Кристина Дод
Твоята целувка (17)

17

Докато смисълът на казаното от мистър Найт достигаше да съзнанието й, Елинор усети как балната зала, гостите, полилеите — всичко затрептя и се смеси в едно. Помисли си, че ще припадне, както си стои на подиума, но странно: гласът му ясно отекна в главата й.

— С божията благословия ще живеем щастливо сред вас до края на дните си.

Това не й прозвуча като обещание, а като заплаха. Той щеше да наложи на висшето общество своите собствени правила, а тя беше инструментът на неговата амбиция.

— Дишай — тихо й заповяда той.

Дробовете й си поеха въздух и тя осъзна, че известно време не е дишала.

— Усмихвай се — нареди й той.

Тя се усмихна несигурно. По грейналите лица на околните разбра, че всички считат притеснението й за нещо естествено, а поведението на мистър Найт — за невероятно романтично. Очевидно никой не се интересуваше, че годежът е резултат на една позорна игра на карти. Със светлорусата си коса, която обкръжаваше лицето му като ореол, нейният паднал ангел беше омаял елита.

Той й помогна да слезе по стълбите.

Е, не целия елит. Лейди Шапстър въртеше в пръстите си недокосната чаша с шампанско, гледаше Елинор и се чудеше кога е най-удобният момент да хвърли бомба със закъснител. Младата жена потрепери от злобата й, но мистър Найт бе този, който изпълваше мислите й. И най-големите злодеяния на мащехата й бледнееха в сравнение с Ремингтън и неговите кроежи.

Веднага щом краката й стъпиха на дансинга, оркестърът подхвана менует. Другите двойки бързо се присъединиха към тях. Мистър Найт беше съгласувал всичко за постигане на максимално въздействие и на пръв поглед сцената беше като излязла от приказка.

Но Елинор още беше замаяна от удара му. Не можеше да се омъжи за него след два дни. Трябваше да му го каже. Но въпреки че Ремингтън танцуваше с несравнима грация само на метър от нея, делеше ги безкрайно разстояние. Маската му се състоеше от чаровна усмивка и мътен поглед, който прикриваше тайните, стаени в душата му. Общите чувства помежду им бяха илюзорни. Този синеок дявол беше надянал пръстен на ръката й, а сега я заплашваше с незабавна женитба.

И защо? Елинор не разбираше защо му е да се ожени за бъдещата херцогиня Магнус. Той твърдеше, че иска да придобие богатства и висок социален статус, но тя не му вярваше. Имаше още нещо, спотайващо се зад привидната му усмивка, нещо враждебно, което я плашеше.

Танцът свърши. Господата се струпаха около Ремингтън и започнаха да го тупат по гърба, обсипвайки го с поздравления.

Елинор се отдръпна. Обзе я отчаяно желание да изчезне, да се скрие, но бягството беше немислимо.

Хорация първа отиде при нея.

— Ах, ти, хитрушо! Даже не ни намекна, че сватбата е толкова близо!

— Нали? — пошегува се Елинор, оказала се не по-добре осведомена от Хорация.

Лейди Пикард се втурна към тях с пялата решимост на вряла и кипяла клюкарка.

— Честито, ваша светлост! Ах, колко ли сте доволна!

— Не ми стигат думи да опиша чувствата си — отвърна Елинор със свито сърце. Ами сега какво да прави? Съветът на Мадлин изникна в съзнанието й: „Когато те обземат съмнения, ще се замислиш: Как би постъпила Мадлин в тази ситуация? И действаш.“

Без съмнение това беше най-глупавият съвет, който Елинор беше чувала някога. Изобщо не й помагаше. Ама изобщо.

Мистър Кларк Окснард бързо се доближи до нея заедно с дребничката си съпруга. Той й се усмихна весело, а закръглените му бузи бяха зачервени от удоволствие.

— Ремингтън, когато ме помоли да ти стана кум, нямах представа, че ще бъде толкова скоро. Честито, ваша светлост, честито!

— Да, прав си.

Елинор нищо не разбираше, но не даваше пукната пара.

— Моите благопожелания, ваша светлост. — Гласът на мисис Окснард беше изненадващо дълбок за такова миньонче. Зорките й очи не пропуснаха нито една подробност от изражението на Елинор. — Женитбата е много вълнуващо нещо, но е свързана с доста притеснения и тревоги. Може би ще си поприказваме на по чаша чай като две омъжени жени?

Мисис Окснард говореше толкова спокойно и естествено, че на Елинор й се прищя да оброни глава на рамото й и да си поплаче.

— Много ще се радвам — отвърна тя. — Благодаря. Контето Брамъл се понесе към тях, размахвайки кърпичката си, за да му проправят път.

— Ваша светлост, какви превъзходни новини. Скоро ще сте омъжена жена. Кой, ако не мистър Найт, ще атакува там, където другите отстъпват, и ще завладее смятаното за непревземаемо?

Нима скоро ще бъда превзета? Предполагам, че така ми се пада. — Задето се представям за тази, която не съм.

Младият лорд Байрон вдигна прочувствения си поглед към нея.

— Такъв романтичен жест може да ме вдъхнови за някоя поема. Епическа поема. Или пък за сонет.

— Не се съмнявам, че мистър Найт ще бъде във възторг. — Елинор отстъпи назад. Всъщност беше убедена в противното.

— Скъпо момиче! — Лейди Гертруд се повдигна на пръсти и целуна Елинор по бузата. — Толкова се вълнувам! — високо изрече тя, после продължи шепнешком. — Това ще пресече в зародиш слуховете за това къде живееш. Да знаеш как съм облекчена! Прислугата дрънка наляво и надясно. Още няколко дни и с репутацията ти щеше да е свършено!

В това отношение лейди Гертруд грешеше, защото лейди Шапстър преднамерено бавно оглеждаше корема на Елинор. С онзи свой спокоен, самоуверен, дружелюбен тон, който докарваше Елинор до сълзи, мащехата й заговори:

— Не си губиш времето. Май не случайно си се разбързала към олтара?

Всички гости останаха втрещени.

Мистър Найт се завъртя като гневен вихър. Гостите едновременно отстъпиха назад.

Но за пръв път лейди Шапстър не успя да засрами или сплаши завареницата си. Може би Елинор бе пораснала. Може би последните четири години, последните няколко дена, последните няколко минути й бяха разкрили къде се крие нейното истинско нещастие. Каквато и да беше причината, внезапният изблик на гняв заличи всички тревоги от съзнанието й. Не се нуждаеше от закрилата на мистър Найт. И сама щеше да се справи.

Елинор се обърна към мащехата си с хищническа усмивка:

— Лейди Шапстър, върнах се в Англия преди седмица. Ако желаете да сплетничите, знайте, че този слух няма да намери почва.

Лейди Шапстър примигна, сякаш някое миловидно котенце й се беше нахвърлило с ноктите си. После устните й се опънаха в ужасяваща усмивка и тя пристъпи напред. Преди да е успяла да каже и дума, вбесената лейди Гертруд се намеси:

— Лейди Пикард, не намирате ли онази забележка за ужасно пошла?

— Така е, наистина. — Лейди Пикард изглеждаше искрено потресена, като жена, която няма нищо против малко клюки, но се ужасява от подобни неуместни сцени.

— Лейди Шапстър. — Ремингтън я хвана за ръката. — Не помня да съм ви канил на годежа си.

Лейди Шапстър му се нахвърли със зъби и нокти, като тигър, заклещен натясно:

— Веднага разбрах, че не сте изпратили поканата поради недоглеждане, затова…

— Не беше недоглеждане. — Мистър Найт сякаш плюеше думите. — Грубите, злобни жени не са ми по вкуса. Със сигурност не искам такива личности да присъстват на годежа ми.

Лейди Гертруд потупа Елинор по ръката и измърмори някакво несвързано утешение.

— Но точно за това трябва да ви предупредя! Вие не искате да се ожените за нея! — Тя посочи Елинор с дългия си показалец.

Елинор искаше да скочи и да я стисне за гушата, за да спре гадния, мазен, обвинителен тон.

Мистър Найт оголи зъби и когато заговори, гласът му едва се чуваше:

— Не ми казвайте какво искам и какво не. Не знаете нищо за мен и за плановете ми. Сигурен съм, че горите от желание да си тръгнете. Ще ви изпратя до вратата.

— Каква сцена! — измърмори контето Брамъл. — Толкова е тъжно да наблюдаваш залеза на една навремето прочута красавица.

Ремингтън не му обърна внимание, обаче лейди Шапстър го чу. Тя удостои Елинор с отровен поглед и й се закани:

— Кълна се, ще си платиш, задето ме унижи така!

— Милейди, ако искате да стигнете до вратата читава, мълчете! — предупреди я Найт.

Елинор пресекливо си пое дъх. Беше се опълчила срещу мащехата си и бе излязла от сражението невредима. Не можеше да я победи истински, преди да е излязла насреща й под собственото си име, но засега дори беше благодарна на тази жена. Лейди Шапстър й бе дала шанса да избяга, макар и за миг, от задушаващия интерес на гостите.

— Извинете ме. Виждам една приятелка, която трябва да поздравя.

— Разбира се, мила. — Лейди Гертруд я потупа по ръката. — Иди да се освежиш.

— Непременно. Благодаря ви, лельо. — Елинор положи големи усилия да не хукне, защото знаеше, че всички погледи са устремени към нея. Тъй като нямаше и най-бегла представа накъде отива, тя се помъчи да върви по права линия. Знаеше само, че трябва да се махне оттук, преди да е припаднала.

Отворената към градината врата обещаваше прохлада под булото на мрака. Ето защо Елинор се насочи натам, но иззад цветето до стъкления прозорец се разнесе съскане:

— Хей, мис!

Елинор заобиколи голямата саксия и видя клекналия на пода червенокос мъж. За момент мъката, която я изпълваше, се превърна в надежда. Досега той винаги успяваше да й помогне. Нямаше да я разочарова и сега.

— Дики! Какво правиш тук?

— Спасявам ви. — Дики Дрискол надникна към дансинга, където двойките се накланяха и изправяха в сложните движения на менуета. — За пръв път мога да говоря с вас без мистър Найт или копоите му да ме засекат. Идвайте! — Той се изправи и крадешком изприпка към вратата. — Да се махаме!

— Точно така! Да се махаме! — Тя го последва на терасата, опивайки се от свободата си. — Искам да изчезна от това място преди… просто трябва да се махна.

— Шт! — Дики я поведе надолу по стълбите. — Найт има хора навсякъде. Хич не ми беше лесно да стигна дотук и не искам пак да ме изхвърлят безславно.

— Искаш да кажеш — както онзи ден, когато ни спипаха, докато бягахме от конюшнята.

Градинската пътека не беше осветена и Елинор не видя лицето на Дики, но чу унинието в гласа му:

— Хич не ми беше забавно, мис Елинор.

— Онези мъже не те биха, нали? — тя се напрегна.

— Не, мистър Найт ги инструктира само да ме изхвърлят и те спазиха — горе-долу — заръката му.

— Значи Ремингтън е удържал на думата си. — Елинор се отпусна. Той й беше обещал, че Дики няма да пострада.

Тя беше обещала да не бяга.

Но мистър Найт не й бе казал, че ще се оженят незабавно!

— Побързайте, мис! — пришпори я Дики.

И какво като Ремингтън не й беше казал цялата истина? Тя не беше настояла да я чуе. Просто му беше обещала, че няма да бяга. Не беше поставила ограничения и условия.

— Дики, не мога да дойда с теб. — Тя спря неохотно.

— Как така не можете? — Дики я задърпа. — Това не ви е игричка, мис. Чух го. Този мъж съобщи за сватбата ви вдругиден, а нейна светлост никаква я няма. Не знам къде се е запиляла, обаче знам, че тука сме изправени пред криза.

— Разбирам те. Повярвай ми, Дики, разбирам те. Но факт е, че обещах на мистър Найт да не бягам отново.

Елинор трябваше да остане. Беше дала дума.

— Об-бещала? — изпелтечи Дики, който познаваше чувството й за дълг. — Не, мис Елинор, не сте чак толкова глупава. Кажете ми, че не сте скочила сама в капана.

Тя сложи ръка върху рамото му.

— Дики, копоите му се канеха да те пребият. Не можех да го допусна. Затова обещах да остана при него, докато той не ми разреши да си отида.

— Боже, ако не бях добър протестант, щях да кълна и проклинам. — Дики стоеше неподвижно със сведена глава. — Мис, какво ще правите? Ще си признаете ли?

— Да си призная? Не! — Предпочиташе да е много, много далеч, когато Ремингтън разбереше измамата й.

— Не можете да се ожените за него, докато ви мисли за херцогинята. Този мъж ще ви убие, когато истината излезе наяве.

— Разбира се, че няма да се омъжа за него. Не мога. — Защото това не беше правилно. Не смееше да си признае колко добре се чувства: беше сензацията на Лондон, яздеше прекрасен кон, от време на време си позволяваше по някоя дързост, и — много рядко — лукса да изкаже мнението си. Не й се мислеше как подскачаше сърцето й, когато мистър Найт я поглеждаше със светлосините си, изгарящи очи, фантазиите, в които тя се женеше за него, можеха да й докарат единствено болка и раздор, а тя и бездруго си имаше достатъчно проблеми.

— Дики, хрумна ми нещо. Написвам бележка. Ти я носиш на Мадлин. Ще й съобщя за сватбата и тя ще ми се притече на помощ.

— Ами ако е заета?

Елинор стоеше в мрачната градина. Новият пръстен тежеше на ръката й. Ветрецът си играеше с листата на дърветата. Свежият въздух изпълни дробовете й. В душата й започна борба. Борба между старата, мекушава Елинор и новата Елинор, която искаше да се роди. Старата Елинор беше покорна и понасяше без хленч поднесеното й от живота. Новата Елинор се бореше за своето щастие, без да се интересува от последиците.

Мадлин не желаеше мистър Найт. За разлика от новата Елинор, която копнееше отчаяно за него със сърцето си и тялото си. Ако Мадлин не се появеше навреме, за да спре сватбата…

Заговори новата Елинор:

— Ако Мадлин не се появи навреме, за да спре сватбата, такава е волята на съдбата. А сега мисля да отида и да си взема едно питие. — Дано с негова помощ заглуша писъците на старата Елинор в главата си.

— Какво искате да речете, мис, как така волята на съдбата? — Гласът на Дики беше пресипнал от ужас.

— Искам да кажа, че ако Мадлин не се появи навреме, за да ме спре, ще се оженя за мистър Найт.