Кристина Дод
Твоята целувка (4)

4

Елинор объркано се вгледа в огнивото, с което обикновено беше толкова сръчна. Отново го удари, но искрата не пламна.

— Навярно е счупено — високо изрече тя на празната стая, но сама не си вярваше.

И как да си вярва, след като това бе лъжа? Пръстите й така трепереха, че тя не можеше да запали и една свещ. Денят клонеше на заник и сенките в ъглите на разкошната спалня, която мистър Найт й беше отредил, нараснаха. Елинор отново се опита да възпламени фитила. Огнивото пусна една искра, но свещта пак не се запали.

— Фитилът е. Фитилът сигурно е влажен.

Някой почука, вратата се открехна и лейди Гертруд надникна в стаята.

— Мило момиче, може ли да вляза?

Елинор подскочи стреснато, после се ококори срещу добросърдечната възрастна дама.

— Да! Моля ви. Влезте.

Не знаеше откога е толкова патетична, обаче бас държеше, че загадъчният мистър Найт има нещо с необичайното й поведение. Тя надникна над рамото на лейди Гертруд със смътното очакване да го завари там, в коридора, готов да влезе в стаята й… което, ако зависеше от нея, никога нямаше да се случи.

За нещастие, откакто бе стъпила в тази къща, гласът й не се бе чул и един път — все ставаше неговото.

— Дано не прекъсвам разопаковането на багажа ти. — Лейди Гертруд седна на едно от елегантните кресла до камината. Дамата беше толкова дребничка, че краката й увиснаха във въздуха и тя трябваше да се подпре с пръсти на пода, за да не се изсули.

— Разбрах, че не водиш камериерка със себе си. Колко нетипично за теб, скъпа Мадлин! Когато ти гостувах, ти не можеше да зашиеш копче или да си направиш косата. За всичко разчиташе на Елинор! — Тя вдигна лорнета си и я огледа. — Но разбира се, ето я Мадлин каквато я помня. Предполагам, че доста си помъдряла, след всички приключения и трудности по време на пътуването си.

Елинор я погледна недоверчиво и се зачуди какво да каже. Колко да каже. Лейди Гертруд беше добра жена с възхитително чувство за хумор, ала братовчедките нямаха основания да се гордеят със скалъпения от тях номер.

— Длъжна съм да ти кажа защо приех мястото на твоя компаньонка — защото си ужасно разстроена поради годежа си с мистър Найт — весело избъбри старата дама. — Открай време съм наясно, че баща ти няма равен на себе си в гафовете… прощавай, миличка, знам, че го обичаш, но ако не беше титлата му, хората право в лицето щяха да го наричат глупак. Не че той щеше да се засегне, толкова е жизнерадостен, но както и да е… Прекрасна стая, прекрасна. И моята не е лоша, но не може да се мери с твоята по елегантност.

Елинор се огледа.

— Красива е — бездушно се съгласи тя. — Но и потискаща. — Стените, тапицирани с небесносиня дамаска, раздвижена от среднощно сини завеси, създаваха чувство на необятност, подсилвано от многобройните вази със свежи и уханни цветя. Персийският килим беше в наситени кехлибарени и лазурносини нюанси. Леките и изящни мебели бяха подходящи за една дама, но въпреки това…

— Да, тук е мрачно. Защо не позвъниш за камериерката? Тя ще запали свещите и ще стъкне огъня.

Елинор се втренчи в лейди Гертруд. Дори не й бе хрумнало. За някой, който осем години бе вършил всичко сам, викането на камериерка за такава проста задача беше неестествено. Елинор дръпна звънчето.

— Отлична идея. Благодаря ви, лейди Гертруд.

Почти незабавно в стаята влезе едно младо и здраво момиче. То стори реверанс и огнивото веднага се подчини в ръцете му.

— Казвам се Бет, ваша светлост, и отговарям за горния етаж. Мистър Найт ми каза да се грижа за всичките ви нужди. Ако искате нещо, само позвънете.

— Благодаря. — Елинор се надяваше, че никога няма да й потрябва нещо друго. Мразеше да й прислужват. Но най-вече мразеше да й викат „ваша светлост“.

Обаче лейди Гертруд се намеси в разговора:

— Камериерката на нейна светлост изглежда не е успяла да я придружи. Разполагате ли с някое момиче, което да разбира от облекло и прически?

Бет се усмихна широко и приветливо.

— Да, госпожо. Много ме бива с ютията и никога не оставям дупки в копринените чорапи. А най-голямата ми сила са подстригването и модните прически. Аз фризирах лейди Феърчайлд, преди тя да полудее и да я затворят в Бедлам.

Лейди Гертруд потупа бузата си, докато мислеше усилено.

— Лейди Феърчайлд го докарваше на фасон. — Критичният й поглед се спря на Елинор. — Да, скъпа моя, определено се нуждаеш от нова прическа.

Елинор докосна строгия кок на тила си и прокара пръсти през масурите, обрамчващи лицето й.

— Харесвам се така. — Тази фризура беше подходяща за компаньонка, а независимо какво си мислеха останалите, тя бе точно такава и такава щеше да си остане.

— Ще е сладко, ако я поскъся малко около лицето. — Бет направи привично движение с пръсти. — Толкова е гъста, а цветът е страхотен.

— Да. — Лейди Гертруд поглади брадичката си. — Една подстрижка ще ти придаде фасон.

— Не че не сте красива — побърза да добави Бет. — Но една малка промяна освежава вида на всяка дама.

— Не и на мен.

— Я си помисли добре — намеси се лейди Гертруд.

— Защо е полудяла лейди Феърчайлд? — не можа да се въздържи Елинор. Да не би горката жена да се е озовала в подобна ситуация? Да не би да е била изложена на вредното влияние на мистър Найт?

— Всички от рода Феърчайлд са малко или много побъркани — обясни лейди Гертруд.

Камериерката изхъмка нещо в знак на съгласие.

— Отлично, Бет, можеш да се заемеш с нейна светлост. — Лейди Гертруд изчака момичето да си тръгне и после се обърна към Елинор.

— Крушата не пада по-далеч от дървото, това за семейство Феърчайлд. Сега, докъде бяхме стигнали? А, да сетих се. Тъкмо ти обяснявах защо съм приела мястото на твоя компаньонка.

— Не е нужно да ми обяснявате — отвърна Елинор и се зачуди дали да не признае истинската си самоличност пред старата дама. Ами ако Мадлин се появи всеки момент, правейки признанието й излишно?

— Колко нетипично за теб, Мадлин! Ти винаги си се гордеела с положението си в обществото, с високата си титла. Дори като момиченце разбираше, че си важна особа и изискваше от всички отчет за държанието им. — Лейди Гертруд се изсули от креслото, въздъхна и пак се изтласка нагоре.

— Заповядайте, госпожо — Елинор намести едно столче под краката й. — Така ще ви е по-удобно.

— Благодаря ти, скъпа. — Лейди Гертруд грейна. — Колко мило да си направиш труда. Каква мъка е да си нисък. На човек му се ще да отреже краката на всички столове.

— Мога да си представя. — Всъщност не можеше. Елинор бе надраснала старата дама още преди тринайсет години.

— Трябва да знаеш някои неща за мен и за задълженията ми към теб, а също и за чичо ти. Чичо Бринкли, помниш ли го?

— Не. — Елинор никога не беше виждала мъжа на леля Гертруд, обаче знаеше, че му се носи славата на арогантен женкар, който не благоволява да посети жена си дори по време на коледните празници.

— Ами той умря.

Стресната от това директно изявление, Елинор застина на място.

— Моите съболезнования.

— Няма защо. Лорд Бертлот-Стоук го застреля в леглото на лейди Бертлот-Стоук, но никога не ще узная защо Негово благородие е стигнал до подобна крайност, при положение че мъжът ми беше само един от мнозината, узурпирали брачната му постеля. За всеки случай Бринкли ме докара до просешка тояга. Ужас. И в Корнуол няма такава мизерия. И тъй, последните две години прекарах в бедняшко достолепие. Предложението на мистър Найт ми дойде тъкмо навреме. Канех се да тръгвам на… — лейди Гертруд се огледа наоколо, все едно се боеше някой да не подслушва — …работа!

— Опазил господ — Елинор маскира полуистеричния си смях като пристъп на кашлица.

— Като имаш предвид, че ме бива само в бродирането и клюкарстването.

Елинор вдигна гергефа и се загледа в него. Бродирането й помагаше да се отпусне, да се отърси от безпокойствата, да намери цяр за всеки проблем. Изправеше ли се пред дилема, тя бродираше цветя и накрая решението идваше готово.

Но от сегашната дилема май нямаше изход.

— За всеки случай мистър Найт плаща добре и ми осигурява гардероб в замяна на моралната ми подкрепа — продължи лейди Гертруд. — Благодарение на мен присъствието ти тук е възможно.

Без надзора на родителите на девойката? Невъзможно! Елинор вдигна иглата и заговори възможно най-любезно:

— Моите извинения, лельо, но сгодена или не, фактът, че с мистър Найт живеем под един покрив, ще предизвика клюки.

— А аз ще ги потуша. Нали знаеш, имам известно влияние. Настанена съм непосредствено до теб. — Лейди Гертруд посочи към една врата в другия ъгъл на стаята. — Спалните ни са свързани. Освен това накарах Ремингтън да се премести. Чак до деня на сватбата, когато може да се нанесе в господарския апартамент, той е прокуден на горния етаж. Вземам задълженията си присърце. Добродетелта ти е гарантирана.

— Приятно ми е да узная, че ще спим една до друга. — Елинор казваше истината, защото не се съмняваше, че в противен случай мистър Найт щеше да осигури женитбата, като я компрометира във възможно най-физическия смисъл на думата. Въпреки елегантните си дрехи този мъж беше един първобитен звяр.

Лейди Гертруд се приведе напред и заговори тихо:

— Но трябва да те предупредя, скъпа, че Ремингтън си има скрити подбуди да желае този брак, и ти играеш много важна роля в бъдещите му планове.

— Вярвам, че си права. — Елинор настръхна, когато лейди Гертруд даде глас на собствените й подозрения.

— И ми се струва, че те далеч не са почтени — ведро добави старата дама.

Елинор би направила саркастичен коментар, ако лейди Гертруд не беше толкова обезоръжаващо искрена и сериозна.

— Ще внимавам — задоволи се да каже тя.

— Не се и съмнявам, Мадлин. Ти открай време си уравновесено и делово момиче — управляваш именията, възпираш баща си да се докара до амок, лесно ще ти е да проявиш здрав разум с мистър Найт. Убедена съм, че точно така ще постигнеш успех: Действай с твърда ръка и отстоявай своето.

— Това би значело да не се покажа никъде с него. — Защото въпреки годините далеч от Англия и силната прилика между братовчедките, някой сигурно щеше да познае Елинор и да я изобличи. Дори ако успееше да преплува тези опасни води, при появата на Мадлин мистър Найт щеше да стане за смях в очите на цялото общество. И тогава лошо им се пишеше на двете. Отмъщението на този мъж щеше да бъде страшно.

Лейди Гертруд се размърда на креслото.

— Не мисля, че тук имаш избор, мила. Той не се притеснява от разликата в произхода, твърде е самонадеян за това, но отказът ти ще го разяри. — Дамата помълча и добави язвително: — Не знам какво си си въобразявала: до дойдеш тук сама!

Елинор се надяваше — молеше се — лейди Гертруд да забележи, че са се разменили с Мадлин, но напразно. Очевидно трябваше да й каже истината. Сигурно препатилата леля Гертруд щеше да измисли нещо. Елинор пресекливо си пое дъх и смело изрече:

— Трябва да ти призная нещо.

— Недей! — Лейди Гертруд вдигна съсухрената си ръка.

— К-какво? — стреснато изпелтечи Елинор.

— Положих клетва да осведомявам мистър Найт за всичко, което кажеш. Навярно си съгласна, че това е нормално за една придружителка на млада жена.

— Щеше да е нормално, ако той ми беше настойник!

— Боя се, че мистър Найт ти е нещо повече от настойник, мила. Той е твоят годеник. Той те държи в ръцете си. Може да те контролира, може да те дисциплинира, може така да ти отреже издръжката, че да ходиш гладна по улиците, може да ти отнеме наследството. — Беше ясно, че лейди Гертруд си спомняше своята собствена женитба. И че няма желание да загуби мястото си на компаньонка.

Но освен това… тя знаеше. Чак сега Елинор прозря истината. Намръщената й физиономия, когато се видяха в дневната, прочувственият й отказ, размишленията й — всичко сочеше факта, че лелята е наясно с нейната самоличност!

И че не може — или не желае — да й помогне.

— Мистър Найт е мой работодател — любезно, но решително добави лейди Гертруд. — Дължа лоялност на човека, който ми плаща надниците. Бъди така добра: ако имаш тайни, дръж ги за себе си.