Кристина Дод
Твоята целувка (23)

23

Елинор се събуди изведнъж и се загледа в среднощния мрак. Сигурно, това беше цветът на самотата. Единствено оранжевият отблясък на жаравата в огнището осветяваше огромната спалня на Ремингтън, в която тя спеше… сама.

Все едно какво си беше представяла или за какво бе мечтала, мъжът й не се беше върнал в къщата на Бъркли скуеър.

Тя се раздразни от собствените си изпълнени с копнеж илюзии, подходящи за някоя стара мома. Леглото беше високо, колоните му се губеха в мрака. В ъглите му бяха окачени кадифени завеси, матракът беше мек и пухкав. Когато влезе тук, Елинор намери една копринена нощница с дантелена гарнитура в долния край на леглото. Беше си я облякла с надеждата, че той ще се върне. Сега луксозното одеяние чувствено се триеше в хладната й кожа.

Добре де. Нямаше да носи проклетото нещо завинаги. Памукът беше много по-практичен зимно време, фланелената нощница беше единственото, което държеше топло. Разбира се, ако Ремингтън благоволеше да сподели леглото й, тя щеше да е облечена само в горещото си желание.

Глупави копнежи. Кога беше изгубила почва под краката си, отдавайки се на мечти и самоизмами?

Тя се плъзна от леглото и отиде боса към огнището. Щом не можеше да заспи, поне да се порадва на веселите, пращящи пламъци.

Тя коленичи пред камината и първо хвърли няколко съчки, после добави дебели цепеници, които да поддържат огъня през остатъка от тази безкрайна нощ. Загледана в жълтите и червени пламъци, тя се зачуди дали Ремингтън ще се върне някога. Може би щеше да изживее живота си сама — девица, изоставена от мъжа си през първата брачна нощ.

Ако съдеше по убийственото му изражение тази сутрин, Елинор щеше да извади късмет, ако въобще оцелее. Тя не го познаваше. Никой не го познаваше. Въпросите, които лорд Фанторп й беше задал, започнаха да я тормозят. Кой беше мистър Найт? Откъде беше?

Струваше й се, че съзира у него наченки на доброта… но това беше преди. Преди да го предаде.

Течението донесе миризма на тютюн, карти, стара кожена тапицерия. Елинор настръхна. Тя вдигна глава и погледна към креслото отдясно.

Там — черно петно на черен фон — се изтягаше мистър Найт. Той още беше със същия костюм от сутринта, но жакетът му го нямаше, а сатенената жилетка беше разкопчана. Беше разгърден. Елинор виждаше загорялата кожа на врата му и гърдите му, обсипани с косъмчета. Чертите му бяха същите — сурови и застинали в маска, но по брадичката му беше набола брада. Грижливо поддържаната фасада на изискан джентълмен беше отстъпила място на по-честен и недотам цивилизован образ: на безмилостен господар на улицата.

Той беше потънал в мълчание. Докато я наблюдаваше, златните пламъци се отразяваха в очите му.

Тя се изправи и застана лице в лице с него.

— Мислех те за самата невинност — подхвърли той, все още небрежно изтегнат в креслото.

Ремингтън беше тук. Говореше с нея. Възелът в гърлото й се разхлаби.

— За какво говориш?

Той махна с ръка към нея и разпери пръсти, сякаш за да я сграбчи.

— Това например. Седиш пред огъня, за да видя как тялото ти прозира през нощницата.

Елинор незабавно понечи да се отдръпне. Гласът му я закова на място.

— Недей. Остани, където си. Не съм казал, че ми е неприятно.

— Няма да стоя мирно, докато ти ме зяпаш и обиждаш.

— Напротив. Аз съм твой съпруг и имам право да гледам това, за което платих скъпо и прескъпо. — Светлите му очи блеснаха с дяволски пламък. — Би трябвало да се гордееш с тялото си. Гърдите ти са съвършени — заоблени и стегнати. — Погледът му я изяждаше. — И имаш страхотен задник.

Ръцете й не знаеха кое да прикриват първо. Огънят нагорещяваше коприната откъм гърба и, а погледът му я нагорещяваше отпред.

— Бедрата ти… бедрата ти са направо божествени. Стройни, но силни. Когато яздиш — толкова си грациозна на седлото — мога да мисля единствено за това как ще се движиш под мен.

— Мистър… Найт! — Колко жалък и нелеп беше отговорът й…

Той взе една чаша, пълна до половина със златиста течност, поднесе я към устните си, отпи и я постави обратно на масичката до креслото.

— Има един чудноват американски обичай, който ще те помоля да спазваш. Аз съм твой съпруг. Отсега нататък ще делим едно легло. Казвай ми Ремингтън.

Това поне беше лесно, реши тя.

— Нямам нужда от сарказма ти… Ремингтън. — За своя изненада Елинор потрепери от звука на името му, изречено от собствените й устни, сякаш му беше позволила толкова голяма интимност, че никога нямаше да бъде отново същата.

Когато цепениците пламнаха, тя видя лицето му по-ясно. Веждите му бяха черни и прави. Огънят се отразяваше в ледено сините му очи. В кожата между носа и устата му бяха вдлъбнати дълбоки линии. Ремингтън приличаше на дявол — гладен дявол.

Тя отново започна да отстъпва назад.

Гласът му беше толкова зловещ, сякаш беше проговорил самият мрак:

— Остани. Настоявам. Харесва ми как коприната прилепва към бедрата ти и как зърната на гърдите ти стърчат под тънкия плат.

Гласът му беше тих, сякаш той шепнеше на себе си, но всяка дума беше съблазнителна като докосване. Нямаше значение кой е Ремингтън и откъде е. Тази нощ той не бе обладан от враждебност, а от похот. Дамите не биваше да се поддават на долните плътски нужди. Определено не трябваше да изпитват подобни низки страсти. Но Елинор овлажня между краката, а зърната я наболяваха. Цялото й тяло се гърчеше от копнеж. Искаше да избяга… но не далеч, а към и със него.

Откри, че е заела съблазнителна поза: единият крак напред, раменете назад, гърбът извит. Той още я желаеше и инстинктите й подсказваха, че нищо друго няма да ги обвърже така, както правенето на любов.

— Моля те, нека ти обясня поведението си.

— Поведението ти? Искаш да кажеш защо се омъжи за мен? — Той се изсмя мрачно. — Не се нуждая от обяснения. Много добре разбирам защо. Заради парите ми.

— Не е вярно! — извика тя, възмутена от факта, че на някой може да му хрумне подобна идея.

— Моля те, спести ми подробностите. Не си слагай още един грях на душата. Че какви други мотиви би могла да имаш? Определено не си се омъжила за мен по любов. Любовта не би те противопоставила на нуждите ми.

Тя се сви под презрителния му поглед. Но тъй като лесно беше усвоила навика да говори истината, отвърна:

— Не съществува нужда да се жениш за херцогиня, а аз не се нуждая от богат мъж. Разказвала съм ти. На шестнайсет можех да взема дъртак, фрашкан с пари. Сега щях да бъда богата и весела вдовица.

— На шестнайсет едно момиче е склонно да очаква рицар на бял кон. На колко години си, скъпа?

Гадняр!

— На двайсет и четири.

— Че ти направо си стара мома. Вече си била отчаяна, а аз представлявах идеалната плячка! Е, мила моя — той погали ръката й, — ако планираш да ме убиеш, за да присвоиш богатството ми, считай се за предупредена. И преди коварното ти семейство се е опитвало да ме убие. Пазя много добре гърба си.

— Кой се е опитвал да те убие? — Тя издърпа ръката си от неговата. — Ти да не си се побъркал?

— Може би тази вечер съм леко луд. — Пръстите му се сгърчиха, сякаш искаха да я сграбчат, да я дръпнат към него и да не я пуснат никога повече. — Повиках човека, който ви наблюдаваше с братовчедка ти — бъдещата херцогиня.

— Искаш да кажеш, който ни е шпионирал с братовчедка ми.

— Който ви шпионираше — благородно склони Ремингтън. — Стигнахме до съгласие, че трябва да сте се разменили заради провинциалното увеселение на мистър Ръмбилоу. Херцогинята е там, нали?

— Мисля, че да, но досега вече трябваше да е пристигнала. Много се притеснявам за нея.

— Толкова се притесняваш, че открадна годеника й.

И Елинор можеше да жестока и безскрупулна.

— Мадлин не даваше пукната пара за теб.

— Виж, за това ти вярвам. — Той се напрегна като звяр, готвещ се за скок. — Казваш, че щяла да одобри твоята находчивост. Сигурно си права. Сигурно това е нормалната женска реакция. Сигурно си била натоварена с поръчението да ми кажеш, че тя ще закъснее.

— Не. Планът да се представя за нея беше изцяло на Мадлин. — Елинор си пое дъх, а на лицето й се четеше смущение. — Ти така деспотично нареди тя да се яви при теб незабавно, че се страхувахме от ужасното ти отмъщение, в случай че не се подчиним на волята ти!

— Не тая такава злост.

— Човек, който си търси съпруга на масата за пикет, сигурно не е наред.

— Хм. — Ремингтън потърка брадичката си. — Да. Може би прекалих със заповедническия тон.

— Най-сетне да чуя от теб нещо смислено — каза Елинор. После, защото вече не можеше да се удържа, тя попита: — Ти къде беше?

— В теб заговори истинската съпруга. — Той притвори очи, сякаш се забавляваше. Но за чия сметка? — И като истински английски съпруг, аз бях в клуба си, където играх на карти и мислих. Знаеш ли какво измислих?

Елинор не знаеше, но подозираше, че то няма да й хареса.

— Не.

— Женени сме. Изрекохме клетвите си пред бог и свидетели. Женени сме необратимо, като най-възрастните двойки в Лондон. Разводът ще отнеме години, цяло състояние и парламентарен акт. Няма основания за анулиране. Няма вратичка за бягство. Женени сме.

— Знам. Аз…

— Недей ме обижда! — Ръката му разряза въздуха като нож. — Недей ми казва, че съжаляваш. Ти ме манипулираше всяка секунда, докато бяхме заедно с уж невинното си изчервяване и безмълвното обожание в погледа ти. Въобразявах си, че съм спечелил всичко… херцогиня, която мога да обичам, и сладко отмъщение. Вместо това — той стисна юмрук — нямам нищо.

Тя не беше нищо. Тя бе една Де Лейси. Елинор изправи рамене:

— Имаш всичко. Имаш повече, отколкото хората могат да мечтаят.

— Осветли ме, мило момиче. Какво толкова имам? — Циничният му поглед се впи в нея и тя забрави мислите си.

— А-а-а… здрав си.

Той се изсмя остро и Елинор се хвана за сламка:

— Без здраве човек е за никъде. Богатството ти е непокътнато, нали?

— За твое облекчение, да.

— Ти си млад, красив, умен… — Тя си пое дъх и си позволи невероятната дързост да добави. — И имаш мен.

Той се събу и един по един метна кожените си ботуши към вратата. Елинор подскочи, когато те се удариха в дървото и ключалката изтрака.

— Ах, да. Моята мила женичка, която ме направи за посмешище пред цял Лондон. Лондон ли казах? Цяла Англия! Знаеш ли какво приказват за мен в клуба?

Под маската на обидите и сладострастните му атаки тя не бе усетила чувствата му. Той беше гневен. Унизен.

— В клуба казват, че миризмата на английската катеричка е подлъгала американския петльо да падне в тигана.

Елинор беше шокирана. Дори по време на пътешествието не бе чула такава вулгарност.

— Това е ужасно. Как смеят да се изразяват така! Какъв нецензурен език!

— Те са мъже. Мъжете говорят така.

Елинор осъзна, че Ремингтън е повече от ядосан. Той беше бесен. Тя почти виждаше вълните на гняв, които обливат горещите му гърди.

Горещите му гърди. Те сигурно щяха да я стоплят, ако се гушнеше в тях.

— А ти какво отвърна?

— Засмях се. Казах им, че са прави. Казах им, че съм бил толкова хлътнал, че бях готов на всякаква цена, за да се намъкна под полите ти.

Дланите й внезапно овлажняха и тя ги изтри в копринената си нощница. Топлината, която я обля, не беше просто смущение. Не беше и от камината.

— Правил си се на непукист.

— Говорех истината. — Устните му, вълшебните му, великолепни устни, се извиха в иронична усмивка. — Откакто те срещнах, мога да мисля единствено за гърдите ти, за бедрата ти, за… катеричката ти. — Той погали въпросното място и тя потрепери. — И по-лошо: интересувах се от твоето настроение, твоето щастие, твоето удоволствие. Нищо чудно, че главата ми беше празна, когато се оставих да ме отведеш до олтара.

Устата й пресъхна. Той беше заявил ясно намеренията си. Щеше да я обладае, да я направи своя независимо от волята й.

Той беше в правото си, защото бе неин съпруг. Но какво значение имаше правото, когато ставаше дума за нейното тяло, което този звяр поглъщаше с див поглед?

— Ти каза, че си ме вземал за херцогиня, която можеш да обичаш, но говореше на мен. Гледаше мен. Все още можеш да ме обикнеш.

— Не. Бих могъл само ако беше херцогиня. — Отговорът му прониза сърцето й и тя най-накрая се опита да побегне. Той посегна и я сграбчи. — Но аз те желая. Освен това си ми съпруга. — Той улови погледа й. — Ти си моя.