Кристина Дод
Твоята целувка (22)

22

— Седни, скъпа. — Лейди Гертруд се отпусна на канапето, отпи от брендито си и се загледа в Елинор, която крачеше нагоре-надолу, и в Лизи, която я следваше. — Мистър Найт ще се прибере, когато е готов, а тогава ти ще искаш да си спокойна и уравновесена както винаги.

Елинор дръпна завесите и се втренчи в мрака. Чернотата на нощта не беше смекчена нито от мъгла, нито от дъжд, но вятърът свиреше в стъклата и леденият му дъх близна ръцете й. Тази сутрин след венчавката Ремингтън ги натовари с лейди Гертруд на каретата, а той яхна коня си, за да ги придружи до вкъщи. Уплашената Елинор се опитваше да скалъпи някакво оправдание за лъжите си. Но той едва я дочака да влезе в двора и замина нататък, без дори да я погледне.

Оттогава Елинор само седеше на прозореца и го чакаше, но от него нямаше ни вест, ни кост.

— Какъв смисъл има да съм спокойна и уравновесена както винаги, когато мъжът ми копнее за друга?

Лейди Гертруд оправи бургундско червения кашмирен шал, метнат на коленете й.

— Наблюдавала съм ви заедно. Може би той иска да притежава за съпруга херцогиня, но в леглото иска теб.

Елинор се обърна и застана лице в лице със старата дама.

— Бях изоставена от съпруга си в деня на сватбата. И няма как да не забележа, че това не вещае добро за бъдещия ни семеен живот. — Някак смътно тя съзнаваше, че разиграва театър. Е, след събития като днешните можеше да си позволи да драматизира, нали?

— Дрън-дрън, тра-ла-ла. — Лейди Гертруд махна пренебрежително с ръка. — Той ще се върне.

Елинор отново закрачи напред-назад. Беше се преоблякла за сватбената закуска, на която освен нея самата присъстваха Кларк и лейди Гертруд. Бяха си побъбрили по различни незначителни теми и се смутиха един-единствен път, когато Кларк спомена колко ще съжалява съпругата му, че не е присъствала на венчавката. След това той веднага беше избягал и през целия дълъг следобед Елинор не спря да крачи, да чака — и да си спомня. Преоблече се за вечеря с напразната надежда, че Ремингтън ще се върне.

Е, това не се случи и сега тя беше на прага на отчаянието. Бриджпорт влезе в стаята и донесе още една чаша с бренди за милейди и влажен компрес, с който старата дама да охлади пламналото си чело.

Докато наблюдаваше странния ритуал, спомените на Елинор се събудиха. Смътно видя как лейди Гертруд стои над простряната й мащеха.

— Госпожо, правилно ли си спомням? Наистина ли забихте кроше на лейди Шапстър?

Бриджпорт едва удържа усмивката си.

— Нанесох й удар с глава. Когато човек е дребен като мен, използва каквото му е дал господ. — Лейди Гертруд разтри челото си. — И много се радвам, че го направих. Отвратителна усойница.

— Благодаря ви, че се застъпихте за мен. Вероятно това бе най-смелата постъпка, на която съм била свидетел. — Мислено Елинор видя как пастор Гилбърт и Кларк помагат на мащехата й да се изправи. Лейди Шапстър беше изтупала полите си, отпращайки с груб жест загрижените джентълмени. Злобата й не бе намаляла ни най-малко. Без съмнение тя винеше Елинор за претърпяното унижение и тепърва щеше да си отмъщава.

— Ще желае ли мадам чаша ободряващ чай? — попита Бриджпорт.

Елинор се сепна при мисълта, че той говори на нея. Тя беше господарката на дома и всеки слуга знаеше как точно се е оженила за мистър Найт. Клюката сигурно беше обиколила цял Лондон.

— Не, благодаря, Бриджпорт. Ще се заема с бродерията си.

Бриджпорт изгледа сурово Лизи, която сега ближеше пантофките на Елинор.

— Мадам ще желае ли да прибера кученцето?

— Не. — Елинор се наведе и почеса Лизи под ушите. — Тя ми доставя радост.

Бриджпорт сподави въздишката си.

— Отлично, мадам. Бих желал да ви уверя, че когато мистър Найт се прибере, ще прибера животинката до сутринта. Не бива да се притеснявате за добруването на палето.

— Благодаря, Бриджпорт, много мило от твоя страна.

Икономът обаче не си тръгваше.

— Мадам, ръкоделието ви е тук, на масата. Ще изпратя някой слуга да донесе още свещи.

Елинор предполагаше, че и той, подобно на лейди Гертруд, желае тя пак да бъде спокойна и уравновесена. Дори Лизи я погледна умолително с големите си влажни очи. Проблемът със самообладанието беше, че хората очакват от теб да го проявяваш и когато не искаш. Елинор се предаде на неизбежното и седна. Лизи незабавно легна в краката й. Лакеят донесе свещите. Бриджпорт й подаде бродерията, поклони се и дискретно се оттегли.

Елинор погледна към ръкоделието в ръцете си. Това беше ковьор за Магнус Хол в Съфък. Досега беше ушила четири такива. Оставаха й още дванайсет и точно сега не й пукаше дали въобще ще ги довърши.

Все едно колко се опитваше, не можеше да изтрие образа на Ремингтън от съзнанието си. Триумфът му, когато я беше целунал след изричането на обетите. Неверието му, когато мащехата й го беше информирала за измамата. Презрението му, когато осъзна истината. Не се беше оженил за херцогиня. Беше се оженил за една нищо и никаква жена и всичките му излияния, че я иска — само нея — се оказаха крещящи лъжи.

Да, и той беше излъгал. Той имаше не по-малка вина.

Да де, но тя знаеше, че Ремингтън й говори лъжи. Почти не смееше да се надява, че той наистина я желае.

Не „обича“. Не беше толкова самоуверена. Но „желае“.

— Трябва да спреш да се тревожиш — посъветва я лейди Гертруд. — Какъв е смисълът да се поболееш? Мистър Найт е мъж. Мъжете са просто устроени същества. Щом се прибере, ще го посрещнеш без укор, ще се усмихнеш, ще пофлиртуваш и той скоро ще запее друга песен.

Елинор заби иглата в канавата.

— Простете, милейди, не искам да съм нетактична, но не постъпвахте ли така с покойния си съпруг?

За нейна изненада лейди Гертруд въобще не се подразни. Вместо това потъна в размисъл.

— Разликата е в мъжа. Някои мъже не струват пукната пара. Те са отвратителни задници, на които никоя жена не може да угоди. Съпругът ми беше от тях. Мистър Найт е различен. Той в никакъв случай не е добричък. Забележи, въобще не твърдя подобно нещо. Но в него има зрънце чест. Не знам защо толкова силно искаше да се ожени за Мадлин, но все още твърдя, че след трудното начало съюзът ви ще просъществува.

Лизи скочи на крака и яростно се втренчи във вратата. Лейди Гертруд махна широко с ръка и извика.

— Чувам ви. Мистър Найт, вие ли сте?

— Не, и никога няма да бъда. — Херцог Магнус влетя в стаята. Лицето му бе като буреносен облак.

Безпомощният и разсърден Бриджпорт го следваше по петите. Той се плъзна към Елинор и прошепна:

— Извинете, мадам. Той се промъкна покрай мен, преди да съобщя името му.

Тя го потупа по ръката и погали наеженото куче.

— Не се тревожи. Магнус е свикнал да прави каквото си иска. — Дори когато желанията му противоречаха на здравия разум.

— Здравей, Магнус — каза лейди Гертруд. — Намерил си кога да дойдеш.

— Тръгнах още в секундата, когато чух, че Найт и Мадлин ще се женят — отвърна херцогът и смръщи чело.

— Но… но… — Елинор го гледаше объркано.

— Къде е онова копеле? Къде е? — Магнус спря и се огледа. — Елинор, Гертруд, радвам се да ви видя и тям подобни, но къде е Мади и къде е тоя негодник, който се е оженил за дъщеря ми с такава неприлична бързина?

— Би трябвало да знаеш къде е Мадлин — тросна се Елинор. — Тя е на приема у мистър Ръмбилоу.

— И каква работа има там? — попита Магнус? — Този човек е подозрителен тип, който не заслужава и капчица доверие.

— О, боже! — Сърцето на Елинор се сви. — Когато чухме за Играта на века, Мади реши да отиде, за да те спре. Не искаше да проиграеш кралската тиара.

— Не знаех, че си бил готов на такава глупост — намеси се лейди Гертруд.

— Защото не е вярно. — Магнус поклати глава, сякаш не беше чул добре. — Не съм ходил на приема му. Цялата история смърдеше до небесата, а и да не беше така, тиарата не е моя, за да я залагам.

Какво би спряло човек, проиграл собствената си дъщеря, да заложи безценното притежание на рода Де Лейси? Звучеше нелогично, но Елинор не се съмняваше, че чичо й говори истината. Той беше херцог до мозъка на костите си: уверен, че е добре приет навсякъде, безцеремонен и шумен, с розови бузи и силен глас, който винаги гърмеше. Магнус отиде при лейди Гертруд и надникна в чашата й.

— Бренди. Хубаво. И аз ще изпия едно. — Той се отпусна в един стол, който изскърца под тежестта му. — Ама че глупаво куче имаш, Елинор. — Той щракна с пръсти на Лизи, която го доближи предпазливо и подуши ръцете му, после се остави да я погалят. — Бива ли го за нещо? За лов например?

— Искрено се съмнявам — усмихна се Елинор — но тя е много сладка и обожава мистър Найт.

— В такъв случай никак не е умна — отбеляза Магнус.

Лизи се врътна обидено и се върна при спасителката си.

— Както виждаш, не си прав — отвърна Елинор и почеса Лизи зад ушите.

Бриджпорт донесе на херцога бренди, после очевидно реши, че и Елинор трябва да пийне нещо силно, защото й подаде една чашка с кехлибарената течност.

Елинор се зачуди дали изглежда толкова сломена и пое чашата. После освободи Бриджпорт, който излезе и затвори вратата след себе си.

— Все пак Мадлин ожени ли се днес? — попита Магнус след една щедра глътка.

Преди да отговори, Елинор също отпи. Задави се, изкашля се и отговори:

— Не съвсем, чичо.

— Не съвсем ли? Няма такова нещо като да си малко женен. Или е съпруга, или не е.

Лейди Гертруд се изкикоти.

— Което си е право, право си е.

— Доколкото ми е известно, Мадлин не е женена. — Елинор облиза пресъхналите си устни. — Вместо това аз се омъжих за мистър Найт.

Магнус се опули насреща й и по лицето му се разля широка усмивка.

— Браво, момичето ми, страхотно си се справила! Открай време знам, че си готова на всичко за братовчедка си, но нямах представа, че ще дръзнеш да вземеш мъж като Найт.

— Аз съм не по-малко изненадана от тебе, чичо — сдържано отвърна Елинор.

— Как убеди младежа? — Магнус й намигна. — Или е по-добре да не питам?

— Магнус, ти си абсолютен дръвник — отвратено заяви лейди Гертруд.

За изненада на Елинор херцогът се изчерви.

— Не съм дръвник. Елинор е красавица, а Найт не е сляп.

Елинор ги прекъсна преди дискусията да е навлязла в още по-интимни подробности.

— Не съм впримчила мистър Найт, както ти намекваш, чичо. Той дори не знаеше коя съм.

Магнус я зяпна неразбиращо.

— Той ме мислеше за Мадлин — поясни Елинор.

Минаха няколко мига, преди Магнус да схване за какво става дума. После той се плесна по коляното и ревна гръмогласно:

— Бива си я тая шега! Не знаел коя си, а? Сбъркал е момата, ха-ха-ха! О, с какво удоволствие ще го разтръбя навсякъде!

— Магнус, недей! — Лейди Гертруд се изправи на стола си. — Мистър Найт е много сърдит на Елинор. Не стига, че историята ще бъде по вестникарските драсканици! Да не подклаждаме гнева му и с твоите подигравки!

— Сърдит е на Елинор, а? Да, разбирам го. — Магнус гаврътна брендито си и постави чашата на масата. — Е, дори и да бях изкушен, мисията по възстановяването на семейното богатство ме зове извън Лондон. Точно затова се забавих толкова. — Той се намръщи. — Въпреки че благодарение на нашата малка Елинор семейното богатство май е непокътнато. — Той помълча и добави весело. — И все пак преговорите са започнати и аз няма да ги изоставя.

Въпреки че Магнус не им беше доверил нищо, Елинор знаеше, че той има план как да измъкне Мадлин от натрапения й брак. Убедени, че той ще проиграе безценната тиара, братовчедките бяха решили, че Мадлин трябва да го последва инкогнито в бърлогата на греха и хазарта. Доколкото Елинор знаеше, през живота си Магнус не беше свършил и едно нещо като хората. Затова тя попита:

— Какво ще предприемеш, чичо?

— Ще подновя стария бизнес. Тъжно нещо. — Той се размърда неспокойно на мястото си и придоби сериозен вид. — Тепърва ще си проличи дали съм успял. И да не съм, голяма работа.

Елинор не му повярва, но си имаше достатъчно грижи и без неговите.

— А сега, момичета, кажете ми в какво сте се забъркали — нареди той.

Когато Елинор привърши разказа си, Магнус сложи ръце на коленете си.

— Е, мътните ме взели. Прощавайте, дами! — Той объркано поклати глава и попита Елинор: — Значи си се оженила за мистър Найт вместо Мади?

— Да, чичо.

— И онази мръсница мащехата ти те е изпортила?

— Да, чичо.

— Така и не разбрах какво е намерил брат ми в нея. В живота си не съм виждал по-голяма вещица. — Той потърка лицето си и добави, вече по-тихо: — Но какво друго да очакваш от брат ми? Този негодяй… — Магнус се изправи.

— Елинор, ъъъ, знаеш ли защо не възразих, когато Мадлин те доведе вкъщи?

— Ами… никога не съм се питала. — Защото, щом Мадлин решеше нещо, баща й обикновено нямаше избор. Но той беше херцогът. Стига да поискаше, отдавна да е вгорчил живота й. Вместо това я щипеше по бузките и се отнасяше към нея със същото безразличие, което проявяваше към дъщеря си.

— Боях се, че ако останеш там, ще си отидеш скоропостижно. Ще се изгубиш в гората… ще паднеш по стълбите…

Лейди Гертруд си пое дъх:

— Мислиш, че мащехата й е убийца?

— Мисля, че е по-добре човек да си няма вземане-даване и с брат ми, и с жена му. — Магнус я изгледа непреклонно.

Два чифта очи се впиха в Елинор, която се размърда неспокойно.

— Връщам се в клуба си, а утре заминавам за Съсека — Магнус се надигна от стола. — Гертруд, наглеждай племенницата ми.

— Това и смятам да правя.

Лизи излая.

Магнус я хвана за муцуната и я погледна в очите.

— Да, и ти също. — Той целуна Елинор по челото. — Поздравления по случай сватбата ти, скъпа. Не се оставяй на мистър Найт и помни: ти си по-силна от лейди Шапстър. Фрасни я по носа и сто на сто ще я нокаутираш.

Трогната от неговата загриженост, Елинор отговори:

— Благодаря ти, чичо. Ще го запомня.