Кристина Дод
Твоята целувка (6)

6

Елинор си мърмореше под носа, докато тихичко се изнизваше през задния вход на градската къща.

— „С ваше позволение, мистър Найт, бих желала да разговарям с Дики Дрискол.“ Не! — Тя поклати глава и пробва отново. — „Ако не възразявате, бих желала да разговарям с Дики Дрискол.“ — Не, и това не е! — Елинор се ядоса на собствената си плахост, уви се още по-плътно в наметката си и хвърли поглед назад, докато вървеше през обгърнатата в мъгла градина.

Откакто снощи мистър Найт й беше признал, че я е шпионирал (по-точно Мадлин, не нея), Елинор имаше неприятното чувство, че някой я следи. Беше погледнала Бет с нови очи и видя не чевръста камериерка, а лицемерен доносник. Беше чула стъпки, когато нямаше никой зад гърба й. Снощи дори беше подпряла вратата със стол, за да гарантира неприкосновеността си. На няколко пъти се бе будила през нощта, ослушвайки се за необичайни шумове.

Сега, докато се промъкваше към конюшнята, обмисляше отговора си, в случай че я спипат.

В случай, че мистър Найт я спипа. Той уж беше в банката, но тя му нямаше капчица вяра.

„Искам да се уверя, че Дики се чувства добре в новата си квартира.“ Така беше по-добре. Не, звучеше твърде отстъпчиво. „Ще разговарям с Дики.“ Точно така! Елинор кимна решително и се помъчи да изглежда като уверената си братовчедка. Но никога през живота си не бе усещала толкова ясно, че е просто мис Елинор де Лейси, бедна роднина и срамежливо цвете.

Градинската врата се отвори със скърцане и Елинор надникна към конюшнята отсреща. Уличката беше свободна, като се изключи някакво хлапе, което метеше калдъръма както му падне.

Тъй като всичко беше спокойно, Елинор пресече пътя и се плъзна в тъмната, топла постройка. Беше стигнала дотук. Не беше зле за страхливец. Сега просто трябваше да намери Дики и свободата й беше в кърпа вързана. Някакъв сърбеж между плешките я накара да обърне поглед към уличката. Хлапакът го нямаше. Трябваше да избяга от мистър Найт преди бала на лорд и лейди Пикард. Дики Дрискол беше единствената й надежда.

— Ще мога ли да съм ви полезен, ваша светлост?

Елинор подскочи, завъртя се и откри, че почтителният глас принадлежи на най-високия мъж, когото някога бе виждала. Той държеше вила в ръце и така се извисяваше над нея, че челото му се губеше в мрачния таван. Гърлото й се стегна и тя изчака, докато възвърне гласа си.

— Търся Дики Дрискол.

Оборският ратаи се извърна и изрева:

— Дики! Херцогинята те търси! Той скоро ще е тук, ваша светлост — каза ратаят, вече с по-тих глас.

— Благодаря — измънка Елинор. Щеше да е същинско чудо, ако мистър Найт не беше чул крясъка — пък и тя му приписваше свръхчовешки възможности. Той беше един нехранимайко, и точка по въпроса. Опортюнист, хазартен тип, човек, подозрителен към другите. Той не заслужаваше Елинор, да не говорим за Мадлин.

Чу се тропот на ботуши по дървения под и Дики изникна от мрака.

Този закръглен, широкоплещест мъж с голямо шкембе криеше боен темперамент и безумна преданост към Мадлин, съответно и към Елинор. Беше бърз с юмруците, ловък с пистолета и бог с конете. И преди беше измъквал Елинор от трудни ситуации, ситуации, забъркани от Мадлин, естествено. Елинор за пръв път се радваше толкова много на появата му.

Дики потупа огромния мъж по ръката.

— Благодаря, Айвс — изрече той със силния си шотландски акцент. — Почти вчесах коня на мистър Найт. Може би ти ще довършиш вместо мен?

Айвс кимна и се потътри нататък. Дървените греди се разтресоха под стъпките му.

Веднага щом той се отдалечи на достатъчно разстояние, Дики и Елинор заговориха едновременно.

— Дики, трябва да ме измъкнеш оттук.

— Мис, трябва да ви измъкна оттук.

— Веднага! — настоя Елинор.

Дики зяпна, втрещен от неочакваната й решителност.

— Ами нещата ви? Или по-точно нещата на нейна светлост? Нали двете си разменихте багажа?

— Той ме наблюдава — изтърси тя.

— Наблюдава? — Дики се огледа, сякаш очакваше да сгащи някого в ъгъла. — Как така ви наблюдава?

— Някой ме е шпионирал — по-точно Мадлин, не мен — откакто се върнахме в Англия, и е донасял всичко на мистър Найт.

— Ах, тоя Найт е негодяй, тъй й рекох на нейна светлост, когато тя ми излезе с тоя глупав план. — Дики прокара ръка през косата си и червените кичури щръкнаха. — Добре тогава. Някой видя ли ви да излизате от къщата?

— Не. — Тя едва устоя на подтика да погледне през рамо. — Май не.

— Хубаво. — Той я улови под лакътя. — Да вървим.

Те бързо минаха покрай боксовете на конете и се отправиха към дъното на конюшнята.

— Хей! — прогърмя Айвс. — Накъде?

Елинор подскочи и затрепери от страх. Дики я стисна окуражително за ръката.

— Дамата иска да се чупи оттук — кресна той. Лъгането не беше сред силните страни на Дики.

— Ще ми се да узная кой ще почисти обора? — За такъв голям човек Айвс пищеше тънко като свадлива старица.

— Ей сега се връщам — извика Дики. — Ама защо ще бягаме, мис Елинор? Тоя негодник да не ви е пуснал ръка?

— Не. — Въпреки че я беше вдигнал от стола, определено не й беше „пуснал ръка“. Само една глупава девица би си фантазирала за топлината на тялото му до своето. — Още снощи исках да дойда, но той не излезе и не посмях да тръгна сама в тъмното. Съжалявам, Дики, знам, че Мадлин би открила как да се измъкне, но ме беше страх, че ще се изгубя в къщата, или че ще отида в друга конюшня… — Дългите крачки на Дики не я притесняваха. Би направила всичко, за да избяга от мистър Найт и изкусното му съблазняване.

— Не се кахърете, че сте плаха, мис. Нашата бойка херцогиня ви забърка в тая каша.

— Довечера мистър Найт иска да ме заведе на бал. — Елинор размаха ръка. — Не мога да вляза в обществото като маркиза Шеридан, бъдещата херцогиня Магнус.

— Ау, за нищо на света! — Дики изглеждаше подобаващо ужасен.

Освен това останеше ли в къщата на мистър Найт, не след дълго щеше да мисли единствено за красивото му лице и за изключителните любовни умения, които той щеше да демонстрира на щастливката, станала негова съпруга. Как щеше да вдига сладките си дечица със силните си ръце…

— Побързай, Дики.

Те почти изтичаха навън. Огледаха празната уличка и хукнаха към ъгъла. Минаха покрай няколко купчини боклук, заобиколиха две котки, които се биеха за рибена кост. През тясната пролука между две сгради Елинор зърна елегантните пешеходци, чу трополенето на каретите, виковете на продавачите, които шумно рекламираха стоката си.

Сърцето й заблъска в гърдите. Стигнеха ли до тази пролука, лесно щяха да изчезнат, сливайки се тълпата.

И никога и до края на живота си нямаше да види наглото, красиво, чувствено лице на мистър Ремингтън Найт. Така щеше да е най-добре за душевното й равновесие.

Тя вдигна качулката си.

— Браво, мис. Почти стигнахме — доволно изрече Дики.

Оставаха им само още няколко стъпала, когато една облечена в черно фигура препречи пътя им с дългия си бастун.

Елинор спря рязко. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, пръстите й мачкаха чантичката.

Мистър Найт. Това беше той.

Разбира се.