Кристина Дод
Твоята целувка (2)

2

Главата на Елинор се проясни. Този мъж я презираше… не, презираше Мадлин… а братовчедка й не я беше инструктирала как да се оправя с него. Тя само беше казала, че трябва да се разменят, че Елинор трябва да задържи мистър Найт до пристигането й, което беше възможно чак след като Мадлин оправеше адската каша, забъркана от баща й, херцога.

На времето Елинор бе сметнала идеята за глупава. Сега със сигурност знаеше, че е била права, защото нямаше и най-бегла представа как да се оправи с мистър Найт.

Той вдигна книгата и погледна заглавието.

— „Робинзон Крузо“. Една от любимите ми книги. Всъщност това е моят екземпляр. — Той прокара пръст по кожената подвързия. — Колко хубаво, че имаме нещо общо помежду си.

Елинор не искаше да има нищо общо с този мъж. Боеше се, че на него това му е пределно ясно, защото взорът му беше твърде самоуверен.

Най-накрая тя сложи ръце на кръста си и с усилие на волята ги накара да застанат мирно там.

— Не вярвам да ме чакате кой знае колко отдавна. Допреди месец дори не сте знаели за съществуването ми.

— Напротив. Знам за съществуването ви от осем години — тогава борсовият ми агент се върна от Лондон и ми разказа, че херцог Магнус е благословен с дъщеря. С красива дъщеря.

Той върна книгата на полицата без помощта на стълбата.

— Борсовият ми агент не е преувеличил.

— О… благодаря — смутено отвърна Елинор. Въпреки че говореше за Мадлин, той гледаше нея. Без да се превзема, тя знаеше, че е привлекателна. Един пропаднал англичанин, който беше съзрял възможност да прелъсти невинната девойка, й бе прошепнал, че е по-хубава от братовчедка си. Но докато мистър Найт я гледаше, онова пламъче, което докосването му бе възпламенило, накара кръвта й да забушува.

Онова пламъче и съпътстващата го топлина бяха лоши признаци. Много лоши признаци.

Тогава той я хвана под ръка и неумолимо я поведе към малкото канапе.

Как бе възможно това незначително докосване да я убеди, че този мъж бе готов да обърне планини, но да я притежава?

Той я настани на канапето и отдръпна ръката си. Елинор бе облекчена — и разтревожена. Защото, ако мистър Найт бе толкова неумолим, колкото изглеждаше, Мадлин нямаше шансове срещу него.

Но братовчедка й я бе посъветвала: „Когато те обземат съмнения, ще се замислиш: Как би постъпила Мадлин в тази ситуация? И действаш.“

Мадлин би атакувала. Значи Елинор трябваше да направи същото.

— Защо ви е било нужно да разследвате семейството ми?

— Защото ми трябваше съпруга.

Дойдохме си на думата. Това беше болният въпрос, причината, поради която Мадлин бе решила да дойде в Лондон. Защото баща й, херцог Магнус, непоправим комарджия, чаровен и безотговорен мъж, бе заложил ръката на Мадлин срещу богатството на мистър Найт и бе загубил.

— Предполагам, че доста сте се изненадали, когато негова светлост ви е съобщил, че сте сгодена. — Мистър Найт заобиколи канапето като пантера, дебнеща плячката си. — За мен.

Елинор премери думите си внимателно.

— Не съм очаквала да се окажа сгодена за когото и да е.

— И защо така? — Мистър Найт мъркаше като огромен котарак, който си играе с безпомощно мишле. — Вие сте богата млада жена с висока титла. Навярно ви е минавало през ума, че някой ден ще ви се наложи да се омъжите.

— На една херцогиня не й се налага да се омъжва — отвърна Елинор с ехо от надменността на Мадлин. — Една херцогиня взема свои собствени решения.

— Вече не. — Онази усмивка, тъкмо онази, която му придаваше вид на паднал ангел, трептеше на устните му. — Оттук нататък аз ще вземем решенията вместо херцогинята.

Не. Брак между този мъж и Мадлин беше невъзможен. Мистър Найт щеше да направи братовчедка й нещастна с хладния си авторитет и с презрението, обагрящо всичките му думи. Пък и Елинор добре знаеше, че Мадлин обича друг. Мистър Найт нямаше да понесе леко подобна неуместна проява на любов извън брачното ложе.

— Мога да си представя чувствата ви — да се озовете в дома ми при подобни обстоятелства. — Мистър Найт се огледа наоколо. — Мислех, че и баща ви ще дойде с вас.

— Не, херцогът се грижи за своите си дела. — Поне Елинор подозираше така. И ако сред тези дела бе пропиляването на единственото наследство, останало на Мадлин — какво го интересуваше? Херцог Магнус беше безотговорен тип, който не даваше пукната пара за благополучието и здравето на дъщеря си — всъщност заради него Елинор бе попаднала във властта на мистър Найт и се преструваше на братовчедка си.

Тя вдигна поглед към дебнещия мъж и си пожела да е всякъде другаде, но не и тук. Неведнъж с Мадлин бяха попадали в сложни ситуации, докато пътешестваха из Европа. Бяха преживели заплахата от нападение на френски войници. В Алпите почти ги беше застигнала лавина. И като капак на всичко бяха затворнички в турски харем, държани в плен сред кадъни, евнуси и всякакви греховни наслади. Елинор доста се съмняваше, че ще успеят да избягат. Но не бе нужно да се притеснява: Мадлин забърка такива каши, че турците лично ги бяха изпроводили с ескорт извън границите на страната, само и само да са сигурни, че ще се отърват от двете англичанки.

Но никоя от онези неприятности не беше толкова зловеща колкото сегашната: да седи в една стая с мистър Найт, който я вземаше за Мадлин.

— Но… Защо херцогинята? Защо точно това семейство? Какво сте си представяли?

— Бъдещата херцогиня има владения в цяла Британия и голямо лично състояние. Какво съм си представял? Представях си как ще я покоря. Представях си как ще се оженя за нея. Как ще контролирам огромните й богатства и как ще й направя цяла сюрия деца. — Мистър Найт се усмихна — леко извиване на устните — но очите му останаха студени. — Та кой не би възжелал титлата съпруг на една от най-влиятелните жени в Англия?

Доводите му звучаха напълно разумно. Разбира се, мъжете жадуваха да се оженят за Мадлин по тези причини. Но у мистър Найт имаше нещо… някакво пламъче в очите му, някаква наглост в стойката му, леката полуусмивка… Елинор подозираше, че той лъже.

— Но аз трябва да попитам — тонът му беше присмехулен — защо разговаряме за херцогинята в трето лице, все едно ви няма?

Тя преглътна. Ами ако вече се беше издала?

И да беше така, мистър Найт не го показа с нищо.

— Струва ми се, че Бриджпорт ни е донесъл чай — каза той, когато на вратата се почука.

Икономът — дискретен и ненатрапчив — влезе, следван по петите от една камериерка, и постави подноса пред Елинор. Камериерката донесе втори поднос, отрупан със сандвичи и сладкиши.

— Благодаря — отвърна Елинор.

Камериерката бе съвсем младо и неопитно момиче, което гореше от желание да разбере как изглежда бъдещата невеста на мистър Найт. То зяпна Елинор, сякаш за пръв път виждаше аристократ. Елинор и преди бе ставала свидетел на подобно отношение, но досега винаги Мадлин бе на прицела му. Тя самата, невидимата компаньонка, се свиваше кротичко в ъгъла.

Бриджпорт тъкмо щеше да й се скара, но мистър Найт го изпревари.

— Мили, достатъчно.

Камериерката подскочи, погледна господаря си уплашено, направи реверанс и изчезна от стаята.

Бриджпорт се поклони и излезе с тежки стъпки, затваряйки след себе си. Затваряйки Елинор насаме с мистър Найт.

Погледът й се впи във вратата.

— Не беше нужно да я плашите.

Найт се изправи и застана до килима — висок, широкоплещест джентълмен, който с лекота успяваше да доминира над всички.

— Тя ви притесняваше — обясни той.

Елинор се стресна. Той бе прав, разбира се, но нима бе проникнал зад ведрата й фасада?

И по-важно, защо му бе да го прави?

— Със захар, без сметана — изрази желанията си мистър Найт.

Елинор погледна тумбестия чайник от китайски порцелан на сини цветя, от който се вдигаше пара. На покривчиците до него имаше две чаши, захлупени с чинийки. Подносът беше олицетворение на всичко цивилизовано и нормално. Да не говорим, че тя редовно наливаше чая. Мадлин не се интересуваше от чаената церемония, докато Елинор намираше утеха в аромата, топлината, рутинното действие. Ала точно сега вниманието на мистър Найт превърна всичко това в мъчение. Чайникът тежеше като камък в ръцете й. Чашата изтрака, когато я вдигна. Елинор наклони чайника, насочи чучура към чашата…

И в този момент мистър Найт изрече с измамно сладък глас:

— Много хубаво било да ти прислужва херцогиня.

Ръцете й затрепериха. Горещата течност покапа по пръстите й. Елинор изпусна чашата. Преди да успее да я хване, тя се разби в масата. Едно парче се заби в дланта й.

Елинор се отдръпна и стисна пръсти. Мистър Найт незабавно коленичи до нея.

— Поряза ли се? Опари ли се?

— Не, не. Добре съм. — Не се чувстваше добре. Беше притеснена. Не случайно бе овладяла изящните жестове на истинска лейди — мразеше хората да я зяпат без причина, а сега спокойствието й беше изневерило. — Моля ви, мистър Найт, станете.

Все едно говореше на стената. Той вдигна ръката й и веднага забеляза капчицата алена кръв на кутрето й.

— Порязала си се — Мистър Найт вече бе минал на „ти“.

— Няма ми нищо. — Тя се опита да издърпа ръката си. — Колко съм непохватна. Счупих хубавата чаша.

— По дяволите чашата. — Той притисна пръст към раничката.

Елинор потрепери.

— Късметлийка си. Нищо ти няма. — Той поднесе дланта й към устата си, като засмука кутрето й.

Елинор се втренчи с потрес в него. Главата му бе приведена над ръката й, изсечените му черти бяха напрегнати и сериозни. Устата му бе топла, влажна, и оказваше върху нея… странно въздействие. По-скоро животинско, отколкото човешко, смес от болка и интимност… никога, абсолютно никога ничия мъжка уста не бе докосвала тялото й. Как за отрицателно кратко време се беше оказала в такава интимна близост с мистър Найт, която съвсем не предразполагаше към подобни емоции? Той вдигна глава и улови погледа й.

— Какво? Скандализирах ли те?

Наистина ли не беше забелязал? Тя ли трябваше да го просвещава? Не. Не беше способна на такова нещо. Затова се хвана за най-дребното му прегрешение.

— По дяволите.

— Какво? — Той присви леденостудените си очи.

— Ти изруга. Каза „По дяволите чашата.“ Ти си некултурен американец. Тук, в Англия, никой не си позволява да ругае в компанията на дами.

Волно или не, смехът му приличаше на лай или на ръмжене. Но веселието му беше искрено и за пръв път в очите му се появи топлина.

— Ще те науча да псуваш.

— Не, сър, няма да го допусна! — Но Елинор не знаеше какво точно няма да допусне. — Ако продължите да ругаете на обществени места, ще откриете, че най-добрите домове ще затворят вратите си за вас.

— Тук не си познала. — Той извади белоснежната си кърпичка и здраво я завърза около кутрето й. — Докато съм богат, добре облечен и сгоден за херцогиня Магнус, ще съм добре дошъл навсякъде. Всъщност направо ще съм търсен. Аз съм неподправено свеж.

О… боже.

— Като ли че си удивена? Не се ли радваш, че бъдещият ти съпруг е така популярен?

Естествено, че не се радваше. Колко неприятно бе да узнае, че английските домакини не прозират опасната му същност под лустрото на красотата и богатството. Но Елинор не можеше да признае неучтивите си размисли, затова отговори, без да го гледа в очите:

— Не е там работата. Въпросът е, че когато английските домакини определят някого за „неподправено свеж“, той много бързо може да им втръсне.

— В ръцете си държа гаранцията, че това няма да стане. — Той повдигна нейната длан и притисна устни към пръстите й.

Ужас! Той флиртуваше с нея, а тя се наслаждаваше на вниманието му.

— Ще ми се да не ме… ухажваш. Чувствам се неудобно.

Без да дава вид, че я е чул, Найт остана на колене.

— По-различна си, отколкото си те представях — замислено прошепна той.

— Не — възрази Елинор. — Надали.

Сякаш времето спря. Той я гледаше напрегнато, сякаш тя беше славей, попаднал в капана му.

Но Елинор не беше херцогиня, а бедната братовчедка, която щастливо живееше в сянката на волевата си роднина.

— Наредих да внесат багажа ти. — Тонът му беше прелъстителен, думите — прозаични.

За един момент Елинор не разбра смисъла на казаното. После отчаяно се отдръпна от него.

— Как? Тук? В дома ти? — Тъй като Найт не пусна ръката й, тя сякаш го повлече със себе си по канапето.

Естествено това впечатление лъжеше. Тя не би могла да помръдне този мъж без съгласието му.

— В дома ми, разбира се, къде другаде. — Той като че ли беше изненадан.

— Защо? — Защо, за бога? Какво да прави сега? Или по-точно казано, какво се канеше да направи той?

— Нима има къде да отседнеш?

— Аз… Ние имаме къща на Честърфийлд стрийт.

— Не ме разбра. Щом си тук, не можеш да си тръгнеш. — Той се наведе и прошепна в ухото й. — Бъдещата ми съпруга ще остане в моята къща — при мен.