Кристина Дод
Твоята целувка (18)

18

Ремингтън се сбогува с последния гостенин и остана сам. Херцогинята я нямаше никаква. Преди половин час я беше видял как изчезва по стълбището, но не я бе забелязал да слиза. Надяваше се гостите да са помислили, че тя се е прибрала у дома си. Не биваше да узнаят, че живее при него, защото щяха да решат, че вече е отнел девствеността й.

Той угаси няколко от пращящите свещи.

А нищо не беше толкова далеч от истината, мамка му! Няколко целувки, макар и страхотни, надали можеха да се квалифицират като позорно деяние. Щеше му се да обуздае нетърпеливото си тяло и с достойнство да изчака наистина краткия срок до първата брачна нощ.

— Ще желаете ли още нещо, сър? — Бриджпорт изглеждаше свеж като кукуряк, което беше поредното доказателство, че английските икономи са невероятно издръжливи.

— Това беше всичко, Бриджпорт. Предай на прислужниците, че съм доволен от представянето им и след неделя ще получат премия.

Бриджпорт се поклони и отиде да надзирава почистването.

Докато сваляше ръкавелите си, Ремингтън от немай-къде се зачуди дали херцогинята се е съвзела от шока, че след трийсет и шест часа ще бъде негова съпруга. На първо време беше приела нещата добре. Нито пищя, нито припадна, не отказа да има каквото и да било общо с него и не прокле баща си, а той бе подготвен и за четирите реакции. Вместо това го беше погледнала объркано с големите си очи. Видът й беше като на мече, което стои безпомощно пред пушката на ловеца. Той почти изпита вина заради неочакваното си съобщение.

Но Мадлин имаше връзки. Ако знаеше намеренията му, щеше да вземе мерки, а той не можеше да допусне развалянето на годежа.

Тогава един от неговите хора му обади, че Дики Дрискол е в градината и Ремингтън проследи своята херцогиня, за да види дали ще опита да му се изплъзне. Тя не избяга с Дики и кой знае защо той остана адски доволен. Оставането й най-вероятно се дължеше на дадената дума. Семейство Де Лейси беше известно с това, че спазваха поетото обещание. Ето защо беше останала, не от някакво си желание да му стане съпруга.

Но дори и така той беше потресен из основи. Аристократката, която живееше под покрива му, си държеше на думата.

Ремингтън свали фрака си и се запита дали тя не е надарена и с други добродетели. Докато минаваше покрай библиотеката на път към стълбището, един леко завален глас го повика дружелюбно:

— Мистър Найт, за мен е удоволствие да ви видя пак.

Той спря и погледна към мрака, който се разливаше от открехнатата врата на библиотеката.

— Ваша светлост?

Тя излезе на светло. Както и по-рано, копринената рокля обгръщаше великолепното й тяло, но едната ръкавица я нямаше, панделката й се беше килнала над едното ухо, а остриганите й кичури стърчаха диво. Беше красива, възбуждаше похотта му и се клатушкаше като потъващ кораб.

— Мистър Найт, трябва да ви честитя — поде тя с усмивка, която изглеждаше прекалено весела за трезв човек. — За млад ерген дадохте страхотно парти.

— Колко вино изпи? — Въпросът му беше логичен.

— Вино ли? Какво вино? — Тя се направи на самата невинност и поклати енергично глава, уж за да изрази възмущение. — Ще е неприлично да се накъркам на собствения си годеж. — Мадлин спря до него и заби пръст в гърдите му. — Нали?

Ремингтън се взря в тънкия пръст, който се премести нагоре и накриви шалчето му. Годеницата му беше пияна. Кога успя? Допреди час нищо й нямаше.

— Съвсем не. Кога, ако не на собствения си годеж, да му отпуснеш края?

— Шалчето ти е омачкано. Ти си американец. Трябва да те предупредя. Според Брамъл омачканите шалчета не са шик. — Дланта й раздърпа шалчето докрай, разваляйки каквото беше останало от хубавия възел. — А твоето сякаш е отъпкано от кон. — Мадлин се олюля назад. Ремингтън я улови за ръката.

— Виждам. Обаче празненството свърши, така че няма значение. — Дали това беше реакцията на годеницата му при вестта, че твърде скоро ще се омъжи за него? Предполагаше, че неласкавият за самолюбието му отговор е „да“.

Но Мадлин беше такава чаровница, а датата на венчавката й дойде като гръм от ясно небе. Този път щеше да я извини.

— Искаш ли да те заведа в спалнята ти?

— О, много сме палави — отвърна тя с крива усмивка. При нормални обстоятелства Ремингтън би се съгласил, но не можеше да се възползва от жена, която обикновено не пиеше повече от глътка вино.

— Колко изпи?

— Една мъничка чашка. — Тя му показа количество колкото напръстник.

— Със? — Той я поведе към стълбището.

— С бренди. — Тя изговори думата чувствено.

— Една мъничка чашчица или няколко мънички чашки?

— Е, може и да са били две — склони тя, докато се изкачваха по стълбите. — Или седем. Абе цифрата пет нещо ми се върти в главата. Ти знаеш ли, че много ме бива по математика?

— Нямах представа. — Той знаеше къде е спалнята й, разбира се. Откакто тя беше пристигнала, всяка нощ той слизаше пред вратата й, стискаше ключа в ръката си, преценяваше за и против… наслаждаваше се на очакването.

— Много съм силна по математика и езици, което ми беше добре дошло по време на пътуването. И в язденето — аз съм великолепна ездачка. Всички така казват. — Гласът й стана по-дълбок и по-дрезгав. — И в чукането. Страхотна съм в чукането.

Той спря толкова рязко, че Елинор за малко не се катурна на пода.

— Олеле! — извика тя. — Хей, моряко, развей флага, като си решил да променяш курса.

— И кой те научи да се чукаш? — попита той с привидно небрежен тон.

— Онези кадъни.

Ремингтън се втренчи в нея. От една страна, беше убеден, че тя го будалка, а от друга — че в това състояние не може да лъже.

Тя тържествено отвърна на погледа му, вдигна ръка и погали лицето му.

— Даваш ли си сметка колко си хубав? О, да. Това е факт! Тази вечер, докато ми наливаше чашчица бренди, Хорация ми каза, че дамите говорят как им се искало да те хванат за пакета и да ти смъкнат бричовете, за да видят какъв подарък им е приготвил дядо Коледа. Или пък беше новогодишен подарък? Не помня.

— Поласкан съм. — Трябваше да открие какво има предвид под „страхотна съм в чукането“. Не го вярваше. За бога, та тя дори не умееше да се целува! Той плъзна ръка около талията й и я насочи към пейката в прозоречната ниша. Сграбчи един свещник и го закрепи върху перваза.

— Какви кадъни?

— Дамите от бала…

— Не, какви кадъни са те научили да се чукаш? — Хладнокръвието му го напусна и сърцето му заби ускорено. Ремингтън злобно разпусна завесите на нишата и ги дръпна, осигурявайки им затворено, интимно пространство, идеално за разпит.

— Ще ми се да обръщаш повече внимание на думите ми. Вече ти казах. Онези от харема.

— Харем ли?

Беше живяла в харем?

Беше ли спала с мъж? Той се изправи пред нея и попита с най-страшния си глас:

— Какъв харем?

Мадлин не изглеждаше впечатлена от вълчата му свирепост.

— Не съм ли ти разказвала? — Тя отметна глава назад и се отпусна на възглавниците, подпрени на стената. На прозореца имаше пердета, спиращи силното течение, от което пламъкът се олюляваше. Навън вятърът стенеше и фучеше из тесните лондонски улички. — Сега всичко ми се струва много забавно.

Забавно ли? У него се надигна безпокойство.

— Разкажи ми.

— С братовчедка ми поискахме да видим Константинопол — всъщност идеята беше моя — но нещата така се объркаха, че после си държах устата затворена. Когато отидохме там, имаше един мъж — всъщност много мъже — и почти никакви жени. Странно място. Този мъж значи, с черни вежди, черни очи и черна брада, беше богат. И могъщ! — Гласът й затихна в шепот. — Бей. Взе ни за близначки — нали знаеш, че близначки са две сестри, родени едновременно…

На масичката в ъгъла имаше ваза с рози. Уханието им напомни на Ремингтън за вчерашната езда в Грийн парк — за смелостта й, за красотата й (изплува му онова сравнение със слънцето). Дали не бяха злоупотребили с нея в Константинопол? При тази мисъл в гърдите му пламна ярост, но гласът му остана ласкав.

— Знам какво са близначки. Разправи ми за харема.

— Държиш на своето, а? — Тя погали жилетката му. Пръстите й се задържаха на бродираната коприна. — Ти си един много умен мъж.

Той не беше умен. Беше тъп като дръвник, щом се връзваше на хвалбите на една пияна жена.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не разбирам защо ме принуждаваш да ти разправям тези работи. Щеше да ми спестиш толкова неудобства, ако ме беше проучил предварително.

За какво говореше тази херцогиня?

— Положих доста усилия.

— Сигурно. Май не мога да ти призная истината, а? — Тя описа широк кръг с ръка.

— Можеш. — Той улови ръката й и погали пръстите. — Ще бъда твой съпруг. На мен можеш да кажеш.

— Изглежда си прав. — Тя очевидно се двоумеше. — Но това би значело да изменя на убежденията си. Не. Не мога да ти призная нищо, но ти можеш да предполагаш.

Тя се втренчи в него, сякаш очакваше да види тайните си в очите му, докато истината беше, че Ремингтън не даваше пукната пара за тях. Не и сега. Не и когато тя му беше казала, че знае доста неща за секса.

— Какво го интересуваше бея, че може да сте близначки?

— Хареса бялата ни кожа, реши, че може да ни оправя и двете едновременно, затова ни затвори в харема си. Ей така. На бърза ръка. — Елинор се опита да щракне с пръсти, но нищо не се получи. Тя се вгледа в ръката си и опита пак. Нищо.

Ремингтън се озова впримчен в кошмар от гняв и състрадание

— Какво направихте?

Тя удари с ръка по дървения перваз и това, изглежда, я удовлетвори.

— Пробвахме да се оплачем на властите, но там няма закон срещу подобни посегателства. Какво варварство!

— Кажи ми какво стана с теб. — Кажи ми дали те изнасилиха. Кажи ми какво ще трябва да сторя, за да успокоя страховете ти.

— Не искахме да оставаме в харема. Другите жени ни намериха за много особени, понеже животът там им харесваше. Бонбони през цялото време, бани без капчица свян — ако можеш да си представиш рояк жени, които се къпят заедно и взаимно си търкат телата…

Той отлично можеше да си представи.

— Все приказваха за усещането да поемеш мъж в себе си и за начините жената да удължи удоволствието. Наложниците се упражняваха една върху друга и това беше доста скандална гледка. — Елинор се изправи с широко отворени очи. — Не знаех, че съществуват подобни неща.

— Боже мили. — По принцип нищо не можеше да го шокира, но това беше прекалено. Тя е била затворница с жени, които живееха, за да доставят на мъжа удоволствие, а онзи бей я беше… пожелал. Естествено. Никой мъж не можеше да й устои. В края на краищата, била е в харем…

Не беше девица. А той не се сърдеше, че тя има опит, само че е била насилена. Беше се побъркал.

— Да! — Тя поклати глава. — Разбира се, ние слушахме и наблюдавахме. Другояче нямаше как. Бяхме отвратени! — Ужасената й физиономия светкавично се смени със свенлив кикот. — И любопитни.

Щеше му се да разбие нещо. Стената. Вазата. Вместо това той нежно отметна един кичур от лицето й.

— Беят нарани ли те?

— Да знаеш какви неща ни показаха наложниците! Това, което се случва между мъжа и жената. Знаеш ли, че мъжете обичали да къпят оная си работа в женската уста?

— Да, знам. — И му харесваше, но точно в момента не му се мислеше за това.

— Знаел си? — Тя насочи поглед към слабините му, сякаш платът на панталоните му беше прозрачен. — Нима? И правил ли си го? Вярно ли е, че мъжкият атрибут набъбва и се уголемява? А защо става така?

Той я накара да седне и я погледна в очите.

— Какво ти направи беят?

— Беят ли? — тя сякаш не разбираше. — Затвори ни в харема си и отпраши нанякъде.

Ремингтън се облегна на стената и облекчено затвори очи.

— Ако обичаш, слушай какво ти приказвам. Ако внимаваше повече, нямаше да ми задаваш този въпрос — оплака се тя.

— Значи още си девствена?

— Сър! Как може да се съмнявате! — Косата й беше разрошена като след бурна нощ с любовник. Гърдите й бяха пристегнати в корсажа, но така изкусително преливаха от деколтето, че той искаше да ги целуне. Очите й бяха помътнели от умората и алкохола и за пръв път, откакто я познаваше, Мадлин се усмихваше без стеснение. Меките й червени устни бяха леко отворени, белите й зъби блестяха. През цялата вечер — мамка му, откакто се бяха срещнали — тя го дразнеше и изкушаваше с високото си стройно тяло и с тези огромни сини очи.

Тя беше невинна девица с опит на куртизанка. Усещаше желанието му, но по-важно: тя също го желаеше и не знаеше как да се справи с чувствата си. Той беше изплел коварна паяжина около спечелената на карти годеница, а сега откриваше, че и тя го е оплела в мрежите си. Не можеше да мисли за друго, освен какво ще е да я притежава. Не можеше да мисли за друго освен за брачната им нощ. Дори плановете му за отмъщение отстъпиха на второ място пред всепоглъщащата нужда да я обладае.

Тя продължаваше да говори и изведнъж отново привлече вниманието му:

— Ако поема твоята мъжественост в устата си и я засмуча, по никакъв начин няма да опетня невинността си. Или? — Тя се излегна порочно на възглавниците и го погледна замислено.

Костваше му огромно усилие на волята да не се съгласи, защото въпросната мъжественост нарасна и така изду панталоните му, че копчетата заплашваха да се скъсат. Той бавно се изправи, за да облекчи натиска.

— Напротив.

— Но нали няма да проникнеш в катеричката ми — заинати се тя с упоритостта на пияниците.

Той не знаеше как да обори този аргумент, но ако Мадлин не престанеше с приказките, скоро щеше да разбере цялата истина за секса.

— Но… предполагам, че си прав. — Лицето й помръкна. — Все пак и това е проникване…

— Да. — Ремингтън се гърчеше в агония.

Тя вдигна ръка и със замъгленото си от похотта зрение му се стори, че Мадлин отново посяга към шалчето му. Вместо това ръката й се плъзна по ерекцията му.

— Това ли е оная работа? — изкиска се тя. — Очевидно е тя, освен ако не си напъхал полицейска палка в джоба си.

Щеше му се да й каже, че не е възпитано да се смее, докато държи в ръка члена му, но докосването й толкова много му допадна, че не намери сили да възрази. Нека се смее колкото й душа иска, докато пръстите й изследват размерите му. Тя обаче стана по-сериозна:

— Колко е голям и дебел. Започвам да си мисля, че актът между мъжа и жената е невъзможен. Не разбирам как това нещо ще влезе в мен. Позата ми се струва неудобна, а по размер мисля, че сме несъвместими.

— Ще стане. — Ако не спреше да го гали, ей сега щеше да й покаже колко лесно ще стане.

Не биваше да забравя стратегията си. Планът му беше да я обладае след съответния обред. Първо щеше да заведе своята херцогиня в църквата, а после щеше да принесе девствеността й върху олтара на отмъщението.

Семейството й беше длъжник на неговото, и тя щеше да плати. Или по-точно казано, щеше да направи първата погасителна вноска.

Но докато тя си играеше с копчетата, случайните й докосвания изпращаха стрелички на блаженство — или може би на болка? — по тялото му.

— Да го извадя ли? — попита тя. — Може ли да го видя? — Нетърпението й бе най-мощният афродизиак на света.

— През първата брачна нощ.

Елинор се нацупи и долната й устна се изду съблазнително.

— Не. Искам сега. — Тя започна да го разкопчава.

Той улови ръката й в своята:

— Направиш ли го, ще ти се случи случка… извън границите на приличието.

— Мисля, че ние отдавна преминахме всякакви граници — изкикоти се тя и отново се опита да го разкопчае. — Не бива да бъдем тук сами. Не бива да живея в твоята къща. Така че защо да не…

Значи не беше чак толкова пияна.

— Защото не мога да…_се овладея?_ — Не, изключено беше да си го признае. Тук трябваше да се пипа тънко. — А ти знаеш ли, че и един мъж може да окъпе интимните части на жената с устата си?

Очите й се отвориха още по-широко и част от блясъка им се позагуби.

— Честно?

— Честно.

— Сигурен ли си? Наложниците никога не са отваряли дума за това. — Неговата херцогиня не криеше недоверието си.

— То е нещо, което мъжът прави на жената, когато иска да й покаже що е сладострастие. — И нещо повече. Мъжът го правеше, когато искаше да задоволи жената, но не беше нужно Мадлин да знае всичко. Добре е някои неща да останат изненада.

— Но това очевидно е нещо много…

— Много?

Тя подбра думите си внимателно:

— Жената трябва да има голямо доверие на любовника си, за да му го позволи.

— Вярно е. Но с подходящия любовник усещането е несравнимо… поне така са ме уверявали. Мъжката уста изследва и целува, вкусва и ближе — засмуква съвсем лекичко…

Елинор прибра колената си и изстена в потвърждение на думите му.

Ремингтън метна няколко възглавници на пода и коленичи върху им. Устните му се доближиха до нейните.

— Ще те целуна. Нали помниш предишните ни целувки? — Тонът му стана гърлен и съблазнителен. — Харесаха ти, нали?

— Много. — Гласът й потрепери.

Тя беше толкова доверчива. Безумно честна и открита.

— Езикът ми влезе в устата ти и я вкуси. Ето така. — Той докосна срамежливото цвете на устните й, което сега разцъфтя. Тя шумно си пое въздух.

Ремингтън я обожаваше. Обичаше дъха й с мирис на бренди, обичаше ръцете й около раменете си, обичаше пръстите й в косата си. Алкохолът беше отслабил задръжките й, езикът й първо погали неговия, после превзе устата му: гризна устните му, облиза зъбите му. Под тихата фасада у неговата херцогиня се криеше дръзка и безсрамна сирена, която го привличаше неумолимо. Той щеше да събуди чувствените инстинкти, които засега само дремеха у нея. Ремингтън нежно засмука връхчето на езика й. Тя задъхано се отпусна назад и той започна да смъква ръкавицата й.

— Представяш ли си да повторя същото… там долу? — Все така нежно той целуна меката и бяла свивка на лакътя й. — Представяш ли си го?

— Да — тихо отвърна тя.

Ремингтън издърпа ръкавицата докрай и целуна всеки от пръстите й поотделно, после вкуси дланта й.

— Този брак не е по твой избор. Мога да уталожа много малко от твоите страхове, но гарантирам, че ще сбъдна всичките ти страстни копнежи — дори преди да си ги осъзнала. Имаш ли ми доверие…

— Не — отвърна тя, без да се замисля.

Той видя страха в широко отворените й очи, червените петна на страните й, треперещите й уста.

— …да ми позволиш да ти доставя удоволствие?

Тя остро си пое дъх и той разбра колко я е изкушил с предложението си. Ако не беше пийнала, щеше да побегне от него с писъци, но нейните собствени скрити желания я правеха мека и податлива като глина в ръцете му.

Той разпери ръцете й и ги постави отстрани на възглавниците.

— Аз съм мъжът, когото чакаш цял живот. — Ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

Тя се сепна.

Той нежно ги погали с длани и плътта й пламна при докосването му. Пръстите му полекичка се плъзнаха между коленете й.

— Позволи ми да ти доставя наслада. — Той вдигна хлъзгавата коприна до кръста й.

Елинор панически го заудря по раменете и се опита да събере краката си.

Но той не й даде. Стоеше на колене пред нея и дори на мъжделивата светлина имаше привилегията да види… всичко. Краката й бяха дълги и изящни. Прасците бяха обути в бели копринени чорапи, придържани от жартиери. Бедрата й бяха бели и силни. С такива бедра тя можеше да язди кон… или мъж и да контролира всяко негово движение. Гнездото от къдрави косъмчета между краката й беше черно, а под него надничаше изкусителната розова цепка.

— Идеално. — Той надникна в очите й. — Красиво.

Погледът й беше възмутен, но все пак… не светеха ли в него искрици на надежда и възбуда? Тя го желаеше. Търсеше познанието. Искаше да изпита греховното блаженство.

А той искаше да я въведе в порочните наслади. Щом приключеше с нея, в главата й нямаше да остане нищо освен него и урока му.

Белегът на коляното й привлече вниманието му и Ремингтън плъзна палец по него.

— Горкото ти коляно! Кога го обели?

— Метнах се на земята, докато… спасявах Лизи.

— Трябва да ми обещаеш, че никога вече няма да вършиш такива глупости. — Той целуна раната, но устните му не бързаха да се отместят. — Горкото ти коляно. Обещаваш ли?

— Не мога да обещая подобно нещо. — Тя сви пръстите на краката си. — Дори на теб.

— Упорита жена.

— По принцип не съм упорита. Всъщност дълго време бях… отстъпчива.

Той се засмя весело.

— Променяш се пред очите ми. Но ако отстъпиш само този път и разпериш ръце на възглавниците, ще ти бъда много благодарен.

Елинор преглътна:

— Не мисля…

— Не е по силите ти да ме отблъснеш, а и не искаш. Ръцете настрани и се отпусни.

Елинор постепенно се отпусна на пейката.

— Но исках… аз да ти доставя удовлетворение.

Неговата девствена херцогиня беше съвършено открита. Вратата на крепостта беше отворена. Тя му имаше доверие, в противен случай никога нямаше да му се отдаде.

Той й се усмихна все още невярващо и прокара пръсти по вътрешната страна на бедрата й.

— Не сега. Тази нощ е само за теб. — Той улови погледа й, вдъхвайки й увереност, докато ръката му приближаваше целта си. Колкото по-далеч отиваше, толкова по-гореща ставаше тя. Тялото й беше като печка, която излъчва жега. Лека-полека сърцето му ускори ритъма си и той се възбуди като нея, но не само от страст… а и от съзнанието за собствената си власт. — През брачната ни нощ, когато най-после потъна в теб, ще изгорим и ще се превърнем в пепел.

Тя се поизправи.

— Моля те… Не бива…

Ремингтън беше направо разгонен. Членът му заплашваше да скъса копчетата. В същото време потайността на тъмното място, порочните томления на красивата му годеница, усещането за власт го караха да обуздае страстите си и да се съсредоточи върху Мадлин. Дланта му покри гнездото къдрави косъмчета.

— Успокой се. Обещавам тази нощ да не те обладая.

— Не е там работата. Въобще не би трябвало да вършим такива неща.

— Тук се крие част от чара му. — Пръстът му се плъзна по гънките почти без да докосва кожата, обаче погледът й се премрежи. — Отпусни се. Ще правя с теб каквото си искам, а на теб ще ти хареса.

— Не бива.

Ремингтън се засмя.

— Ако се съпротивляваш, ще завържа ръцете ти с шнуровете на завесите и ще си изцяло в моя власт — любезно изрече той. При ужасеното й ахване пръстът му се плъзна в сърцевината й.

Тя беше гореща и влажна от желание и тялото й застина неподвижно — не от страх, а от страст, която не знаеше как да намери излаз.

— Да те вържа ли? — прелъстително попита той. — Тогава няма да страдаш от чувство за вина и ще можеш да обвиняваш само мен. Ще кажеш, че си нямала избор, защото съм те принудил.

Тя не даваше вид да го слуша, но той знаеше, че думите му достигат до нея. Очите й бяха затворени, главата й беше отметната назад, а пръстът му изследваше глъбините й. Тя беше придърпала една възглавница пред гърдите си и я стискаше с две ръце. И него щеше да прегръща така, когато му дойдеше времето.

Палецът му се плъзна в нея, за да потърси възелчето на възбудата й.

— Разполагаме с цялото време на света, за да опитаме всяка поза, всичко, за което си слушала в харема, всичко, което аз знам, и всичко, което ни хрумне на момента.

Сега краката й се обвиваха около него и го стискаха. Без въобще да е наясно какво прави, тя се опитваше да го поеме в себе си. Ремингтън беше възхитен от плътските й инстинкти. Радваше се да узнае, че тази толкова нежна и сладка жена е способна да пламне в такъв огън само от едно докосване. А той съвсем нямаше да се задоволи с едно докосване.

Ремингтън сведе глава между краката й, вдъхвайки женското й ухание.

— Мое мило момиче, това е първата от хилядата нощи. Набий си го в главата: ще те имам по всеки възможен начин, а ти ще ме молиш за още.

Очите й се отвориха и тя сякаш понечи да възрази. Но преди думите да излязат от устата й, той притисна устни към нежната й сърцевина, отвеждайки я в рая.