата ти. Ще ми се… — Щеше й се да го приласкае, да отнеме болката му, но той беше студен и дистанциран, унесен в спомена за трагичните събития. Тя не можеше да си представи какво му е било.

— Марчънт означава „търговец“, Найт — „рицар“. Допадна ми иронията.

Елинор седеше на леглото, което почти бяха изтърбушили със страстта си и не даваше пукната пара нито за справедливостта, нито за иронията. Изправена пред фактите, тя мислеше единствено за това, че го обича.

„Влюбена съм в него, а той никога няма да обикне една Де Лейси, не и когато тя е потъпкала надеждите му за възмездие.“

Нейните собствени надежди също бяха на път да загинат.

Но още не беше късно да промени пътя.

Безнадеждността се оказа нейното избавление. В крайна сметка, след като всичко беше загубено, спокойно можеше да говори това, което й е на сърце.

— Значи и ти си ме излъгал за името си.

— Какво? — сопна й се той.

Пръстите й стиснаха козината на Лизи.

— Излъгах коя съм, но същото важи и за теб.

— Не се безпокой — изсъска той презрително. — Законно промених фамилията си. Ние сме женени.

— О, не съм се безпокояла. Просто изтъквах, че и ти не си бил кой знае колко честен с мен.

— Но докато те любех, бях изключително честен с теб. — Той се подпря на камината и пръстите му погалиха дървената облицовка, а светлосините му очи искряха като нажежени въглища. — Желаех те. Щях да те желая дори да знаех коя си.

Признанието му я смая и разтърси до дъното на душата й. Толкова отдавна живееше в сянката на братовчедка си, че не вярваше някой изобщо да я забелязва.

— Е, наистина приличам на Мадлин.

— Или може би Мадлин прилича на теб? — Нетърпеливата му ръка се протегна към нея. — Няма мъж на света, който да обърка жена си с друга. Не си въобразявай, че ще ми скроиш такъв номер.

Докато Елинор обмисляше думите му, в стаята настана мълчание. Тя галеше Лизи и си мислеше… да не би… той да я беше нарекъл своя жена? Не можеше да разбере този мъж: той беше едновременно взискателен, нежен, добър, вбесяващ. Пазеше в сърцето си съкровения спомен за своето семейство и искаше да я унищожи. През нощта я прекарваше пред райските порти, а на сутринта я буташе долу в ада. Налагаше се да го разбере, да вникне в подбудите му, да си обясни действията му.

— Разкажи ми повече за убийството на лейди Присила. Вече си отхвърлил лорд Фанторп като заподозрян.

— Да, който и да е унищожил семейството ми, трябва да е имал достатъчно пари, за да проследи баща ми от Австралия до Америка, да го проучи и да наеме бандити, които да убият един известен търговец. — Ремингтън се озова до нея, повдигна брадичката й и се взря право в очите й. — Имах наум и твоя баща, но и той не разполага със средствата да изпълни такъв замисъл.

— Нито пък енергията. — В сърцето й се надигна жлъч. — Убийството на лейди Присила бе белязало по различен начин двамата братя. Магнус се е отдал на прахоснически живот, за да избяга от спомените. Баща ми пък станал напълно безчувствен. Той не желае да изпитва никакви емоции към друга жена освен към сестра си и в това отношение се справя отлично. — Подобно на Ремингтън и Елинор се опита ловко да прикрие болката си. — Той не дава пукната пара за мен.

Ремингтън очевидно беше прозрял зад смелата й фасада, защото я наблюдаваше със съжаление. Но тя не искаше съчувствието му! Затова стана от леглото чисто гола и го избута от пътя си. Придаде си нехаен вид и отиде до скъсаната нощница, която се въргаляше на пода. Обърна се с гръб към него и пъхна ръце в ръкавите.

— Ето защо си искал Мадлин. Искал си да насилиш дъщерята на херцог Магнус в леглото си. Искал си контрол над нейните имения като отмъщение за изселването на баща ти.

— И заради убийството на лейди Присила. Да, права си. Планът ми не е само да тържествувам като вкарам една Де Лейси в леглото си. Въпреки че удоволствието си струваше усилията. — Той се поклони и по изражението му тя разбра, че е забелязал голотата й и я е оценил по достойнство.

Чудо голямо. Унижението я накара да заговори с презрение:

— Да не би да смяташ, че глупавата ти снизходителност ми прави чест? — Тя завърза колана с отсечени движения. — Разкажи ми края. Разкажи ми всичко. Дори не ми е ясно как една лейди от благородно потекло като леля ми Присила се е запознала с Джордж Марчънт, човек без титла.

Ремингтън галеше кучето с разсеян вид и наблюдаваше Елинор. Онова чувствено пламъче пак блестеше в очите му.

— Не е било трудно. Преди четирийсет и пет години дядо ти бил на крачка от разорението. Дълговете му конкурирали по размери Гаргантюа, приходът от неговите имения не стигал за погасяването на лихвите. Джордж Марчънт дошъл при него и му предложил сделка: имал идеи да доставя храни за флота на негово величество, но не познавал хората, от които зависело сключването на договора. Джордж бил готов да отстъпи половината печалба на стария херцог, ако онзи използва влиянието си в двора, за да уреди възлагането на поръчката. Магнус се съгласил и след година изплатил всичките си дългове благодарение на къртовския труд на баща ми. След пет години вече бил състоятелен човек и на всичкото отгоре никой не подозирал, че богатството му е резултат на „недостойната“ търговия. — Ремингтън не скри сарказма си. — Дядо ти бил осведомяван за всеки нов развой на бизнеса, но само баща ми петнял името си като „търговец от простолюдието“. Аристократичното реноме на Магнус си стояло непокътнато.

Елинор седна на един стол до студената камината. Изпитваше нужда да се стопли.

— Още не си ми казал как Присила се запознала с баща ти.

Той се приближи, възправи се мрачно над нея и я изгледа намръщено.

— Двамата мъже се сприятелили. Баща ми бил доста начетен. Магнус пък бил човек на писаното слово и двамата често се срещали в дома му. Там Джордж видял лейди Присила. Той често ми пееше възхвали за добродетелите й: красива, добра, умна, щедра… — Лизи скочи от леглото и отиде при Ремингтън, подуши лъснатите му ботуши и впери в него обожаващия си поглед.

Глупаво куче. Какво го гледаше, сякаш слънцето изгряваше и залязваше с него… Не, Елинор никога не го беше гледала така раболепно…

— Не знам доколко суперлативите му се дължат на любов и доколко са истински заслужени — продължи Ремингтън. — Но той я обичал и тя също — достатъчно, за да се противопостави на баща си. Когато старият херцог настоял Присила да се омъжи за Фанторп, тя се уговорила с Джордж да се чакат в градината. Трябвало да избягат същата нощ, но щом баща ми отишъл да я вземе, открил обезобразения й труп. — Гласът на Ремингтън беше станал толкова остър и мрачен, че светлината в стаята помръкна. Лизи уплашено се отдръпна от него и бързо се скри в полите на Елинор. — Той поел в ръце изстиващото й тяло и надал вопъл на отчаяние към месечината. Така го и открили.

Елинор настръхна от това живо описание. Виждаше многократно промушеното тяло, поразения от мъка любовник, представи си ужаса на хората, които са го открили оцапан с кръв. Елинор се плъзна от стола, коленичи до кучката и зарови пръсти в козината на врата й. Сякаш Лизи, щастливата и невинна Лизи някак си можеше да заличи картината на смъртта.

— Когато наемните бандити подпалили дома и корабите на баща ми в Бостън, сестра ми побягнала с писъци от къщата. Хванали я и я пребили до смърт. — Ремингтън се втренчи в празното пространство, като ли че виждаше разигралата се сцена. — Тогава Аби беше на девет годинки…

— Аби… — прошепна Елинор. Представяше си слабичко момиченце със светлоруса коса, което обожава по-големия си брат.

Не, връзката им не бе възможно да просъществува. Нямаше утешителни думи за такава болка. Той държеше семейството й отговорно и нямаше да прости такива тежки вини.

Ремингтън бавно си пое дъх и отново насочи вниманието си към Елинор.

— Когато баща ми бил изселен, Магнус се заел с търговията. Обществото не забелязало, защото било в потрес от убийството и процеса. Също така Магнус получил имението, което баща ми бил купил в отчаян опит да стане по-приемлив зет. То още е във владение на рода Де Лейси. Руините от дома на татко още стоят.

— Магнус няма имение в руини — възрази Елинор.

— Напротив. В Чизуик. Близо до Лондон и в съседство с Лейси Хол. Не помниш ли…

— Старата съборетина до хълма. — Ръцете й потрепериха от студ и тя ги разтърка, за да се стопли. Имението в Чизуик беше огромно — всъщност това бяха две имения, както сега разбираше, плюс старата къща, за която се говореше, че е обитавана от призраци. А може би слуховете бяха верни.

— Дядо ти наредил да разрушат сградата още преди присъдата на баща ми да стане факт. Твърдят, че го направил, заслепен от мъка. — Гласът на Ремингтън стана дрезгав от вълнение. — Според Джордж той бил заслепен от вина. Баща ми беше убеден, че дядо ти е убил лейди Присила.

— Невъзможно. — Елинор решително поклати глава. — Дядо оплакваше дъщеря си до края на дните си. През последните няколко години от живота му неговият ум се рееше из миналото и той често ми приказваше. Улавяше ръката ми, наричаше ме Присила и казваше… казваше, че Джордж не е бил убиецът. Казваше… че истината е много по-ужасна. Не знаех какво има предвид.

— Следователно имаме само един заподозрян. Херцог Магнус.

— Не — Тя се засмя весело.

— В месеците преди огнената трагедия настоящият херцог изпратил хора да проучват баща ми и бизнеса му. Той не е имал намерение да миряса, докато не види семейството му стъпкано в прахта.

— Бъркаш. — Тя се изправи и застана лице в лице с него. — Познавам чичо. Живяла съм в дома му. Била съм компаньонка на дъщеря му. Той е разпилян, сърдечен и разсеян. Нямам добро мнение за него, защото намирам, че се отнася ужасно с братовчедка ми. Но го харесвам. Невъзможно е човек да не го обикне. Той просто не може да се концентрира, за да скрои толкова сложен план. Със същия успех би могъл да кажеш, че се е канел да отлети до луната. В него няма капка злоба, както и капка отговорност. Бъркаш. Не зная кой е убил леля ми, не зная кой е убил баща ти и сестричката ти, но знам кой не е. Херцогът не е убиец.

Ремингтън сякаш стана още по-огромен, а гласът му доби заплашителен оттенък:

— Скъпа моя, сбърках единствено жената, за която се ожених.

Нейният гняв можеше да се мери с неговия:

— Моята кръв е същата като на Мадлин. Ако желанието ти е било да се сродиш със семейството ми, трябва да си много щастлив. Но ти искаше херцогинята. Ти искаше най-доброто. — Сърцето й биеше бясно в гърдите й. Тя пристъпи напред и го изгледа яростно. — Получи мен. Аз не съм семейството ми и не заслужавам нито отмъщението ти, нито благодарността ти заради неща, които вече са минало. — Защо да не каже каквото й се беше насъбрало? Нима имаше нещо за губене? Той й бездруго мислеше най-лошото за нея. — За пръв път идвам на тази земя и заслужавам своето късче под слънцето. Не съм Мадлин. Не съм дядо. Не съм леля, която умряла заради любовта си към баща ти. Аз съм си аз. Няма да умра заради теб. Но съм готова да живея за теб. Решавай. Осведоми ме, когато направиш избора си.

Тя щеше да излезе от стаята, но той я улови за ръката.

— Трогателна реч, обаче забравяш една подробност. Аз не съм човек, който витае в облаците. Женени сме. Ще измисля друг начин да си отмъстя на чичо ти. Ще се погрижа да не ми се пречкаш. А междувременно, любима моя — Ремингтън плъзна ръка под нощницата й и обхвана с длан едната й гърда, — ще се забавлявам с теб. Отново и отново. Непрекъснато.

Той впи устни в нейните и тя се огъна като тръстика под напора на вятъра. Устните му възпламениха в еднаква степен нейните страст и гняв. Тя стисна косата му и отвърна на грубата му ласка. Вкусът му, уханието му водеха до пристрастяване. Великолепно! Кръвта й кипна.

Той я пусна и изчака тя да се задържи на краката си.

— А сега се облечи — заповяда й той. — Отиваме на меден месец.

 

 

Същия следобед, преди с Ремингтън да потеглят към морето, Елинор изпрати писмо до икономката на Лейси Хол. В него молеше да й изпратят дневниците на лейди Присила. Искаше да знае дали леля й се е бояла за живота си и ако да, от кого точно се е страхувала.

Трябваше да стигне до дъното на загадката преди отмъщението на Ремингтън да се стовари върху нечия невинна глава. Това би съсипало техния живот, а убиецът още щеше да е на свобода… готов за следващия удар.