Кристина Дод
Твоята целувка (12)

12

В три часа сутринта Елинор седеше на едно канапе в дъното на балната зала и си вееше с ветрилото, за да се охлади. Бе станало задушно, а и тя се умори. Предишната нощ не беше мигнала от безпокойство, че мистър Найт може да изникне в спалнята й, а денят бе изпълнен с проблеми и терзания. Сега първата й публична поява като херцогиня беше към своя край. Всичко бе минало добре, даже блестящо и тя бе капнала от умора и облекчение. Скоро щеше да помоли мистър Найт да я отведе вкъщи… но подобна молба също не бе лишена от рискове. Той можеше да я разбере погрешно и последиците щяха да бъдат ужасни.

Тя гледаше гордата му осанка, докато той крачеше към масата с напитките, за да й донесе студена лимонада. Този суров мъж не се доверяваше на никого и не вярваше в нищо. Елинор не се съмняваше, че той най-безскрупулно е уредил принцът да им даде благословията си. Вероятно си даваше сметка, че така ще заздрави връзката им в очите на обществото, но по-важно: вниманието на принца превръщаше подозренията на лейди Шапстър в бръщолевения на една луда. Мащехата й се бе оттеглила от празненството веднага след като принцът си тръгна. До края на вечерта Елинор бе в безопасност.

Но не и от присъствието на мистър Найт. Той бе неумолим в преследването на целта си и Елинор окайваше бъдещата му съпруга. Окайваше я… и й завиждаше.

— Казват, че ще бъдете новата херцогиня Магнус — разнесе се дълбок, хъхрещ глас зад нея.

Елинор се обърна и видя един старец, който се подпираше на бастуна си с дръжка от слонова кост. Подобно на толкова много от възрастните гости и той носеше дрехи и аксесоари, които са били на мода по времето на неговата младост: напудрена перука, обувки на висок ток с метални закопчалки, тъмнозелени сатенени панталони, сребриста жилетка с колосани маншети и дантелена гарнитура. Той беше много, много висок и много слаб — толкова слаб, че копринените чорапи се свличаха от прасците му.

— Простете ми дързостта. — Той се поклони ниско като аристократ от старата школа. — Аз съм лорд Фанторп.

Споменът се събуди в незнайните кътчета на паметта й. Беше чувала името, но не се сещаше откъде. Обаче знаеше, че то й навява неприятни асоциации — като да отхапеш ябълка и да откриеш, че е червива.

Но лорд Фанторп беше един старец, изтощен от усилието да стои прав, затова Елинор му посочи мястото до себе си.

— Милорд, приятно ми е да се запознаем. Няма ли да седнете?

Той пое ръката й, поднесе я към устните си и я погледна в очите. Тясното му лице можеше да се оприличи на надгробен камък — изсечено и ъгловато, с тънък, крив нос. Лицето му беше гримирано с пудра и руж, над горната му устна се мъдреше изкуствена бенка. Влажните му очи я гледаха добросърдечно.

— Непременно трябваше да дойда, за да ви кажа колко се възхищавам на прелестното ви ветрило.

— Благодаря ви. — Елинор го отвори още по-широко, за да му покаже избродираната сцена. — Сама го украсих.

— Да, много й приличате. — Гласът му идваше отдалеч, сякаш старецът беше потънал в спомени. — Изключително много.

— На кого? — Елинор се сви на канапето. На Мадлин ли?

— На лейди Присила. Тя също беше много талантлива с конеца и иглата.

— О! — Сега Елинор се сети, че е чувала името на възрастния благородник във връзка с една отдавнашна семейна трагедия. Лейди Присила й се падаше леля, защото бе сестра на баща й. Та въпросната лейди била убита по ужасен начин.

Лорд Фанторп се подпря на бастуна си и на облегалката на канапето и бавно се отпусна до нея.

— Виждам, че знаете кой съм. Чудех се. Беше толкова отдавна. Трудно ми е да повярвам, че оттогава изминаха четирийсет години. Да, аз бях годеникът на лейди Присила. — Старческият му глас затрепери още повече, обрамчените с черни ресници очи се насълзиха. — Смъртта й разби сърцето ми.

— Много съжалявам. — Недостатъчна утеха, но след толкова време човекът все още скърбеше по изгубената си любов.

— Ако тя беше жива, щях да съм ви чичо.

— Да.

Лорд Фанторп се втренчи в балната зала, но очевидно пред очите му беше изникнала друга гледка.

— Никога няма да забравя тялото й, простряно на тревата. Горкото й лице беше смазано от бой, кръвта бликаше от гърдите й. Никога не можах да забравя този ужас.

— Много съжалявам — повтори Елинор. Разговорът не бе уместен за прием, но лорд Фанторп беше потънал в спомени, а тя… тя никога не беше чувала цялата история. Сякаш лейди Присила не се беше раждала и Елинор не смееше да разбуди болезнените спомени, като попита за трагичния инцидент.

Ръката на лорд Фанторп се сви около дръжката на бастуна.

— Онова копеле, онзи никаквец, който я уби, прегръщаше тялото й. Целият беше оцапан с нейната кръв и викаше така, сякаш не той я беше извършил престъплението. Сякаш беше невинен. — Старецът направо изплю думата.

Силата на злобата му смая Елинор.

— Той е бил изселен, нали?

— В Австралия. Мистър Джордж Марчънт си имаше алиби. — Лорд Фанторп изрече думата като сквернословие. — Трима благородници се заклеха, че той не се е отделял от тях. Мъже от сой. Достопочтени мъже. Ха! И всичко това, за да не обесят Марчънт! Аз лично бих го изкормил и разчленил, задето е дръзнал да си представи, че е достоен да целуне земята под нозете на лейди Присила.

— Не разбирам.

— Така ли? — Лорд Фанторп я прониза със студения си поглед. — Той беше влюбен в нея и искаше да я отвлече.

Елинор уплашено покри уста с ръката си.

— И я е убил, когато е получил отказ?

— У хората от низшите прослойки се мътят какви ли не емоции — любов, омраза, щастие, меланхолия. В един момент всичко това се отприщва под формата на насилие. Помните ли как френските селяндури щурмуваха Бастилията?

Елинор поклати глава.

— Тогава бях момиченце.

— Толкова приличате на леля си, че все забравям колко сте млада. Но превземането на Бастилията доказа защо властта е в наши ръце, а не на озверялото простолюдие.

— В наши ръце?

— На аристокрацията. — Той размаха дългите си костеливи пръсти. Те бяха изкривени и с подути кокалчета, сякаш съсипани от някаква ужасна болест. Ала ноктите бяха с грижливо направен маникюр. — Държим здраво бича и го размахваме. Слава богу, че сме ние, иначе страната ни щеше да е бардак като Франция. Малкия полковник, ха! — Фанторп повиши тон. — Наполеон е един жалък сицилиански главорез.

Елинор тайно хранеше уважение към Наполеон. Може би не бе съгласна, че той е предопределен да владее света, но се възхищаваше на неговата увереност. Ала от уважение към стария лорд тя се задоволи да кимне усмихнато.

— Не съм се надявал, че отново ще видя лейди Присила, но вие направо сте й одрали кожата. — Фанторп се пресегна и треперещите му пръсти повдигнаха брадичката й. — Много сте красива с тази черна коса. — Погледът му възхитено обходи остриганите на бърза ръка кичури. — И с тези големи сини очи. Знаете ли, още сънувам как очите й ме гледат с обожание. С напредването на възрастта все повече си мисля за нея и глупавото ми старо сърце бие като лудо, като ви гледам как седите тук.

— В такъв случай… приятно ми е. — Елинор никога не бе имала по-малко желание да води разговори, но в същото време изпитваше жалост към стареца — и ужас от разказа му. Избледнялата трагедия беше съживена с нов облик — нейния!

— Ето го кавалера ви. — Острият взор на лорд Фанторп откри мистър Найт, който елегантно лавираше между танцуващите двойки и пияните гости с лимонадата й. — Несъмнено е хубав, но и той е нечистокръвен.

Убеждението на лорда изразяваше мнението на английското общество като цяло, но колкото и да не харесваше амбициите на Ремингтън Елинор не можеше да му се подиграва зад гърба.

— Той е много упорит.

— И вие сте като Присила. — Лорд Фанторп насочи към нея ледения си поглед. — Мекушава. Глупава. Кой е той? Какъв е родът му? Откъде е? — Набръчканите му устни се усмихнаха презрително. — От Америка. Земя на нечистокръвни мелези.

— Но мистър Найт е изключително изтънчен. — Елинор не можеше да повярва на ушите си. Какви ги говореше! Тя ли нарече мистър Найт „изтънчен“? Но в същото време нямаше желание да слуша как този заслепен от предразсъдъци стар аристократ го хули и очерня. Ремингтън можеше да си го върне и Фанторп на стари години щеше да научи какво значи бой от един „нечистокръвен мелез“.

Да. Тя нямаше друга причина да защити мистър Найт.

— Съмнявам се. Доколкото ми е известно, вашият баща ви е загубил в игра на карти. Възхищавам се на лоялността ви като дъщеря. Всички жени трябва да се държат прилично и да се подчиняват на бащите си. — Лорд Фанторп стана, поклони се и закуцука нататък, като ли че мистър Найт не съществуваше.

— Кой беше този? — Ремингтън седна на освободеното от Фанторп място.

Елинор се загледа подир стареца, чудейки се на странната им среща. Лорд Фанторп беше преживял ужасна трагедия и тя го съжаляваше. Горкичкият!

— Името му е Фанторп. Някога е бил годеник на леля ми Присила.

Мистър Найт се взираше във Фанторп със същата напрегнатост, с която старецът го игнорираше.

— И защо не са се оженили?

— Леля ми починала.

Ремингтън първо погледна чашата в ръката си, после нея.

— Е, ти няма да извадиш такъв късмет. — Той остави напитката на масичката до канапето. — Да се прибираме.

 

 

— Това е нашата карета. — Мистър Найт помогна на Елинор и лейди Гертруд да слязат по стъпалата на терасата, докато лондонската мъгла влудяващо бавно се виеше на валма, пронизвани едва-едва от светлината на фенерите. Уморените гости най-сетне се прибираха у дома си и пред входа на Пикардови се точеше дълга редица карети.

Лакеят въведе двете дами в тъмното купе. Мистър Найт ги последва. Всички седнаха, Елинор и лейди Гертруд по посоката на движение. Каретата се разтресе и потегли.

— Много е късно. — Старата дама се прозя и закри с ръка устата си.

— Да. — Елинор се загледа в непрогледната мъгла. Не виждаше нищо, но с цялото си същество усещаше мистър Найт. Колената им се допираха в тясното купе и тя знаеше, че той я гледа, че я наблюдава мрачно и напрегнато. Подобно на силен вятър, разговорът й с лорд Фанторп го беше отърсил от всякаква нежност и състрадание, оголвайки характера му до първична безпощадност. Елинор не разбираше какво става, но сенките около този мъж предизвикваха у нея безпокойство и тя се обърна към прозореца в очакване на опасност.

Навън не се виждаше нищо, фенерите на каретата едва разсейваха мъглата. Тримата бяха изолирани в купето.

Без да усеща нагнетената атмосфера, лейди Гертруд отново се обади с натежал от умора глас:

— Това беше идеалната възможност да се покажете като годеници. Всички бяха там. Дори онази отвратителна лейди Шапстър. Казвам ви, деца, денят, в който лорд Шапстър се ожени за нея, беше черен за фамилията.

— И още как — съгласи се Елинор. Тя знаеше, че Ремингтън изпитва същото като нея. Странно, да усеща близост с мъж, който беше заплаха за самото й съществуване. Но привличането помежду им беше неустоимо.

Каретата трополеше в мрака и все повече навлизаше в лондонските улици, отдалечавайки ги от останалите карети.

Лейди Гертруд се умълча и от мястото й се разнесе похъркване.

Елинор въздъхна и се опита да се отпусне. Беше изминал един дълъг ден, а утрешният се очертаваше не по-малко изморителен. Искаше да поспи… вероятно беше задрямала, защото се събуди от някаква врява на улицата. Кочияшът изкрещя и почука по тавана.

Лейди Гертруд изсумтя и се събуди.

— Какво… какво става?

Мистър Найт не отговори, но Елинор го чу как вдига бастуна си. Сърцето й ускори ритъма си, дишането й се накъса. Шумотевицата отвън се усили. Тя познаваше този род звуци!

Каретата спря с олюляване.

— Обират ни — тихичко прошепна Елинор.

— Обират ни? — В гласа на лейди Гертруд се долавяха едновременно паника и възмущение. — През целия ми живот досега не са ме обирали!

— Мен пък — да. — Елинор плъзна ръка по стената на купето и опипом потърси пистолета, който бе видяла на идване.

— Нима? — попита мистър Найт, който ни най-малко не изглеждаше притеснен от сегашната ситуация. — Къде?

— В Алпите. Там бандитите са страшни. — Пистолетът беше изчезнал. Дали Ремингтън го беше взел? — Мога да се съпротивлявам, ако имам оръжие. — Досега не й се беше налагало, но винаги има пръв път.

— Мисля, че не е необходимо. — Найт сложи ръка на рамото й. — Остани тук. — Преди тя да е възразила, той отвори вратата с яростен ритник. Навън някой полетя от стълбичката, надавайки грозен крясък, и Ремингтън скочи на улицата. Елинор незабавно се залепи за прозорчето. На мътната светлина от фенерите тя видя как върху него се нахвърлиха двама едри крадци.

— Лейди Гертруд, дайте ми нещо като игла за шапка! Или чадър!

Мистър Найт вдигна пистолета и простреля единия крадец в гърдите. Едновременно с това той наръга другия мъж в корема с острия връх на бастуна си.

След преживения шок Елинор въздъхна от облекчение. Мистър Найт знаеше как да се бие. Стилът му беше като на уличен боксьор.

— Нямам нищо — примигна лейди Гертруд. Кочияшът скочи от капрата и се хвърли в битката.

Още трима мъже изскочиха от мъглата. Преди Елинор да изкрещи предупреждение, Найт развъртя бастуна си и фрасна единия от бандитите в гърлото. Крадецът се строполи на земята, борейки се за дъх.

Елинор стисна юмруци и ги размаха във въздуха, сякаш така щеше да помогне на Ремингтън.

Лакеят удари един от крадците в лицето и главата на злодея се килна назад, но ръката му се стрелна напред и цапардоса слугата. Двамата рухнаха на земята и се сбиха.

Конете се изправиха на задните си крака и каретата се залюля. Кочияшът ги обузда и започна да подвиква насърчително.

Последният бандит се хвърли към мистър Найт с изваден нож.

Ремингтън го хвана за китката, дръпна го към себе си, отстъпи встрани и така го блъсна в каретата, че тя се разтресе страхотно — чак зъбите на Елинор изтракаха.

— Мистър Найт добре ли е? — изхленчи лейди Гертруд.

— Засега — да. — Елинор развърза пелерината си и я метна върху зашеметения разбойник. Той нададе крясък и се опита да се освободи от парчето плат.

Един шут стигна на мистър Найт да изпрати в несвяст омотаната фигура.

Някакъв нов негодник се втурна към него — не, това пак беше вторият бандит. Той успя да удари Ремингтън по рамото. Мистър Найт залитна, но бастунът му изсвистя и главорезът рухна с подсечени колене.

Кочияшът се изправи и изтупа прахта от себе си.

Внезапно настъпи тишина. Улицата се смълча. Сражението беше приключило.

Кочияшът се покатери на капрата.

Мистър Найт скочи в каретата и му викна:

— Давай, Джон.

Возилото потегли, без той да е успял да затвори вратичката.

Преди Елинор да го попита дали е добре, преди да прокара ръце по тялото му, за да се увери, че е здрав (или просто да седне на мястото си), Ремингтън я притисна в ъгъла.

— Забавно, а?

— Забавно ли? — Тонът му хич не й хареса, нито пък яката му като железен лост ръка, която я приклещваше безмилостно. — По-правилно е да се каже страшно!

— Чудно, кой ги е изпратил? — Ремингтън стоеше прекалено близо до нея и агресивното му тяло я изгаряше с топлината си.

— Изпратил ли? — Елинор не разбираше накъде бие той, но цялата настръхна.

— Какво намеквате, мистър Найт? — намеси се лейди Гертруд. — Да не казвате, че някой е изпратил бандитите?

— Не вярвам в съвпаденията.

От този мъж се излъчваше миризма на пот и насилие. За свое нещастие, Елинор вдъхваше аромата му като екзотичен парфюм. В известен смисъл й допадаше, че той се е бил за нея като някакъв първобитен звяр.

— От толкова карети, тръгващи от имението на Пикардови, беше нападната точно нашата. — Той говореше право в лицето на Елинор, като ли че я обвиняваше в нещо. — Сутрин изхвърлям Дики Дрискол от къщата си, а вечерта ме нападат разбойници. Крадци, които не искат да крадат, а да ме убият.

— Да не би да твърдиш, че Дики се е опитал да те убие? — Елинор беше потресена. Той не й отговори, но тя чу — почувства — тежкото му дишане. — Боже господи! — Елинор не можеше да повярва, че е възможна подобна наглост. — Ако искаш да знаеш, конярят ми е добър и мил човек, който прави път и на мравката!

— Освен ако тази мравка не ухапе безценната му херцогиня.

— Да, разбира се, Дики е изцяло предан на херцогинята, но… — Изведнъж тя разбра как изглеждат нещата отстрани. Не можеше да допусне мистър Найт да се превърне във враг на коняря. Отлично знаеше колко опасен е този мъж. — Познавам Дики Дрискол, откакто се помня и ви се заклевам, мистър Найт, че той не е организирал покушението срещу живота ви.

— Хм. — Ремингтън бавно се отпусна на мястото си. Елинор облекчено си пое дъх.

Но тогава кой стои зад нападението?