Кристина Дод
Твоята целувка (13)

13

В конюшнята беше топло и тихо. Лъчите на утринното слънце проникнаха през пролуките в сивите дъски и във въздуха започнаха да танцуват прашинки. Ремингтън взе седлото на спокойната стара кобила и нежно се обърна към Елинор:

— Милейди, тази хубавица ви подхожда. Тя е бавна и покорна. Няма да препусне с вас на гърба си, а докато яздим, аз няма да се отделя от вас и за миг. — Той се опитваше да не тревожи херцогинята, която като малка си беше счупила ръката при падане от кон. Безстрашна във всяко друго отношение, оттогава Мадлин яздеше само разни кранти, и то с боязън — поне такава беше информацията му.

Обаче херцогинята го слушаше с половин ухо, защото в съседното отделение стоеше великолепен сив жребец, с който тя очевидно водеше безмълвен разговор. Много внимателно тя протегна ръка. Конят пристъпи напред и подуши пръстите й като куче, което иска да го погалят.

— Ах, колко си хубав! — възхити му се тя. — Как ми се иска да те угостя с морков!

Ремингтън с разочарование беше научил за плашливостта на своята херцогиня. Той обичаше да язди и имаше планове да покаже на цял Лондон благородното си завоевание, качено на някой чистокръвен жребец. Ето че сега Мадлин се държеше като човек, влюбен в ездата.

— Името му е Диридей и е много буен — поясни той. — Този кон се нуждае от твърда ръка и здрав галоп всеки ден.

— Това се подразбира от само себе си. — Херцогинята погали носа на Диридей и му заговори с онзи бавен и нежен глас, използван от опитните коняри при обяздването на непокорни жребци:

— Диридей. Прекрасно име. На теб ти трябва водач, който да те насочва и обича. Който да ти се… възхищава. — Тя неусетно започна да си тананика.

Ремингтън би казал същото и за бъдещата херцогиня.

При мисълта за снощното нападение му се искаше отново да пребие онези мъже. Ясно бе, че някой е искал да спре точно тях, а не някой друг. Ако беше сам, щеше да ги разпита и да разбере кой стои зад покушението. Но лейди Гертруд и херцогинята бяха в каретата и той трябваше да ги отдалечи от опасността.

Кой е дал поръчката? Мадлин се кълнеше във всичко свято, че не е бил Дики Дрискол. Ремингтън обаче се съмняваше. Дики служеше на херцогинята предано и може би сега се боеше за сигурността й. Определено се страхуваше, че добродетелта й е застрашена — и тук вече беше прав.

Високото й тяло беше облечено в тънка бяла сутрешна рокля, модно одеяние, което в очите на Ремингтън си беше чисто и просто прозирна нощница, диплеща се над голите й крака. Ботушките й от мека кафява кожа бяха в тон с кафявото кадифено наметало, а сламеното й боне беше украсено със закачливи сини панделки. Гърбът й беше изправен, изящните ръце — гъвкави, а пръстите й — дълги и тънки.

Тя беше дъщерята на най-страшния му враг, но това нямаше значение. Досега той не бе пожелавал така друга жена.

Може би снощната атака беше дело на херцога. Той беше изгубил дъщеря си от Найт, който на всичкото отгоре я държеше като пленница в къщата си. Две основателни причини да уреди смъртта му, а Ремингтън добре знаеше колко опасен може да бъде Магнус. Колкото и невероятно да звучеше, херцогът може би беше разкрил истинската му самоличност. В този случай без съмнение той беше поръчал покушението.

Разбира се, имаше и друга врагове. Мъже, с които Ремингтън търгуваше. Мъже, които го презираха заради домогванията му до английската аристокрация. Ремингтън не отхвърляше нито една възможност. Ето защо ходеше въоръжен навсякъде — било с нож, било с бастун със златна дръжка — и внимателно анализираше всяка ситуация. Нямаше да умре сега. Не и когато беше толкова близо до своето отмъщение.

Той остави кобилата и се приближи до херцогинята, която възхитено галеше буйния жребец.

— Диридей е истинска фурия, освен ако не го направлява опитна ръка.

— Мога да го яздя — прошепна тя.

— Според моите сведения…

— Мога да го яздя!

Нямаше ли да спре да го изненадва това момиче? Ако продължаваше така, нищо нямаше да остане от самообладанието му, а той обичаше да държи нещата под контрол. Затова я беше проучвал. Затова я беше шпионирал.

Ами ако тя беше на ръба на нервен срив? Ако искаше да яхне този вихрогон с надеждата да му избяга?

Той щеше да разбие подобни илюзии още сега. Ремингтън се огледа наоколо. Конярите бяха изчезнали веднага щом двамата с Мадлин се зададоха към обора. Единствено неспокойните движения на конете нарушаваха възцарилата се тишина. Време беше да разбере от какво тесто е замесена херцогинята. Време беше да разбере дали във вените й тече студена синя кръв, или и тя е нормална жена. Той закрачи към нея с леката стъпка на боен разузнавач.

Без да съзнава каква опасност я грози, Елинор почна да гали Диридей. Жребецът я беше очаровал. Обичаше ездата, обичаше да става едно с животното, което се носеше като вятъра. Заради детската злополука на Мадлин тя рядко се качваше на кон. За сметка на това често седеше в карета и на носилки, правейки компания на братовчедка си, докато другите профучаваха в галоп на коне, каквито Елинор копнееше да поязди.

— Не можеш да си представиш колко ме ощастливи — подхвърли мистър Найт.

Изведнъж Елинор осъзна, че той е много близо. Както винаги, Ремингтън заемаше твърде много пространство, дишаше твърде много въздух и й замайваше главата.

— И как така? — Щеше й се да се дръпне, но не искаше да се отдалечава от Диридей.

— Този кон беше първоначалният ми избор за теб. — Найт също погали носа на коня. Непостоянното и капризно животно разпозна господарска ръка и отговори с доволно цвилене.

Елинор се отмести и стисна оградата на бокса. Много добре. Диридей обичаше мистър Найт. В това нямаше нищо изненадващо. Ако не се намираше в такава неловка ситуация, и тя щеше да го обожава. Всъщност се налагаше да посвети вниманието си на коня, за да не зяпне влюбено Ремингтън. С един поглед бе обхванала тъмносиния му костюм за езда с кройка, която подчертаваше широките му рамене, тънкия му кръст и мускулестите бедра. Черните му ботуши бяха лъснати до блясък. Русата му коса бе разрошена — сякаш бе свалил шапката си, оправяйки с пръсти немирните кичури.

Нищо в изражението му не загатваше за среднощното им приключение, а тя още не можеше да го забрави. Изпитваше омерзение при мисълта, че сърцето й затуптя по-силно, докато той се биеше, че усети порив да му се притече на помощ, когато той и сам се справяше добре. Ремингтън беше силен и здрав мъж, мъж, за чийто произход не знаеше нищо. Лорд Фанторп доста живо беше изтъкнал този факт, а отговорът й дори сега я караше да се черви: бе нарекла мистър Найт изтънчен.

И защо? Въпросът не й даваше мира. Мъчеше се да си внуши, че не е искала между двамата мъже да възникне раздор. Че е свенлива и не е могла да понесе мисълта за сцена. Със сигурност не се е стараела да защити чувствата на мистър Найт. Този мъж многократно бе доказал, че е безчувствен като камък.

Той още галеше жребеца, но гледаше нея. Мълчанието ги обгърна — мълчание, което очевидно не го притесняваше.

Но на нея й бе неудобно. Винаги когато помежду им настъпеше пауза, тя изтърсваше нещо глупаво. Нещо издайническо. Но не и този път.

— Диридей е идеалният избор за мен — тросна му се тя.

В отговор той изръмжа ниско и гърлено, като хищен звяр:

— Радвам се да узная… че яздиш… както на мен ми харесва.

Елинор се изчерви и се размърда неловко. Зърната й щръкнаха — корави пъпки, копнеещи за неговото докосване.

Как го беше постигнал? Тя бе посочила най-очевидния факт, а той й беше дал да разбере, че съвсем не говори за коня.

Ремингтън откопчи пръстите й от оградката на бокса и ги целуна.

— Според мен лейди Гертруд се справя добре като компаньонка — каза той.

Елинор кимна, онемяла от беглото докосване на устните му, което бе накарало кожата й да настръхне. Ремингтън сложи ръка на рамото й.

— Толкова добре, че с теб не сме останали и миг насаме.

— Сега сме сами. — Колко глупаво беше да му напомня!

— Вярно е. — Той си затананика доволно.

— Време е да си ходим. — Елинор се опита да се измъкне, да се подчини на инстинкта си да избяга.

Ремингтън я заобиколи и тя се озова с гръб към оградката.

— За щастие, лейди Гертруд не язди и не намира повод за безпокойство, че сме решили да се отдадем на такова невинно забавление.

— Така е. — Елинор се помъчи да му даде твърд отпор, но гласът й затрептя въпросително.

— Лейди Гертруд е лишена от въображение. — Очите му я гледаха безмилостно на слабата светлина, както сокол гледа апетитна мръвка. Свободната му ръка лека-полека се обви около кръста й. — Интересно дали ти си по-различна от нея.

Кога ситуацията беше станала взривоопасна?

— Аз не съм трудна за разбиране.

— Ти си загадка, която чака майстора си. Ще ми се да узная как предпочиташ да се целуваш: със затворена уста… или с отворена…

Очите и се отвориха широко.

— Дали обичаш да търкаш гърдите си в моите.

Тя ахна ужасено.

— Къде са най-чувствителните ти зони, когато мъжка уста — моята уста — броди по тялото ти.

Тя отново щеше да ахне, но удовлетворението, което се изписа по лицето му, я накара да се въздържи. Да, той я бе шокирал и се бе насладил на реакцията й. Но Елинор мразеше да се държи като страхливка. Копнееше да му го върне тъпкано и тази нужда й даде сили да отвърне:

— Можеш да ми задаваш такива въпроси и може би, ако аз пожелая, ще научиш отговорите. Но не си въобразявай, че ще ги получиш просто така.

— Да задавам въпроси. Каква уникална идея. — Хитра усмивка заигра по кадифените му устни. — Да, ти би могла да ми кажеш отговорите, разбира се, но предпочитам сам да ги открия. — Той я притегли плътно към себе си.

Открития? Елинор можеше да му разкаже едно-две неща. Обичаше да я прегръща толкова силно, че гърдите й да се търкат в неговите. А това в комбинация с веселите искрици в погледа му беше причина незабавно да се махне оттук.

Тя се извъртя, отскубна се и побягна. Той се втурна след нея. След няколко метра я настигна и я хвана през кръста. Така я притисна, че тя не можеше да помръдне.

Елинор се втренчи в светлосините очи и от все сърце си пожела да не беше толкова неопитна в любовта. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна, както сега.

— Няма да ти сторя зло. — Гласът му беше дълбок и зноен. — Няма да те похитя. Само ще те целуна.

Само ли? Само? Никой никога не я беше целувал и ако Ремингтън я докоснеше с чувствените си устни, тя щеше да бъде белязана до живот от него.

— Не тук. — Тя погледна към отворената врата на конюшнята. Напомнеше ли му да се държи прилично, той сигурно щеше да се укроти. Вместо това Ремингтън отвори вратата на най-близкото отделение и я вкара светкавично вътре със същия финес, с който я беше въртял вчера на танците.

— Сламата е чиста, отделението е закътано. Не се притеснявай от конярите. Никой няма да ни прекъсне.

С поведението си тя целеше единствено да го отблъсне. Сега този мъж се държеше така, сякаш тя учтиво го бе помолила да й прави компания насаме.

— Не бива… не можем…

Белите зъби се откроиха на обветреното му лице и той така я нагласи в ръцете си, че равновесието й да зависи изцяло от него. Единствено палците й докосваха пода.

— Не знам как успях да издържа толкова дълго.

За какво говореше Ремингтън? Та те се познаваха едва от два дена. Тогава видя изражението му и разбра, че за него два дена са цяла вечност. Той си харесваше нещо и го взимаше незабавно. Сега искаше нея.

Устните му я докоснаха и тя затвори очи. Първата й целувка. Уста в уста, нежна, търсеща.

Елинор се опита да си внуши, че това не се случва. Мадлин не искаше този мъж и нямаше да се венчае за него, но все пак не беше редно да целува годеника й.

Но пращенето на сламата под краката й и миризмата на коне направиха този миг неумолимо реален. Копчетата на жакета му се впиха в гърдите й. Ръцете му я милваха с вещина, която подсказваше, че обуздаването на непокорни жени не му е чуждо, а целувките му… целувките му говореха, че той е звяр с неутолима чувственост.

Меките му като коприна устни бяха опитни в любовното изкуство и й доставяха наслада. Той едва докосваше устата й и Елинор неусетно вдигна лице, както цветето следва слънцето, копнеейки да го вкуси повече.

За първа целувка не беше зле, но Елинор остана неудовлетворена. Това я изненада. Струваше й се, че опитен мъж като мистър Найт… О, не че дръзваше да си представя такива неща, но понякога в главата й се промъкваше порочна мисъл: този мъж сигурно се целува прекрасно. Всъщност определено бе очаквала той да се справи по-добре. А какво стана? Остави я да копнее за нещо повече от това повърхностно докосване.

Ето защо, когато той поднови действията си по омагьосването й, тя пламенно впи устни в неговите, приласка го с нежен шепот и се отърка в него. Отначало той се поколеба, но после задълбочи целувката. Устните му се разтвориха леко, сякаш я подканваха… предизвикваха… да направи същото. Елинор отвори уста и диханията им се смесиха.

Все едно размениха частица от душите си. Тя пое дъха му и изпита чувството, че го е вкусила целия, което я изплаши — и заинтригува. Прищя й се да опознае аромата му, тялото му, докосването му. Трябваше да го опознае целия… поне в този момент не можеше да мисли за друго.

Но този миг никога нямаше да се повтори. Повече не биваше да го целува. Нямаше да целуне никой мъж. А така желаеше Ремингтън.

Желаеше го.

Думите отекнаха в съзнанието й. Изведнъж здравият й разум се възвърна. Тя се отскубна от него, подпря се на стената и притисна ръка към сърцето си.

— Навярно ме смяташ… за разпусната.

Той не й се присмя и отвърна сериозно:

— Не, смятам те за самотна.

— Какво? Самотна ли? Не съм самотна! — Тя си имаше своите задължения. Имаше си и своите роднини. Животът й беше полезен за другите.

— Целувката ти беше на жена, която открай време стои зад прозореца на живота и наднича вътре с трепет, но не й стига кураж да почука на вратата и да влезе.

— Не е вярно! — Дяволите да го вземат, точно така беше!

Той не й обърна внимание.

— Тези дни вече приключиха. От каквото и да си се страхувала досега, знай че то не може да се сравнява с мен.

Не бе нужно Ремингтън да настоява. Тя вече се боеше от него.

Той свъси вежди и очите му проблеснаха сурово:

— Чуй ме. Отсега нататък няма да се отделяш от мен и за миг. Без значение какво става, все едно дали ти харесва или не, всяка вечер ще се прибираме у дома заедно. А стъмни ли се… ще ти покажа всички чудеса на желанието. Страстните ни нощи ще надминат и най-смелите ти мечти. Аз многократно ще те докарвам до ръба на мястото, от което няма връщане. Ще се гърчиш над мен и под мен, ще галиш всеки сантиметър от кожата ми, ще живееш от целувките ми. Докато един ден не се събудиш и не откриеш, че аз съм във всичките ти мисли. Аз и насладата, която ти доставям. Проникването ми в теб. Тогава ще се отърсиш от всяка печал и ще бъдеш моя завинаги.

Тя го зяпна с широко отворени очи, докато тялото й пулсираше от докосването му — и, по-лошо, от думите му. Беше загазила.

Трябваше да му признае истината. Този фарс не можеше да продължава. Мътните ги взели и Мадлин, и умния й план, и всичко, което Елинор й дължеше. Ремингтън трябваше да спре да парадира с нея като със своя годеница. Тя би могла да се прибере вкъщи — където и да беше това — да се сгуши в леглото и да благодари на щастливата си звезда за успешното бягство. И да мечтае за него, да докосва тялото си, представяйки си, че ръцете му я милват.

— Ти не си тази, за която те мислят — яростно изрече той.

От ужас гърлото на Елинор се сви на буца. Той вече знаеше!

— Не. — Гласът й изскърца. — Не съм.

Ремингтън се протегна и отново я притегли към себе си. Но сега й показа какво въздържание е проявил предишния път.

Той плъзна ръка по врата й и пръстите му се заровиха в остриганите кичури. Устата му я завладя, езикът му се плъзна между зъбите й, изисквайки незабавен отклик. Когато реакцията й закъсня, той захапа долната й устна.

Тя простена — несигурен вик на изненада.

Той беше вътре.

Първите им целувки бяха опознаване, възможност за него да я вкуси, възможност за нея да свикне с него.

Езикът му изпълняваше поредица от ритмични движения в устата й. Нежните й устни отстъпиха пред атаката му. Елинор не знаеше какво да мисли, какво да прави… но това нямаше значение. Той беше поел контрол. Сега липсваше нежността на първите му целувки. Сега Ремингтън сърдито и яростно търсеше удовлетворение.

Без да я изпуска, той се втренчи в нея:

— Нищо от хорските клюки по твой адрес не е вярно. Информирали са ме погрешно.

Елинор се опита да отговори, да обясни, но изгуби равновесие. Тя беше висока жена, но Ремингтън я вдигна сякаш бе лека като перце. Той коленичи и я положи на една сламена бала, затискайки я с горещото си и кораво тяло. В конюшнята беше топло и сумрачно. Сламата пукаше под тях, облъхвайки ги с мириса на жито. Той се отърка о нея и тя усети как твърдата му мъжественост се опря в корема й.

Ремингтън отново я целуна, милвайки я с устни, изкушавайки я с език. Страстта му беше толкова силна, че тялото й се гърчеше под порива му. Елинор не разбра как този мъж с желязно самообладание толкова неочаквано се беше превърнал в див и опасен тип. Беше зърнала звяра, дебнещ под цивилизованото лустро, но никога не си бе представяла, че ще стане обект на атаката му.

Но Ремингтън й се беше нахвърлил и не даваше пукната пара за нейната неопитност. Той улови китките й и ги намести около врата си. Помежду им имаше само дрехи, които не представляваха никаква преграда срещу лудостта, която го беше обзела, и чийто огън започваше да пламти у Елинор.

За нейна изненада тялото й откликна страстно. Тя искаше да забие нокти в гърба му, да раздере ризата на гърлото му и да забие зъби там, искаше да обвие крака около кръста му. Лудата му страст обхвана и нея.

Елинор бе готова да се закълне, че в този миг земята под нея се разтърси от силата на преживяването им. Или нещо дълбоко в нея се бе пробудило? Нещо важно?

Дланите му галеха нейното тяло, откривайки очертанията на хълбоците й, бавеха се на едно място, сякаш копнееха да научат повече. Коляното му се плъзна между бедрата й, предизвиквайки у нея пулсации, които се разпространиха до корема и гърдите й. Кожата й сякаш гореше в треска. Сърцето й бумтеше в гърдите, които бяха подути и болезнено чувствителни. Тялото й линееше от нуждата тази целувка да продължи вечно.

Не. Елинор искаше целувката да прерасне в нещо друго, нещо повече.

Ремингтън се отмести и се хвърли върху сламата толкова внезапно, че тя изстена от изненада.

— Мамка му. — Тонът му преливаше от язвителност. — Искам да те обладая, но не бива. Не тук и не сега.

И тя искаше същото.

Определено не тук и не сега.

— Не мога да обезчестя бъдещата си съпруга в конюшнята — свирепо продължи той. — Ти си млада дама от благороден произход, не някаква си уличница.

— Не, определено не съм уличница. — Тя опря пръст на нежните си устни. Нищо не се бе променило. Трябваше да му каже коя беше в действителност. Трябваше да го направи сега.

Но не искаше. Харесваше целувките му. Искаше още.

— Сърдиш се.

Той пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си, и отговори.

— Не на теб. Сърдя се на себе си, защото стигнах прекалено далеч прекалено бързо. Щях да… — Нямаше да й каже какво беше на път да направи, затова повтори: — Ти си млада дама от благороден произход.

Елинор щеше да приеме всяка негова целувка. И нещо повече: сама щеше да му даде аванси, пък да става каквото ще. Поемаше отговорността за действията си.

Можеше да бъде глупава. В края на краищата и тя беше член на фамилията Де Лейси.