Кристина Дод
Твоята целувка (20)

20

На следващата сутрин Ремингтън стоеше на стъпалата на черквата „Сейнт Джеймс“ и слушаше как камбаните отброяват десет часа. Сватбата трябваше да е започнала. Неговата херцогиня закъсняваше.

— Типично по женски, а? — Кларк го потупа по рамото.

— Да закъснееш за собствената си сватба!

Обикновено Ремингтън обичаше хора с жизнерадостен характер, но сега веселият глас на Кларк му лазеше по нервите.

— Ще дойде скоро. — Той впери поглед в улицата, мъчейки се да чуе трополенето на каретата.

Не можеше да е открила начин да му избяга в последния момент. След нощта на годежния бал би трябвало да е пречупена. Беше готова да му се отдаде във вихъра на страстта, а той, глупакът, не се беше възползвал от щедрото й предложение. Искаше да я подготви за бурната брачна нощ. Беше се придържал към първоначалния си график. С надеждата, че тя ще оцени самообладанието му.

Но графикът беше нищо в сравнение с огромното му желание. Освен това може би Мадлин не беше оценила по достойнство почтените му намерения и се беше почувствала отхвърлена. А през трийсетте часа, които бяха минали оттогава, тялото му си беше отмъстило на всичките му почтени намерения, правейки ги на пух и прах. Ремингтън бе прекарал това време в състояние на полувъзбуда с изключение на моментите на пълна възбуда. Не беше намерил облекчение никъде, дори при обсъждането на печалбите от корабите му. Черен ден — една жена да го отвлече от търговските му дела.

Но това не бе каква да е жена. Тя беше неговата херцогиня. Тялото й бе рай, откликът й — чиста страст. Когато най-сетне я проснеше под себе си, нямаше да я остави на мира дни наред…

Но докато това станеше… Първо трябваше да мине сватбата, после сватбената закуска, после сватбената вечеря, после… Боже мили, ама той какво си е въобразявал? Не можеше да изкара и пет минути, без в главата му да се появят мисли, в които я люби до прималяване. А сега трябваше да чака с часове?

Кларк се залюля на пети. Чувстваше се неловко поради закъснението на Мадлин и нервното мълчание на Ремингтън.

— Времето можеше да е по-зле. Ако бурята не беше спряла, това вече щеше да е катастрофа.

— Да.

По улиците имаше сума ти локви. Облаците закриваха слънцето. Вятърът фучеше и стенеше — а херцогинята на Ремингтън никаква я нямаше.

— Валя половината нощ. — Кларк вдигна поглед към облаците, които се разпръскваха. — Мислех, че този порой никога няма да спре. Бях решил, че ще трябва да опънем балдахин пред църквата, за да може годеницата ти… какво е това?

И Ремингтън чу шума. Тропотът на карета. Неговото ландо се появи иззад ъгъла и съвсем спокойно спря пред църквата.

— Ето ги! — провикна се Кларк. — Твоята херцогиня пристигна! Значи в края на краищата ще се ожени за теб. Ах ти, щастливецо, не заслужаваш подобна красавица.

— Напротив. — Ремингтън наблюдаваше със сурово задоволство как тя подава ръка на лакея и слиза от ландото. Сякаш товар се смъкна от раменете му. — Заслужавам я.

Тя носеше булчинската рокля, която той й беше избрал. Най-накрая се беше облякла по вкуса му.

Роклята беше от бяло кадифе, което обгръщаше тялото й с ласката на любовник. Елечето й в италианско синьо така съблазнително очертаваше гърдите й, че гърлото му пресъхна от желание. Мадлин беше с бели кожени ботушки и великолепна шапка, също в италианско синьо. Разбира се, букетът й беше от жълти рози. Първоначалният му план включваше бели рози, защото според него те допълваха съвършения ансамбъл. Но старият му идеал за съвършенство се беше променил и сега той имаше очи единствено и само за своята херцогиня. Всичките й желания трябваше да бъдат изпълнени.

Тя напомняше ангел — а само той знаеше колко земна беше. Само той познаваше вкуса й — женствен и топъл. Само той знаеше как изглежда тя без дрехи. Стройна и дългокрака, с високи твърди гърди, увенчани с розови зърна. Чупката на кръста й, извивката на хълбоците, онова местенце между бедрата… Най-голямото му желание беше да я зърне в булчинска рокля.

Сега не можеше да дочака момента, в който щеше да смъкне разкошната й премяна, за да се наслади на дантелената риза, която тя носеше… или би трябвало да носи, по дяволите! Беше я избрал специално за този ден. Дали я е облякла?

Не беше редно да попита лейди Гертруд. Леля й сигурно нямаше да обсъжда охотно бельото на Мадлин с него. Обаче той трябваше да знае. Пот изби по челото му, докато пресмяташе колко време ще мине, докато открие сам.

Но докато той имаше очи само за своята херцогиня, тя имаше очи за всички, но не и за него. Страните й бяха поруменели и тя се държеше сковано, сякаш той щеше да я обвини в нещо — липса на свян може би или сладострастие. Щеше да си поговори с нея и да й обясни, че не е мъж, който мисли лошо за жените, които се наслаждават на научените уроци.

Но щом тръгна към нея, кочияшът скочи от капрата и му препречи пътя. Ремингтън спря неохотно.

— Да, Джон?

Джон отдаде чест и заяви на висок глас:

— Сър, моля да простите закъснението ни. Бяхме възпрепятствани на Бонд стрийт. Някакъв глупак стреля по нас и подплаши конете.

Ремингтън се вцепени, но съзнанието му препускаше бясно.

— Стрелял е по вас?

— Стрелял е по вас? — извика и Кларк.

— Не мога да си го обясня, сър — продължи Джон, вече по-тихо — но бих се заклел, че изстрелът беше насочен точно към конете.

— По дяволите! — Гневът на Ремингтън избухна, дълго потискан, опасен гняв по адрес на херцог Магнус. Погледът му се насочи към лейди Гертруд и Мадлин. Лелята се суетеше с роклята на племенницата си. Мадлин придърпа бонето си, сякаш можеше да се скрие цялата под него.

— Дамите, изглежда, са добре — забеляза Кларк.

— Да, сър — отвърна Джон. — Лейди Гертруд си попищя, но нейна светлост е храбра като лъвица!

— Слава Богу, че всичко е наред. — Кларк поклати глава. — Но ако бях суеверен, бих нарекъл това зла поличба.

— Поличба? Дявол го взел, това не е никаква поличба. Това е покушение!

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Кларк щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Втора атака срещу моята карета за по-малко от седмица — осведоми го Ремингтън.

— Нима предполагаш, че?… — стъписано поде Кларк. — Така де, дали това е свързано с нещата, които ми разказа?

— Несъмнено — отвърна Ремингтън. — може би има и други, които желаят смъртта ми, но малцина са в състояние да действат. А ти видя ли човека с оръжието? — Въпросът бе зададен на Джон.

— Не сър, наоколо нямаше жива душа, но нямах и време да се оглеждам. Горкият Родерик — това е сивият жребец, който трябваше да оставим, сър — куршумът близна ухото му. Той се развилия, разбира се, и дамите здравата се раздрусаха, докато усмиря екипажа. — Джон измъкна кърпичка от джоба и обърса потта от намръщеното си чело. Лицето му беше посивяло, ръцете му трепереха. — Не че се хваля, сър, ама някой по-неопитен кочияш нямаше да го обуздае.

Един от лакеите, който държеше ръката си под особен ъгъл, сякаш беше навехната, се приближи до тях.

— Да, сър, мистър Найт, той е прав. Аз изхвръкнах отзад и помислих, че каретата ще се преобърне, но Джон успя да усмири конете. Това е най-доброто каране, което някога съм виждал!

Ремингтън беше подбрал слугите си с оглед на техните умения, лоялност и готовността им за бой. Вече на два пъти през последната седмица се беше оказало, че изборът му е бил правилен. Щеше му се да е доволен от проявената далновидност, но не беше. Сърцето му бе свито.

Той сведе поглед и видя, че ръцете му се свиват в юмруци и се отпускат. Беше предоставил на своята херцогиня покрив над главата й, храна и нови дрехи. След църковния обред тя щеше изцяло да зависи от него, а той я излагаше на опасност. Да, той беше мишената на тези нападения, но тя можеше да се окаже жертвата.

Той, който бе планирал всяка стъпка от отмъщението си толкова грижливо, не беше помислил за това.

А може би преди да срещне Мадлин просто не му е пукало?

— Някой да има зъб на нейна светлост? — попита Джон.

— Надали — отговори Кларк. — Повечето булки не отиват до черквата с каретата на младоженеца, ето защо подозирам, че Ремингтън е бил мишената.

Мъжете неловко се взряха в околните сгради.

— Да, знам — отвърна Ремингтън. — Не е никак приятно да разбереш, че работиш за някой, който е взет на мушка. Въпреки това се налага да ви помоля да останете, за да ни закарате вкъщи. На връщане няма да се отбиваме никъде.

Джон — обучен възрастен мъж — кимна сериозно. Лакеят не беше толкова врял и кипял, затова едва потисна усмивката си.

— Когато се върнем на Бъркли скуеър, почерпете се в кръчмата за моя сметка. Всъщност обиколете няколко кръчми. Изразете недоволството си от мен. Вижте дали по мой адрес не се носят клюки. Някой се опитва да ми мъти водата. — Ремингтън много добре знаеше кой е този някой, но искаше да е наясно какви други проблеми да очаква. — Разочарованите слуги са благодатна почва за клюки и може би някой ще ми потърси

Джон кимна, но лакеят, който беше избран заради якото си телосложение, а не заради мозъка си, възрази:

— Ние не сме разочаровани. Даже сме много очаровани.

Джон го плесна и го хвана за ръката.

— Хайде, идвай. Ще те светна.

Кларк дръпна Ремингтън:

— Лейди Гертруд намира за странно, че още не си дошъл да поздравиш годеницата си.

Ледена тръпка пробягна по гръбнака му. Ами ако опасност грози Мадлин на стълбите пред църквата? Той тръгна към нея.

— Ела — извика на Кларк. — Придружи лейди Гертруд. — Която също беше в опасност.

Неговата херцогиня се притесни от него, но на Ремингтън не му пукаше. Искаше тя да се махне от улицата.

— Мистър Найт, трябва да ви кажа нещо — отпаднало му съобщи тя.

— След церемонията — той я повлече за ръката.

— Сър, много ще се ядосате.

— Вече съм много ядосан. — Той я прекара през разтворените двери.

— Много съжалявам, сър. — Тя стисна букета с треперещите си ръце. — Бихте ли ми казали поради каква причина?

Тя питаше от чиста любезност, реши Ремингтън, и се обърна към нея в относителната безопасност на преддверието.

— Надявам се, че не си била ранена.

— Какво? Не, добре съм, въпреки че според лейди Гертруд пътуването с твоите карета е истинска авантюра. — Елинор скри лицето си в букета, после се обърна към отворените двери и зарея поглед в облаците, сякаш търсеше отговор. После проточи врат към улицата, като ли че някой рицар щеше да я спаси от този брак. — Виж, наистина трябва да ти кажа нещо.

— Знам защо се смущаваш от погледа ми — рече той и я потегли навътре.

Тя рязко вдигна глава.

При вида на сладкото й, разтревожено лице решимостта му се усили. Трябваше да доведе плана си докрай. Трябваше да гарантира нейната сигурност.

Без оглед на опасността, обстоятелствата или обкръжението им Ремингтън още по-силно изпитваше нуждата да я направи своя. Трябваше да постави брачната халка на пръста й, за да знае всеки мъж, че тя е забранена територия. За да го знае и самата Мадлин. Искаше с всеки свой дъх тя да мисли за него. За неговото клеймо.

За пръв път изпитваше такава несигурност с жена и това нямаше нищо общо с аристократичния й произход или с факта, че я е спечелил на карти. Просто неговата херцогиня беше неуловима и му се изплъзваше. Винаги беше на път да му избяга и сякаш никое клеймо не можеше да я задържи в света му.

— Не си въобразявай, че си ми паднала в очите, защото ми показа най-сладката страст, която съм имал привилегията да наблюдавам — заговори я той с тих глас, предназначен единствено за нейните уши. Толкова скоро щеше да я има. Да я люби.

Тя издаде някакъв несвързан звук и трескаво се огледа за лейди Гертруд и Кларк.

— Те не могат да ни чуят. Нарочно ни оставиха сами. — Това поне беше вярно. Двамата бяха отделени от останалите участници в церемонията. — Обещавам, че отново ще изживееш същата лудост… макар и не толкова сладка. Не бой се. Никога не съм наранявал жена, а ти… ти си специална. Ще бъдеш моята съпруга. — Той нежно прокара пръсти по устните й. — Обещавам ти, че ще си щастлива. Вярваш ли ми?

За негова изненада речта му не уталожи страховете й. Дори видът й стана още по-окаян. Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед към църковните двери, сякаш се надяваше, че някой може да влезе през тях.

— Да, вярвам. Само че… Мистър Найт, чуйте ме, моля ви.

Той деликатно запуши устата и с ръка.

— След церемонията.

Тя се загледа в него, но сякаш не го виждаше. Като ли че погледът й беше обърнат навътре и в последния момент търсеше бягство.

— Никой няма да ти се притече на помощ — тихичко каза той. — Вече е твърде късно.

Тя придоби решително изражение, вирна брадичка и отсече:

— Знам. Ще ми се наложи да изпълня решението си.

— И то е?

— Ще се омъжа за теб.

Обзе го чувство на триумф. Тези думи беше чакал. Нямаше да има противене в последната минута. Неговата херцогиня щеше да изрече клетвите си и всичко щеше да мине като по вода.