Метаданни
Данни
- Серия
- Разменени места (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Kiss from You, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Боянов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 144гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Кристина Дод. Твоята целувка
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Ирис“, 2009
История
- —Добавяне
7
Двама бандити изскочиха и вдигнаха Дики като пиле. Елинор се втурна да го спасява, но Найт я хвана за кръста и изръмжа:
— Дики, чуй ме добре. Вече няма да я видиш. Не се и опитвай да ми я отмъкнеш. Направиш ли го, ще те убия. Схващаш ли? Ще те убия.
— Вие не схващате, сър, тя не е лъжица за вашата уста! — Преди конярят да е казал нещо повече, един от бандитите така го фрасна в лицето, че главата на Дики се килна назад.
— Отървете се от него — нареди Найт.
Дики, разбра Елинор, си тръгваше. Тези бандити го водеха неизвестно накъде.
— Не! Не! Защо го влачите? — Дики се гърчеше и се мъчеше да я види, мъчеше се да се освободи.
— По дяволите, Найт, да не си посмял да й сториш зло! — извика той.
Ремингтън го гледаше със замръзналия си бледосин поглед, а ръката му стискаше дългия старомоден бастун — елегантна вещ с тежка златна топка.
На Елинор й причерня. Мрачни кървави видения изпълниха съзнанието й. Тя стисна Найт за ревера и така го дръпна, че за малко да го събори.
— Какво ще му направите?
Той се втренчи в нея. Очевидно напълно беше забравил, че я държи.
— Не го наранявайте!
— Ще го изхвърлим на улицата. — Мистър Найт продължаваше да я смразява с поглед.
Елинор не му повярва и го сграбчи още по-здраво с двете си ръце, за да прикове вниманието му.
— Той е на работа при мен. Нямаш право да го уволняваш.
— Стой та гледай! — Изсмя се злобно американецът. Погледът й отчаяно се местеше от Найт до Дики и обратно.
— Обещай ми, че хората ти няма да го пребият.
— Ти за какъв ме вземаш? — Гласът му беше безизразен.
Не беше толкова глупава, че да му каже, освен това осъзнаваше с болезнена яснота, че той не й е отговорил.
— Просто ми обещай.
— Нищо лошо няма да му се случи.
— Не е достатъчно. — Дики бе неин приятел. Беше се забъркал в тази каша заради нея. Можеха да го убият… заради нея. — Обещай ми, че няма да го убиете! Че никой никъде няма да го нарани!
Найт вдигна вежди, сякаш настойчивостта й го изненадваше, и внимателно подпря бастуна си на стената. После хвана брадичката й с два пръста, повдигна лицето й към своето, и я разгледа, сякаш тя беше неочаквано богат улов.
— При едно условие.
Елинор реши, че много добре знае какво ще е условието. Да влезе в леглото му.
Но все едно, цената трябваше да се плати. Беше се нагледала на насилие в Европа. Беше видяла резултатите от сраженията: ранените, умиращите, разрухата. Не познаваше онези мъже. Обаче познаваше Дики и не можеше да допусне смъртта му, та нали бяха преживели толкова много заедно.
— Съгласна съм на всичко.
Тъмнорусите вежди на мистър Найт придаваха на лицето му още по-необуздан вид. Устните му се извиха в презрителна гримаса.
— Обещай ми, че повече няма да се опитваш да избягаш от мен.
Сърцето й спря да бие, после започна да блъска в гърдите й. Той не искаше…? Тя отново го погледна, мъчейки се да прозре намеренията му. Но това бе невъзможно. Този мъж й бе демонстрирал гнева си, но не и желанието си. Единствено интуицията й подсказваше, че тъкмо поради своята дисциплина мистър Найт е още по-опасен.
— Решавай, Мадлин.
Името на братовчедка й я подсети: тя играеше роля, но тази роля се превръщаше в реалност. Здравето на Дики, може би и животът му, бяха в нейни ръце.
— Обещавам. — Тя пресекливо си пое дъх.
— Какво обещаваш?
Да, не се и съмняваше, че мистър Найт ще иска да чуе подробностите.
— Обещавам да не бягам от теб.
Той премисли думите й, сякаш се боеше, че в тях може да се крие някаква уловка.
Нямаше й доверие. Отлично. Не че го винеше, но се налагаше да го убеди.
— Кълна се, че няма да си тръгна, преди ти да ме пуснеш.
Той я погали съвсем леко по гърлото, колкото тя да усети силата му и мъжката му топлина.
— Никога няма да те пусна.
Друг път. Узнаеше ли коя е тя, веднага щеше да я изхвърли от къщата си като мръсно коте. Но дотогава този мъж я бе вързал за себе си. Елинор се втренчи в ледените сини очи и усети мраз.
Бавно, сякаш движен от неустоима сила, Ремингтън зарови пръсти в косата й, разваляйки и бездруго хлабавия й кок. Той сведе лице до нейното и заговори с натежал от възбуда глас:
— Обичам косата ти — гъста и лъскава като самур. Преди да са минали две седмици, ще видя тази коса, разпиляна на възглавницата ми. Ще заровя лице в нея и ще се опия от аромата й. Ще сграбча кичурите и ще те задържа на място, докато ти стенеш и се гърчиш от удоволствие под мен.
Всяка дума я потресе. Това беше едновременно заплаха и обещание. Но и желание, пробудено от нежните му, изкусителни устни, изричащи такива жарки слова. Искаше тези устни да я покорят.
Той щеше да я целуне тук — на няколко метра от една оживена лондонска улица. Елинор почувства горещото му желание. Знаеше — боеше се — че тази жега ще стопи задръжките й като лански сняг, и поне за момента тя ще му се отдаде. Не можеше да си позволи такова нещо. Не смееше.
— Отивай да спасяваш Дики — каза тя, точно преди устните му да я докоснат.
Найт застина на място и за момент Елинор си помисли, че въпреки всичко той ще я целуне. Но тя улови погледа му и безмълвно му заповяда да се подчини.
Ръцете му бавно се отпуснаха и, сантиметър по сантиметър, той неохотно я освободи.
Елинор се мразеше, задето искаше топлите му ръце върху тялото си.
Той кимна внезапно и закрачи към главорезите си. Стената между сградите беше почерняла от сажди, но Елинор се подпря на нея, замаяна от отминалата криза.
Беше поела ангажимент да остане с мистър Найт. Нямаше значение, че е дала обещанието под друго име, защото нейните уста бяха изрекли думите. А Елинор винаги държеше на думата си.
— Здравей, Ремингтън, здравей! — Докато секретарят му въвеждаше мистър Найт в кабинета, Кларк Окснард, президентът на банката, се надигна от бюрото си. — С нетърпение очаквах посещението ти. Спечелихме ли от стоката?
Ремингтън не си даде труд да отговори, а просто седна на мекият стол с висока облегалка, който секретарят издърпа от ъгъла на луксозния кабинет. Това място вонеше на пари и приличаше на убежище на богат безделник, но Ремингтън отлично си даваше сметка каква тежка и упорита работа върши Кларк тук.
— То се знае, че спечелихме — отговори си Кларк сам.
— Благодарение на теб съм богат.
— Искаш да кажеш „още по-богат“ — поправи го Ремингтън.
Кларк се нацупи.
— Богатството е нещо относително. Хенри, бъди така добър да ни сервираш чай. Ремингтън, ти може би ще искаш бренди?
— И чай ме устройва. Умът ми трябва да е бистър. Довечера съм канен на бал.
Хенри излезе и безшумно затвори вратата.
— Балът на лорд и лейди Пикард? Добре, ще се видим там. Дано някой ден банковата ми сметка да не отстъпва на твоята — добави Кларк с усмивка.
— Когато този ден настъпи, планирам да имам двойно повече, отколкото сега.
Двамата мъже бяха на приблизително еднаква възраст, но като се изключи това, нямаха нищо общо помежду си. Кларк — англичанин и четвърти син на граф — се беше отдал на сделките, за да подпомогне аристократичното си, но обедняло семейство, и засега се справяше отлично.
Въпреки произхода му Ремингтън харесваше пълничкия, оплешивяваш, достолепен джентълмен. Двамата си обменяха писма дълго преди Ремингтън да отиде в Англия и отдавна бяха открили, че имат сходни цели и идеали.
— Дойдох да те помоля за една услуга — започна Ремингтън.
— Казвай. — Окснард скръсти ръце на шкембето си и се облегна назад в коженото кресло.
Ремингтън веднага разбра тревогата на Кларк и побърза да го успокои:
— Въпросът не е паричен. Става дума за услуга от личен характер.
— Всичко по силите ми, друже мой. — Кларк храбро пренебрегна гафа на приятеля си, който бе споменал мръсната дума „пари“.
— Бих желал да кумуваш на сватбата ми с Мадлин де Лейси, бъдещата херцогиня Магнус.
Кларк грейна:
— Мили боже! Ще ти кумувам, разбира се, не можеш да си представиш каква чест е за мен. — Той скочи на крака и му протегна ръка.
Ремингтън се изправи и я разтърси.
— Не бих го нарекъл точно чест. С необикновената си хубост и богатство херцогинята е като награда за мен. Прекрасно знаеш, че някои хора биха убили, за да са на моето място.
— Ами да — Кларк се засмя силно. — Направо биха убили, за да са на твое място.
Ремингтън не се усмихна.
— Имам нужда да ми наглеждаш гърба, както в старите дни.
Веселието на Кларк затихна и той седна в креслото.
— Сериозен си.
— Сериозен съм — Ремингтън също седна.
Хенри почука леко на вратата и остави подноса с чайника. Той наля чай на двамата джентълмени, подправи го съобразно вкусовете им и се оттегли. Ремингтън отпи глътка и поднови прекъснатия разговор.
— Родът Де Лейси е особено коварен.
— Родът… Де Лейси? — Кларк смръщи чело. — Ти да не говориш за годеницата си?
— Не, нямам предвид нея. — Ремингтън се сети за Мадлин, за сделката, която бяха сключили тази сутрин. Той знаеше, че не бива да й си доверява, защото снощи, когато я осведоми, че я е наблюдавал, ясно видя как лицето й помръкна. На сутринта не беше изненадан, когато тя прояви женското си коварство и се опита да му се изплъзне с Дики.
Беше го изненадала обаче с лоялността си към слугата. Страхът й за Дики беше истински. Беше се борила за освобождението му. И охотно се беше съгласила да плати цената, дори без да знае какво ще й бъде поискано.
— Чувствата на годеницата ми са съвсем неподправени.
Кларк се залюля в креслото си и кожата изскърца под теглото му.
— Само така, само така. Въобще не я познавам, но й се носи славата, че винаги е честна и открита.
— Да, мога да си представя. — Много скоро тя щеше да му се врече пред олтара и същата тази вярност да насочи към него. Защото той щеше да я покори с целувки, с томително галене на голата кожа, щеше да завладее тялото й така, че тя веднъж завинаги да разбере кой е неин господар. Щеше да живее за него. Щеше да умре за него. Щеше да стане негова и всичките му планове щяха да са готови за изпълнение.
Но дори днес, когато бе победил последния й съюзник, още не беше сигурен, че тя няма да му избяга. Бъдещата херцогиня може би разполагаше с неизвестни нему ресурси.
И все пак тя му беше дала думата си, а фамилията Де Лейси беше известна с това, че спазва поетото обещание. Нямаше да свали наблюдението от нея, но някак си се чувстваше по-сигурен.
— Кой Де Лейси намираш за особено коварен? — не скри Кларк любопитството си.
— Баща й, как кой.
— Херцог Магнус? — Мустаците на Кларк се разтресоха от напушилия го смях. — Татко го познава, а аз не. Но никога не съм чувал за негови коварни прояви.
— Тихите води са най-опасни. — Чаят горчеше в устата му и Ремингтън остави чашата. — Спомняш ли си за убийството на сестра му?
— На сестра му?… Божичко, да. Брутално и кърваво убийство. Когато бях малко момче, родителите ми го обсъждаха шепнешком. Говори се, че лейди Присила била една от красавиците на своето време.
— Да, била е заклана в разцвета на младостта си, и то в същата вечер, когато е предстояло тържественото обявяване на годежа й — машинално отвърна Ремингтън, който многократно беше слушал историята.
Кларк не скри удивлението си:
— Но Магнус няма нищо общо с това деяние. Имаше осъден, някакъв мъж.
— На име Джордж Марчънт. Срещу него било повдигнато обвинение, но свидетелстването на трима благородници, които били с него по време на убийството, го спасило от бесилото. Понеже нямало на кого да припишат престъплението, което било отвратително злодеяние, съдът наредил депортирането му в Австралия.
— Щом казваш — измърмори Кларк, но отказа да срещне погледа на Ремингтън.
— Баща ти е бил един от онези трима благородници.
Чашата на Кларк издрънча в ръката му и той побърза да я остави.
— Шегуваш се!
— Съвсем не. Да не би баща ти да е лъжец? — Ремингтън предварително знаеше отговора, но му доставяше удоволствие да гледа как приятелят му пуфти от възмущение.
— Нито веднъж не съм го чул да изрече дори една лъжа. — Кларк потърка месестия си нос. — Но все още не разбирам недоверието ти към Магнус. Та той е бил брат на лейди Присила!
— При подобни престъпления, друже мой, убиецът почти винаги е член на семейството.
— Не, глупости. Членовете на семейството трябва да се подкрепят взаимно.
Простодушието на Кларк извика усмивка у Ремингтън.
— Понякога случаят е такъв. Понякога роднините се мразят, защото твърде добре познават кирливите си ризи. — Кларк понечи да възрази, но Ремингтън го пресече. — Хайде, хайде. Нямаш ли роднини, у които не смееш да припариш, защото, ако прекарате две минути заедно, ще се хванете за косите?
— Е, може би си прав — отстъпи Кларк.
— Убийството обикновено е работа между роднини. Питай който и да е полицай. — Ремингтън се замисли дали да не смени темата, за да облекчи неудобството на Кларк. Не го направи, тъй като от край време се възхищаваше на неговата интелигентност, пък и му се щеше да обсъди престъплението.
— Някой е убил лейди Присила. Не е бил Джордж Марчънт, следователно извършителят не е бил заловен.
— Плашеща мисъл. — Кларк изглеждаше дълбоко нещастен. Той бе човек, обичащ реда и яснотата, като спретнатите колони цифри в счетоводните му книги.
— Носят се слухове, че Присила се канела да пристане някому, на джентълмен, който не бил изгодна партия като богатия лорд, който й бил годеник. Кой друг би могъл да упражни насилие освен член на семейството?
— Годеникът й?
— Граф Фанторп.
— Ох! — Кларк грохна в креслото си.
Тази реакция изненада Ремингтън. Приятелят му толкова рядко изразяваше отвращение.
— Значи не го харесваш?
— Той е аристократ от старата школа — отвърна вбесеният Кларк. — Държи парите си в банката, но отказва да ми проговори. Защото съм омърсил ръцете си с търговия.
Ремингтън едва удържа смеха си.
— Влиза в кабинета ми, сяда на онзи стол — Кларк посочи мястото на Ремингтън — и обяснява на секретаря си какво желае да бъде направено по сметката му. А секретарят ми казва на мен. Естествено, аз постъпвам по същия начин.
— Искаш да кажеш, че говориш на секретаря, а той…
— Точно така.
— Възможно ли е Фанторп да е убил лейди Присила?
— Само ако е имал секретаря си на разположение. — Кларк се засмя и придоби виновен вид. — Прощавай, шегата ми беше неуместна. Той не е ли бил заподозрян?
— Бил е, но и той си е имал алиби. — Ремингтън започна да върти лъжичката в ръцете си. — Все си мислех, че убиецът е старият херцог Магнус.
— Никога не съм го виждал. Умрял е преди да завърша Оксфорд, но не е изключено да е бил той. — Кларк изглеждаше запленен от нерешената загадка. — Бил е избухлив човек, който често е излизал извън себе си от ярост.
— Да, прочул се е с това. Няколко пъти крещял на лейди Присила след годежа й. Не е изключено да я е убил, но според свидетелствата от онази нощ, по него не е имало следи от кръв. — Убийството спокойно можеше да е поръчково, но настървението, с което бе извършено, говореше за неовладян изблик на гняв. — Смъртта е била толкова мъчителна, че извършителят трябва да е плувал в кървища.
— Добре. Не е бил бащата — жално проточи Кларк. — Поддържам твърдението си, че убийството не е дело на настоящия херцог. Но спокойно може да е работа на брат му, лорд Шапстър. Виждал ли си го някога?
Ремингтън поклати глава.
— Не съм имал удоволствието.
— Не си изпуснал нищо. Копелето е студенокръвно животно. Ожени се за оная усойница, лейди Шапстър. — Кларк извади носната си кърпичка и обърса челото си, сякаш с това име го свързваха неприятни спомени. — Тя се опита да принуди завареницата си Елинор, едно от най-прекрасните момичета, които съм виждал, да се омъжи, а лорд Шапстър не си помръдна и малкия пръст, и остави втората си жена да малтретира собствената му дъщеря. На него му дай да ловува и нищо друго не го интересува.
Кларк беше изострил интереса на Ремингтън.
— Нямах представа, че семейството не ти е чуждо.
— Родом съм от Блинкингшър, което е само на няколко мили от дома им. Познавам Елинор от съвсем малка. Тя е много по-млада от мен, разбира се, но язди отлично и стойката й е превъзходна. Никога не прави сцени, никога не си отваря устата, без да я заговорят, но и това са грехове в очите на лейди Шапстър. — Кларк потърка олисялото си теме.
— Следователно лорд Шапстър е заподозрян.
— Няма достатъчно пари — въздъхна Ремингтън.
— Не са ти нужни пари, за да заколиш някого.
— Парите са му били нужни, за да си отмъсти на Джордж Марчънт отдалеч.
— Това не може да е негово дело! — ужаси се Кларк. — Да изпрати човек в Австралия, за да затрие мъжа, който със сигурност не е убил сестра му. В това няма смисъл.
— Всичко, до което Джордж Марчънт се докоснел, се превръщало в злато. Неговият син, между впрочем, е наследил финансовия му гений. — Ремингтън внимаваше да не издаде какъв гняв бушува в душата му. — След като отслужил повинността си, Джордж заминал за Америка, където се оженил за богата наследница. Родили му се две деца, овдовял, натрупал цяло състояние — всичко това с идеята да се завърне в Англия и да потърси възмездие от убиеца на лейди Присила.
— Но защо му е било на Джордж да се трепе толкова? — смутено попита Кларк. — Ако е имал пари, семейство и репутация в Америка, защо му е било да се завръща?
— Не разбра ли истината? — Ремингтън закрачи, надвеси се над бюрото и погледна Кларк в очите. — Обичал Присила и тя го обичала. Онази нощ трябвало да избягат.
— Боже милостиви! — Кларк напрегнато се втренчи в приятеля си. Започваше да му просветва.
— Да. По времето, когато Джордж в Америка бил готов да се задейства срещу благородника, убил лейди Присила, домът и корабите му били подпалени, дъщеря му била брутално умъртвена, а самият той — пребит до смърт. Когато момчето му се върнало от училище, то заварило издъхващия си баща. Джордж казал на сина си кой е извършил ужасното престъпление.
Двамата мъже се спогледаха над лъскавата повърхност на бюрото.
— Откъде знаеш това? — най-накрая попита Кларк. Ремингтън стана и отиде до вратата.
— Аз съм синът на Джордж. Магнус няма да намери покой, докато има жив Марчънт — а аз няма да намеря покой, докато не си отмъстя.